Гийом Мюсо
Хартиеното момиче (38)

36
Последният път, когато видях Били

Голямата любов: две срещнали се мечти бягат заедно от действителността. Докрай!

Ромен Гари

Париж,

23 декември, 20 ч.

В навечерието на празника коледният базар беше в разгара си. Хваната за ръката ми, Били ме следваше из малките бели къщички, разположени между площад „Конкорд“ и „звездата“ на „Шан-з-Елизе“. Виенското колело, светлините, ледените скулптури, чашите с греяно вино и сладкиши придаваха на авенюто феерична магичност.

— Решил си да ми подариш обувки? — възкликна тя, докато минавахме покрай луксозните магазини на авеню „Монтен“.

— Не, водя те в театъра.

— Ще гледаме представление?

— Не, ще вечеряме!

Когато пристигнахме пред бялата мраморна фасада на театър „Шан-з-Елизе“, взехме асансьора, за да отидем в ресторанта на последния етаж на сградата.

В изчистен декор, в който дървото се смесваше със стъклото и гранита, залата тънеше в пастелни тонове, подсилени от колони в цвят на сини сливи.

— Желаете ли нещо за пиене? — попита сервитьорът, след като ни настани в една от малките ниши с копринени завеси.

Поръчах две чаши шампанско и извадих от джоба си миниатюрна сребърна кутийка.

— Спазвам обещанието си — казах аз и подадох предмета на моята спътничка.

— Бижу ли е?

— Не, не се въодушевявай…

— А, това е флашка! — каза тя, като махна малкото капаче. — Завършил си романа!

Кимнах с глава за потвърждение, а в това време ни донесоха аперитива.

— Аз също имам нещо за теб! — каза тя загадъчно, като извади от чантата си телефон. — Преди да се чукнем, бих искала да ти върна това.

— Но това е моят телефон!

— Да, свих ти го тази сутрин — призна тя, без да се притесни. — Нали знаеш, че обичам да ровичкам…

Прибрах си мобилния телефон, мърморейки, а през това време тя се усмихваше доволно:

— Впрочем, позволих си да прочета някои от есемесите ти. Виждам, че нещата с Орор вървят добре!

Макар че не грешеше съвсем, поклатих глава отрицателно. През последните седмици съобщенията от Орор бяха станали повече и по-сърдечни. Пишеше, че й липсвам, извиняваше се за някои свои грешки и споменаваше между редовете за втори шанс, на който ние двамата може би имахме право.

— Тя отново е влюбена! Нали ти казах, че аз също ще изпълня моята част от договора! — уверено заяви Били и извади от джоба си смачканото парче от хартиена покривка от закусвалнята на бензиностанцията.

— Хубаво време беше — казах аз, като си припомних носталгично деня, когато бяхме подписали това споразумение.

— Да, хубав шамар ти зашлевих, ако си спомняш добре!

— Значи тази вечер слагаме край на приключението?

Тя ме погледна с изражение, което трябваше да бъде изпълнено с лекота:

— Ами да! Мисия изпълнена и за двамата: ти завърши твоята книга, а аз ти върнах жената, която обичаш.

— Ти си жената, която обичам.

— Не усложнявай всичко, моля те — помоли тя, а в това време към нас идваше един сервитьор, за да вземе поръчката ни.

Извърнах глава, за да скрия тъгата си, и погледнах през стъклата: от шеметната височина се разкриваше опияняваща гледка към покривите на Париж. Изчаках сервитьорът да се тръгне и попитах:

— А по-конкретно, сега какво ще се случи?

— Много пъти сме говорили за това, Том. Ти ще изпратиш ръкописа си на твоя издател и щом той прочете текста, въображаемият свят, който описваш в твоята история, ще приеме форма в неговия ум. И именно в този въображаем свят е моето място.

— Твоето място е тук, с мен!

— Не, това е невъзможно! Не мога да бъда едновременно в действителността и във фикцията. Не мога да живея тук! Разминах се на косъм със смъртта и е истинско чудо, че съм още жива.

— Но сега си по-добре.

— Това е отсрочка и го знаеш много добре. Ако остана, отново ще се разболея и този път няма да се измъкна.

Бях смутен от нейното примирение.

— Но ти като че ли… изпитваш едва ли не удоволствие да ме напуснеш!

— Не, не изпитвам удоволствие, но още от началото знаехме, че нашата история ще бъде кратка. Знаехме, че нямаме бъдеще и че нищо не можем да направим заедно.

— Но между нас се случи нещо.

— Разбира се, през последните седмици преживяхме нещо като вълшебно отклонение, но нашите две действителности са несъвместими. Ти живееш в реалния свят, а аз съм само въображаемо творение.

— Много добре — казах аз и станах от масата — но можеше поне да покажеш малко тъга.

Хвърлих салфетката си на стола и каквито имах пари — на масата, преди да напусна ресторанта.

Чак костите ми замръзнаха от хапещия студ, който сковаваше града. Вдигнах яката на палтото си и се изкачих по авенюто до „Плаза“, където три таксите чакаха клиенти.

Били изтича след мен и яростно ме дръпна за ръката.

— Нямаш право да ме зарязваш така! Нямаш право да разваляш всичко, което преживяхме!

Цялата се тресеше. Сълзи се стичаха по бузите й, от устата й излизаше пара.

— Какво си мислиш? — извика тя. — Че не съм смазана от перспективата да те изгубя? Мили, ти не знаеш колко те обичам!

Беше се изправила срещу мен и не беше на себе си от моите упреци.

— Искаш ли да ти кажа: никога през живота си не съм се чувствала толкова добре с някой мъж. Дори не знаех, че подобно чувство може да се изпитва към някого! Не знаех, че страстта може да съжителства с възхищението, хумора и нежността! Ти си единственият, който ме накара да започна да чета книги. Единственият, който наистина ме слуша, когато говоря и в чиито очи не се чувствам толкова тъпа. Единственият, който смята, че отговорите ми са секси колкото краката ми. Единственият, който не вижда в мен само момиче, което да изчука… Но си прекалено глупав, за да си дадеш сметка за това.

Прегърнах я. Аз също бях ядосан: яд ме беше на моя егоизъм и на тази непреодолима бариера, която — разделяйки действителността от фикцията — не ни позволяваше да изживеем любовната история, която заслужавахме.

* * *

За последен път се върнахме в малкия апартамент на площад „Фюрстенберг“, който беше приютил началото на нашата любов.

За последен път запалих огън в камината, като й показах, че добре си бях научил урока: първо смачкана хартия, отгоре съчки и накрая цепеници.

За последен път изпихме по глътка от ужасната и прекрасна крушова ракия.

За последен път Лео Фере ни изпя „времето си отива и с него всичко останало“.

* * *

Огънят се разгоря и по стените заиграха разноцветни отблясъци. Бяхме легнали на канапето. Главата на Били беше на гърдите ми, а аз галех косите й.

— Трябва да ми обещаеш нещо — започна тя, като се обърна към мен.

— Каквото пожелаеш.

— Обещай ми да не изпаднеш отново в черната дупка, където беше потънал, и никога повече да не се тъпчеш с лекарства.

Бях трогнат, но не бях сигурен в способността да се справя, след като се окажех отново сам.

— Ти отново си стъпи на краката, Том. Отново започна да пишеш и да обичаш. Имаш приятели. Бъди щастлив с Орор, създай деца. Не се оставяй…

— Не ми пука за Орор! — казах, прекъсвайки я.

Тя се изправи и продължи:

— Дори да можех да живея десет пъти, времето никога нямаше да ми стигне да ти благодаря за това, което направи за мен. Не зная съвсем добре какво ще стане с мен и къде ще се приземя, но бъди сигурен, че там, където ще бъда, ще продължавам да те обичам.

Отиде до бюрото и взе от чекмеджето реставрираната книга, която Майло ми беше донесъл.

— Какво правиш?

Докато се опитвах да стана и да отида при нея, бях обзет от замайване — колкото внезапно, толкова и силно. Главата ми тежеше и непреодолимо заспивах.

Какво ми става?

Направих няколко неуверени крачки. Били беше разгърнала романа и подозирах, че препрочиташе онази прословута страница 266, която внезапно спираше с: „изкрещя тя и падна“.

Очите ми се затваряха, силите ме напускаха и изведнъж разбрах:

Ракията! Били само си допря устните, докато аз…

— Ти… сложи ли нещо в бутилката?

Без да се опитва да отрича, тя извади от джоба си кутийката с невролептици, които навярно беше откраднала от болницата.

— Но защо?

— За да ме оставиш да си тръгна.

Мускулите на врата ми бяха парализирани и изпитвах силно желание да повърна. Борех се със съня, като се опитвах да не падна, но всичко около мен се раздвои.

Последният ясен образ, който си спомням, беше на Били, която разравяше жарта с машата, преди да хвърли романа в пламъците. Чрез тази книга беше дошла, чрез тази книга трябваше да си тръгне.

Неспособен да й попреча, паднах на колене и погледът ми се замъгли още повече. Тя беше отворила екрана на моя лаптоп и по-скоро се досетих, отколкото видях, че беше включила сребърната флашка в…

Докато всичко около мен се въртеше, дочух познатия звук за нов имейл. После, докато губех съзнание, чух как един тъничък гласец ми прошепна крехко „обичам те“, което се стопи в обятията на съня.

* * *

Манхатън,

„Медисън“ авеню

В Ню Йорк минаваше 16 ч., когато Ребека Тайлър, литературен директор в „Дабълдей“, отговори на обаждането на своята помощничка.

— Току-що получихме ръкописа на Том Бойд! — оповести Джанис.

— Време беше! — възкликна Ребека. — От месеци го чакаме.

— Да го разпечатам ли?

— Да, по най-бързия начин.

Ребека отмени и двете срещи, които бе планирала. Третият том от „Трилогията на ангелите“ беше приоритет в издателската къща и тя нямаше търпение да види текста.

Започна да го чете малко преди 17 ч. и продължи до късно вечерта.

Без да каже и дума на шефката си, Джанис беше разпечатала копие и за себе си. Тя напусна офиса в 18 ч., за да се прибере с метрото в малкия си апартамент в „Уилиямсбърг“, като си казваше, че е абсолютно луда, поемайки подобен риск. Това беше професионален риск, който можеше да й струва работата. Но толкова бързаше да прочете края на трилогията, че не можа да се въздържи.

Именно в главите на тези две първи читателки започна да се оформя въображаемият свят, описан от Том.

Светът, в който оттук насетне щеше да живее Били.

Париж,

24 декември,

9 Ч.

Когато отворих очи на другата сутрин, ми се гадеше, а в устата ми имаше противен вкус. Апартаментът беше празен и студен. В камината имаше само сива пепел.

Небето беше мрачно и дъждът биеше по стъклата на прозорците.

Били беше излязла от моя живот също толкова внезапно, както беше влязла, като куршум, който беше пронизал сърцето ми, оставайки ме отново сам и нещастен.