Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (8)

Осма глава

Блеки О’Нийл имаше план.

И сега този план безкрайно го забавляваше, когато и да си помислеше за него. А това му се случваше често през последните няколко дни. Беше очарован, защото никога през живота си не беше правил план.

Ема беше човекът, който винаги е имал планове. Още като беше малко момиченце с кърпени дрешки и износени обуща с копчета, тя си имаше План с главно П. Той беше толкова велик, че не оставяше никакво място за съмнения и когато най-сетне тя го задвижи, той я отнесе далеч от Феърли да търси по широкия свят слава и богатство. Впоследствие тя бе развила безброй планове — за първия й магазин, за втория и за третия, после бе изготвила планове как да придобие складовете Грегсън, мелниците на Феърли, както и плана за модната линия „Лейди Хамилтън“, която подготви с Дейвид Калински. И, разбира се, още строителния й план, за който говореше така, сякаш и той беше с главна буква. Той бе станал до голяма степен част от този неин най-грандиозен план, като изготви архитектурните планове и строежа на огромния склад в Найтбридж. И тази величава сграда още си стоеше — гордо свидетелство за най-изключителните й постижения.

Да, неговата Ема бе живяла с най-различни планове, откак я познава. Тя бе осъществявала всеки нов план с решимостта и неподражаемото умение, характерни само за нея. При всеки свой успех го възнаграждаваше с хладна триумфираща усмивка и му казваше: „Нали ти казвах, че ще стане“. Тогава той обикновено отмяташе назад глава, смееше се гръмогласно, поднасяше й своите поздравления и настояваше да празнуват, а тя омекваше. Но той беше сигурен, че гори от скрита възбуда, макар да се опитваше да го скрие.

Никога преди обаче той не бе си съставял план.

Всъщност всичко, което се бе случило с Блеки О’Нийл през дългия му живот, си беше чиста случайност.

Когато пристигна от Ирландия като младо момче, за да работи в каналите на Лийдс с чичо си Пату, даже в най-смелите си мечти не би могъл да си представи, че ще стане милионер. Разбира се, той се бе хвалил, че ще стане богат, пред съвсем младата Ема, докато тя беше прислужница във Феърли Хол, но никога не бе вярвал, че това изобщо някога ще стане. Бе проявил по-скоро самохвалство и тайничко се бе присмивал сам на себе си. Но в крайна сметка неговото самохвалство се оказа не чак толкова празно.

През тия години Ема често го бе дразнила, казвайки, че просто има ирландски късмет, и в много случаи това беше вярно. От друга страна, той трябваше да работи усилено. Винаги бе носил късмета в джоба си. И наистина, постоянно се бе радвал на добра съдба. В личния си живот бе изживявал понякога ужасна мъка. Преди всичко бе загубил своята хубава Лора прекалено рано, но тя му бе оставила техния син и Брайън беше най-големият му късмет. Като дете Брайън бе сърдечен и обичлив, и двамата бяха много близки, радвайки се на необикновено добри отношения за баща и син. Брайън имаше остър ум, в бизнеса действаше самоотвержено и смело — като истински гений. Заедно бяха издигнали „О’Нийл Кънстръкшън“ като една от най-големите строителни компании в Европа. Когато жената на Брайън, Джералдин, наследи от баща си, Ленард Ингам, два хотела, Брайън бе този, който със своя ум и предвидливост успя да ги развие. Двете малки хотелчета в Скарбъроу и Бридлингтън се превърнаха в ядро на голямата верига хотели „О’Нийл“, която сега бе международен концерн и компания с присъствие на Лондонската борса. Но беше ли всичко това запланувано предварително от Блеки? Не, съвсем не. Просто бе дошло случайно, като по чудо. Разбира се, той не бе изпуснал птичето, когато то бе кацнало на рамото му, и използва дори и най-малката благоприятна възможност. Постигайки всичко това, той, подобно на Ема, бе създал една империя и основал своя собствена династия.

Такива мисли се въртяха в главата на Блеки, докато се обличаше за вечеря, и той тихичко хихикаше, обмисляйки своя първи План, с главно П. Съвсем естествено в него бе включена и Ема, с която напоследък прекарваше доста време. Той беше решил да я заведе на околосветско пътешествие. Когато преди няколко седмици той се бе опитал да й предложи нещо такова, тя му се сопна, че има достатъчно работа, за да ходи по почивки в чужбина. Неговото ирландско сладкодумие и внимателна настойчивост явно останаха без ефект. Въпреки това той беше решил да настоява на своето. След дълго мислене и напрягане той си бе съставил план — най-важното нещо в него се наричаше Австралия. Блеки знаеше, че Ема тайничко копнее за Сидни, да види своя внук Филип Макгил Еймъри, който се обучаваше там, за да поеме обширните владения на Макгил. Той знаеше също така, че Ема се колебаеше да предприеме такова дълго и изтощително пътешествие до другия край на света.

И така, ще я заведе, и двамата ще пътуват чудесно заедно.

Естествено, тя не би могла да устои на неговата покана, когато той й разкаже колко удобно и луксозно ще бъде това пътуване, безгрижно и без никакви усилия. Първо ще отлетят до Ню Йорк и ще прекарат там една седмица, преди да отидат до Сан Франциско, където ще изкарат още една седмица. След като си отпочинат и се освежат, ще прескочат до Хонконг и Далечния изток и после бавничко ще се упътят към своята крайна цел.

И той наистина държеше да се увери, че техните общи странствания биха я забавлявали. Блеки вече не можеше да преброи колко пъти се бе питал дали изобщо някога Ема се бе забавлявала истински в своя живот. Може би един от начините да се забавлява се състоеше в това да стане една от най-богатите жени в света. От друга страна, не можеше да бъде сигурен колко удоволствие бе успяла да извлече от този всепоглъщащ я, унищожителен стремеж. Във всеки случай той бе запланувал най-различни удоволствия и развлечения, а младият Филип щеше да бъде примамката. Така пътуването щеше да се окаже достатъчно примамливо за нея, в това той беше убеден.

Блеки върза синята си копринена вратовръзка и се отдалечи от огледалото, наблюдавайки се критично.

— Достатъчно е тъмна, струва ми се — промърмори той, знаейки, че Ема непременно би подхвърлила някоя саркастична забележка по адрес на някоя по-крещяща връзка. Преди много, много време Лора бе успяла, поне донякъде, да посмекчи неговия екзотичен вкус към пъстри брокатени жилетки, натруфени костюми и лъскави бижута. Ема бе го излекувала напълно, не, почти. От време на време Блеки не можеше да устои на изкушението да си сложи ексцентрични копринени вратовръзки и кърпички или пък разни широки вратовръзки с крещящи шарки и ярки цветове, но гледаше да не се показва с тях пред Ема. Той се пресегна за тъмносиньото си сако, облече го, оправи крайчеца на снежнобялата си яка и кимна към изображението си в огледалото. Може и да съм само един стар особняк, но затова пък тази вечер се чувствам като млад здравеняк, рече си той и отново се подсмихна под мустак.

Въпреки снежнобялата му коса, очите на Блеки светеха все още весело и пакостливо, както в дните на неговата първа младост, и силата на мускулите му не бе намаляла с годините. Той се радваше на забележително здраве и приличаше повече на седемдесетгодишен мъж, отколкото на осемдесет и три. Умът му бе буден, жив и ненакърнен. Думата „старост“ или „грохналост“ му бяха толкова чужди, колкото и на Ема.

Изправен в средата на спалнята, той се замисли за миг върху настъпващата вечер и нещата, които имаше да обсъжда с Ема. Бе решен да зачекне непременно темата за предстоящото им пътуване. Щом веднъж останат насаме, незабелязано ще насочи разговора натам. Няма да е лесно, каза си той. Добре познаваше колко упорита може да бъде понякога. Още когато срещна Ема за първи път, веднага бе разбрал, че тя има рядко непреклонна воля, а с годините бе станала още по-твърда.

Пред очите му проблесна една сцена, която го върна обратно в миналото: 1906 година, студен и неприветен януарски ден. Ема седи до него в трамвая за Армли, изключително красива в новото си черно вълнено палто и шала в зелено и черно, и шотландската барета, които той й бе подарил за Коледа. Зелените тонове на шотландското каре подчертаваха зелените дълбини на очите й, а черният цвят караше да изпъква безукорната й алабастрова кожа.

Колко бледо бе тогава лицето й. Но бледността ни най-малко не бе намалила хубостта й, мислеше си той, припомняйки си ясно всяка подробност от онзи следобед. Тогава беше само на шестнайсет и вече беше бременна с Едуина, но колко твърда и упорита бе тя. Беше употребил всичките си сили, за да я убеди да се качи на онзи трамвай. Не искаше да ходи в Армли, нито пък да се запознава със скъпата му приятелка, Лора Спенсър. Въпреки това още щом се запознаха, двете момичета веднага се харесаха и си останаха най-близки и любещи приятелки до самата смърт на горката Лора. Разбира се, тежкият товар на Ема бе пооблекчен, щом веднъж се бе преместила в уютната малка къщичка на Лора. Той бе усетил огромно чувство на облекчение, знаейки, че Лора ще се грижи за нея. Този ден бе спечелил, както възнамеряваше да спечели и сега, шейсет и три години по-късно.

Той дръпна най-горното чекмедже на бюрото, извади малка, черна кожена кутийка за бижута, втренчи се замислено в нея, после я пусна в джоба си. Излезе, тананикайки си, и се спусна надолу по стълбите.

Блеки О’Нийл все още живееше в просторната къща, която си бе построил в Харогейт през 1919 година. Красивите й, широки стъпала бяха така построени, сякаш се носеха във въздуха, и се извиваха надолу към очарователния кръгъл хол с прекрасни пропорции, а кайсиевият цвят на стените подчертаваше мраморния под в черно-бяло. Квадратните мраморни плочи бяха подредени така, че образуваха многоъгълници, подобни на фасетъчните стени на диаманта. Проследявайки ги, окото се спираше пред двете ниши отстрани на входната врата. Бели мраморни статуи на гръцките богини Артемис и Хеката украсяваха тези ниши и се осветяваха от скрити светлинни източници. Елегантна шератонска конзола с вградени в нея дърворезби с екзотични плодове бе изправена до една от стените под позлатено григорианско огледало. От двете й страни стояха два стола в стил шератон, тапицирани с кадифе в кайсиев цвят. Холът се осветяваше от голям старинен полилей от бронз и кристал, който се спускаше от купола на тавана. Цялата обстановка беше елегантна, без ни най-малка показност.

Пресичайки хола, Блеки влезе във всекидневната. Едри цепеници горяха весело в камината, а копринените абажури стопляха със светлината си хладните зелени стени, диваните и столовете, покрити с тъмнозелена коприна. Прекрасните картини и старинните мебели от осемнайсети век допълваха изискаността на стаята и показваха усета на Блеки за стил, цвят и дизайн на мебелировката.

Той се суети известно време около бутилката с шампанско, поразмърда леда в сребърния съд, след това взе една пура, седна в любимия си стол и зачака. Още не бе успял да захапе пурата и да я запали, когато ги чу да идват. Постави пурата в пепелника и се надигна.

— Ето те най-сетне и тебе, миличка — извика той, бързайки насреща й. С широка усмивка на червендалестото си лице той възкликна: — Ти направо галиш погледа! — Притисна я силно към широките си гърди, после я отдалечи от себе си и се взря в нея. Усмихна се отново с възторжено светнали очи: — Нали ти ще бъдеш моето любимо момиче тази вечер?

Ема му се усмихна, обзета от чувство на обич и топлота.

— Благодаря ти, Блеки, скъпи. Трябва да призная, ти самият също не изглеждаш зле. Какъв хубав костюм! — Очите й просветваха весело, докато прокарваше ръка по ръкава му с жеста на познавач. — Ммм. Много хубав плат. На пипане е като най-хубав камгар.

— Така е, така е — каза Блеки и намигна на Шейн, който стоеше зад Ема. — Бих ли си позволил да нося нещо друго сега? Хайде, ела, скъпа моя, седни ето тук и ми позволи да ти налея чаша шампанско.

Ема се остави да я заведе до дивана. Тя седна и вдигна въпросително вежди:

— Празнуваме ли нещо?

— Не, всъщност не. Освен това, че сме достигнали толкова солидна възраст в такова добро здраве. — Той стисна с обич рамото й и добави: — Знам също така, че предпочиташ вино пред нещо по-силно. — Той хвърли един поглед към Шейн. — Бъди така добър, моето момче, капни ми от доброто ирландско.

— Веднага, дядо.

Блеки седна срещу Ема, взе си пурата и за известно време замислено пафкаше. След това рече:

— Предполагам, че както обикновено днес си имала тежък ден. Започвам да се чудя дали изобщо някога ще се пенсионираш… както непрекъснато заплашваш, че ще направиш.

— Едва ли ще го направя — засмя се Ема. — Имам намерение да карам така, докато не хвърля петалата.

Блеки я погледна укоризнено:

— Не ми говори за умиране! Нямам никакво намерение да правя това още дълго време — усмихна се меко той. — Имам да сторя още доста поразии.

Ема се разсмя заедно с него, засмя се и Шейн, докато им поднасяше питиетата. Той взе своето и тримата се чукнаха за здраве. Шейн отпи глътка от скоча и рече:

— Бихте ли ме извинили за малко? Трябва да телефонирам на Уинстън.

Ема каза:

— Дано имаш по-добър късмет от мене. Опитвах се да се свържа с него преди малко. Отначало даваше заето, след това пък никой не вдигаше.

Шейн сви вежди.

— Сигурно е прескочил до селото. Нещо да предам, лельо Ема?

— Кажи му, че ние не… — Тя, изглежда, промени намеренията си и поклати глава. — Няма значение, Шейн. Не е толкова важно. Ще го видя утре, сигурна съм, че тогава ще имаме възможност да поговорим за това-онова.

Когато останаха насаме, Блеки се протегна през масата и улови ръката на Ема в своята, като се вглеждаше съсредоточено в лицето й.

— Чудесно е, че те виждам отново, скъпа. Липсваше ми.

Очите на Ема заиграха.

— Хайде, хайде, глупчо. Нали се видяхме оня ден — възкликна тя явно развеселена. — Недей да ми казваш, че си забравил вечерята в Пенистън.

— Разбира се, че не съм. Но ми се струва толкова отдавна, понеже бих искал повече да се грижа за теб. — Той потупа с обич ръката й и се облегна назад, като я гледаше с най-голяма привързаност. — Аз имах точно това предвид, като ти казах, че изглеждаш добре, Ема. Ти наистина си ослепителна в тази рокля, просто галиш очите ми, скъпичко момиче.

— Какво ти момиче! Но все пак ти благодаря, радвам се, че ти харесва — отговори тя с усмивка на истинско удоволствие. — Моята приятелка Жанет Спаниер от Балман ми я избрала и я прати чак от Париж миналата седмица. Обаче Едуина ме нападна преди малко. Каза, че е прекалено младежка за мен, цветът й де.

Изражението на Блеки се промени напълно.

— Тя просто се заяжда, Ема. Едуина е истинска драка. Никога няма да се промени. — Той забеляза сянка на болка по лицето на Ема и се намръщи от съчувствие и загриженост, като мислено ругаеше дъщеря й. Едуина винаги бе създавала неприятности. Но такива бяха и повечето останали. Особено две от децата на Ема, с удоволствие би удушил с две голи ръце. И той извика с жар: — Надявам се, че не те измъчва много!

— Не, не толкова.

В гласа й прозвуча нехарактерно за нея колебание. Блеки веднага го забеляза, разклати великолепната си бяла лъвска глава и въздъхна с яд.

— Никога няма да разбера Джим. Не знам какво го накара да я покани. Ако питаш мен, глупаво беше от негова страна.

— Да, Пола беше също натъжена, но аз реших да не се намесвам. Смятах, че би изглеждало дребнаво. Но… — Ема сви рамене и тъй като напоследък споделяше почти всичко с Блеки, тя му разказа за разговора си с Едуина, за опитите си да вразуми дъщеря си.

Блеки слушаше внимателно, като от време на време кимаше, и когато тя свърши, каза ниско:

— Е, радвам се за Сали, ако тя действително иска това. Тя е хубаво момиче, а Антъни е добро момче. Практичен е и никак не е надут, нещо, което не бих могъл да кажа за майка му. — Той замълча. Обзеха го спомени. После бавно добави: — Още като малка си беше твърде особена и никога не е била добра с теб, Ема. Винаги те е пренебрегвала, ако добре си спомням, а, повярвай ми, аз помня добре. Не съм забравил как показваше предпочитанието си към Джо Лаудър, при това така демонстративно. Тя си беше една малка негодница и оттогава не се е променила. Моля те, обещай ми да не се занимаваш повече с тази история с Антъни. Не искам да се вълнуваш прекалено много заради Едуина. Тя не го заслужава.

— Да, прав си, обещавам. — Тя слабо се усмихна. — Хайде сега да забравим Едуина. Къде ще ме водиш на вечеря? Шейн се държа много тайнствено, когато идвахме насам.

— Така ли, миличка? — Блеки се ухили до уши. — Право казано, Ема, не успях да измисля достатъчно хубаво място, затова казах на мисис Педжит да ни приготви вечерята тук. Ти обичаш, знам, нейната кухня и тя е стъкмила чудесно парченце младо агнешко. Казах й да приготви и пресни картофки, брюкселско зеле и йоркширски пудинг — все любими твои неща. Е, скъпа моя, как ти звучи всичко това?

— Страшно вкусно. Освен това се радвам, че няма да излизаме. Тук е много по-уютно, а аз се чувствам малко уморена.

Той я изгледа внимателно, с присвити черни очи под рунтавите си вежди.

— Аха — меко изрече той, — значи най-сетне си го признаваш. Бих искал да не се товариш толкова много. Вече не е необходимо, знаеш това.

Ема пренебрегна тази забележка с усмивка и се наведе по-близо към него. Тя не бе в състояние повече да потиска любопитството си и попита:

— За какво ще ми искаш съвет? Доста уклончиво ми прозвуча по телефона тая сутрин.

— Не съм искал, скъпа. — Той сръбна от уискито, дръпна малко от пурата си и продължи: — Но ако нямаш нищо против, бих предпочел да почакам, докато се върне Шейн, тъй като това засяга най-вече него.

— Какво ме засяга? — попита Шейн от вратата. Той тръгна из стаята с питие в ръка.

— Бизнесът, който искам да обсъдя с Ема.

— Признавам, че наистина ме засяга! — неохотно каза Шейн. — Преди всичко това беше моя идея. — Той седна на дивана до Ема, намести възглавничките зад гърба си, кръстоса крак върху крак и се обърна към нея: — Уинстън съжалява, че не сте се свързали. Бил отначало навън, в градината. Тревожи се за наводнението. Явно е опасно, толкова близо до потока. — Той премести поглед към дядо си. — Току-що позвъних на Дрек и го помолих да изпрати утре няколко от нашите хора в Бек Хаус, за да видят нещата.

— Да, добра идея. Но те ще трябва много по-яко да подсилят бреговете тая година — отбеляза Блеки. — Ако вие двамата ме бяхте послушали, всичко щеше да е направено добре. Чакай да ти обясня някои неща. — И той започна да обяснява, без да даде възможност на Шейн да реагира. В следващите няколко минути те обсъждаха разни начини за подсилване. Приличаха на работници, на път да се заемат с голям строителен обект. Блеки прекалено много натрапваше собственото си мнение, което леко подразни Ема. Дълбоко в сърцето си той си бе останал един прост подреждач на тухли.

Но тя бързо загуби интерес към техния донякъде чисто технически разговор. Бе започнала с нарастваща сила да осъзнава присъствието на Шейн така близо до нея. Огромното му тяло просто изпълваше дивана. За първи път от толкова години тя взе да гледа на него с нови, по-чувствени и по-обективни очи, не само като стара приятелка на семейството, а като по-млада жена, по-скоро — като чужденец. Колко великолепен изглеждаше той тази вечер, облечен в безупречно ушит сив костюм и бледосиня сатенена риза със сребриста копринена вратовръзка. Беше наследил от дядо си едрата конструкция, неговия широк гръб и мощни рамене, както и вълнистата черна коса на Блеки, и тия святкащи очи. Кожата му бе също тъй тъмна, ала този лек махагонов тен беше от слънцето по ски пистите на Швейцария или на някой карибски бряг, а не от дълги часове непосилен труд като черноработник на открито, както някога дядо му.

Да, Пол Макгил бе имал същата сила и фатален чар, с които толкова много беше надарен и Шейн О’Нийл.

Блеки каза:

— Май нещо мечтаеш, Ема, скъпа.

Тя се понамести на дивана и се усмихна леко.

— Не, просто чакам търпеливо вие двамата да престанете да си говорите за тоя проклет поток, та да разгледаме въпроса с бизнеса, за който щяхте да ми искате съвет.

— Ама, разбира се, ние направо ти губим времето — призна си той, по-нежен от всякога. Тая вечер празничното настроение просто струеше от Блеки и той се усмихна първо на Ема, после на Шейн: — Мойто момче, допълни, моля те, чашата на Ема с още една капчица искрящо, напълни отново и на мен, после ще си побъбрим хубавичко.

Така и сториха, след като Шейн се погрижи за питиетата им.

Шейн започна първи, с внимание, отдадено изцяло на Ема, със сериозен тон и сериозно лице. Той говореше бързо и ясно, без предисловия, както обикновено правеше в бизнеса. Ема оцени неговата прямота и от своя страна насочи цялото си внимание към него.

Шейн каза:

— От няколко години имаме намерение да построим или купим хотел в Ню Йорк. Аз и татко изгубихме доста време да търсим възможности за това. Едва напоследък успяхме да намерим точно каквото ни трябва — елегантен хотел от шейсетте. Старомоден естествено. Интериорите се нуждаят от значителен ремонт, по-точно дострояване. Това и ще направим — най-вероятно. Та, значи, ние се кандидатирахме, бяхме одобрени и сега купуваме хотела.

— Поздравления, Шейн, и за теб, Блеки! — Ема поглеждаше ту единия, ту другия с озарено от радост лице. — Но с какво мога да ви бъда полезна? Защо трябва да говорите с мен за това? Нищичко не разбирам от хотели, освен дали са удобни и дали вършат работа.

— Но ти познаваш добре Ню Йорк, Ема — възпротиви се Блеки и се наведе напред с участие. — Ето защо се нуждаем от теб.

— Не съм убедена, че ви разбрах добре.

— Имаме нужда от теб да ни упътиш към най-подходящите хора — намеси се Шейн с намерение да премине към най-важното. Той я прикова с блестящите си черни очи. — Ти по толкова много начини си успяла да направиш тоя град твой град, би трябвало най-добре да знаеш какво го движи отвътре. Или, по-точно, какво движи бизнеса и търговията там. — Шейн се ухили до уши. — Искаме да се възползваме от твоя ум и от връзките ти — завърши той, като я наблюдаваше внимателно с все същата широка усмивка.

Очите на Ема светнаха от удоволствие. Винаги бе харесвала стила на Шейн, неговата прямота, момчешката му безочливост. Тя спотаи усмивката си и рече:

— Разбирам. Продължавай.

— Така — отговори Шейн необикновено сериозно. — Виж сега, ние сме една чужда корпорация и според мен тоя град е изпънат като барабан. Не можем да влезем неподготвени… е, бихме могли, но ще ни е трудничко. Убеден съм, че ще възбудим нечие негодувание. Имаме нужда от съветници — от определени съветници — и малко връзки, също и политически връзки. Ще имаме нужда от помощ и от страна на профсъюзите, и от доста други работи. Сигурен съм, че от всички ти най-добре разбираш какво искам да кажа, лельо Ема. И така, къде да отидем? И при кого?

Мозъкът на Ема заработи с характерната си бързина и острота и тя оцени здравия разум в думите на Шейн. Беше анализирал положението най-проницателно. Тя му го каза, после продължи без колебание:

— Би било неразумно да започнете да действате в Ню Йорк без възможно най-влиятелен гръб и подкрепа. Ще имате нужда от всестранна поддръжка, а това може да стане само с приятели, добри приятели. Мисля, че тук мога да помогна.

— Знаех си, че ако изобщо някой би могъл да помогне, това си ти. Благодаря ти, лельо Ема — каза Шейн и тя забеляза как той видимо се отпусна.

— Да, много сме ти благодарни, скъпа моя — добави Блеки, като се надигаше от стола си. Той остави питието си на конзолата зад дивана, пусна в него още малко лед, добави повече вода към уискито си и каза: — Хайде, Шейн, продължавай, както те помоли Ема. — И той докосна рамото й — леко и с обич. Ема се озърна въпросително. Блеки се закиска: — А, да, има още неща — каза той и се изтегна назад в стола си до камината.

Шейн каза:

— Разполагаме със солидна юридическа фирма, която да представлява интересите ни при закупуването на хотела — те са специалисти по недвижими имущества. Струва ми се обаче, че ще имаме нужда от допълнително представителство по други бизнес проблеми. Бих искал да намеря една наистина престижна юридическа фирма, с политически такт и добри връзки. Да имаш някакви предложения?

Ема се замисли за миг, преди да каже:

— Да, аз, разбира се, бих могла да ви изпратя при моите юристи и до всеки, който би могъл да ви влезе в работа. Но докато слушах, аз мислех усилено и намирам, че има един човек, който би могъл да ви бъде полезен повече от мен, моите приятели и моите юристи, взети заедно. Името му е Рос Нелсън. Той е банкер — директор на частна банка. Има най-добрите връзки в Ню Йорк за работа като вашата. Сигурна съм, че той ще може да ви препоръча подходяща за вас юридическа фирма, както и да ви подпомогне по много други начини.

— Но дали ще го направи? — попита Шейн с известна нотка на съмнение.

— Ще го направи, ако аз го помоля — каза тя, усмихвайки се насърчително на Шейн. — Мога да му телефонирам в понеделник и да му обясня всичко. Надявам се незабавно да осигуря подкрепата му. Искате ли да го направя?

— Да, бих искал. Ние бихме искали. — Той кимна на Блеки. — Нали, дядо?

— Както кажеш, момчето ми. Това е твоя сделка. — Блеки изтръска пепелта от пурата си и хвърли един поглед на Ема: — Това име Нелсън ми напомня нещо. Запознавал ли съм се с него?

— Ами да, мисля, че си се срещал веднъж с него. Беше преди години, Блеки. Рос беше дошъл в Англия с чичо си, Даниел Нелсън. Ако помниш, Дан беше близък приятел и сътрудник на Пол. Точно той искаше да изпратя Дейзи в Щатите през войната, да живее с него и жена му, Алисия. Но както знаеш, никога не съм искала Дейзи да бъде евакуирана. Както и да е, семейство Нелсън имаха само едно дете, Ричард. Момчето загина в Тихия океан. Оттогава Дан вече не е същият. Той направи Рос свой наследник, след жена си, естествено. Когато Дан умря, Рос наследи контролния пакет акции от банката на Уолстрийт, а и бог знае какво още. Не милиони — милиарди, струва ми се. Даниел Нелсън беше един от най-богатите хора в Америка, имаше огромна власт.

Шейн беше впечатлен и това се виждаше по лицето му. Той бързо попита:

— На каква възраст е Рос Нелсън?

— О, трябва да е към края на трийсетте, най-много началото на четирийсетте.

— Сигурна ли си, че той няма да има нищо против да ни помогне? Би ми било неприятно, ако той реши, че му се натрапваш с препоръката си. Ситуация от този вид може да създаде неприятности — отбеляза Шейн. Той бе заинтригуван от Нелсън и искаше да знае повече за него. Пресегна се за питието си, отпи малко, като през цялото време наблюдаваше Ема изпод око.

Ема се изсмя тихо:

— Той ми дължи някои услуги. Няма и през ум да му мине, че се натрапвам. Мога да те уверя в това. — Тя хвърли проницателен поглед на Шейн, присвила зелените си очи. — Обаче имай предвид, познавам Рос и той ще очаква нещо в замяна. Бизнес някакъв, под една или друга форма. Всъщност може да решите да вложите част от инвестициите си при него и да оставите неговата банка да движи нещата ви от другата страна на Атлантика. И по-лошо нещо бихте могли да направите. — Гласът й прозвуча малко цинично, докато привършваше: — Две неща трябва да запомниш, Шейн: едната ръка мие другата, нищо в света не става безплатно. Особено в бизнеса.

Шейн издържа на нейния хладен, втренчен поглед.

— Разбирам — каза меко той. — Отдавна съм научил, че получиш ли нещо срещу нищо, обикновено не си струва да го имаш. Що се отнася до Рос Нелсън, знам как да изразя благодарността си — за това не се безпокой.

Блеки, който бе следил това подхвърляне на топката с голям интерес, се плесна по коляното и гръмогласно се разсмя:

— Ах, Ема, много е будно момчето ми. — Той поклати глава, а одобрителната му усмивка изразяваше любов и гордост. — Радвам се да видя, че не летиш в облаците, моето момче, не е все едно дали те има, или не. — Лека сянка на мъка полази по лицето му и заличи смеха. — Знам, че е важно и необходимо, но мразя да заминаваш, и то така бързо. Това ми причинява болка наистина.

Ема си сложи очилата и се вгледа в Шейн:

— Кога заминаваш, Шейн?

— В понеделник сутрин летя за Ню Йорк. Ще остана там цели шест месеца, може и повече. Ще наглеждам ремонта на хотела в Манхатън и на всеки няколко седмици ще притичвам до Карибието, за да проверявам хотелите ни на островите.

— Шест месеца — повтори тя изненадана. — Това наистина е много време. Ще ни липсваш. — „Май е по-добре, че няма да бъде тук за известно време“, добави тя мислено, спомняйки си за внучка си Сара Лаудър. Невидени очи се забравят. Поне така се надяваше.

Шейн прекъсна мислите й, като каза:

— На мен също ще ми липсваш, лельо Ема, и дядо, и всички останали. Но ще се върна, преди да сте се усетили. — Той се наклони към Ема и я стисна за ръката. — И дръж под око този тук любим, стар негодник. Той ми е много скъп.

— На мене също, Шейн. Разбира се, че ще се грижа за него.

— А сега няма ли да се погрижим един за друг? — заяви Блеки, крайно доволен от себе си, защото внезапно си бе спомнил за своя План с главно П. — Правили сме го цял половин век, даже повече, а е трудно да нарушиш навиците си, така е.

— Мога да си представя — засмя се Шейн, като им се чудеше на двамата. Каква необикновена двойка са: и обичта, и приятелството, което изпитваха един към друг, бяха за завиждане. Въздъхвайки незабелязано, той се пресегна за своя скоч и замислено се вгледа в кехлибарената течност. След като отпи веднъж, той се обърна към Ема: — Но, да се върнем към Рос Нелсън, що за човек е той?

— Необикновен във всякакъв смисъл на думата — каза бавно Ема, загледана в пространството, като че ли виждаше Рос Нелсън с вътрешното си око. — Рос е неуловим. Има известен чар и се държи дори доста приятелски — на повърхността. Винаги съм подозирала някаква вродена студенина у него и някаква особена пресметливост, като че ли е отделен от самия себе си и наблюдава впечатлението, което прави на другите. Егото му е ужасяващо силно, особено що се отнася до жените. Той се харесва на жените, току-що се разведе за втори път. Не че е толкова важно. От друга страна, често ми се е струвало, че той може да бъде безскрупулен… в частния си живот.

Тя замълча, пресрещна погледа на Шейн и допълни:

— Но това няма нищо общо с мен и теб. Доколкото се отнася до бизнеса, мисля, че може да му се има доверие. В този смисъл няма причина да се тревожиш. Но, предупреждавам те, умът му е остър като бръснач и каквото си е наумил, го прави — неговото забележително его непрекъснато го подтиква към това.

— Страшна картинка нарисува, лельо Ема. Явно, ще трябва да си опичам акъла.

— Това винаги е разумно, Шейн, с когото и да си имаш работа. — Тя се усмихна слабо: — От друга страна, ти отиваш при Рос за съвет, не да му се оплакваш за някаква сделка. Ще можеш да се оправиш с Рос много елегантно. Всъщност мисля, че ти просто ще се разбереш с него добре. Не забравяй, че той ми дължи някои неща, така че ще се опита да бъде дружелюбен и да помогне.

— Знам, че ти винаги преценяваш вярно — отговори Шейн. Той стана, заобиколи дивана да си налее още питие, мислейки за току-що направената от нея характеристика.

Нямаше търпение да се запознае с този човек. Явно Нелсън щеше да се окаже безценен. А и нямаше търпение да търкулне топката с нюйоркския хотел. Имаше нужда да се потопи в бизнеса, да отклони ума си от личните неприятности. Рос Нелсън можеше наистина да е труден в личния си живот, но него какво го е еня. Всичко, което имаше значение, беше доколко е находчив и проницателен, има ли желание да помогне и дали може да му се има доверие.

Блеки стрелна с очи своя внук и след това се обърна към Ема.

— Не съм толкова сигурен дали ми харесва тоя Рос Нелсън — започна той.

Ема го прекъсна със смях:

— Аз разчитам на Шейн. Той е достатъчно пораснал вече, за да знае как да се грижи сам за себе си. И то да се грижи много добре, наистина, Блеки. Даже бих казала, че в лицето на Шейн Рос Нелсън май вече си е намерил еша. — Това нейно наблюдение, изглежда, я забавляваше и тя продължи да се смее.

Шейн се ухили също, но не каза нищо.

Той с нетърпение очакваше срещата си с мистър Рос Нелсън повече от всичко друго дори. Тоя банкер можеше да се окаже тъкмо необходимата подправка към нюйоркското му начинание.