Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (6)

Шеста глава

Всички казваха, че е истински келт. И Шейн Дезмънд Ингам О’Нийл започна сам да си вярва, че наследството на неговите прадеди е вкопано дълбоко в костите му, че древната им кръв тече във вените му. Това го изпълваше с огромно задоволство и гордост. Когато някой от членовете на семейството му го обвиняваше, че бил екстравагантен, приказлив и суетен, той просто кимаше, сякаш приема критиката като комплимент. Понякога му се искаше да им отвърне, че е също така енергичен, интелигентен и изобретателен, посочвайки, че и тези черти са остатък от ранните брити.

Още като много малък Шейн разбра изключителната си природа. Разбираше, че е по-различен от другите, и това го тревожеше. Искаше му се да е обикновен. На шестнайсет години реши да разбере по-добре нещата по едничкия възможен начин — чрез книгите. Щом като е „странен атавизъм на келтите“, както казваха, значи трябва да научи повече неща за тези древни хора. Обърна се към историята, описваща ранните брити в техния блясък и слава. Кралете и легендарният Артур от Камелот станаха за него реални хора. Интересът му към историята така и не помръкна, стана му постоянно хоби. Търсеше значенията на думите, проявяваше висша интелектуална енергия и навярно тази комбинация от контрасти го бе направила и толкова необикновен. И ако неговият гняв и враждебност бяха тъй дълбоко вкоренени в него, привързаността и верността му бяха непоклатими и вечни. А театралността, която постоянно приписваха на келта у него, съществуваше безметежно със самовглъбението му и рядкото, почти нежно разбиране на природата и нейните хубости.

На двайсет и седем Шейн О’Нийл вече блестеше не само с външността си, а и със своя характер и личност. Можеше да погуби всяка срещната жена. По същия начин печелеше и приятелите си мъже в спор по политически въпроси, с някоя фриволна шега или комична история, изпълнена с остроумие и самоирония. С чудесния си баритон забавляваше всички — или ще е някой стар моряшки напев, или сантиментална балада, или стих. Но можеше да бъде и твърдоглав, обективен, прям и честен почти до жестокост. Допадаше на всички, с които се срещаше по пътя си. Не че Шейн нямаше неприятели, но дори и те не можеха да отрекат скритото му обаяние. Едни от тези черти бе наследил от дядо си по бащина линия, ирландец, истински келт, от когото бе наследил физическите си качества. Имаше и много неща от рода на майка му у него.

В този мразовит петъчен следобед Шейн бе застанал с коня си Ърл Лорд високо на бърдото над градчето Мидълхам и развалините на замъка долу. Въпреки разрушените бойници, безпокривни зали и призрачни помещения той все още се издигаше гордо и властно. В гънките на древния замък гнездяха птички, а наоколо по това време на годината растяха нарциси и кокичета. Благодарение на живото си въображение за Шейн не бе трудно да си представя как е било преди векове, когато Уоруик и Гарет Ингам, негов предтеча по майчина линия, са живели в тази яка крепост. Пред погледа му и сега се изреждаха царски банкети, блестящи церемонии и помпозни сцени. Притвори очи да се сбогува с тези образи, вдигна глава и се вгледа във великолепната гледка. На това място винаги изпитваше един и същи трепет. В този пейзаж витаеше някакво величие. Това бе едничкото място на света, към което се чувстваше родно привързан. Беше ли далеч оттук, изпълваше го чувство на лишение и все копнееше да се завърне. Той още веднъж се канеше да отсъства, но за разлика от предишните отсъствия, това беше самоналожено.

Изпитал старата печал, Шейн О’Нийл въздъхна тежко, обзе го меланхолия. Облегна глава върху врата на жребеца и стисна очи с надеждата, че болезненият копнеж по нея ще отмине. Как можеше той да живее тук, под същото това небе, когато знае, че тя е съвсем на близо, а толкова далеч от него. Затова трябваше да се махне, да отиде надалеч, да остави това любимо място, да остави жената, която обичаше и която нямаше никога да бъде негова. Само така би оцелял като мъж.

Рязко се обърна и се метна на седлото, решен да се измъкне от това мрачно настроение, обхванало го така неочаквано. Пришпори Ърл Лорд и полетя в галоп. Някъде по пътя подмина две конярчета, които обучаваха два великолепни чистокръвни коня, и на веселия им поздрав отвърна с дружелюбно кимване. Сет не се отправи към Олингтън Хол, къщата на Рандолф Харт. В Мидълхам, град, прочут с повече от дузина от най-големите конезаводи в Англия, Олингтън Хол се смяташе за един от най-добрите, а Рандолф — треньор от висока класа. Рандолф помагаше на Блеки О’Нийл и бе позволил на Шейн да язди Ърл Лорд, Фюдал Барън и Селтик Мейдън. Докато стигне големите железни врати, Шейн смогна частично да потисне сърдечната си болка и да излезе от депресията си. Пое си дълбоко дъх, придаде неутрален израз на лицето си и пое към яхърите зад къщата. За негова изненада дворът беше празен, но щом копитата захлопаха по каменната настилка, появи се един коняр, а миг по-късно от конюшнята излезе Рандолф Харт и му махна с ръка.

Висок, здраво сложен и бурен в обноските, Рандолф имаше и съответния глас:

— Здравей, Шейн! Надявах се да се видим. Искам да си поговорим, ако имаш малко време.

— Само една минута, Рандолф. Довечера имам важна вечеря и вече закъснявам. — Подаде поводите на коняря и тръгна към Рандолф, хвана протегнатата му ръка и добави: — Надявам се, не е нещо тревожно.

— Не, не — бързо отвърна Рандолф и през двора го поведе към задния вход на къщата. — Ела да влезем за няколко минути. Все имаш поне пет минути, стари приятелю. Дамата, която и да е тя, без съмнение ще бъде щастлива да те почака.

— Въпросната дама — усмихна се Шейн — е леля Ема. И двамата знаем, че не обича никого да чака.

— Съвсем вярно — рече Рандолф, отвори вратата и бутна Шейн да влезе. — Имаш ли време за чай, или предпочиташ нещо по-силно?

— Благодаря, Рандолф, малко скоч. — Шейн се приближи до камината, застана с гръб пред нея, огледа се и изведнъж се почувства облекчен и за първи път този следобед спокоен.

Рандолф донесе напитките, двамата чукнаха чаши и Шейн се отправи към един от кожените фотьойли.

— Хей, не там! Пружините не са в ред — спря го Рандолф.

— Така е от години — засмя се Шейн и седна на другото кресло. Остави си чашата на бронзовата решетка пред огъня и забърка по джобовете си за цигари. Запали и рече: — И за какво искаш да ми говориш?

— За Емералд Боу. Какво, мислиш, ще каже Блеки, ако догодина я пусна на националните състезания?

— Ще се развълнува, знаеш добре. Но дали тя ще има някакви шансове? Знам, че е чудесна кобила, но хиподрумът в Ейнтрий… Мамо мила!

— Да, наистина мъчен хиподрум, върховно изпитание и за човек, и за кон. Но аз наистина смятам, че Емералд Боу има шансове да спечели най-големия стипълчейз на света. Вярвам, че има скрити чарове. Сериозно казано, очертава се като една от най-добрите скачачки, които съм обучавал.

— Но това е чудесна вест! — извика Шейн развълнуван. — Откога му е на дядо мечтата да спечели Националните. А кой ще я язди, Рандолф?

— Стив Ларнър. Точно какъвто й трябва за Ейнтрий. Великолепен ездач.

— Защо не си споменал на дядо?

— Исках първо да разбера твоята реакция. Ти си най-близко до него.

— Винаги се е вслушвал в твоите съвети. Ти си му довереният треньор и най-добрият в тази работа, нас ако питаш.

— Благодаря, Шейн. Оценявам доверието. Но честно казано, не бях виждал Блеки да държи на друг кон толкова, колкото на тази кобила. Него ако питаш, трябва да я увивам в памук. Миналата седмица беше тук и се държа с нея, като че ли му е великата любов.

— Не забравяй, че тя му е подарък от неговата любима дама. И като стана дума за Ема, не долових ли у теб някаква неприязън, когато я спомена преди малко?

— Не съвсем. Снощи малко й се ядосах, но… — Рандолф замлъкна и се усмихна. — Към нея не мога да изпитвам злоба, нали е матриархът на нашия род! Само дето се държи толкова господарски. Впрочем мислех да спомена за кобилата на Блеки утре. Добре ли съм избрал деня? Или да изчакам до другата седмица?

— Не. Кажи му утре, Рандолф. Това ще му запълни деня, а леля Ема ще умре от радост. — Шейн довърши питието си и се изправи. — И аз съм развълнуван от решението ти. Но сега, боя се, трябва да тръгвам, да спра до конюшните и да се сбогувам с конете си. Отново заминавам, Рандолф. Тръгвам в понеделник сутринта.

— Но нали току-що се върна? Този път къде отиваш?

— В Ямайка, после на Барбадос, където купихме нов хотел. Сума работа има да се свърши там, така че няма да ме има поне няколко месеца.

Шейн огледа конете си в яхъра, а Рандолф, както го наблюдаваше, изведнъж изпита състрадание към младия човек, макар да не беше сигурен какво е предизвикало това чувство. Може би имаше нещо общо с поведението на Шейн в този момент, с тази огромна печал, четяща се в черните му очи. Рандолф хранеше симпатии към Шейн още когато Шейн беше дете, а по едно време дори се надяваше той да си хареса една от дъщерите му Сали и Вивиан. Но момчето не показа никакъв интерес и се държеше настрана. Най-близък приятел на Шейн бе синът му Уинстън. Преди две години мнозина сплетници зашушукаха, когато Уинстън и Шейн купиха едно старо и пропадащо имение, Бек Хаус, близо до Усет Танфийлд, преустроиха къщата и се нанесоха там и двамата. Рандолф обаче нито веднъж не постави под съмнение сексуалните пристрастия на сина си и Шейн. Пък и нямаше защо. Познаваше и двамата като всеизвестни женкари, тичащи подир фустите в околността. Докато беше жива, жена му Джорджина често трябваше да утешава не една съсипана от любов женска душа, а такива често идваха при тях да питат за Шейн или за Уинстън. За щастие и това свърши. Той например едва ли би знаел как да се справи в подобни ситуации. Предполагаше, че ако е имало недоволни млади дами, следата трябваше да отвежда някъде към Бек Хаус. Вътрешно Рандолф се усмихна. И двамата бяха пройдохи, но той си ги обичаше. Шейн се сбогува с конете си и както винаги, а особено ако не го е виждал по-дълго време, Рандолф остана поразен от чудесния му вид. Красавец пройдоха — рече си Рандолф. Преди петдесет години Блеки навярно е изглеждал точно като Шейн.

Шейн обгърна раменете му с ръка и каза:

— Благодаря ти за всичко, Рандолф.

— Няма защо, момчето ми. А за конете не се тревожи. Те ще бъдат добре гледани, да си го знаеш. Впрочем, моля те, предай на Уинстън да ми се обади по-късно.

— Добре.

Рандолф проследи с поглед Шейн, като потегли с колата си, и се замисли. Отива си един нещастен млад човек. И това съвсем го обърка. Има всичко, което някой би поискал — здраве, хубост, пост, огромно богатство. Мъчи се да го прикрие, каза си Рандолф, но съм убеден, че вътрешно е нещастен. Да пукна, ако мога да отгатна причината.

* * *

Бек Хаус, наречена така, защото през имението течеше едноименната рекичка, се намираше в подножието на малко възвишение извън селцето Уест Танфийлд, току по средата между Олингтън Хол и Пенистън Роял. Разположено в долина зад огромни стари дъбове и чинари, имението датираше от елизабетински времена. Очарователна къща, изградена от местен камък, част от предната фасада покрита с дърво, високи комини и много прозорци. Уинстън и Шейн бяха купили старото имение с намерението да постегнат порутените части, да модернизират старомодната кухня и баните, да добавят гаражи и да почистят паразитната растителност, покриваща изоставената земя, а след това да го продадат. Но на тази работа посветиха толкова време и енергия, че накрая се привързаха към къщата и решиха да си я запазят. Бяха на една възраст, в Оксфорд бяха учили заедно и станаха неразделни. През уикендите с радост отиваха там. Иначе и двамата си имаха апартаменти в района на Лийдс, за да са по-наблизо до своите учреждения.

Уинстън Харт беше единственият внук на брата на Ема, Уинстън, и неин праплеменник, и още от завършването на Оксфорд работеше във вестникарската компания „Йоркшир Консолидейтед“. Нямаше определена работа или длъжност. Ема го наричаше свой „министър без портфейл“, което в превод значеше човек, който се справя с всички неприятности. В известен смисъл той беше нейният пътуващ посланик в компанията, нейни очи и уши, а често и неин говорител. Негова беше последната дума за повечето неща и отговаряше пряко на Ема. Зад гърба му останалите служители го наричаха „Господ“. Уинстън знаеше това и тайно се усмихваше в себе си. Той знаеше отлично кой в компанията е „Господ“. Това беше леля му Ема. Тя беше законът и той я уважаваше и почиташе, изцяло предан. Младият Уинстън, както обикновено го наричаха в семейството, си остана верен на своя съименник. Дядо му бе създал у него огромното чувство на вярност и дълг към Ема, на която всички Хартови дължаха каквото имат. Дядо му я бе боготворил до смъртта си в началото на шейсетте и тъкмо от него Уинстън бе научил толкова много за ранния живот на леля си, за трудностите, които е преживяла, за борбите, които е водила по стълбата към успеха. Великолепно разбираше, че нейната кариера е извоювана много трудно, с грандиозни жертви. И понеже израсна с толкова много фантастични и често трогателни истории за легендарната днес Ема, Уинстън вярваше, че в известен смисъл я разбира много по-добре от собствените й деца. За нея всичко би извършил. Дядото на Уинстън му бе оставил всичките си дялове във вестникарската компания, докато чичо му Франк, по-младият брат на Ема, остави своите на вдовицата си Натали. Но както винаги, със своите 52 процента Ема контролираше компанията. Напоследък обаче тя управляваше с помощта на Уинстън. С него се консултираше по всички въпроси на управлението, често се съгласяваше с неговите предложения, стига да са разумни, и постоянно се съветваше с него. Помежду им съществуваше спокойно делово сътрудничество, от което и двамата изпитваха огромно удовлетворение.

Навлизайки с колата в територията на Бек Хаус, Уинстън се беше замислил за проблемите на вестникарската компания. Въпреки това обаче успя да забележи, че потокът е придошъл от обилните дъждове, паднали в началото на седмицата. Каза си, че трябва да сподели това с Шейн. Навярно трябваше да се поукрепят отново бреговете, иначе, както и миналата пролет, поляната щеше пак да се наводни. Уинстън спря ягуара пред входа, взе си чантата и слезе, а от багажника извади куфара си. Уинстън беше слаб и строен, тутакси се виждаше, че е Харт. Имаше изтънчено издяланите черти на Ема, златистата й коса и живи зелени очи. Преди да влезе, вдигна поглед към небето и примижа. Откъм източния бряг се събираха облаци, щеше да вали. Вятърът беше отслабнал, над върховете на дърветата проблесна светкавица, разнесе се гръм и по ръката му западаха едри капки дъжд. По дяволите, помисли си той, като се сети за потока. Ако се извие буря, щяха да си имат неприятности. Пред тежката врата чу, че вътре телефонът звъни, но докато отключи и влезе, той бе млъкнал. Почака да звънне повторно, но той замълча и Уинстън влезе в кабинета, седна зад бюрото и прочете оставената му от Шейн бележка да се обади на баща си. Хвърли бележката в кошчето и прегледа пощата — предимно сметки от близките магазини и няколко покани за коктейли и вечери от съседите. Сетне се облегна назад, вдигна нозе на бюрото и затвори очи да се съсредоточи. Уинстън имаше проблем, който сериозно го занимаваше в момента. Когато вчера се видяха с Джим Феърли в Лондон, бе доловил у него някакво реално недоволство. Странно, Уинстън си даде сметка, че не е изненадан. От месеци бе почнал да разбира, че Джим се отвращава от администрацията, и през тия няколко часа, докато пътуваше от Лондон насам, бе стигнал до заключението, че Джим иска да бъде освободен от поста управляващ директор. По интуиция Уинстън долавяше, че Джим нещо е загазил. Джим беше повече журналист, който обича динамиката на световните събития, предизвикателството да издаваш два всекидневника. След като преди година Ема го повиши, Джим продължи да работи като редактор на „Морнинг Газет“ и „Ивнинг Стандарт“. Така, запазвайки и двете длъжности, Джим изведнъж се озова с две шапки. Но според Уинстън по-удобна му беше шапката на вестниците. Може би трябва да си даде оставката, помисли Уинстън. По-добре да вършиш една работа като хората, отколкото да зарежеш две. Той се възхищаваше от изключителните качества на Феърли като журналист, харесваше го като личност, макар да виждаше, че в много отношения Джим има слабости. Все му се щеше да угажда всекиму, но това бе почти невъзможно. Едно бе сигурно: Уинстън така и не бе успял да разбере възхищението на Пола от Феърли. Двамата бяха съвършено различни. Тя бе прекалено силна за мъж като Джим. Но отношенията им не бяха негова работа, може би храни някакви предразсъдъци. Значи тя е заслепена глупачка. Упрекна се, че мисли така за нея — той държеше на Пола, пък бяха и добри приятели. Уинстън посегна към телефона да се обади на Ема и да сподели мислите си, но веднага се отказа. Нямаше защо да я тревожи в началото на този твърде претоварен уикенд. Ще изчака до понеделник и тогава ще й каже.

Внезапно установи колко е бил глупав. Трябваше още вчера да притисне Джим и в очите да го попита иска ли да се откаже от поста. И ако стане така, кого ще назначат на негово място? Нямаше квалифициран човек, който да се нагърби с такива тежки отговорности, поне в тяхната компания. В това се състоеше най-сериозната му грижа. Дълбоко в себе си Уинстън хранеше ужасното чувство, че леля му може да сложи него на този пост. А той не искаше. Нещата му харесваха такива, каквито са. За разлика от другите членове на нейната фамилия, Уинстън Харт нямаше особени амбиции. Не се стремеше към власт. Не беше покварен от алчност. В действителност той притежаваше повече пари, отколкото можеше да похарчи. Под ръководството, съветите и помощта на Ема дядо му Уинстън бе натрупал огромно състояние, така че нито вдовицата му Шарлот, нито неговият потомък щяха някога да изпитат нужда.

Младият Уинстън беше предан и работлив и в света на вестниците вирееше като в родна среда. Но му харесваше и да живее. Много отдавна бе взел решение, от което никога не се отклоняваше: да не жертва личното си щастие и спокойния си живот заради кариера в големия бизнес. Винаги ще си върши работата прилежно, тъй като не е паразит, но искаше също така да има съпруга, семейство, приличен стил на живот. Както и баща си Рандолф, Уинстън се чувстваше прекрасно в ролята на селски джентълмен. Пасторалната среда имаше за него особен чар и му даваше чувството, че непрестанно се обновява. Тукашните уикенди далеч от града бяха безценни, зареждаха наново акумулаторите му, целебни и успокояващи. Битките в заседателните зали го дразнеха, струваха му се безкрайно скучни. Ето защо Пола продължаваше да го изненадва. На Уинстън му ставаше все по-ясно, че тя е излята в калъпа на баба си. И двете жени обожаваха битките. Струваше му се, че за тях бизнесът, властта и конфликтите с противниците са нещо като наркотик. Когато Ема поиска от него да поддържа Пола в преговорите с „Еър“, той леко отклони предложението и предложи Пола да отиде сама. И за негово огромно облекчение леля му прие с готовност.

По дяволите, почваше да става нетърпелив към себе си. Няма цял уикенд, каза си той, да се тревожа за намеренията на Джим Феърли! Ще се разбера с него другата седмица, когато влязат в действие плановете за поглъщането на „Еър Комюникейшънс“. Остави служебните грижи настрана и позвъни на баща си. Говориха си цели двайсет минути. След това се обади на Алисън Ридли, сегашната му приятелка. Като чу гласа й, обля го топлина, а и на нея й стана приятно, че й се обажда. Потвърди, че на следващата вечер ще дойдат с Шейн, поговориха какво ще правят в неделя. След това се качи горе да се преоблече.

Десет минути по-късно, с удобни кадифени панталони, дебел вълнен пуловер, ботуши и един стар шлифер, Уинстън излезе на терасата над зарибения басейн. Небето се бе прояснило след краткия дъжд. Дърветата, храстите и тревата блестяха влажни в светлината на късния следобед, от която бледнеещата синева на небето сякаш фосфоресцираше. Във въздуха се носеше ароматът на дъжд и влажна трева, на мокра пръст и растеж. Уинстън умираше за тази миризма. Постоя на терасата, дишайки дълбоко, отпусна се и се отърси от служебните си тревоги. След това изтича по стъпалата в градината. Отправи се към потока да се увери, че след отминалия дъжд състоянието на бреговете не се е влошило.