Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (5)

Пета глава

Ема седеше в разкошната си трапезария, сърбаше следобедното си кафе и усмихната кимаше на природната веселост на Емили, чийто ентусиазъм бликаше във всяка дума. Докато се хранеха, Емили я бе обсипала с въпроси за „Дженрит“ — едно мъдро любопитство, което допадна на Ема. Сега я забавляваше с клюки около семейството и както обикновено, Ема ги намираше за безкрайно смешни. Хапливият й ум най-често споменаваше Робин и Кит, но не пропусна да направи остри забележки и по адрес на вуйчовците си. Те обаче не бяха злобни, нито пък имаха за цел да пораждат неприятности. Като знаеше как внучката й се доверява, Ема ги приемаше като безобидна склонност към повече приказки. За голямо нейно облекчение Емили бе не само дискретна, но и умееше да си затваря устата пред останалите членове на семейството. Изведнъж Емили смени темата и се впусна да описва какви тоалети е избрала на близначките за утрешния ден. Самата Ема й бе възложила да свърши тази работа.

Скоро обаче вниманието на Ема се отклони — мислейки винаги за бизнеса, сега се замисли за срещата на Пола с Крос. Не можеше да не спекулира относно изхода, но се питаше какво е свършила Пола. Ако преговорите са минали добре, предстоеше й огромна работа. Не че това я тревожеше особено. Бе свикнала да се чувства добре само ако се занимава с честен и плодоносен за другите труд. Ема и Пола искаха „Еър Комюникейшънс“ заради трите им най-важни актива: издателския отдел, местните радиостанции и грамадната модерна сграда в „Хедроу“. По съвета на Пола тя възнамеряваше да превърне „Еър“ в клон на вестникарската си компания в Йоркшир. И след като премести целия персонал на „Еър“ в помещенията на „Морнинг Газет“, нейния вестник в Лийдс, тя щеше да продаде постройката им. Да, сградата струваше може би милион, колкото и да не е съгласен Джонатан. Утре ще трябва да поговори с внука си. Още преди няколко дни го бе помолила да изчисли повторно сумите, а той се бавеше. Странно защо.

— Бабо, ти не ме слушаш — обади се Емили.

— О, извинявай, миличка. Казваше, че си им избрала морскосини поли и жилетки. Ще изглеждат чудесно, ти имаш такъв добър…

— За бога, бабо! За това ставаше дума преди пет минути. Минах на друга тема, леля Едуина.

— За какъв дявол пък тя ти е толкова интересна?

— Не съвсем. Но мисля, че е като кисела краставичка и е ужасно скучна — с типичната си прямота отвърна Емили. — В едно обаче съм сигурна: тази седмица ще си имаме с нея тежко изпитание. Сигурна съм, че на всички ни това ще стане ясно от самата нея.

— За какво става дума?

— За развода.

Ема се изправи на стола и се вторачи в Емили.

— Значи и за това си чула, а? — Изненадата веднага премина в хумор, Ема се засмя и поклати глава: — Има ли нещо за нашата фамилия, което да не знаеш?

— Не особено — засмя се и Емили. — Но аз не шпионирам, бабо. Знаеш. Просто всички всичко ми разказват. Навярно съм им симпатична. А след това съобщавам на тебе. Никакви тайни. Не съм измамила ничие доверие.

— Дано да е така, мила. Не забравяй приказката „Мирен език — мъдра глава“. Впрочем кой е споменал за развода на Антъни?

— Джим. Видяхме се миналата неделя. Искаше да знае мнението ми по някакъв въпрос, по-скоро съвет да му дам. Между другото спомена и за развода. Казала му леля Едуина. Явно е страшно разстроена — скандал, в който се намесва свещеното име Дънвейл и тем подобни глупави безсмислици. Като че ли днес някой обръща внимание на разводите. Но ми помни думата, тя ще ви надуе главите тия дни.

— Съмнявам се, тъй като Антъни лично ще се появи. Всъщност той вече е тук.

— Тук, в тази къща? — на свой ред се изуми Емили.

— Не. Отседнал е при вуйчо ти Рандолф в Мидълхам и там ще остане цялата седмина… Очевидно има неща, които и ти не знаеш! Нашият млад лорд отсяда у Хартови, тъй като ухажва Сали. И то съвсем сериозно. — Ема не успя да си сдържи смеха, като видя изражението на Емили.

Емили бе така поразена от тази вест, че остана с отворена уста. Но само след части от секундата се окопити и отвърна:

— Обзалагам се, че и леля Едуина не знае. Иначе би разтурила отдавна тази връзка.

— Нищо не можеш да направиш. Антъни е на трийсет и три. Не е длъжен да дава сметка на майка си. Снощи му го казах. Дадох му и благословията си. Зарадвах се, че ще се ожени за Сали. По мое мнение, двамата са идеална двойка.

— Съгласна съм, че Сали е приятна личност. Но имам предразсъдъци. Ти също, дори повече, защото тя прилича много на твоята майка. Предразсъдъци ще има и Едуина, макар и в друга посока. О, боже! Как ми се ще да видя лицето на леля Едуина, като разбере, че той има нещо със Сали Харт! Направо ще побеснее, бабо. Представите й за нещата са толкова префърцунени. А нали Сали е само с едно поколение разлика от работническата класа?

— А каква мислиш, че е Едуина?

— Графиня — захили се Емили — и Феърли от глава до пети. Така се е променила, след като разбра, че неин баща е сър Едуин Феърли, не по-малко от рицар командир. Сега е по-голям сноб отпреди. Жалко, че си й казала истината за теб и стария Едуин.

— Склонна съм да се съглася с тебе. Но ти не се тревожи за Антъни. Той може да се грижи за себе си. Казах му да не крие връзката си със Сали от майка си и на кръщавката да се държи естествено. Нека в края на краищата всичко стане ясно.

— Едуина ще създава главоболия, бабо.

— Ако знае какво е добро за нея, няма да го прави. Да минем сега на други въпроси. Ти каза, че Джим искал от теб съвет. За какво, Емили?

— Подаръкът, който е купил за Пола. Един наниз от бисери, но не е сигурен дали ще й харесат. Но те са чудесни и аз му казах, че тя ще е поласкана.

— Чудесно. — Ема си погледна часовника, вече доста неспокойна. — Ще изпия още едно кафе и се качвам горе малко да поработя, преди да е дошла Пола.

— Дай да ти налея. — Емили отиде до сервизната маса. — Като бях в Лондон във вторник, вечерях с Т. Б. Праща ти сърдечен поздрав.

Лицето на Ема се омекоти. Тя винаги се беше грижила за Тони Баркстоун, първия съпруг на Елизабет и баща на Емили и Александър. Останаха си добри приятели.

— Как е той?

— В добра форма. Чудесен, както винаги, изглеждаше щастлив. Или по-скоро доволен. Или приемащ нещата.

Емили беше романтично момиче и Ема знаеше, че отдавна има желание родителите й да се съберат наново. Що се отнася до Ема, това бе невъзможно. Замислено се вгледа в Емили и каза:

— Но „приемащ нещата“ е неподходяща квалификация за живота на баща ти, не мислиш ли?

— Не съвсем. Мисля, че Т. Б. просто приема новото си семейство. Но не вярвам да е бил щастлив след раздялата с мама. Честно казано, бабо, струва ми се, че още е влюбен в нея.

— Хайде, хайде!

— Но тя е била голямата му любов, знам го със сигурност, защото сам веднъж ми го каза.

— Та те са разведени от не знам колко години.

— Дори и така да е. Не може ли да е останал емоционално привързан към нея? Несподелена любов и прочие. Защо си толкова скептична, бабо? Не вярваш ли, че е възможно?

— Възможно е. Но не е много практично. Сигурна съм, че баща ти има достатъчно здрав разум, за да копнее по Елизабет.

— Дано си права. Страшно е болезнено да си влюбен в някого, а той да не ти обръща внимание. — После почти нечуто добави: — Само Сара да не разбере това.

Но Ема я чу и остави чашата си с шумен трясък.

— Нашата Сара. Да не е влюбена в някого, който не я обича?

— Остави, бабо! Нищо не й казвай.

— Естествено, че няма да й кажа. Та по кого си е загубила ума?

— Шейн.

— Да пукна! — Ема се облегна и впи старите си, но остри очи в лицето на внучката. — Добре, добре! — Леко се усмихна.

— О, бабо, не се прави на такава!

— На каква?

— На доволна. И конспиративна. Зная, че ти и вуйчо Блеки дълго сте се надявали някоя от нас да се омъжи за Шейн О’Нийл и да свърже семействата. Но той не се интересува от нас, освен от… — Емили едва не си прехапа езика. Скочи и като отиде до масичката с плодовете, продължи: — Ще си взема един банан. Ти не искаш ли, бабо?

— Не, благодаря. Освен от кого, Емили?

— Никой, бабо. — Емили пресмяташе как да се измъкне от ситуацията, без повече да подхранва подозренията на Ема.

Ема я наблюдаваше и й беше ясно, че Емили отбягва и погледа й, и отговора.

— Емили, знам, че щеше да ми кажеш от кого се интересува Шейн. И ако някой знае, това си ти. — Засмя се и си наложи лековат тон. — Винаги си била моят информационен проводник за всеки един от семейството. Дори извън него. Така че хайде, довърши си изречението.

Емили най-после вдигна глава. Лицето й представляваше самата невинност:

— Нямах намерение да разкривам каквото и да било. Шейн не ми се доверява и не зная нищо за интимния му живот. Щях само да кажа, че той не се интересува от никого, освен една нощ да преспи с някоя от нас.

— Сериозно?

— Съжалявам. Шокирах ли те, бабо?

— На моята възраст аз съм неподатлива на шокове. Но съм малко изненадана от забележката ти за Шейн. Не е много учтиво. — Нова мисъл мина през главата й. — Да не е подхвърлял нещо подобно?

— Не, разбира се, че не. — Усети, че трябва някак да замаже изявлението си за Шейн. — Просто имам такова чувство. — В този момент не можеше да се понася, задето петни Шейн, който беше най-чудесният човек. — Нямах предвид нищо лошо, бабо, честна дума. После, кой може да го обвини, че жените си падат по него?

— Така е — призна Ема. — Колкото до Сара, мисля, че скоро ще й мине. В действителност какво мисли тя?

— Не знам, бабо — съвсем искрено отговори Емили. — За Шейн говорихме само веднъж, преди много време. Мисля, че съжалява, дето го спомена. Но зная, че много го харесва. Иначе е много потайна.

Това изненада Ема, но побърза да каже:

— За мене не се безпокой. Не бой се, няма да споменавам Шейн пред Сара. Скоро ще й мине, ако вече не е. Не искам да мислиш, че поставям под въпрос твоята наблюдателност или преценки, но понякога доста си отпускаш въображението. Може би грешиш за Сара. Ако той не се интересува от нея, тя навярно го е забравила. Както знаеш, тя е земен човек.

— Да, бабо — каза Емили, макар да не бе съгласна с преценката й за братовчедка й. Сара само изглеждаше с твърдо вкопани в земята нозе, но главата й се намираше в облаците. Как си позволи да спомене Сара? Това бе ужасна грешка пред хитрата й баба. И не й беше за пръв път. Но за едно бе благодарна — успя да се хване в последния момент и да не издаде истината за Шейн на баба си, която го глезеше, като че ли е от нейното семейство.

— Най-добре да се хващам за работа — каза Ема. — Какви са ти плановете за днес следобед? Нали приключи с магазина в Харогейт?

— Да, бабо. Завърших инвентаризацията и подбрах облеклата за разпродажбите. Но имам работа в стаята си — да си отворя куфарите и да си подредя нещата.

— Куфари? В множествено число? Колко носиш, Емили?

— Десет, бабо.

— Само за един уикенд?

— Не съвсем. Мислех да поостана при теб, ако нямаш нищо против.

— Нямам, разбира се. — Ема се запита какво ли означава този неочакван ход от страна на Емили. — Какво става с апартамента ти в Хедингли?

— Искам да се отърва от него. Реших да го продам или по-скоро Джонатан да свърши това, стига да го помолиш. Снощи си взех повечето неща, защото си мислех, че другата седмина ще замина направо за Париж. Но сега мога да остана в Пенистън Роял. Ще ти правя компания, бабо, да не си самотна.

„Не съм самотна“ — помисли си Ема, но каза: — Тук е доста сгъстено, но пък и ти така се зарадва през ноември, когато ти купих този апартамент. Вече не ти ли харесва, Емили?

— Чудесен е, но, честно казано, там се чувствам малко изолирана. По ми е хубаво тук, при тебе. Тук е по-весело и по-вълнуващо.

— Аз лично тук изпитвам скука, истинска скука. — Ема стана и се отправи към вратата. През рамо добави: — Но ти си добре дошла, Емили. — „Най-напред близначките, а сега и Емили. Изведнъж всички ми се изсипват на главата. И то, когато възнамерявах веднъж в живота си да отпочина на спокойствие.“

* * *

Пола говореше, Ема слушаше. Пола разказваше за срещата си в „Еър Комюникейшънс“ точно, с най-малките подробности, така описателно, че Ема бе е впечатлението, че лично е присъствала. На няколко пъти изпита гняв и раздразнение, но по непроницаемото й лице не трепна и мускулче. Знаеше и без да й се каже, че Джон Крос е провалил сделката. Ето защо съвсем не се изненада. Значи е познавала Джон Крос много по-добре, отколкото е вярвала. Още преди години го бе разбрала какъв е: егоист, надут и глупав, с безброй слабости. Действа от страх и отчаяние, движен от растяща паника. Бе ясно, че е способен на всичко, дори на безчестна постъпка, явно един човек без скрупули. А и този негов син, който го води за носа. „Чудесна двойка!“ — презрително си помисли тя.

Пола свърши разказа си и въздъхна със съжаление:

— Това е, бабо. Съжалявам, че свърши с неуспех. Направих всичко възможно. Дори повече от възможното.

— Зная — каза Ема, горда с Пола, отбелязвайки колко много е напреднала. Преди една година Пола щеше себе си да упрекне за провала на едни преговори. — Не обвинявай себе си и си вземи урок.

— Ще си взема, бабо. А ти какво ще правиш сега?

— Нищо. Абсолютно нищо.

Макар да не бе изненадана от тази реплика, Пола каза:

— На мен ми се иска да влееш у Джон Крос малко от своя мозък и да му кажеш какво мислиш за него. Колко усилия за тази сделка! А той не само че ни отне ценно време, а и ни направи на глупаци.

— Той се е направил на глупак — поправи я Ема. — Искрено казано, не бих си похабила нито дъха, нито двата пенса да му се обадя по телефона. От умрял кон няма какво да измъкнеш. Само ще се зарадва, ако разбере, че съм огорчена. Работата е другаде. Безразличието е страхотно оръжие и аз предпочитам да го игнорирам. Не зная каква игра играе, но аз няма да участвам. Но и с друга компания няма да успее. — По лицето й се изписа цинична усмивчица: — Ще ти цъфне той, на четири крака ще долази. И то много скоро. И тогава какво ще направиш, Пола? Помисли за това.

Пола се запита как би постъпила баба й при тези обстоятелства, но отхвърли въпроса. Тя знаеше съвсем точно какъв курс на действие би избрала тя.

— Ще му кажа да върви по дяволите — решително каза Пола. — Но учтиво. Знам, че мога да го сплескам и да получа „Еър“ срещу много по-ниска цена. Защо той, като дойде при нас, и аз съм съгласна, че това ще стане, той вече ще се задушава. И ще приеме всяко мое предложение. Но с такъв човек не ми се прави бизнес. Не мога да му вярвам.

— Доброто ми момиче! Но съм ти казвала много пъти, че не е толкова важно да харесваш онзи, с когото сключваш сделки. Но при всяка сделка между двете страни трябва да има поне някакво доверие. В противен случай проблемите стават още повече. Приемам мнението ти за Крос и сина му. И с триметрова тояга не бих ги докоснала.

— Мислех, че ще ти стане много по-неприятно, бабо. Или пък не го показваш. А не си и много разочарована.

— Първоначалният ми гняв скоро прерасна в отвращение. Но в известна степен съм разочарована. Затова пък съм изпълнена с чувството на облекчение.

— И аз. Себастиян Крос стана мой враг, бабо.

— Е, и? Ако е първият, няма и да е последният. — Стисна ръката на Пола. — Колкото и да е неприятно, ще си създадеш врагове, както и аз си ги създадох. Тъжното е, че много често това става не по наша вина. Трябва да се научиш да стоиш над тия неща, скъпа. Както винаги съм постъпвала и аз. И го забрави тоя Себастиян Крос. Той да ти е грижата!

— Както обикновено, за всичко си права.

Пола знаеше, че стига да може, Себастиян Крос ще я удави в капка вода. Но тази мисъл веднага й се стори глупава, плод на развинтено въображение. Пола тихо се засмя на себе си и пропъди мисълта. Отиде до камината да се постопли и обиколи с поглед любимата стара стая, мирна и уютна в късния следобед. Тук тя бе намирала удобство и спокойствие. Тук имаше хармония, нищо не се променяше, човек тук изпитва радост, че е далеч от външния свят и всичките му грозотии. Погледна Ема и си каза, че баба й никога не е изглеждала стара в нейните очи. Най-добрата й приятелка. И за първи път днес Пола се усмихна:

— Толкова за моите битки и сделки.

— И толкова за моя нов проект. Щом и той не се осъществи, или ще измисля друг, или ще се заловя с плетки.

— За днес стига. Впрочем днес обядвах с Миранда О’Нийл.

— Господи, как щях да забравя! Боя се, че довечера няма да вечерям тук. Излизам с Блеки и Шейн.

— Мери ми каза.

— Не мога ли да си поема и аз дъх, без всички да узнават за това? — Ема се взря в лицето на Пола. — Не ми се струваш разтревожена, значи нямаш нищо против да те оставя с Едуина. Не се тревожи, тя ще се държи прилично.

— Това не ме засяга. Джим да му мисли. Той я кани, той ще я забавлява. Мама винаги се е държала добре с Едуина. — Пола се наведе напред. — Слушай, мила бабо, Мери има една идея, която може да ти допадне. Кой знае, може да е проектът, който търсиш.

— Така ли? Разкажи ми.

Пола й разказа, но като стигна до края, се нацупи.

— Познавам, че не си много ентусиазирана. Не смяташ ли, че идеята е добра?

Ема се засмя на гримасата й:

— Добра е. Само че не ме интересува като мой личен проект. Това обаче не означава, че ти не бива да се заловиш и да го доразработите с Мери. И като го изпипате, елате при мен. Може пък й да отворим такива бутици.

— Другата седмица ще уредя среща с нея… Нека от любопитство те попитам: защо мислиш, че този проект не е за тебе?

— Няма никакво предизвикателство. На мен ми дай костеливи орехи!

— О, господи! Къде по света бих могла да ти намеря такова нещо?

— Аз и сама мога да си съставя някакъв проект. А ти, Пола, през последните дни непрекъснато ми се правиш на настойница. Хайде, стига.

И двете се разсмяха, а Пола си призна:

— Да, напоследък е така. Извинявай, бабо. — Погледна часовника и пак се обърна към Ема. — И аз да побързам, че трябва да оправям малките.

— Наистина, мила. Ранните години са най-ценните. Не ги жертвай.

Пола се изправи и целуна Ема.

— Приятно прекарване довечера и много здраве на чичо Блеки и Шейн.

— Благодаря. Ако не се видим по-късно, ще поговорим утре сутринта. — Пола бе вече до вратата. — Пола, по кое време очакваш Джим и родителите си?

— Към шест. Джим щял да кацне на летището Лийдс Брадфорд в пет.

— Значи ще ги вози в този свой ужасен самолет? Мисля, и на двамата ви казах, че не ми е приятно да се мъкнете с тази купчина отпадъци.

— Така е, но ти знаеш, че Джим от дума не разбира. Летенето му е най-голямото хоби. По-добре пак му го кажи.

— Ще му кажа — рече Ема и й махна с ръка.