Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (10)

Десета глава

Средновековната църква на върха на хълма във Феърли беше толкова препълнена с хора, че стените й сякаш всеки момент щяха да се пукнат.

Семейства и приятели седяха на предните пейки, а непосредствено зад тях се бяха скупчили селяните, събрали се да отдадат своята почит на Ема Харт при кръщаването на нейните правнуци. След церемонията те щяха да пресекат пътя и да отидат в тържествената зала на енорията, за да вземат участие в специалното чаено тържество, организирано от Александър по указания на Ема.

Между древните сиви каменни стени цареше мир и спокойствие. Слънчевата светлина, изливаща се през мръсните стъклени прозорци, хвърляше танцуващи, украсени със скъпоценни камъни небесни дъги по мрачния каменен под и тъмните дървени пейки. Множество пролетни цветя бяха подредени около олтара и стълбите към него. Смесеният аромат на зюмбюли, нарциси, фрезии, внесени от чужбина мимози и люляк изпълваше въздуха и до известна степен убиваше специфичната миризма на мухъл, плесен, прах и старо дърво, толкова характерна за църквата. Това беше миризма на старини, миризма, която Ема ненавиждаше от своето детство, и за да се опита да я неутрализира, тя автоматично беше избрала най-благоуханните цветя за случая.

Беше седнала на стол отпред, горда и изпълнена с достойнство, облечена в тъмносиня рокля от вълнен креп и широко палто в същата гама. Беше с малка кадифена барета в същия наситеносин цвят, наперено килната встрани върху безупречната й сребърна коса, носеше от смарагдите на Макгил и дълъг наниз великолепни перли. Блеки, красив, в тъмен костюм, беше седнал от лявата й страна, а Дейзи със своя съпруг Дейвид Еймъри седеше от дясната страна на Ема. Едуина беше седнала между Дейвид и Сара Лаудър, както обикновено скована, с предвзето изражение на лицето.

Ема донякъде се изненада, че когато пристигнаха, видя Сара, застанала на стълбите на покрития вход. Никой не очакваше да я види, тъй като знаеха, че е настинала лошо. Преди да заемат местата си, те размениха няколко думи зад църквата и на Ема веднага и направи силно впечатление фактът, че внучката й изглеждаше съвсем здрава. Според нея Сара или беше оздравяла като по чудо за една нощ, или въобще не е била болна. Почти сигурно бе мислила дали да не дойде, за да избегне срещата с Шейн. Ема не можеше да я обвинява за това. Тя разбираше, представяше си много добре как вероятно се чувстваше Сара. Но, помисли тя, трябва да й призная това. Тя е много хладнокръвна. Не трепна, с нищо не показа смущението си, когато Шейн ги поздрави по-рано.

Ема го погледна крадешком.

Седеше със своите родители от другата страна на църквата, лицето му бе в профил. Изведнъж, сякаш усетил, че го наблюдават, той леко обърна глава надясно и улови погледа на Ема, леко се усмихна и съзаклятнически й намигна. Ема отвърна на усмивката му и отново се загледа в олтара.

Пола и Джим бяха застанали до инкрустирания купел, който водеше началото си от 1574 година, обградени от кръстниците на своите деца, общо шест на брой. Пасторът, преподобният Джефри Хантли, вече беше кръстил момчето Лорн Макгил Харт Феърли и сега се приготвяше да кръсти момичето, което щеше да се казва Теса. Подобно на своя брат близнак тя щеше да носи същите допълнителни средни имена.

Емили, една от бабите на Теса, държеше бебето в ръце, а от лявата страна на Ема стояха Антъни и Вивиан Харт, другите дядо и баба. По-голямата сестра на Вивиан, Сали, беше кръстница на Лорн и го люлееше, а от двете й страни бяха застанали другите му кръстници, Александър и Уинстън.

Колко привлекателни млади хора бяха те, каза си Ема, очите й светеха от удоволствие и тя за миг си представи техните предшественици… нейните родители, брат й Уинстън, Артур Ейнсли, Пол Макгил, Адел и Адам Феърли. Какво чудо, че тя и Блеки бяха все още живи и можеха да бъдат тук днес, за да присъстват на това събитие и заедно с другите да изживеят радостта му.

Вдигна поглед към Пола и Джим.

Те наистина изглеждаха добре заедно, помисли тя. Той, толкова висок, с широки рамене и рус, живо копие на своя прадядо Адам. Пола, толкова стройна, грациозна и толкова драматична на вид със светлия цвят на кожата, характерен за рода Макгил. А вродената елегантност на Пола личеше най-много от начина, по който се държеше и носеше дрехите си. Беше избрала ръчно шит вълнен костюм в наситено виолетов цвят, по-светло виолетова атлазена блуза и атлазена кръгла плоска шапчица в същия цвят. Лилавото беше в тон с очите й. Все още е много слаба, помисли Ема, но днес следобед е изключително лъчезарна.

Любовта към внучката й и гордостта, която изпитваше от момичето, владееха Ема в момента и докато наблюдаваше Пола, лицето й се отпусна и смекчи. От деня, в който се роди, младата жена, застанала отпред, я беше дарила само с щастие и уют, както бе направила и продължаваше да го прави майка й Дейзи.

Ема затвори очи. Пол щеше да се гордее с Пола колкото нея, защото момичето притежаваше всички качества, от които той се възхищаваше — честност, почтеност, искреност, справедливост и блестяща интелигентност, която често изненадваше хората. Макар че беше с мек нрав и свенлива, Пола притежаваше известна спокойна самоувереност и подобно на Дейзи беше наследила голямото чувство за хумор на дядо си. Да, тя е истинска Макгил, помисли Ема. Също и Харт. Слава богу, че притежава моята издръжливост и проницателност, моята непоколебимост и жилавост. Тя ще има нужда от тях през следващите години, за да се справи с това, което й оставям, с наследството на дядо си. Надявам се, че никога няма да гледа на наследството си като на ужасен товар. То, разбира се, наистина е огромна отговорност.

Малката Теса започна да пищи, пронизителните й вопли отекваха в църквата. Ема отвори очи и премигна. Наклони се напред и се загледа в това, което ставаше. По лицата на всички беше изписана загриженост. Пасторът държеше бебето, пръскаше светена вода на челото му и го кръщаваше в името на Отца и Сина и Светаго духа. Когато свърши, той с видимо облекчение подаде детето на Емили. Тя започна да го люлее, като напразно се опитваше да го успокои и утеши.

Ема тихо се засмя, разбрала, че Теса плаче поради шока от студената вода върху челото й. Детето протестираше, при това най-гръмогласно. „Вече я виждам, помисли тя, малката Теса Макгил Харт Феърли ще бъде непокорната в това семейство.“

Дейзи, също усмихната, хвана ръката на майка си и я стисна. Тя прошепна:

— Изглежда, Теса се е метнала на баща си, мамо.

Ема обърна глава и погледна големите ясносини очи на любимата си дъщеря.

— Да — прошепна в отговор Ема, — тя винаги е била по-жизнена от двамата. Още един независим дух в семейството? — Тя красноречиво вдигна сребърна вежда. Дейзи само кимна в отговор, хубавите й очи преливаха от щастие и в същото време малко се забавляваше.

След няколко минути церемонията свърши и те бавно тръгнаха по пътеката между редовете. Хванала Блеки под ръка, Ема се усмихваше и благовидно кимаше, но не спря да разговаря с никого.

Скоро цялото семейство, приятелите и селяните се събраха на покрития вход и започнаха да поздравяват родителите и да разговарят помежду си.

Няколко души от местните дойдоха при Ема, спряха се да говорят с нея за няколко минути, но много скоро тя се извини и дръпна Блеки настрана от тълпата:

— Сега ще се измъкна и ще се върна, преди някой да е забелязал отсъствието ми. Тогава можем да отидем до Пенистън Роял.

— Добре, Ема. Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб?

— Да. Все пак благодаря ти, Блеки. Няма да се бавя.

Когато Ема се отдалечи от пълния с хора покрит вход, Милсън, шофьорът на Блеки, бързо я последва с кошница цветя. Тя я взе от него, усмихна се и му благодари.

Мина през портата на църковния двор, която водеше в гробището до църквата.

Знаеше пътя наизуст, краката й сякаш сами я заведоха по каменната пътека до далечния ъгъл, малко уединен, обрасъл с храсти и засенчен от един стар бряст, който растеше до покритата с мъх каменна стена. В този ъгъл под надгробните камъни, които сама беше избрала преди години, лежаха нейните родители, Джон и Елизабет Харт. До тях бяха двамата й братя Уинстън и Франк. Тя взе букети цветя от кошницата и постави по един букет върху всеки от четирите гроба. Щом се изправи, положи ръка върху надгробния камък на майка си и се загледа към откритата пустош, замъглена, тъмна линия на фона на синьо-лилавото небе, обсипано с бързо движещи се бели облаци и пресеклива слънчева светлина. Денят беше чудесен, удивително топъл, изпълнен с благоухание след гръмотевичната буря вчера. Идеален ден за изкачване до Върха на света. Тя напрегна очи, но тази точка беше твърде далеч, скрита от издигащите се склонове. Въздъхна при спомените. Очите й се спряха на всеки надгробен камък, на всяко име. „Нося всеки един от вас в сърцето си всеки ден от моя живот — безмълвно каза тя. — Никога не съм забравила никого.“ Тогава съвсем не очаквано я завладя една странна мисъл — тя нямаше никога да дойде отново на тези гробове.

Ема най-после се обърна.

Стъпките й я отведоха по същата каменна пътека, която се виеше през гробището, и тя спря чак когато стигна до едно голямо парче земя сред мрачните сенки на църквата от другата страна. Това обширно частно парче земя беше оградено с железен парапет, който го отделяше и казваше на всички, че то е специално и не всеки има достъп до него. Тя отвори малката порта и се озова сред различни поколения Феърли. Хвърли поглед на гробовете и накрая очите й се спряха на надгробния камък на Адам Феърли, направен от бял мрамор. От двете му страни бяха неговите две съпруги — Адел, първата, и Оливия, втората. Двете красиви сестри, които бяха обичали и се бяха омъжили за един и същи мъж и които по свой начин бяха добри с нея, когато тя беше младо момиче. Тя никога не забрави колко мили бяха те с нея, но погледът й се задържа върху гроба в средата.

„Да, Адам Феърли — помисли тя, — аз победих. Накрая тържествувах аз. Твоето семейство вече не притежава нищо в селото, освен това парче земя, където си погребан ти. Всичко друго принадлежи на мен, дори църквата до голяма стенен функционира от моята щедрост. Твоите праправнуци току-що бяха кръстени и те носят имената и на двама ни, но ще наследят голямо богатство, власт и положение от мен.“ Тези мисли не бяха изпълнени с ненавист, те просто безстрастно пробягваха в съзнанието й, защото тя вече не изпитваше никаква омраза към семейство Феърли, не беше в природата й да злорадства особено в близост до място за вечен покой на някого.

Тя бавно се върна до църквата и на ведрото й лице имаше мила, спокойна усмивка.

Когато минаваше през покритата порта, Ема видя Блеки, застанал от едната страна, далече от голямата група хора, потънал в разговор с нейните две по-малки внучки, Аманда и Франческа.

Блеки се засмя, когато тя спря до него:

— Може би трябва да знаеш, че тези две момичета са те видели, докато се измъкваше. Наложи се насила да ги задържа да не хукнат след теб. Е, почти.

— Ние също искахме да видим гробовете, бабо — обясни Аманда, — обичаме гробища.

Ема я погледна с престорен ужас.

— Колко ужасно.

— Не, не е, интересно — изчурулика Франческа. — Обичаме да четем надгробните камъни и се опитваме да познаем какви са били хората, какъв живот са водили. Все едно четем книга.

— И сега ли е така? — Ема се засмя и с обич погледна петнадесетгодишната си внучка. — Мисля, че трябва да се връщаме вкъщи — продължи тя. — Емили каза ли ви, че ще пием чай и шампанско следобед?

— Да, но каза, че не може да пием шампанско. Ние обаче можем, нали, бабче? — попита Аманда.

— Само по една чаша, не искам да се напивате.

— О, благодаря, бабче — каза Аманда, а Франческа хвана Ема под ръка и съобщи:

— Ние ще дойдем с теб. Колата на чичо Блеки е много по-хубава от ягуара на Емили.

— Това не е много хубаво, Франческа. Вие дойдохте с Емили и ще се върнете с нейната кола. Освен това чичо Блеки и аз имаме да обсъждаме някои неща.

Всъщност нямаше нищо особено или важно, за което трябваше да разговарят. Ема просто искаше да бъде сама със своя скъп стар приятел, да се отпусне преди приема, да си поеме дъх, преди да я погълне нейното голямо, неортодоксално семейство.

Докато пътуваха с колата, Блеки я погледна и каза:

— Кръщаването мина великолепно, Ема. Беше много красиво. Но когато пасторът кръщаваше Лорн, лицето ти имаше много странен израз, искрено се зачудих какво ти минава през ума.

Ема леко обърна лице към него.

— Мислех за едно друго кръщаване… кръщаването, което ти извърши, когато кръсти Едуина с чешмена вода от Армли в кухненската мивка на Лора. — Очите й дълго се задържаха върху неговите. — Не можах да устоя на този спомен от миналото. Знаеш, че Едуин Феърли нямаше да получи разрешение да се ожени за мен дори да беше поискал, така че Едуина не можа да бъде кръстена тук, във Феърли. Кръщаването днес се извърши точно където трябва.

— Да — съгласи се той, — при всички случаи щяха да я лишат от това.

Ема кимна.

— И така, докато си мислех за всичко, което е минало през главата ми през моя дълъг живот, изведнъж ми хрумна, че кръщаването днес е най-недвусмислен пример за ироничен обрат на нещата. И че Адам Феърли повече от всеки друг щеше да оцени поетичната справедливост на всичко това.

Тя спря и леко се усмихна.

— Колелото на съдбата наистина направи пълен кръг.