Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (22)

Двадесет и втора глава

Бе останала сама за две седмици — време, през което се посъживи и укрепна след голямата преумора, черпейки в известен смисъл сили от собственото са уединение.

Но днес, в този топъл и приятен неделен ден, изпита внезапен изблик на удоволствие при мисълта, че ще види Емили. Братовчедка й щеше да дойде с колата си от Пенистън Роял за следобедния чай и тя с нетърпение очакваше нейната поява.

Пола премести масичката от ковано желязо на терасата и се втурна към поляната, за да нагледа близнаците. Лорн и Теса спяха спокойно в двойната количка, поставена на сянка. Изглеждаха толкова доволни в съня си, че тя не успя да сдържи усмивката си, след което се върна на терасата, за да чака Емили.

Бе един от онези характерни за средата на месец септември в Йоркшир, топли слънчеви следобеди, които съперничеха на най-красивите дни от разгара на лятото. Небето бе кристално синьо, ясно и лъчисто, и във въздуха се носеха малки пухкави облачета, които от време на време за миг засенчваха слънцето, греещо ярко още от сутринта.

Градините на Лонг Медоу бяха събрали върху пъстрата си палитра всичките багри на есента и в топлия въздух се разнасяше уханието на околните цветя и храсти.

Пола се обтегна на шезлонга, окъпана от златистата слънчева светлина, и мислите й свободно се рееха, откъснати от всички проблеми. Тишината я успокояваше като балсам след особено претоварената й седмица, по време на която не бе имала и минута почивка. Бяха провели ежегодния есенен моден панаир за пет дни — манекените бяха дефилирали в Бърд Кейдж по обяд най-новите стилове в готовото зимно облекло, всеки следобед в три часа се провеждаше модно шоу на дизайнерските проекти в шивашкия салон. Освен ангажиментите си с модата Харт, имаха и други специални събития през миналата седмица — откриването на готварско училище, ежедневните сеанси на художници по грима в козметичните салони, а в четвъртък вечерта бе даден коктейл по случай откриването на нова художествена галерия в магазина и изложба на живописни и акварелни творби на Сали Харт. Вернисажът бе имал голям успех и повечето от живописните платна на Сали с пейзажи от Йоркшир, Дейлс и Лейк Дистрикт бяха вече продадени. Докато се занимаваше с тази странична дейност, Пола същевременно бе длъжна да се справя и с ежедневните си работни ангажименти, тъй като считаше, че сега всеки отдел се нуждаеше от специалното й внимание. За голямо нейно огорчение двама от пласьорите й се отказаха от поръчките си във вторник и тя трябваше незабавно да намери други. Сметна също така за необходимо да освободи от длъжност в петък следобед закупчика на бижутерия поради некомпетентност, а това бе твърде неприятна сцена. Но ежедневните проблеми и пренапрегнатата работа за нея бяха в реда на нещата — те бяха част от установената практика на преуспяващия й бизнес. Въпреки това Пола осъзнаваше, че се претоварва повече от всякога, откакто Джим бе заминал в чужбина — ставаше в пет сутринта, за да бъде в магазина в шест и половина часа, а после бързаше за вкъщи, за да нахрани и изкъпе близнаците.

Вечерите прекарваше сама, не излизаше от къщи и не общуваше с никого и освен Сади Харт единствените хора, с които се срещаше, бяха членовете на домашния й персонал, колегите в бизнеса и неколцина приятели, с които се бе видяла при откриването на галерията. По време на тези две седмица на пълно уединение в личния си живот Пола осъзна колко жизнено необходими са за нея тези паузи на абсолютно спокойствие и почивка в края на френетичния й работен ден. Напрегнатата работа в тази професия изискваше пълна концентрация и това често пъти я съсипваше от преумора. Необходимо бе за здравето й да остава от време на време насаме със себе си, за да събере сили и да се посъживи от силното изтощение. Имаше нужда от спокоен размисъл, от преглед на работния си график, от съставяне на планове за бъдещето, докато се разхождаше в градината, играеше си с бебетата или просто слушаше класическа музика в прохладната зеленина на оранжерията.

С горчива усмивка Пола трябваше да си признае, че дори да бе поискала да се позабавлява, да потърси някакво развлечение по време на отсъствието на Джим — нямаше с кого. Уинстън беше отишъл при Джим в Торонто, където се провеждаше световна конференция на вестникарските издатели, редактори и собственици. Но основната причина за отпътуването на Уинстън бе желанието му да започне преговори с една канадска хартиена фабрика, подлежаща на продажба. Надяваше се да се сдобие с нея за Обединената вестникарска компания в Йоркшир. Миранда О’Нийл бе заминала за Барбадос по повод откриването на техен нов хотел и строежа на бутик от веригата универсални магазини „Харт“. Сали я беше придружила в качеството на съветник по модата и като организатор на пространственото оформление и аранжирането на витрините. Александър прекарваше отпуска си в Южна Франция с Мери Рейнолдс — бяха отседнали в къщата на Ема в Кап Мартин. А Емили едва снощи се бе завърнала от Париж, изпратена със специалната поръчка да закупи стока за „Дженрит“.

Джонатан бе единственият член на семейството, останал тук, но техните пътища се бяха разминали. Затова и Пола силно се изненада, когато в сряда той се отби в магазина да я види. Преди да го е запитала още какво прави в Йоркшир, той заяви, при това доста безцеремонно — както си помисли тя — че е дошъл в Лийдс по юридически въпроси във връзка с промишлените предприятия „Харт“. Загуби цял час от скъпоценното й време в празно дърдорене, макар и няколко пъти сякаш между другото я попита кога баба й ще се завърне от Австралия. Тя му отвърна неохотно, че няма и представа — което бе самата истина — без да се впуска в повече подробности. По природа твърде предпазлива, Пола не изпитваше особена симпатия към Джонатан Ейнсли и винаги бе нащрек с него. Това нейно чувство се усили, след като Ема сигнализира за опасност и сподели с нея тревогите си относно неговата лоялност.

След неочакваното оттегляне на баба си и заминаването й на околосветско пътешествие — преди около пет месеца — тя се срещна с Александър в Лондон, за да обсъдят заедно цялостната ситуация. Решиха да се срещат веднъж месечно, за да обсъждат делови проблеми, отнасящи се до огромната империя, която управляваха, както и да обменят помежду си всякакъв вид информация.

След първата си среща те стигнаха до заключението, че трябва да предупредят Емили за подозренията на Ема към Джонатан. Поканиха я на обяд следващия ден, на който й разкриха своята тайна и й предложиха да участва в ежемесечните им разгорещени дискусии. И тримата бяха на едно мнение по въпроса, че трябва да държат Джонатан под строго наблюдение. По взаимно съгласие решиха също да изключат Сара от конфиденциалните си разговори, усещайки, че близостта й с Джонатан е доста съмнителна. Така Пола, Емили и Александър се самоопределиха като триумвират, който взе непоколебимото решение да управлява компаниите на Ема така, както желаеше тя.

Остъклената врата на хола беше отворена и слабо от дъното на съседната стая Пола чу часовника на баща й да отброява четири удара. Тя стана от шезлонга, влезе в къщата и се отправи към кухнята. Сложи шишетата с храната за бебетата в съд с вода, за да ги притопли по-късно, нареди върху подноса сандвичите за чая, подсладени кифлички, конфитюр от ягоди, сметанов кейк и извади от шкафа кутийката с чай. Десет минути по-късно, привършила с приготовленията, тя чу шум от кола по алеята, водеща към дома, надникна през прозореца и видя Емили да излиза от разнебитения си ягуар.

Емили се втурна в кухнята с обичайната си жизнерадостност, усмихната щастливо. Приближи се до Пола и я прегърна.

— Извини ме, че закъснях — каза Емили, но тази стара бракма непрекъснато ми правеше номера по пътя. Мисля, че трябва скоро да се изфукам и да си купя нова кола.

Пола се засмя.

— Не си закъсняла, но мисля, че си права за ягуара. Някога той бе виждал и по-добри времена. Както и да е — добре дошла, Емили.

— Хубаво е да си отново у дома — макар и Париж да ми харесва много. Той е любимият ми град. — Емили седна на крайчеца на един кухненски стол, докато Пола шеташе около печката. — Имаш ли новини от някого? По-точно от баба?

— Да. — Пола се извърна с чайника в ръка. — Тя ми телефонира в сряда вечерта. Искаше да разбере как сме се справили с вернисажа и с откриването на галерията — нали знаеш, че това бе един от любимите й проекти миналата година. Каза, че отиват с Блеки и Филип в Куунамбъл за няколко дни. Изпраща ти сърдечни поздрави.

— Започвам да си мисля, че няма да се върне никога. Каза ли ти какви са плановете й за по-нататък?

— Да. Намислили са с Блеки да напуснат Сидни в средата на октомври и да се отправят към Ню Йорк, преди да се завърнат тук някъде в средата на ноември. Обеща да си бъде вкъщи за Коледа.

— Боже мой, какъв дълъг път! Нямам търпение да я видя час по-скоро. Без баба не е същото, нали?

— Не е. — Пола погледна Емили и се навъси. — Лицето ти прилича на дъждовен облак, Емили. Да нямаш някакви проблеми с „Дженрит“?

Емили поклати глава.

— Не, всичко е наред. Липсва ми баба, това е — въпреки че се оттегли, се чувствам доста уверена, когато зная, че е някъде наблизо. А сега е чак на другия край на света.

— Разбирам те много добре — каза Пола бавно, тъй като самата тя остро усещаше отсъствието на Ема. Ужасяваше се само при мисълта какво би станало, как биха се справили, когато един ден баба й напусне този свят. Моментално изхвърли от главата си тези мрачни, потискащи мисли и принудено се усмихна.

— Ела, Емили, ела да излезем на терасата. Да изпием чая си в градината — днес е толкова хубав ден. Но първо трябва да нахраним бебетата. Нора ме помоли да смени деня си тази седмица, Мег не идва никога тук в неделите, така че трябва да се справя сама. Всъщност — това ми доставя удоволствие.

Емили я последва вън на терасата. Тя се затича надолу към градината при бебешката люлка.

— И двамата са се събудили — извика тя през рамо, наведе се над люлката, погали близнаците по пухкавите бузки и започна да издава гугукащи звуци.

— Мънички сладурчета — промърмори Пола и вдигна Лорн на ръце. — Време е за папане, момчето ми.

Емили прегърна Теса и двете млади жени се върнаха на терасата. Половин час по-късно, след като децата бяха грижливо нахранели, ги върнаха обратно в количката и Пола влезе в къщата. След малко тя се върна с подноса със сладкиши.

Наля чая и попита:

— Имаш ли някакви новини от Уинстън?

— Да, снощи ми телефонира. Заминал е за Ванкувър. Вече преговаря с директорите на онази хартиена фабрика и мисли, че ще уреди сделката. Имат да обсъдят още някои подробности, но той каза, че всичко е въпрос на още няколко дни. Заяви твърде оптимистично, че фабриката ще бъде чудесна придобивка за „Консолидейтед“. Както и да е, възнамерява след това да се отбие в Ню Йорк и да прекара няколко дни с Шейн. Очевидно сега той е в Барбадос за откриването на хотела и ще се върне в Ню Йорк в средата на другата седмица.

— Радвам се да чуя, че сделката е сключена! — възкликна Пола. — Когато разговарях с Джим преди няколко дни, той беше несигурен за резултата и сподели с мен, че Уинстън е в лошо настроение. Очевидно не е бил прав или нещата коренно са се променили оттогава. — Тя отпи от чая си и продължи: — Като стана дума за Барбадос… Сара замина там преди десетина дни, за да помогне на Мери в разопаковането на колекцията „Лейди Хамилтън“ и аранжирането на бутика. Надявам се, че ще имат достатъчно време…

Емили възкликна:

— Сара е заминала за Барбадос! Защо е било нужно това? — Тя тресна чашата си върху масата тъй силно, че Пола едва не подскочи.

Тя погледна Емили изненадано.

— Господи, защо така освирепя изведнъж? Сара считаше за дълг да замине. Всъщност тя много искаше да замине. Понеже управлява модния ни отдел, а бутиците ни търгуват най-много с плажно и курортно облекло в стил „Лейди Хамилтън“ — то, предполагам, че е имала основания. Освен това аз не желая да й се бъркам в делата. Тя не общува твърде много с мен… а с брат ти. Добре познаваш Сара — тя винаги се счита за господар на самата себе си.

— О, добре. — Емили сви рамене и се опита да се държи така, сякаш Сара изобщо не я интересуваше. Но изобретателният й ум надушваше и скритите подбуди на това заминаване. Тя беше убедена, че единственото, което можеше да заинтересува Сара в този момент, е присъствието на Шейн О’Нийл в Барбадос. Сара навярно беше разбрала от Миранда, че той ще замине на Карибските острови за откриването на хотела. Тя очевидно вършеше голяма глупост в този момент — да се хвърли на врата на Шейн.

— Бедният Александър. Обадих му се вчера, преди да тръгна от Париж, и разбрах, че мама му се изтърсила без каквото и да е предупреждение, от горе на това довлякла със себе си онзи Марк Дебоан. Настанили се във вилата на баба и тя заявила, че има правото да ходи там със скъпите си дъщери. Сенди каза, че била досадна като муха и се държала много високомерно. Струва ми се, че Аманда и Франческа горят от желание да се върнат по-скоро у дома. От години насам не им остава време да се видят с мама.

— О, какъв срам, че му създават проблеми точно по време на отпуска му — той с такова нетърпение чакаше да замине. Няма ли да се върнат скоро сестрите ти?

— Да, трябва да постъпят в „Харогейт Колидж“ в края на месеца. Радвам се, че баба се съгласи да останат тук още един семестър, преди да ги изпрати в Швейцария. Мисля, че не са очаровани от идеята да бъдат толкова далеч от нея, но…

Емили замълча, изправи рязко светлорусата си глава и наостри уши.

— Не звъни ли телефонът?

— Да. Връщам се след секунда. — Пола се втурна в хола и грабна слушалката.

Още не бе произнесла и дума и чу от отсрещната страна възбуден женски глас:

— Джим! Ти ли си?

— Здравей, лельо Едуина — каза тя учудена. — Пола е на телефона. Джим не е у дома. Замина за Канада, по делова работа.

Пола веднага разбра по гласа й — висок и писклив — че е разтревожена, и попита:

— Случило ли се е нещо?

Едуина започна да бърбори толкова истерично, че Пола не можа да схване нищо. Говореше несвързано и объркано. Пола я слуша още няколко секунди, а после я обхвана нарастваща тревога. Най-сетне я прекъсна:

— Лельо Едуина, не мога да разбера нито дума от това, което ми казваш. Моля те, говори по-ясно и по-бавно.

Пола чу как Едуина си пое дъх. Последва кратка пауза.

— Бедната Мин… — захълца Едуина. — Съпругата на Антъни… Тя е… тя е… мъртва. Намериха я… удавена… в езерото при Клонлуглин. И… и… — Едуина не бе в състояние да продължи и се разрида.

Пола изтръпна от главата до петите. Безброй въпроси нахлуха в съзнанието й. Как се беше удавила тя? Нещастен случай? Самоубийство? И какво търсеше тя в Клонлуглин, след като с Антъни се бяха вече разделили. Леля й се беше поуспокоила и хлипането й временно утихна. Гласът на Пола бе изпълнен със съчувствие:

— Съжалявам, толкова съжалявам. Това е навярно страшен удар за теб.

Едуина изхълца.

— Не е само Мин… Бедният Антъни… Пола, полицията е тук! Отново разпитват Антъни. Бедното ми момче! Не зная какво да направя! Бих искала да говоря с Джим. Толкова ми е мъчно, също така, че мама не е в Англия. Тя би намерила начин да се справи с тази бъркотия. О, боже мой, какво да направя?

Пола потръпна. Мозъкът й пъргаво заработи, опитвайки се да разбере за какво намекваше Едуина.

— Какво означава „идване на полицията“? Да не искаш да кажеш, че са заподозрели Антъни в смъртта на Мин?

От отсрещната страна на телефона настъпи зловеща тишина. После се чу ужасеният шепот на Едуина:

— Да.

Пола се отпусна тежко на стола. По кожата на ръцете я полазиха тръпки и усети в гърдите си бясното биене на сърцето си. Обхвана я паника, която мигновено прерасна в гневно избухване:

— Каква нелепост! Вашата местна полиция е шайка от идиоти! Да заподозрат Антъни в уб… — Пола прехапа езика си при споменаването на тази дума. Отново възкликна: — Та това е абсурд!

— Те мислят, че той я е уб… — заекна Едуина, тъй като и тя не бе в състояние да произнесе немислимото.

Пола се опита да се овладее и каза с възможно най-твърд глас:

— Лельо Едуина, моля те, започни от самото начало и ми разкажи всичко! Баба и Джим може и да ги няма, но аз съм тук и ще направя всичко възможно да ти помогна — но трябва да бъдеш абсолютно откровена с мен, за да предприема най-вярната стъпка.

— Да. Да. Добре. — Едуина, изглежда, се беше поуспокоила и макар на няколко пъти да се обърка, тя съумя да даде на Пола важни сведения за намирането на тялото на Мин рано сутринта, за идването на полицията, извикана от Антъни, за това, как си тръгнали и два часа по-късно отново пристигнали. След щателно изследване на имението те се настанили с Антъни в библиотеката на Клонлуглин и все още били там с него.

Когато Едуина привърши разказа си, Пола каза:

— Всичко това ми звучи твърде нелепо. Мин навярно е претърпяла злополука. — Тя се поколеба. — Слушай — продължи тя. — Мисля, че това е само обикновена формалност. Искам да кажа, идването на полицията тази сутрин.

— Не, не! — извика Едуина. — Не е формалност. Мин ни създаваше доста проблеми в последно време. Преди няколко седмици промени намеренията си относно развода. Отказа да продължи делото. Случиха се и някои други неща. Ужасни неща. — После добави бързо, с толкова тих глас, че Пола се напрегна, за да я чуе. — Ето защо полицията е тук.

— Добре би било да ми доразкажеш всичко — каза Пола решително, макар и в самата нея ужасът да нарастваше с всяка секунда.

Едуина преглътна сълзите си.

— Да, мисля, че трябва. Неприятностите започнаха всъщност още преди месец. Мин дойде тук — беше се преместила да живее в Уейлърфорд — и ни дойде до гуша със своите отвратителни сцени. Понякога така се напиваше, че чак залиташе. Започна да вдига на Антъни страхотни скандали и за лош късмет направи няколко неприятни сцени пред домашния персонал и работниците в имението. Един ден имаха страхотна кавга в селото, когато тя се опита да заговори Антъни. Всички тези грубости и скандали предизвикаха неизбежни клюки, а и гостуването на Сали Харт малко преди това само усложни ситуацията. Имаше какви ли не приказки — отвратителни приказки — за „другата жена“.

Пола само простена.

— Нека за миг се върнем малко по-назад. Какво искаш да кажеш с думата „грубости“?

— О, груби думи преди всичко. Крясъци и ругатни от страна на Мин. Антъни се вбеси миналата седмица, когато тя цъфна в имението събота вечерта. Той имаше гости, присъствах и аз. Проведоха — истинска битка — словесен двубой, искам да кажа — и тя удари Антъни със стика за голф. Той я блъсна встрани — съвсем естествена реакция, мисля. Е, тя падна на земята. Нищо й нямаше, но тя се престори на пребита от бой. Направи цял театър от това, започна да крещи, че Антъни иска да я…

— Продължавай, лельо Едуина — окуражи я Пола, когато гласът отсреща за дълго замлъкна.

В слушалката се чу тежко дишане и Едуина се разхълца:

— Мин крещеше… нещо такова… че Антъни иска да я убие и погребе и нищо чудно, ако някой ден я намерят мъртва. И то много скоро. Няколко души чуха всичко това. И аз също.

— О, господи! — Сърцето на Пола се преобърна и опасенията й прераснаха в истински ужас. Не си бе помислила за миг дори, че братовчед й е убил съпругата си, но сега чак й стана ясно защо полицията е насочила подозренията си към Антъни. Мислите й се объркаха, но скоро се съвзе и си каза, че трябва непременно да се опита да разреши тази дилема. Но откъде да започне? Кого най-напред да подкрепи?

Пола каза със спокоен и твърд глас, несъответстващ на вътрешната й напрегнатост:

— Всички тези сцени и скандали нямат никакво значение, в края на краищата. Полицията се нуждае от убедителни доказателства, преди да предприеме нещо — да арестува Антъни или да го обвини в убийство. Кога се е удавила тя? Той има ли алиби? Положително няма.

— Не са сигурни за точния час на смъртта… поне така казаха. Ще й направят аутопсия. — Едуина продължи с нещастен глас: — Алиби? Не, това е ужасният проблем. Антъни няма алиби.

— Къде беше той вчера? По-точно снощи? Това са навярно най-важните часове.

— Снощи… — повтори Едуина, сякаш смутена. После бързо каза: — Да, да, разбирам какво имаш предвид. Мин пристигна в Клонлуглин вчера към пет часа следобед. Видях колата й да се движи от прозореца на стаята си в Дауър Хаус. Телефонирах на Антъни, да го предупредя. Той много се ядоса. Каза ми, че тръгва веднага с ландровъра си към езерото, с надеждата да избегне тази среща.

— И направи ли го? Отиде ли там?

— Да. Но тя, изглежда, го е видяла да кара натам или просто се е досетила накъде се е запътил. Това бе едно от любимите му места. Последва го в тази посока и…

— И са се скарали край езерото? — прекъсна я Пола.

— О, не! Той изобщо не е разговарял с нея! — извика Едуина. — Виж какво, той забелязал нейното „мини“ отдалеч — местността е съвсем равна наоколо. Просто се качил в ландровъра и се канел да се върне у дома по обиколния път. Но не се отдалечил много, когато колата му засякла. Антъни я оставил там и се върнал вкъщи пеша. Искал да избяга от Мин — нима не разбираш?

— Да. И оставил колата край езерото — това ли искаш да кажеш? — запита Пола и се замисли дали това може да бъде уличаващо доказателство.

— Разбира се, че я оставил там. Колата изобщо отказала да запали, не могъл да я помръдне… — каза Едуина и високият й писклив глас отново затрепери.

— Моля те, не плачи, лельо Едуина — взе да я успокоява Пола. — Много е важно сега да се овладееш. Моля те.

— Да, да. Ще се опитам — подсмръкна тя. Пола я чу да издухва носа си, след което леля й продължи:

— Ти не познаваш Клонлуглин, Пола — местността е доста обширна. На Антъни му бе нужен цял час, за да се върне пешком. Трябвало да изкачи хълма, да мине през гората, после през полето, за да се озове на пътя, който пресича имението и води към селото. Той…

— Път! — възкликна Пола и веднага се хвана за този детайл. — Нима не е забелязал някого?

— Не, никого не е видял. Поне не ми е споменавал за това. Както и да е, Антъни се върнал у дома към шест и половина. Точно тогава ми телефонира и се оплака, че ландровърът му се повредил. Каза, че ще се преоблече за вечеря и ще се видим по-късно. Отидох при него около седем часа. Ядохме и пихме, но през цялото време Антъни беше много нервен — направо не беше на себе си. Разбираш ли, той мислеше, че Мин ще се появи изневиделица и ще започне отново да се държи скандално.

— Но тя не дойде, нали?

— Не, бяхме сами цялата вечер. Както ти обясних, Антъни бе много разстроен — изпрати ме до Дауър Хаус в около девет и тридесет, а може би — девет и четиридесет и пет и след това се върна в Клонлуглин.

— А кой откри тялото на Мин?

— Управителят на имението. Карал колата си покрай езерото рано сутринта и видял ландровъра, видял и нейното „мини“. И тогава намерил… — Едуина избухна в сърцераздирателен плач.

Пола се опита да успокои леля си и да й вдъхне увереност:

— Моля те, лельо Едуина, не губи кураж. Убедена съм, че всичко ще се оправи. — Молеше се да е така.

— Но аз много се страхувам за него — простена Едуина през сълзи, — наистина много се страхувам.

— Сега ме послушай и, моля те, направи това, което ти казвам — каза Пола с категоричен глас, поемайки цялата отговорност за ситуацията. — Не се обаждай по телефона на никого, а ако ти позвънят, затваряй слушалката колкото може по-скоро. Искам линията между нас да е свободна. Ще ти се обадя след малко. Надявам се, че в момента си в Дауър Хаус?

— Да — поколеба се Едуина и попита: — Но какво възнамеряваш да направиш?

— Мисля, че би било добре майка ми да дойде и да постои при теб няколко дни. Сега не трябва да оставаш сама. Предполагам, че ще бъде заведено следствено дело. Главното, което искам от теб, е да не се измъчваш. Тревогите с нищо няма да помогнат. Зная, че не ти е лесно, но трябва да имаш кураж. Ще ти позвъня след около един час.

— Б-благодаря ти, П-пола — заекна Едуина.

Казаха си „довиждане“ и разговорът приключи. Пола незабавно вдигна слушалката и позвъни в апартамента на родителите си в Лондон. Линията даваше заето. Затвори телефона и нетърпеливо стана от стола, мислейки, че би било по-добре първо да разкаже всичко на Емили.

Пола прекоси дневната и се спъна в една маса, като едва не падна върху нея. Изправи я, излезе на терасата и примижа от ярката слънчева светлина.

Като чу трясъка, Емили се обърна и се засмя:

— Тромаво мече такова… — Но изведнъж млъкна и очите й се разшириха.

— Какво се е случило? — попита Емили разтревожено. — Пребледняла си като мъртвец.

Пола се отпусна на стола.

— Имам проблеми, доста сериозни проблеми, Емили. Трябва да се справя с тях — и надявам се, че ще ми помогнеш. Моля те, ела вътре. Трябва да се обадя на майка ми. Ще си спестя времето за обяснения, докато слушаш разговора ни.