Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (11)

Единадесета глава

Джим Феърли, останал сирак на десетгодишна възраст и отгледан от своя овдовял дядо, винаги се беше чувствал самотен като дете.

В резултат на това той изпитваше голямо удоволствие да бъде част от огромното семейство на Ема Харт, станало негово, когато се ожени за Пола през 1968 година. В известен смисъл фактът, че стана член на това изключително семейство, беше нещо необикновено за него. Освен това, тъй като досега с нищо не беше пострадал от тях и ясно разбираше характера на всеки един, той не беше правил никакви опити да определя техните качества или недостатъци. Държеше се настрана от сложните вражди и съюзи, разпри и приятелства, които процъфтяваха около Ема.

Тъй като Джим рядко мислеше лошо за някого, той често се изненадваше, когато Пола проявяваше безмилостна строгост към някоя от лелите или чичовците си, и от време на време се чудеше дали тя не преувеличава, когато изброяваше техните несъвършенства, ужасните злини, които са причинили на баба й. В същото време тя пламенно защищаваше своето любимо бабче, за което даваше душа и сърце. Джим тайно се забавляваше от отношението на жена си, тъй като вярваше, че никой не може да се грижи по-добре за нея от Ема Харт.

Неотдавна Джим беше решил, че предупрежденията на Пола за графиня Дънвейл са мимолетни. Тази седмица Едуина се беше държала безупречно — както той очакваше от нея. Въпреки че беше малко резервирана с Пола, тя поне бе учтива и на връщане от църквата той дори успя да я разсмее. Той виждаше, че тя все още е в хубаво настроение.

Леля му разговаряше до камината със сина си Антъни и Сали Харт, нейното високомерно изражение с плътно присвити устни беше напълно изчезнало от лицето й. По изключение тя изглеждаше относително спокойна. Бедната старица, не е толкова лоша, помисли той, както винаги доброжелателен към другите, и премести поглед към картината от лявата страна на Едуина. Беше закачена над бялата мраморна камина, бе една от любимите му картини.

Джим беше застанал на входа на Прасковата гостна. Пенистън Роял, тази прекрасна комбинация на ренесансова и якобинска архитектура, се славеше с две гостни стаи. Пола беше избрала тази за кръщелното тържество.

Той се радваше, че тя избра именно нея.

Според него това беше най-красивото място в цялата къща със съчетанието на кремаво и цвят на праскова и прекрасните картини. Въпреки че след като миналата година продаде няколко картини, Ема намали своята прочута колекция от картини на импресионисти, тя запази две от Моне и три от Сисли, които украсяваха стените. Според него именно произведенията на изкуството придаваха на тихата и елегантна стая от началото на деветнадесети век нейната голяма красота.

От мястото, където беше застанал, Джим задържа за малко погледа си върху картината на Сисли, изпълнен с възхищение от нея. През целия си живот той не беше изпитвал желание за нищо материално, но копнееше да притежава тази картина. Тя, разбира се, никога нямаше да стане негова. Винаги щеше да бъде закачена в тази къща, както беше повелила Ема в завещанието си. Един ден тя щеше да стане собственост на Пола и следователно той никога нямаше да бъде лишен от нея, можеше да съзерцава пейзажа винаги, когато пожелаеше. Точно затова силното му желание да притежава тази картина непрекъснато го удивяваше. Към нищо не беше изпитвал толкова силно чувство, освен към жена си може би. Очите му безуспешно потърсиха Пола. Стаята се беше напълнила с хора през десетте минути, докато беше с фотографа, който сложи апаратурата си в Сивата гостна. Може би просто не можеше да я види.

Бързо влезе.

Висок 185 см, добре сложен, с елегантна фигура и дълги крака, Джеймс Артър Феърли ярко се открояваше от другите, особено поради факта, че приличаше на манекен за дрехи, винаги безупречно облечен от главата до ръчно направените му обувки. Подобно на своя прадядо той имаше слабост към елегантните дрехи и склонност да ги носи малко показно. Беше с приятно, доста чувствително лице и одухотворени, сиво-сини очи, със светъл цвят на кожата и светлокафява коса. Роден и възпитан като джентълмен, той притежаваше естествена увереност в себе си и винаги се държеше непринудено и самоуверено. Имаше известен ненатрапчив чар и готова усмивка за всеки.

Всичко това бързо премина през ума му, когато той отиде в средата на стаята и потърси с поглед Пола.

Тъй като не можа да я намери, той взе чаша шампанско от минаващия сервитьор и тръгна към своя тъст. Едуина го видя и бързо тръгна към него, като пресече пътя му, преди да стигне до Дейвид Еймъри. Тя веднага се впусна запалено да коментира церемонията в църквата, а след това насочи разговора към село Феърли. Докато слушаше търпеливо, Джим отново разбра, изненадан като първия път, когато проумя това, че за нея фактът, че е Феърли, е от изключително значение. Още от първата им среща тя непрекъснато го обсипваше с въпроси за дядо му, баба му, за баща й, отдавна починалия граф Карлсмуър, разпитваше го също за родителите му, трагично загинали при самолетна катастрофа през 1948 година.

При различните случаи, когато беше със своята пралеля, защото тя му се падаше точно такава, бе усетил в нея чувство на неудобство, което се дължеше на факта, че е незаконородена, и той винаги изпитваше леко съжаление към нея. Това беше една от причините, поради която се опитваше да бъде любезен с нея, да я включва в семейните тържества, за които имаше свое мнение. Неговата тъща се държеше мило с Едуина, но независимо от това Джим разбра, че Едуина е привързана към Дейзи, защото и двете бяха незаконородени. Първото дете на Ема до голяма степен се отъждествяваше с най-малкото й дете поради тази прилика в начина, по който бяха родени. Но незаконното им раждане беше единственото общо нещо между тях. Двете жени бяха пълна противоположност една на друга. Тъщата му имаше много благ характер, беше жалостива и внимателна, дама в истинския смисъл на думата. Дейзи Еймъри никога не взимаше „страна“ и той харесваше нейното непринудено отношение към живота, веселото й настроение и чувството й за хумор. За жалост леля му Едуина беше непреклонна и раздразнителна, напрегната и неприветлива, закоравяла снобка, чиито основни ценности му бяха напълно чужди. Въпреки това в нея имаше нещо неопределено, което го вълнуваше, изпълваше го с любопитно съчувствие към нея. Това може би се дължеше на факта, че имаха обща кръв. Пола непрекъснато казваше, че кръвта не е по-гъста от водата, но той не беше много съгласен е нея. Беше сигурен в едно: взаимоотношенията му с Едуина, макар крехки и оскъдни, дразнеха Пола и я изпълваха с гняв. Той намираше, че това е много неразумно от нейна страна, и горещо искаше тя да бъде по-спокойна по отношение на леля си. Според него Едуина беше безобидна стара дама.

— Извинявай, лельо Едуина, не чух какво каза — с извинителна усмивка каза Джим и отново насочи цялото си внимание към нея.

— Казах, че е жалко, дето майка ми събори Феърли Хол. — Едуина го загледа внимателно през тесните си, сребристи очи. — Къщата беше много стара и по право наистина трябваше да бъде запазена като забележителност в Йоркшир. Помисли си, ако не беше съборена, можехте да живеете там с Пола.

Джим не усети присъщата на майка й критика в тези думи. Той се засмя и поклати глава:

— Аз не мисля така. От снимките, които съм виждал, на мен не ми харесва как е изглеждал Феърли Хол. Според дядо къщата е била смесица от различни архитектурни стилове и малко ужасна. Самият той никога не я е харесвал и лично аз мисля, че баба е постъпила както трябва.

Дейзи, която се намираше наблизо, чу края на техния разговор и възкликна:

— И аз мисля така, Джим. Освен това мама използва много добре земята, върху която беше построена, като я превърна в парк за селяните. Когато времето е топло, той е очарователно място за тях. Беше много щедро от нейна страна. — Тя погледна към пастора на Феърли, който разговаряше със съпруга й, и обясни: — А причината, поради която преподобният Хантли сияе в момента, е, че мама току-що му даде голям чек за фонда за възстановяване на църквата. Тя по различни начини поддържа селото. — След като обори думите на Едуина и я срази по най-приятен начин, Дейзи топло се усмихна на своята полусестра. — Не съм ти направила комплимент, мила Едуина. Изглеждаш прекрасно и костюмът, с който си облечена, е много елегантен.

— О — каза Едуина, учудена от тези мили думи. Тя почти никога не получаваше комплименти. Гордо се изпъчи, бледите й очи блеснаха и автоматично вдигна ръка и приглади косата си. След това си припомни как трябва да се държи и бързо каза: — Много ти благодаря, Дейзи. Ти самата изглеждаш красива, но ти винаги си красива. А костюмът ми е от Харди Еймис. Не бях сигурна, че ми отива, но той ме убеди в това.

Двете жени продължиха да говорят за дрехи. След това Дейзи възкликна:

— Страхувам се, че трябва да ме извините. Виждам, че мама се опитва да улови погледа ми.

Останала отново насаме с Джим, Едуина започна да изброява прелестите на своя дом в Ирландия.

— Много ми се иска да видиш Клонлуглин по това време на годината, Джим. Той е изключително красив. Всичко е толкова зелено. Защо ти и Пола не дойдете скоро за някой уикенд? Никога не си го виждал и за нас ще бъде удоволствие да ни гостувате. С твоя самолет ще стигнете за нула време.

— Благодаря, Едуина, може би ще дойдем. — Джим каза това, въпреки че знаеше, че Пола никога няма да се съгласи. Реши да не се издава и добави: — Мисля обаче, че още известно време няма да успея да я отделя от бебетата.

— Да, разбирам — промърмори Едуина и се зачуди дали това е отказ, но за да не издаде объркването си, продължи да говори, без да спира.

Джим я слушаше учтиво и се опитваше да бъде внимателен, но в същото време търсеше начин да се отдели от нея. Тъй като бе висок, той се извисяваше над Едуина, която беше доста дребна, и той погледна над сребристорусата й глава и се огледа, чудейки се какво се е случило с Пола. Повечето от гостите бяха пристигнали. Тя видимо отсъстваше.

Току-що беше влязла Сара Лаудър, облегната на ръката на своя братовчед, Джонатан Ейнсли. Брайън и Джералдин О’Нийл разговаряха с Александър Баркстоун и приятелката му. Блеки беше застанал до прозореца, потънал в оживен разговор с Рандолф Харт, изглеждаше развълнуван за нещо и правеше знаци на внучката си. Миранда се присъедини към тях, рядка гледка в един от своите налудничави костюми. Покритото й с лунички лице преливаше от смях, светлокестенявата й коса блестеше като меден шлем на слънчевата светлина, която се изливаше през високите прозорци.

Джим леко пристъпи от крак на крак и огледа стаята във всички посоки. Ема беше седнала върху страничната облегалка на един диван и слушаше вдовиците на братята си, Шарлот и Натали. Тези две благовъзпитани на вид дами създаваха впечатлението, че са крехки и стари в сравнение с Ема, която този следобед излъчваше жизненост и щастие. Той за миг се взря в лицето й. Беше почитал и уважавал тази жена през всичките години, откакто работеше за нея. След като се ожени за внучката й, той я опозна от друга страна, започна да я обича. Сърцето на Ема беше изпълнено с такова разбиране, тя беше мила и щедра, най-справедливият човек, който той познаваше. Какъв глупак е бил дядо му да я остави да избяга. Но той предполагаше, че животът е бил труден в онези дни. Глупави класови различия, помисли той и тихо въздъхна. Тогава съвсем неочаквано му се прииска Едуин Феърли да беше жив, за да може да присъства на този ден, да види семействата Феърли и Харт най-после свързани чрез брачен съюз. Кръвта им се смеси. Той и Пола бяха поставили началото на нова кръвна линия.

Усети, че Едуина е прекъснала безкрайното си бърборене и го гледа. Бързо каза:

— Нека ти напълня чашата, лельо Едуина. Мисля, че след това е по-добре да отида да потърся Пола. Не мога да си представя какво й се е случило.

— В момента не искам повече шампанско, благодаря, Джим — каза Едуина и едва се усмихна. Беше решила този следобед да запази спокойствие, да остане хладнокръвна, с трезв разсъдък. Ако изпиеше твърде много вино, щеше да й се отрази лошо, щеше да загуби самообладание. Не можеше да си позволи това. Каза:

— Бих искала да те попитам нещо, преди да изчезнеш. Чудех се дали ще бъдеш така любезен да ме поканиш в къщата ви в Харогейт. Знам, че е била на дядо ти. — Тя се поколеба, нервно се изкашля и довърши: — Много бих искала да видя къде той… къде е живял баща ми толкова години от живота си.

— Разбира се, трябва да дойдеш да пийнем по нещо — каза Джим, веднага разбрал защо тя имаше нужда да види къщата. Надяваше се, че Пола няма отново да избухне, когато й каже, че се е съгласил да изпълни молбата на леля си. Понечи да тръгне, по Емили, следвана от Аманда и Франческа, се втурна към тях и прегради пътя му.

Весело усмихната, Емили хвана ръката му, погледна Едуина и извика:

— Здравейте. Това чаено тържество е върхът. Супер е.

Джим се усмихна снизходително. Той много харесваше младата Емили.

— Виждала ли си някъде жена ми? — попита той.

— Отиде горе с дойките и бебетата, като измърмори нещо, че трябва да се сменят пелените им. Сигурно много са се напишкали. — Емили се изкикоти и маниерно извъртя очи. — Радвай се, че не са наквасили елегантния ти френски костюм с малките си пиш…

— Наистина, Емили — укорително каза Едуина, — не се дръж толкова просташки. — Погледна племенницата си студено, с неодобрение.

Емили, весело безгрижна, отново се изкиска:

— Нали знаеш, че бебетата правят това. Те са като кутренца. Не могат да се стискат. Аз не се държах просташки, лельо Едуина, само установих житейски факт.

Усетил, че Емили нарочно се държи предизвикателно, Джим не можа да се сдържи и се разсмя. Хвърли й намръщен, предупредителен поглед, след това погледна леля си, като се молеше тя да не се нахвърли върху Емили.

Едуина очевидно се беше подразнила. За щастие, преди да измисли достатъчно смразяващ отговор, те видяха Уинстън, който отиде право при тях, поздрави всеки един и застана между Емили и Аманда.

Обърна се към Джим и каза:

— Съжалявам, че повдигам въпрос за работа по време на подобно тържество, но се страхувам, че нямам друг избор. В понеделник бих искал да се видя първо с теб, за да обсъдим някои неща. Ще можеш ли да ми отделиш време?

— Разбира се — каза Джим и озадачено погледна Уинстън. В очите му пробягна загриженост и той се намръщи. — Нещо сериозно ли е?

— Не, не, споменах за това сега само за да съм сигурен, че ще ми отделиш един час. Трябва да отида до Донкастър и Шефилд същия ден, а до края на седмицата е невъзможно. Наистина съм претрупан.

— Тогава да уговорим час, Уинстън. Например около десет и половина? Дотогава първото издание вече ще бъде на улицата.

— Добре — рече Уинстън.

Щом уредиха този въпрос, Джим каза:

— Баща ти изглежда много доволен от себе си, както и Блеки. Погледни ги. Държат се като две деца, които имат нова играчка. Защо са толкова развълнувани?

Уинстън погледна през рамо и се засмя:

— Баща ми иска да язди Емералд Боу в състезанието следващата година и Блеки умира от смях. Мисля, че леля Ема е също толкова развълнувана.

— Разбирам — каза Джим.

— Брей, каква чудесна новина, Уинстън — възкликна Емили. — Надявам се, че баба ще ни покани всички да отидем в Ейнтрий през март. — Разговорът се съсредоточи около конното състезание с препятствия и възможността Емералд Боу да спечели стипълчейз. Изказаха се най-различни мнения и дори петнадесетгодишните близначки имаха какво да кажат.

Не и Едуина. Тя мълчеше.

Изпи последната капка шампанско от чашата си и погледна Уинстън изпод вежди. Не го харесваше особено. Но никога не беше имала достатъчно време за семейство Харт. Те имаха само купища пари. И външност. Не можеше да отрече, че семейството изглежда добре — всеки един от тях. Изведнъж леко трепна от изненада, когато видя колко много приличаше Уинстън на майка й. Винаги беше съзнавала, че те имаха известна физическа прилика, но не беше разбрала колко подчертана и силна е тя. Уинстън Харт е нейно копие в мъжки образ на по-млада възраст, помисли Едуина. Много повече от всичките й други деца или внуци. Същите черти, толкова ясно очертани, сякаш издълбани с длето: червената коса, пронизана със златни нишки, живите, интелигентни очи с необичайно зелен цвят. Дори малките му ръце, които държаха чашата, са като нейните. Боже мой, това не е естествено, помисли Едуина и бързо извърна поглед, като се зачуди защо това разкритие я безпокои.

Джим, който слушаше с интерес как Уинстън говори с жокея Стив Ларнър, възкликна и го прекъсна:

— Ето я и Пола най-сетне. — Лицето му светна от радост и той й махна с ръка. — Ще се видим по-късно. — Стисна ръката на Едуина, за да й вдъхне увереност, и се втурна да прекоси стаята.

Пола го наблюдаваше как бърза към нея, около устата й играеше щастлива усмивка, изпълнена с очакване. Сърцето й се сви. Обичаше Джим много и беше толкова щастлива, че го е намерила. Той беше най-милият, най-приятният мъж, хубав, честен и добър. Ще трябва да положи по-големи усилия с Едуина… толкова и се искаше да достави удоволствие на съпруга си.

Когато спря до нея, Джим хвана ръцете й. Погледна я в лицето и се усмихна.

— Толкова дълго те нямаше — каза той. — Липсваше ми.

— Бебетата, мили, те имаха нужда от мен. — Искрящите й живи очи го гледаха с любов. — Надявам се, че няма да излезеш един от онези ревниви бащи, за които непрекъснато се говори.

— Не, за бога. Обожавам тези малки дечица. — Той се наведе към нея, притегли я по-близо и сниши глас до дрезгав шепот: — Но също обожавам теб. Чуй, скъпа, хайде да се измъкнем тази вечер и да вечеряме на спокойствие. Само двамата. Родителите ти няма да имат нищо против. Могат да вечерят с Ема.

— Ами…

— Няма да приема „не“ за отговор, мило. — Наведе се към нея и прошепна нещо в ухото й, като стисна ръцете й още по-силно.

Пола се изчерви от думите му, след това безгрижно, сладко се засмя.

— Ти без съмнение си порочен. Същински дявол. — Тя кокетно го дразнеше с дяволит поглед. — Трябва да знаете, че аз съм омъжена жена, сър. Това, което предлагате, е много непристойно. Даже бих казала, съвсем неприлично.

— Наистина ли мислите така? — Той се засмя и премигна. — Аз смятам, че моите идеи са много вълнуващи.

— Мама идва насам — каза Пола, като се засмя и умело промени темата. — Изглежда изпълнена с решителност за нещо.

— Кажи „да“ — настоя Джим. — За всичко.

— Да. Да. Да.

Дейзи нежно погледна единия, после другия и поклати глава.

— Съжалявам, че нарушавам спокойствието ви, влюбени птички, но мама започва малко да губи търпение. Иска колкото е възможно по-скоро да направим снимката. Викам всички. Затова елате, нека започнем да се събираме в Сивата гостна. О, между другото, мили Джим, предложих Едуина да се включи в един от семейните групови портрети и мама се съгласи.

— Много мило от твоя страна, Дейзи — топло и искрено възкликна Джим, като в същото време си помисли колко типично беше за нея да бъде внимателна и деликатна към чувствата на другите. Фактът, че Дейзи беше проявила такова внимание към Едуина, заслужаваше двойна похвала.

 

 

През целия си живот Ема Харт никога не беше изпускала никакъв номер.

Този следобед не правеше изключение. Очите й бяха навсякъде и от мястото, където беше застанала до камината, тя обхващаше с поглед цялата стая и всеки човек в нея. Подобно на начина, по който Джим Феърли се държеше настрана и приемаше всичко, напоследък през по-голямата част от времето Ема се държеше като наблюдател.

За разлика от Джим обаче, който разглеждаше нещата повърхностно и вярваше само на това, което виждаше, Ема притежаваше почти плашеща схватливост, която проникваше зад всяка фасада и схващаше онова, което всъщност се намираше зад нея. Тя разбираше, че нещата никога не са такива, каквито изглеждат, и следователно много силно усещаше скритите настроения в стаята — надпреварата, конфликтите, лошите чувства, които съществуваха между някои от присъстващите.

По устните й пробягна язвителна усмивка. Както обикновено, бяха се образували групировки. Лесно можеше да се види кой с кого е в съюз. Тя можеше да чете по лицата на всеки един от тях като в отворена книга.

Най-много я изненада Едуина с факта, че очевидно бе проявила достатъчна интелигентност да приеме неизбежното. Най-голямата й дъщеря, която беше седнала на дивана близо до прозореца и бъбреше със Сали, излъчваше сърдечност. От друга страна, Ема беше забелязала, че тя старателно избягваше всякакъв истински контакт с другите членове на семейство Харт в гостната.

Рандолф, бащата на Сали, и другите му две деца, Вивиан и Уинстън, бяха най-решително persona non grata за Едуина и тя едва прикри силната си антипатия към тях зад неподвижните, ледени усмивки, които им отправи по-рано. Едуина пренебрегваше и Блеки, въпреки че това не беше нещо ново. Веднъж миналата година тя пренебрежително го беше нарекла важна личност, а в гласа й бе отекнал сарказъм.

Ема вътрешно се засмя. Това описание тогава, както и сега, доста й хареса. Беше точно.

Блеки несъмнено се държеше като патрициански благородник, разхождаше се из стаята, сякаш имаше териториални права, в обноските му ясно личеше, че се чувства като господар, беше приятен и очарователен, дълбоко вживял се в ролята на сърдечен домакин. И защо не? В крайна сметка той беше най-добрият й приятел и придружител, къщата беше нейна и тя бе домакиня на това събиране. Беше стоял до нея по време на тостовете и разрязването на кръщелната торта и когато Рандолф свърши да говори, той самият вдигна тост. За нея. Беше я нарекъл най-младата и най-красива прабаба на света. Сега се въртеше около Пола, която на свой ред се въртеше около своите бебета. Дейзи дойде при тях, нейното спокойствие, искреност и доброта сякаш светеха като фар в стаята.

Ема премести поглед към другия ъгъл и се загледа в своя внук Александър.

Той беше винаги сдържан, но това сякаш изпъкваше още повече в присъствието на Джонатан и Сара, които сдържано поздрави, когато пристигна. Оттогава непрекъснато и старателно ги избягваше. В началото на приема се беше присламчил към Брайън и Джералдин О’Нийл и когато направиха снимките, се върна при тях. Тя не разбираше защо беше хладен и сдържан със Сара и Джонатан. Дали не са имали някакви разногласия? Дори спречкване? Или просто бе отегчен от компанията на своите братовчеди, с които работеше в предприятията на Харт? Прехвърли в ума си тези възможности и после ги изтри от съзнанието си. Много скоро щеше да разбере дали между тримата имаше някакви истински проблеми. Искаше й се Александър да вземе решение за хубавата Маргьорит Рейнолдс. Прекалено дълго време държеше бедното момиче в неведение. А къде се криеше тя сега?

Ема огледа внимателно стаята. А, да, ето я близо до вратата, смееше се с Мери О’Нийл и Аманда. Боже господи, нима това дете пиеше още една чаша шампанско? Третата? Емили трябваше да се грижи за сестрите си, а дори не беше в стаята, помисли Ема и пристъпи напред, за да отиде при Аманда, после спря. Емили току-що се беше върнала с Уинстън и Шейн, беше видяла Аманда и се готвеше да накаже своята малка сестра, на чието лице имаше виновно изражение. Ема й кимна, развеселена от малката сцена, която се разиграваше. Макар че бе млада и с весел нрав, Емили можеше да бъде голям инат, когато поискаше.

Шейн се беше отделил от Уинстън и Емили и се разхождаше из стаята. Очите й го проследиха. Той спря до Дейвид, дръпна бащата на Пола настрани и започна съсредоточено да му говори. Днес Шейн не прилича на себе си, реши Ема. Духом не е тук. Хрумна й, че може би нейните семейни задължения го карат да скучае, да не говорим, че беше замислен за предстоящото си пътуване до Ню Йорк.

А Сара, внучката й с кестенява коса, очевидно не проявяваше никакъв интерес към Шейн. Нима Емили преувеличаваше? Не, определено не. Със своите действия Сара, която се беше залепила за Джонатан подобно на вкопчил се в кораб рак, доказваше на Ема, че несъмнено се вълнува много. Ако Шейн вече нямаше никакво значение за нея, тя нямаше да стои свита в един ъгъл и да го отбягва. Не беше ли Джонатан много удобно прикритие? Или той и Сара напоследък са образували някакъв специален съюз? Ако е така, защо? Те никога преди не са били особено близки.

Ема загледа изпитателно Джонатан, започна да изучава това приятно и усмихнато лице, забеляза колко безгрижен изглеждаше той. Колко подкупващ можеше да бъде. Умен е, помисли тя, но не толкова, колкото сам мисли. Научил се е да се преструва, най-вероятно от мен. И тъй като аз мога да се преструвам по-добре, той не може ни най-малко да ме излъже. Нямам солидни доказателства за неговото предателство, нищо конкретно, с което да го пратя в ареста, и въпреки това знам, че не върви на добре.

Когато Ема пристигна в църквата на Феърли, Джонатан се беше втурнал да й каже, че ще я види в понеделник сутринта и ще й донесе своята нова оценка на сградата на „Еър Къмюникейшънс“. Тя само кимна, лицето й дори не трепна. Но веднага се зачуди защо той изведнъж беше решил, че оценката за стойността на сградата вече не е спешна, че може да почака до понеделник. От известно време тя му обръщаше внимание колко неотложен е този въпрос. Ема не трябваше дълго да мисли, за да открие отговора. Джонатан знаеше, че оценката вече не е спешна, защото беше разбрал, че сделката с „Еър“ се е провалила. Нито тя, нито Пола бяха споменавали за провала на преговорите, затова той можеше да е получил своята информация единствено от Себастиян Крос, и то през последните двадесет и четири часа.

Разговорът в църквата заедно с откритието на Емили от предната нощ убедиха Ема, че Джонатан по някакъв начин е свързан със семейство Крос, че е в съдружие с тях. Но с каква цел?

Тя не знаеше. Но скоро щеше да разбере. Нямаше никакво намерение да се кара с Джонатан в понеделник сутринта. Не беше в стила й да показва ръката си, когато същата тази ръка може би държеше въже и го затягаше в примка. Вместо да направи това, тя щеше да отиде в Лондон следващата седмица и щеше да започне да издирва фактите. Дискретно. Поведението на Джонатан днес само засили разяждащото я подозрение, че той не заслужава доверие, чувство, което изпитваше от седмици. Без да подозира, той я накара да бъде нащрек. Ако бе наистина умен, щеше да се държи така, сякаш сделката с „Еър“ все още не е приключена. Беше направил малък пропуск — но в нейните очи той беше фатален.

В този момент Джонатан се обърна. Очите му срещнаха нейните. Той се усмихна щедро и бързо тръгна към нея.

— Боже, бабо, защо стоиш тук съвсем сама? — попита той загрижено. И без да чака отговор, продължи: — Искаш ли нещо? Чаша шампанско или чаша чай може би? Моля те, ела и седни. Сигурно си уморена. — Нежно я хвана за ръка, беше застанал така, че от него се излъчваше обич.

— Нищо не искам, благодаря — каза Ема. — И никак не съм уморена. Всъщност никога не съм се чувствала по-добре. — Дари го с усмивка, която беше толкова измамно сладка, колкото неговата. Тя най-внимателно издърпа ръката си и каза: — Забавлявам се, като стоя тук и наблюдавам всички. Ще се изненадаш от това, което хората разкриват за себе си, когато мислят, че никой не ги наблюдава. — Очите й бяха приковани в лицето му.

Тя зачака.

Той се смути от нейния нетрепващ поглед, но успя да запази изражението на лицето си открито и прямо. Само се засмя прекалено бързо и високо, когато каза:

— Голям чешит си, бабо.

„А ти вероятно си страшен шегаджия“ — студено помисли Ема. Тя каза:

— Какво й е на Сара? Страни от всички, с изключение на теб, разбира се.

— Не се чувства добре — бързо отговори той. — Бори се с лоша настинка.

— На мен ми изглежда в цветущо здраве — сухо отбеляза Ема и бързо хвърли поглед към Сара.

Изведнъж Ема отстъпи назад, отдръпна се от Джонатан и отново го погледна право в очите.

— Заедно ли дойдохте тук? Ти кога пристигна в Йоркшир?

— Не, дойдохме поотделно. Сара дойде с влака снощи. Аз дойдох тази сутрин с колата. — Той каза тези думи, като запази достатъчно самообладание и се усмихна.

Ема видя как в светлите му очи съвсем леко проблесна лъжа. Бързо го измери с поглед. Слабата уста на Артър Ейнсли, помисли тя. Каза:

— Радвам се, че днес се грижиш за Сара, Джонатан. Много мило от твоя страна.

Той не каза нищо, смени темата с думите:

— Сигурна ли си, че не искаш да седнеш, бабо?

— Може и да седна.

Поведе я през стаята към Шарлота и Натали и Ема сподави усмивката си. Значи той си мисли, че мястото ми е тук, със старите дами, малко сприхаво отбеляза тя.

Той видя как тя се настани на дивана, каза няколко думи на своите пралели, след което тръгна отново към Сара и изчезна.

Изпълнена с тъга и разочарование, Ема го наблюдаваше как се отдалечава. „Много лошо за Джонатан — смирено помисли тя. — Той, разбира се, не знае това, но е прозрачен като вода. Точно като баща си.“ Винаги сякаш беше виждала направо през Робин и през целия му живот беше с няколко скока преди него, което непрекъснато го дразнеше и безпокоеше. С въздишка на уста Ема се настани сред възглавниците и прие чаша чай, която й предложи един от сервитьорите, след което се обърна към зълвите си. Този следобед Натали, вдовицата на Франк, беше необикновено словоохотлива и скоро взе връх в разговора, като се увлече безкрайно да разказва за единственото си дете Розамунд, което живееше в Италия със своя съпруг дипломат. Шарлота и Ема слушаха и от време на време се споглеждаха развеселени, но Ема бързо загуби интерес. Не след дълго тя потъна в своите безбройни мисли.

Ема никога нямаше да разбере какво я накара точно в този момент изведнъж да постави чашата с чай на масата, да се изправи и да се обърне. По-късно, когато мислеше за това насаме, на нея й се искаше да не беше ставала.

Но тя стана и пред погледа й застана Шейн О’Нийл. Той не я видя. Стоеше сам, облегнат на стената в сянката на един висок скрин от епохата на Регентството. На красивото му лице беше изписана такава неподправена любов и такъв болезнен копнеж, че Ема едва не ахна от изненада. Лицето му го издаваше, беше съвсем уязвимо и разкриваше най-силните чувства, които един мъж би могъл да изпитва към жена.

Шейн гледаше толкова напрегнато и с такъв копнеж Пола.

О, боже, помисли Ема и започна да я обхваща ужас. Сърцето й се сви. Колко добре познаваше тя този израз на мъжко лице. Той означаваше страст и желание, непреодолима, неотложна нужда да притежаваш безусловно. И завинаги.

Но нейната внучка го беше забравила. Тя се бе навела до дойката, която люлееше Теса, оправяше кръщелната рокля на детето и му гукаше. Лицето на Пола бе разнежено от майчина любов и цялото й внимание беше погълнато от бебето.

Ема се шокира толкова много от това, което видя, че не можеше да помръдне. Беше се заковала на място, взираше се, без да може да откъсне очи от Шейн, който без съмнение мислеше, че е в безопасност от любопитни очи. Разтърсена от ужасно чувство, Ема протегна напосоки ръка и се хвана за облегалката на дивана.

Но с огромно облекчение видя, че изразът на лицето на Шейн се промени. Изчезна за миг и на негово място се изписа заучен израз на изкуствено постигнато безгрижие, който тя познаваше толкова добре. Той излезе от сянката, без да я забележи, и отново се смеси с гостите. Тя чу отдалече неговия резониращ, гърлен смях, после гласа на Рандолф в отговор на нещо, което той беше казал.

Мъчейки се да подреди мислите си, Ема се размърда, обърна се с лице към стаята. Дали някой друг беше видял Шейн в този съкровен момент, когато беше разголил себе си? Къде беше Джим? Будните очи на Ема бързо огледаха стаята, спряха се върху Емили, която стоеше неподвижна на няколко ярда и ужасена се взираше в нея, а хубавото й младо лице беше потъмняло от тревога.

Ема се намръщи. Тя прикова Емили с разбиращ поглед, след това леко кимна с глава, за да й направи знак да отиде към вратата. Ема бавно излезе от гостната. Беше изпълнена с тъга, сърцето я болеше за Шейн О’Нийл. Когато прекоси каменния коридор, всичко стана кристално ясно за нея и я обзе неизмерима мъка.

Щом влезе в библиотеката, Ема тежко падна на най-близкия стол. Беше изненадана, че краката й я доведоха чак дотук. Коленете й бяха отмалели.

След миг влезе Емили, здраво затвори вратата и безмълвно се облегна на нея.

На Ема й се стори, че тя изглеждаше така, сякаш е видяла призрак. Беше необикновено бледа, лицето й бе стегнато, много напрегнато.

Ема каза:

— Значи си видяла? Как Шейн гледаше Пола?

— Да — прошепна Емили.

— Той е много влюбен в нея — дрезгаво каза Ема. Гърлото й се сви. Спря, овладя се. — Значи ти си знаела това по-рано, Емили. Всъщност вчера едва не го разгласи. Но успя да спреш точно навреме. Така е нали?

— Да, бабче.

— Недей да изглеждаш толкова уплашена, Емили. Ела тук и седни при мен. Трябва да говоря с теб. Това е много тревожно.

Емили притича през стаята и седна на близкия стол. Тя се вгледа съсредоточено в обезпокоеното лице на Ема, което изведнъж започна да изглежда странно уморено и изтощено. Каза:

— Наистина съжалявам, че трябваше да разбереш. Никога не съм искала да узнаеш за това, бабо. Знаех, че ще ти причини болка.

— Да, така е, боли ме. Но след като вече знам, имам няколко въпроса. На първо място как разбра, че Шейн е влюбен в Пола?

— Виждала съм това изражение на лицето му преди. Беше миналата година в Лондон на сватбата на Пола… когато той мислеше, че никой не го наблюдава. Много приличаше на това, което стана днес. Беше се свил в един ъгъл на приема в „Клариджис“ и не сваляше очи от нея. А освен това начинът, по който се държи… нека да гледаме фактите в лицето, бабо, той от много дълго време се държи сдържано и странно с нея. Всъщност в интерес на истината съвсем я е изоставил. Очевидно не може да издържа да бъде около нея, след като знае, че е омъжена за друг.

Емили нервно прехапа устни.

— Подозирам, че това също е една от причините да прекарва толкова време в чужбина. Знам, че трябва да пътува заради тяхната верига хотели, но неотдавна Мери ми каза как Шейн при най-дребни поводи непрекъснато скача от самолет на самолет. Каза, че напоследък него сякаш не го сдържа на едно място.

— Разбирам — каза Ема. — Значи Шейн никога не ти се е доверявал?

— За бога, не! Той не би направил това. Прекалено е горд.

— Да — каза Ема, — знам какво имаш предвид. — За миг се замисли, после каза почти на себе си: — Изглежда, е семейна черта. Фалшива гордост. Каква загуба на време е това. Толкова е глупаво в края на краищата. Няма никакъв смисъл. — Тя отмести поглед и разсеяно се загледа някъде, толкова неща й бяха ясни, толкова много знаеше.

Емили потупа ръката й малко старомодно, по майчински и я подкани:

— Опитай се да не се безпокоиш, бабче. Знам, че обичаш Шейн като свой внук, но нищо не можеш да направиш.

— Съзнавам го, скъпа. Но да се върнем на случилото се в гостната, мислиш ли, че някой друг е видял това, което видяхме ние? Джим например?

— Няколко минути преди да се случи, Джим излезе навън, бабче. Говорих с него, когато последва Антъни и Сали на терасата. После към тях се присъединиха Миранда и близначките. — Емили отново прехапа устни. — Сара. Тя цял следобед го гледа крадешком. Може да го е видяла, не съм сигурна.

— Искрено се надявам, че не го е видяла! — разтревожено възкликна Ема.

— И аз. — Емили пое дълбоко въздух и започна с тих глас: — Имаше един човек, който забеляза…

— Кой? — попита Емили и бързо я погледна.

— Уинстън.

— Е, благодаря на бога за този малък късмет. Радвам се, че не е бил някой друг. Върви и го доведи, Емили, и не казвай нито дума. Не там. Наоколо е пълно с Паркъровци, които си пъхат носа навсякъде.

— Да, бабо. — Емили бързо излезе от стаята.

Ема стана, отиде до прозорците и се загледа в своята красива градина. Колко спокойна изглеждаше тя на ярката слънчева светлина. През една врата в гостната има един млад мъж, който има всичко, освен жената, която обича, и затова може би през целия си живот няма да изпита истинско спокойствие. Освен ако не престане да обича Пола. Ема се съмняваше, че това ще стане. Любовта, която тя видя изписана на лицето му, беше вечна. Нейната дълбочина и сила я смразиха до мозъка на костите й. Беше абсолютно убедена, че мъж като Шейн О’Нийл няма да се задоволи да обожава отдалеч. След време чувствата му може лесно да го подтикнат да предприеме по-открити действия. Някой ден той може да се опита да се бори за Пола. И въпреки че Пола не проявяваше интерес към Шейн, според Ема положението беше тревожно. Любовните триъгълници са не само неудобни, те са взривоопасни.

Ема леко въздъхна. Нямаше никакъв отговор, никакъв изход, а да се разсъждава без съмнение е загуба на време.

Мислите й спряха на Пола. Молеше се внучката й до края на живота си да бъде щастлива с Джим Феърли. Ако не е щастлива, Шейн несъмнено би могъл да има успех с нея. Все пак първата година от брака беше изпълнена с идилия. От друга страна, тя самата беше забелязала някои неща, които дадоха храна на мислите й и я накараха да се зачуди на Джим. Инстинктивно знаеше, че той не е подходящ за Пола, ако става въпрос за вътрешна сила на характера. Пола беше прекомерно упорита и имаше желязна воля. И бе много по-умна от Джим — във всяко отношение.

Ема се възхищаваше на Джим в професионално отношение — той беше блестящ журналист. Освен това го харесваше като човек. Трудно беше да не го харесваш. От друга страна, от известно време Ема беше забелязала, че по много въпроси неговите преценки бяха неточни, особено оценките му за хората. Не беше много придирчив. Харесваше всички и искаше всеки непрекъснато да е щастлив, без изключение. Мразеше споровете и объркан отстъпваше, за да запази мира — а много често това беше в негова вреда. Според Ема един от главните проблеми на Джим беше неговата непреодолима нужда в замяна на това да бъде харесван, да бъде популярен сред всички членове на семейството, сред приятелите и хората в работата му. Тази негова черта тревожеше и дразнеше Ема. Когато си на върха, се чувстваш самотен. И в общи линии не е много мъдро да бъдеш прекалено фамилиарен с подчинените си. Това бързо води до неприятности. Макар и да не искаше да признае, Джим просто не беше същият мащаб като Пола. Щеше ли да издържи в бъдеще? Във всеки брак има проблеми, напрежение, емоционални катаклизми. Какво ще стане с брака им, ако поради липса на жилавост и издръжливост Джим се огъне при натиск? С Пола? С децата им? Тя не обичаше да мисли за бъдещето в такива мрачни краски и веднага пропъди всички лоши мисли от ума си. Те се обичаха много и може би любовта им щеше да превъзмогне всички различия, които вероятно имаха.

Уинстън каза:

— Искала си да ме видиш, лельо Ема? — Изглеждаше нервен и обезпокоен.

— Да — каза Ема и се обърна. Отиде до няколко сложени един до друг стола и направи знак на Уинстън и Емили да дойдат при нея.

Те седнаха срещу нея и зачакаха.

Уинстън остана озадачен, когато Емили го измъкна от гостната, като му прошепна, че Ема я е пратила да го извика. От неспокойното поведение на момичето веднага разбра, че нещо не е наред. Сега безпокойството му се усили, докато бързо пушеше цигарата си. С крайчеца на окото си видя, че скулестото лице на Ема беше силно пребледняло, сякаш застинало над жълтия костюм.

Ема започна направо:

— Преди няколко минути видях как Шейн гледаше Пола по такъв начин, че в мен не остана никакво съмнение за чувствата, които той изпитва към нея. Емили ми каза, че ти също си забелязал.

— Да, забелязах — веднага каза Уинстън, разбираше, че няма никакъв смисъл да отрича или да лъже. Той се стегна и се зачуди какво още щеше да каже тя. Внимателно наблюдаваше лицето й, строго и сериозно.

— Шейн е влюбен в Пола — каза Ема с пресеклив глас.

— Да. И то отчаяно — отвърна Уинстън, като поклати глава. От дълго време се чудеше кога ще излезе наяве това и сега, когато беше станало, той реши, че е най-добре да бъде напълно откровен с Ема. В известен смисъл почувства облекчение, че тя най-сетне е разбрала. Този товар беше прекалено тежък, за да го носи сам.

— Отчаяно — тихо повтори Ема. Сърцето й се сви. Уинстън засилваше съмненията й, потвърждаваше заключенията й. Бавно каза: — Шейн говорил ли е за чувствата си с теб, Уинстън?

— Не, лельо Ема, не е. Той е много потаен и дискретен. Но неотдавна забелязах някои неща и от известно време знам за неговата любов към Пола… от мои собствени наблюдения. В крайна сметка през уикенда ние сме в една и съща къща. Ако трябва да бъда искрен, имам чувството, че Шейн мисли, че аз знам, но никога не е повдигал този въпрос. Както казах, той е изключително дискретен.

Ема се облегна на стола, сви устни, очите й бяха по-замислени отпреди. След кратко мълчание каза:

— През целия си живот те са били близо един до друг, като две грахови зърна в една шушулка, Уинстън. Как е могъл да я остави да му се изплъзне?

— Мога да изкажа само предположение — промърмори Уинстън, като я гледаше съсредоточено. Той угаси цигарата си с внезапен изблик на гняв. — Стана така, защото те израснаха заедно… искам да кажа, че той е пропуснал най-важното заради подробностите, не е видял това, което е било под носа му. Сигурен съм, че Шейн е открил колко дълбоки са чувствата, които изпитва към нея, едва когато тя се сгоди за Джим. А и те се ожениха толкова бързо, след като оповестиха годежа си, че Шейн почти нямаше време да си поеме дъх. Или да действа. Както знаеш, всичко стана много бързо.

При тези думи Уинстън уморено вдигна рамене и отмести поглед, замислен за изключително дълбоката мъка на Шейн. Напоследък тя се беше засилила и бе станала по-видима. Радваше се, че Шейн щеше да замине за САЩ — заради самия него. Отново се обърна към Ема и довърши:

— Това е моето мнение за случилото се, без гаранции, че е правилно, лельо Ема. Аз наистина вярвам, че трябва да се намеси друг мъж, за да накара Шейн да разбере колко много обича Пола.

— Да, мисля, че си прав, Уинстън — каза Ема.

— Мислиш ли, че Пола някога е знаела или знае за неговото отношение към нея? — дрезгаво го попита Емили, като леко докосна ръката му и го погледна.

— Честно казано, не мога да отговоря на този въпрос, Емили. Но аз…

Ема решително го прекъсна:

— Сигурна съм, че тя никога не е имала и няма никаква представа. — Изкашля се и продължи със същия ясен, силен глас: — Това положение на нещата е много трагично за Шейн, но никой нищо не може да направи, най-малкото аз — вече не. Освен това не е моя работа. Всъщност не е работа на никого. Последното нещо, което искам, е Шейн или Пола да станат предмет на разговор за клюкарите в това семейство, а всички знаем, че има няколко души, които с най-голямо удоволствие ще започнат да клюкарстват, може би ще направят от мухата слон. Безрезервно вярвам и на двама ви, на вашата дискретност и лоялност. Трябва обаче да помоля и двамата искрено да ми обещаете, че никога няма да споменавате на никого за това, което видяхте днес следобед. Разбрахте ли?

— Разбира се, че обещавам, бабо — шокирана извика Емили, втренчила ужасен поглед в Ема. — Трябва да знаеш, че никога няма да говоря за Пола и няма да направя нищо, което да я нарани. Същото изпитвам и към Шейн.

— Не съм се съмнявала в теб, Емили. Просто се чувствах принудена да подчертая колко е важно да запазите пълно мълчание по този въпрос. — Тя насочи вниманието си към Уинстън.

Той каза:

— Обещавам, лельо Ема. Обичам Пола и Шейн колкото Емили. И съм склонен да се съглася с теб за клюките в нашето семейство. Освен това съществува неприкрита ревност към Пола. Към Шейн също, по множество причини. Те са много специални хора, затова очевидно винаги ще бъдат прицел за другите. Устата ми са запечатани, лельо Ема. Моля те, не се тревожи за мен.

— Благодаря — каза Ема и отбеляза наум колко проницателни са думите на Уинстън. Леко се усмихна. — Предпочитам ние също никога да не споменаваме този въпрос отново. Вярвам, че ще бъде най-добре и тримата да забравим за него. Шейн заминава за шест месеца. Да се надяваме, че ще забрави Пола…

— Никога няма да се освободи от нея! — бурно, разгорещено я прекъсна Уинстън. — Не е в характера му… — Той ядосано стисна устни, изпълнен със съжаление, че въобще ги беше отворил.

Но той каза достатъчно, за да даде възможност на Ема да добие ясна представа. „Да — помисли тя, — ето от това се страхувам и аз.“ Каза колкото може по-твърдо:

— Може би той наистина винаги ще я обича, Уинстън. Но той е млад и мъжествен. Не се съмнявам, че има нормални желания и нужди. Да се надяваме, че накрая ще намери някой, който ще посрещне нуждите му и ще му подхожда, жена, която ще може да му помогне да забрави Пола. Искрено се надявам, че той ще изгради живота си както трябва, ще го изпълни със смисъл и щастие.

— Не знам дали ще стане така — промърмори Уинстън, като отново промени решението си. Трябваше да бъде искрен с Ема. В крайна сметка дължеше й това. Хвърли на леля си изпълнен с тъга поглед. И тогава, тъй като можеше винаги да говори с нея без никаква отсянка на притеснение, той направо добави: — Сигурен съм, че той ще продължи да има кратки любовни истории, от които бързо ще се измъква, ще продължи да има сексуални връзки. Не би могъл да ги избегне при начина, по който жените се хвърлят в ръцете му. Знаеш, че Шейн не е светец. И едва ли е от мъжете, които водят целомъдрен живот. В крайна сметка, лельо Ема, човек не трябва да е влюбен в една жена, за да спи с нея.

— Правилно — каза Ема, като повдигна вежда и погледна Емили.

Уинстън забеляза това, но Емили беше голямо момиче. Тя знаеше кое какво е. Продължи, без да спира:

— Предполагам, че няма да искаш да чуеш това, но така или иначе ще ти го кажа. Според мен Шейн никога няма да обича друга жена, освен Пола. Преди няколко минути ти каза, че това е трагично за него. Наистина е така. Но мисля, че е трагично и за Пола. Тя щеше да бъде много по-добре и много по-щастлива с човек като Шейн, отколкото с Джим Феърли.

Резкият тон на Уинстън, без да споменаваме осъдителните му думи, сепна Ема. Тя бързо го погледна с удивление и забеляза неумолимия израз, който личеше на устните му, гневния блясък в очите му. „Той таи злоба към Джим — помисли тя, — затова е ядосан и недоволен. Уинстън е срещу Джим Феърли, защото той е спечелил Пола, изместил е Шейн.“

Ема кимна, без да направи никакъв коментар.

Смръщвайки лице, Емили тихо каза:

— Бедният Шейн, животът е толкова несправедлив.

— Хайде, скъпа, ти разглеждаш нещата само от гледна точка на Шейн — с нежен укор каза Ема. — Може би Пола не мисли, че животът е несправедлив. Сигурна съм, че е щастлива с Джим. Знам, че го обича. Освен това, Емили, кой ти е казал, че животът е справедлив? Той е много несправедлив и винаги е бил дяволски труден за мен. Как се справяме с живота, как реагираме на трудностите и страданията, как ги превъзмогваме — в крайна сметка ето тези неща са от истинско значение. Трябва всички да бъдем силни, да се учим от своите неприятности, да растем вътрешно и да изграждаме своя характер. Винаги можем да позволим на нещастието да ни сломи, Емили. Хайде да приключим с този разговор. Тичайте и двамата. Искам за няколко минути да остана сама.

Уинстън отиде до нея и я целуна. Същото направи и Емили. Мълчаливо излязоха заедно.

Ема остана за малко сама със себе си.

Чувстваше се изморена, крайно изтощена. Струваше й се, че е решила един проблем само за да се изправи пред друг. Но животът й никога не е бил по-различен. „Милият, милият Шейн — безмълвно каза тя. — Сърцето ми ще се пръсне за теб. В този случай животът ти е дал лоша карта. Но ти ще оцелееш. Всички оцеляваме.“

Съвсем неочаквано очите й се изпълниха със сълзи, които започнаха да текат по бузите й. Бръкна в джобовете си за носна кърпичка и избърса набръчканото си старо лице. Имаше чувството, че може да изплаче цели кофи със сълзи. Но не беше в стила й да се предава. Сълзите не решават нищо. Тя издуха нос, сложи носната кърпичка в джоба си, стана и оправи роклята си.

Ема отново отиде до прозорците, пое няколко пъти дълбоко дъх и се опита да се опре на своята голяма вътрешна сила, да мобилизира цялата си воля. Бавно събра сили. Мислите й се върнаха към Шейн. Може би Уинстън беше прав в преценката си. Може би Шейн не беше разбрал колко дълбоко обича Пола, докато не беше станало прекалено късно. Освен това може би е вярвал, че разполага с време, за да я спечели. Когато сме млади, всички мислим, че времето не свършва, въздъхна тя. Годините сякаш се простират пред нас, вечни и безкрайни. Но не е така… те изчезват за миг, докато премигнем. Блеки се промъкна в ума й. Зачуди се какво би казал той. Веднага реши да не му казва. Това щеше да го разстрои, щеше да го натъжи.

Миналата вечер Блеки бе казал, че животът е прекалено кратък, за да се пилее. Думите му бяха много верни и мъдри особено по отношение на двама стари воини като тях. Изведнъж Ема взе още едно решение. В крайна сметка щеше да приеме поканата на Блеки да отидат на околосветско пътешествие. Нямаше повече да пилее времето си.

Ема се обърна от прозореца, прекоси бързо стаята и излезе от библиотеката. Решително влезе в гостната и започна да търси Блеки, като си представяше изражението на лицето му, когато му каже незабавно да приведе своя План с главно П в действие. Твърдо беше решила да направи това веднага, щом го открие в пълната с хора стая.