— О, не днес, Пола, а преди няколко месеца, когато ти и Александър ме заведохте на обяд, след като баба замина. Спомняш ли си — това беше денят, когато говорихме за Джонатан. Както и за Сара. Ти отбеляза нещо интересно тогава — запомнила съм го до днес. Каза, че ние никога не познаваме истински другите хора, дори и най-близките ни — и знаем твърде малко за личния живот на човека. Направи ми силно впечатление колко верни са тези думи и, нека си признаем, ние изобщо нямаме представа що за човек е Антъни. Не сме общували много с него.

— Права си. Но аз го усещам инстинктивно, Емили. Просто зная, че той няма нищо общо със смъртта на Мин. Вярно е, че обстоятелствата изглеждат доста подозрителни, но… — Пола енергично поклати глава. — Не вярвам, че той я е убил. Убедена съм, че това е нещастен случай. Или самоубийство… Виж, Емили, баба е най-проницателният човек, когото познавам — тя идеално чете душите на хората и веднага надушва недостатъците им. Тя добре познава Антъни и…

— Дори и най-хубавите хора могат да извършат убийство — прекъсна я тихо Емили. — Ако върху тях е упражнено насилие или са извадени от търпение. Какво ще кажеш например за престъпленията, породени от страстите?

— Ние трябва да предположим, че Антъни е невинен! Това е английският закон в края на краищата — „невинен поради липса на доказателства“.

— Моля те, не мисли, че си внушавам, че той я е убил. Просто разсъждавах, това е всичко. Да ти призная откровено, споделям хипотезата ти за самоубийство. Но при все това надявам се да не е така. Помисли само колко страшно би се отразило това на Сали и Антъни — да живеят с мисълта, че Мин е посегнала на живота си заради тях.

— Да, и на мен ми мина през ума. Това би им се отразило твърде зле — каза Пола и очите й потъмняха от тревога. Погледна часовника си. — Бих искала майка ми да се обади час по-скоро. Надявам се да няма проблеми с полета си до Ирландия.

Емили също погледна часовника си.

— Минали са едва петнадесет минути, Пола. Дай й възможност да се съвземе. През това време нека прегледаме отново списъка с нашите задачи.

— Правилно — отговори Пола, тъй като разбираше, че работата ще й помогне да потисне терзаещите я тревожни мисли. Отвори бележника си, вгледа се в него и каза:

— Първо: Мама пристига в Ирландия колкото може по-скоро, да удържи там положението. Тя вече здраво се е заела с това, така че… — Пола взе писалката и зачеркна тази точка. — Второ: Баща ми трябва да се обади на Филип в Куунамбъл между девет и десет часа, за да го предупреди. Пази боже, баба да не разбере за тази история първо от вестниците. Татко мисли, че трябва да направи това веднага след като мама вземе самолета. — И тази точка беше зачеркната и тя продължи да чете на глас: — Трето: Да се попречи на вестниците да разгласят тази бъркотия. Ще се обадя на Сам Фелоус от „Йоркшир Морнинг Газет“ и на Пит Смит от нашия вечерен вестник. Всъщност трябва, да се обадя на всички вестници от компанията. Не мога да установя контрол над националната преса, но трябва да се уверя, че поне вестниците, които притежаваме, няма да отделят нито ред. Четвърто: Да се обърнем към Хенри Роситър за юридически съвет. Можем да изпратим Джон Крофърд. Като семеен адвокат той може да представлява Антъни, ако това се наложи. Пето: Да влезем във връзка с Джим и Уинстън и да ги уведомим какво се е случило. — Тя вдигна поглед. — Можеш ти да проведеш този телефонен разговор, Емили, но чак когато овладеем положението. Не бих искала някой от тях да грабне самолета и да ни се изтърси точно сега на главата. Шесто: Обади се на Едуина, за да я успокоиш, и поговори с Антъни. Кажи му какво сме предприели до този момент. Седмо: Да се издири Сали Харт. Това също можеш да свършиш ти.

— Добре. — Емили надникна през вратата на оранжерията към хола. Телефонът бе пред очите й. — Мисля, че можеш да останеш тук, на бюрото си, а аз да използвам телефона в хола. Така ще можем да се виждаме и да разговаряме по-лесно между телефонните обаждания.

— Добра идея. Слушай, трябва да поговоря с Фелоус и да го отстраня от пътя ни.

— Да, а аз ще се опитам да намеря Сали. Каза ли ти тя в четвъртък кога точно заминава за Лейк Дистрикт?

— Не, а и не исках да я разпитвам, но сигурно чичо Рандолф знае. Не му споменавай нищо за това, не още — предупреди я Пола.

— Боже мой, разбира се. Та той ще се побърка. — Емили скочи от стола. — Ако някой позвъни от другата линия, докато разговаряш с Фелоус, ще отговоря аз. Навярно ще е майка ти.

Когато Емили изтича навън, Пола вдигна слушалката и позвъни на редактора на „Йоркшир Морнинг Газет“. Той се отзова на второто позвъняване и Пола бързо размени с него обичайните любезности.

— Сам, обаждам ти се по семейни проблеми. С братовчед ми, граф Дънвейл, се е случила страшна трагедия. Съпругата му се е удавила в езерото на тяхното имение в Ирландия.

— Това наистина е трагедия — каза Фелоус. — Ще възложа незабавно на някой от моите сътрудници да напише некролога.

— Не, не, Сам. Причината, поради която ти се обаждам, е молбата ми нищо да не се съобщава във вестника. Убедена съм, че радиото ще спомене нещо довечера или утре. Във всеки случай бих искала тази история да бъде потулена. Никакви обяснения.

— Но защо не? — попита той. — Ако радиото съобщи новината, националната преса веднага ще я разгласи. Ще бъде нелепо, ако не споменем…

— Сам — прекъсна го Пола спокойно, — трябва да си разбрал досега, че Ема Харт не желае да се разпространява абсолютно нищо във връзка със семейството й в нейните вестници.

— Зная това — изсумтя той, — но случаят е по-различен. На какво ще прилича, ако всички вестници в страната отразят случая, а ние — не? Какъв вестник ще бъдем тогава, в края на краищата? Макар и определено да не обичам потискащите новини.

— Тогава навярно работиш в неподходящ за теб вестник, Сам. Защото, повярвай, Ема Харт управлява нещата тук и би било добре за теб да я уважиш.

— Ще се обадя на Джим и Уинстън в Канада. Те оглавяват вестниците и ми се струва, че именно те трябва да решават какво да се отпечати и какво — не.

— В тяхно отсъствие и в отсъствието на баба ми аз решавам, и единствено аз. Казах ти вече какво да направиш. Никакви обяснения. Никакъв некролог.

— Щом го казваш ти — отвърна той със зле прикрито раздразнение.

— Казвам го. Благодаря ти, Сам, и довиждане.

Пола затвори слушалката, силно ядосана. Придърпа телефонния указател към себе си, намери домашния номер на Пит Смит, тъй като редакцията на вечерния вестник не работеше в неделя. Надяваше се той да не си послужи със същите аргументи. Тъкмо се канеше да набере номера, и Емили се втурна надолу по стъпалата. Пола я изгледа в очакване.

— Майка ми ли беше?

— Да. По-право, чичо Дейвид. „Еър Лингус“ има полет рано тази вечер, но той мисли, че леля Дейзи няма да може да отиде на летището навреме. Така че успял да осигури пътуването на майка ти с частен самолет. Чичо Дейвид ще се обади на леля Едуина ей сега, за да я уведоми, че леля Дейзи е вече на път. Майка ти в момента приготвя багажа си. Ще ни позвъни, преди да тръгне от апартамента.

— Слава богу. Говори ли с чичо Рандолф?

— Не, не си беше у дома. Но Вивиан ми каза, че Сали скоро ще се върне в Мидълхам. В Лейк Дистрикт вали дъжд, така че тя си е взела статива и е потеглила за вкъщи.

— Любопитстваше ли?

— Не особено. Казах й, че искаш да говориш със Сали, и бързо затворих телефона.

— Страхувам се да й го кажа — промърмори Пола мрачно, с дълбоко загрижен поглед.

— Да, новината ще й прозвучи ужасно, но трябва да й се съобщи. И то персонално, не мислиш ли?

— Абсолютно задължително. Е, да не губим време. Да продължим работата, Емили.

— Какво ще правим сега?

— Би ли довела близнаците вкъщи, ако обичаш? Можеш да се отбиеш с количката за малко тук. Трябва да се обадя и на другите главни редактори.

— Да, отивам, ще се върна ей сега.

Пола намери Пит Смит, редактора на „Йоркшир Ивнинг Стандарт“, в дома му в Неързбъроу. Повтори му това, което беше казала на Сам Фелоус. Пит изрази съболезнованията си по повод нещастния случай и се съгласи с решението й без всякакви уговорки.

— Как така ще разглася новината, Пола? — каза й Пит. — Познавам добре мисис Харт. Тя би ме одрала жив, ако се появи дори и един ред за вашето семейство, независимо от обстоятелствата.

— Имах доста големи затруднения със Сам Фелоус — сподели тревогата си Пола. — Надявам се да не срещна подобна съпротива от другите редактори.

— Няма. Сам е по-особен случаи. Човек трудно може да се разбере с него. Ако нямаш нищо против, мога да се обадя и на другите наши вестници — „Донкастър“, „Шефилд“, „Брадфорд“ и „Дарлингтън“.

— О, би ли го направил, Пит? Би било чудесно. Високо ценя помощта ти. Благодаря ти много.

Едва беше затворила слушалката, и се чу звън. Беше майка й.

— Здравей, скъпа — обади се Дейзи с обичайния си спокоен и овладян глас. — Вече тръгвам. Ще взема такси до летището, за да може баща ти да остане тук, в апартамента, в случай че имаш нужда от него. Той разговаря с Едуина преди няколко минути. Каза, че малко се е поуспокоила. Полицията е напуснала имението. Антъни е при нея, чакат да им позвъниш.

— Зная. Ще им се обадя веднага щом приключим разговора. Благодаря ти, мамо, че пожела да заминеш в Ирландия. Единствено ти можеш да се справиш с положението. Едуина ти има доверие, а и ти си толкова тактична, че можеш да се оправиш далеч по-добре от нея.

— За бога, Пола, нямам нищо против. Ние сме едно семейство и трябва да се подкрепяме взаимно. Но каква отвратителна ситуация! Не мога да разбера защо е трябвало да идва полиция. Това ми се струва доста безцеремонно. И баща ти е на същото мнение. Както и да е, безкрайните разговори няма да решат проблема. Трябва да побързам. Довиждане, скъпа.

— Довиждане, мамо. Желая ти лек път. Ще поговорим утре.

Емили внимателно слезе с количката по двете стъпала към зимната градина. Пола преглеждаше бележника си.

— Първо ще позвъня на Хенри, след това ще се свържа с Ирландия. — След като набра номера на Хенри, Пола набързо информира Емили за разговорите си с Пит Смит и с майка си.

От дома на Хенри в Глостършър се обади неговата икономка. Пола разговаря кратко с нея, затвори телефона и каза на Емили:

— Изпуснала съм го. Току-що е тръгнал за Лондон. Навярно ще пристигне там към осем и тридесет. Дали да се обадя на адвокатите на баба, или да изчакам Хенри?

— Не зная… Какво, мислиш, би направила баба на наше място? — И веднага си даде отговор: — Би разговаряла първо с Хенри.

— Така мисля и аз — съгласи се Пола, отпуснала ръка на телефонната слушалка. После дълбоко си пое дъх и се приготви да разговаря с Едуина в Клонлуглин. Вдигна слушалката, но веднага я върна обратно.

— Сали може да позвъни всяка минута. Трябва да говорим с нея, Емили, така че нека сега решим какво точно да й кажем.

Двете млади жени дълго се гледаха разтревожени.

Най-накрая Пола заяви:

— Струва ми се, че най-мъдрото решение би било да я излъжем, че аз имам проблем и искам веднага да говоря с нея, затова я моля да дойде незабавно тук.

— Но тя ще поиска да разбере какво се е случило! — извика Емили ядосано. — Зная, че рано или късно трябва да й кажем всичко право в очите, но се чу я какво да й обясним на първо време.

— Ти ще се справиш най-добре. Измисли там нещо, но без да споменаваш нищо конкретно. Ти умееш да увърташ нещата, Емили.

— Аз да умея! — Емили изгледа Пола стъписано. — Е, щом ти го казваш… — Тя сви рамене и се отправи към детската количка, от която се разнасяше плачът на Теса.

Пола скочи от стола и последва братовчедка си.

— И двамата са се подмокрили и трябва да ги преобуем. Хайде все пак да ги заведем горе — и тогава ще можеш да им приготвиш шишетата.

— Нора няма да дойде днес, така ли? — простена Емили.

— Винаги така се получава — измърмори Пола, взе дъщеричката си на ръце и я залюшка, издавайки тихи, приспивни звуци.

* * *

— Дауър Хаус в Клонлуглин — обади се мъжки глас, когато петнадесет минути по-късно Пола направи връзка с Ирландия.

Тя съобщи името си, помоли за разговор с графа и след миг Антъни беше на телефона.

— Пола, здравей. Благодаря ти за всичко, за товара, с който се нагърби. Много съм ти задължен. Майка ми беше малко разтревожена — не знаеше какво да направи и изгуби самообладание, когато дойде полицията.

— Разбрах вече това, няма нищо. Радвам се, че мога да ти бъда от полза, доколкото е по силите ми. Ти как се чувстваш?

— Добре. Много добре — увери я той. — Хванал съм се здраво в ръце в тази ситуация. Всичко е ужасно неприятно, разбира се, но се надявам нещата да се оправят.

— Да — каза Пола, като долови моментално, че той не се чувства ни най-малко добре. Гласът му беше вял и изтощен. Но тя самата се постара да звучи по-бодро и добави: — Всичко това ще приключи в рамките на двадесет и четири часа. Ще видиш. Опитай се междувременно да се успокоиш. Бих искала да разбера какво се е случило, но преди всичко трябва да те уведомя, че Емили разговаря със Сали преди пет минути. Тя ще дойде при нас. Засега си мисли, че аз имам някакви неприятности. Намерихме за по-разумно да не й казваме нищо по телефона.

— Радвам се, че си се свързала с нея, Пола. Много се тревожех за нея. Не знаех къде да я търся из Лейк Дистрикт. Когато разговарях с нея в петък, тя ми каза, че ще ми се обади в понеделник или вторник. Би ли я помолила да ми позвъни, след като й обясниш тази ужасна история?

— Разбира се. Какви са последните новини? Разбрах от майка ти, че полицията е напуснала имението… Очевидно не са те обвинили в…

— Как биха могли! — прекъсна я той разгорещено. — Не съм направил нищо лошо, Пола! Нямам нищо общо със смъртта на Мин… — Гласът му пресекна и последва пауза, докато той се опитваше да дойде на себе си. След малко заговори по-уверено, с извинителен тон: — Съжалявам, че изгубих контрол. Това бе ужасен шок за мен. Ние имахме големи кавги и тя наистина беше нетърпима, но никога не съм искал да се случи нещо подобно… — Той млъкна.

Пола чуваше в слушалката тежкото му дишане, докато той се мъчеше да се овладее. Заговори му меко:

— Трябва да бъдеш силен. Скоро ще бъдеш в пълна безопасност, Антъни, обещавам ти.

Най-сетне той заговори:

— Страшно си добра, Пола. Страшно много ми помагаш. Е — въздъхна той и добави измъчено, — вече са установили времето на настъпването на смъртта. Местният лекар е направил изследването. Той е на мнение, че е между десет и половина и дванадесет в полунощ.

Устата на Пола пресъхна. Според това, което беше й казала Едуина, Антъни я бе завел до дома й в около девет и тридесет часа, а после се бе върнал вкъщи. Ако наистина беше така, то едва ли би могъл да има алиби за това, къде е бил по време на тези от решаващо значение критични часове. Но не направи на глас никакъв коментар, за да не го разтревожи още повече.

— Майка ти спомена нещо за аутопсия…

— О, да. Надявам се това да стане утре. Следствието и съдът ще произнесат решението си в сряда или четвъртък. Всичко тук се протака. — Последва друга тежка въздишка и Антъни сподели: — За всичко е виновен този проклет ландровър. Не съм убеден, че полицията ми вярва за това, че колата ми се е повредила онзи следобед.

— Да — отвърна Пола. — Но сигурен ли си, че никой не е забелязал колата ти там късно следобед точно когато се е повредила? Някои от работниците в имението, да речем? Това би доказало на полицията, че говориш истината.

— Нямаше никого наоколо, това място на имението е доста безлюдно и е на доста голямо разстояние от дома. Съмнявам се, че е имало някой наоколо. Обаче има едно обнадеждаващо обстоятелство. Доста добра новина. Полицията е получила сведение, което ще ме оправдае. Те са разпитвали всички през последните няколко часа… домашния персонал, работниците в имението… и Бриджит, моята домакиня, им е казала, че ме е видяла вкъщи между единадесет и дванадесет часа вечерта.

— Защо не ми съобщи за това по-рано! Та ти имаш алиби! — Пола си отдъхна с облекчение.

— Да, имам. Надявам се полицията да повярва на думите й.

— Защо да не повярват? — попита тя разтревожена.

— Не ме разбирай криво, Пола. Нямам причини да мисля, че няма да й повярват, но Бриджит е работила в Клонлуглин през целия си живот. Майка й е служила тук като домакиня и тя, и аз — е, един вид израснахме заедно. Моля се на Бога полицията да не помисли, че е излъгала, за да ме защити. Разбери, тя твърдо е настоявала на своето.

Доста озадачена, Пола попита нервно:

— Но защо не си казал това по-рано на полицията? Ако действително си бил с нея снощи, след като си изпратил майка си, тогава сигурно…

— Не съм бил с нея — прекъсна я Антъни. — Всъщност изобщо не съм я виждал. Бриджит страда от мигрена и снощи е имала пристъп. Почистила кухнята след вечеря и тогава болката й станала нетърпима. Минала покрай библиотеката, като се качвала към стаята си. Там — както обяснила — светело и вратата била отворена, надникнала в нея и ме видяла да чета. Но не ми се обадила поради непоносимата си болка. Качила се горе, взела хапчетата си и се върнала в кухнята. Направила си чай, отпуснала се на креслото за около половин час, след което довършила работата си, наредила кухнята за закуска и едва след полунощ отишла да си легне. Отново надникнала през отворената врата на библиотеката. По същото време аз работех върху счетоводните книги на имението, изчислявах нещо, и тя не поискала да ме безпокои, просто се качила горе, без дори да ми пожелае „лека нощ“. Това бе почивният й ден и не беше тук, когато дойде полицията.

— О, Антъни, това е най-добрата новина, която чух днес!

— Да, така е. Макар че тя е единственият човек, който ме е забелязал през тези решаващи часове. Двете прислужници, които работят тук, си бяха отишли вече в селото — те идват само през деня. Така че няма кой да потвърди сведенията й, а и освен това всеки тук знае, че е силно привързана към мен и е изключително предана на нашето семейство. Полицията би могла — подчертавам, казвам само „би могла“ — да се усъмни в думите й, да си помисли, че двамата сме измислили едно фалшиво алиби.

Пола почувства тежест в сърцето си и за миг почти всичките й надежди се изпариха във въздуха.

— О, боже, недей да го казваш.

— Трябва да бъда подготвен за най-лошото и да гледам обективно на ситуацията — каза Антъни. От друга страна обаче, не виждам как полицията би могла да я освободи и да заяви, че тя лъже, без да е убедена в това, а зная, че тя не отстъпва от думите си.

Пола се обтегна върху стола и каза бавно:

— Да, така е. Но след като се свържа с Хенри Роситър, за да получа от него юридически съвет, ще му предложа да намерим криминалист.

— Почакай малко! — извика Антъни. — Това вече надминава всичко! — Той бе съкрушен от тази идея. — Казах ти вече, Пола, не съм извършил нищо нередно! Криминалист. Боже мой, това ме кара да се чувствам като престъпник.

— Разбира се, че не е така — отсече Пола, решена да не отстъпва от намерението си. — И нека чуем първо какво ще каже Хенри Роситър. Доверявам се на мнението му, както се е доверявала и баба през всичките тези години. Той няма да ни подведе. Моля те, Антъни, недей да правиш прибързани и необмислени заключения.

— Добре, да чуем мнението на Хенри — съгласи се той, макар и доста неохотно.

След като приключиха разговора, Пола седна на бюрото си в зимната градина. Прокара пръсти през косата си, разтърка очи и отново се вгледа в точките от списъка. Трябваше да се обади на още трима човека — на Джим, на Уинстън и на Хенри Роситър. Погледна часовника си и видя, че е станало седем и половина. „Хенри ще отсъства поне още един час“ — помисли си тя — навярно и Емили още не се беше свързала с Джим и Уинстън в Канада, тъй като приготвяше храната за бебетата в детската стая. Пола се отправи натам, за да се присъедини към работата й.

Настаниха се удобно, всяка с по едно бебе в ръце, и Пола й разказа за разговора си с Антъни.

Емили я слушаше внимателно, придържайки бутилката, и няколко пъти кимна с разбиране.

— Това е най-същественото… че Бриджит е осигурила на Антъни алиби.

Те се смълчаха и насочиха вниманието си върху бебетата. Тогава много тихо, но със стоманен глас Пола произнесе:

— Нито един внук на Ема Харт няма да застане на подсъдимата скамейка, обвинен в убийство. Аз ти го обещавам.

Към следващата част или към съдържанието

Барбара Тейлър Брадфорд Да задържиш мечтата (23)

Метаданни

Данни

Да задържиш мечтата

Да задържиш мечтата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Двадесет и трета глава

Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (23)