Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (52)

Петдесет и втора глава

Суровата зима мина. Дойде пролетта и изпълни градината й в Пенистън Роял с нова и дивна зеленина. А после, преди да се усети, лятото изпълни въздуха с нежното ухание на цветята, разцъфтели от топлите слънчеви лъчи под небе, синьо като перуниките и пълно със сияйната северна светлина.

Беше сама. Напълно сама, като се изключат децата. Лорн и Теса изпълваха всеки бодърстващ миг в живота й и техният смях, безгрижието им и детските и прищевки бяха истинска утеха за нея.

Скръбта й, която я съсипа, бе овладяна. Докато преживяваше загубата, болката и скръбта, Пола се вгледа дълбоко в себе си и извлече от вътрешните си запаси опора и сила. Всъщност друг избор нямаше. Много хора зависеха от нея.

Майка й и Александър се върнаха от Шамони, смазани от скръб. Те неволно се облегнаха на нея, потърсиха нейната утеха и опора, безграничната й твърдост, за да им помогне в тежките моменти на погребенията и мъчителните седмици след това. Но когато шокът им премина и връх взе действителността, те изпаднаха в още по-дълбока печал. От друга страна, децата й, останали без баща, също имаха нужда от доказателство за нейната любов и преданост, от най-малкото внимание, което можеше да им отдели.

И накрая, огромната й империя изискваше от нея да бъде на кормилото, да я направлява по всяко време и Пола се отдаде на немалкото завещание, наследено от баба й. Тя работеше денонощно, за да остане то стабилно и да расте само като авторитет и богатство. И работата й се превърна в твърда крепост, така както навремето я бе превърнала и Ема.

Но докато, скръбта стихваше и ставаше по-поносима, чувството й за вина все повече надделяваше и се засилваше. И сега, толкова месеца след трагедията, която покоси семейството й, вината продължаваше да я гложди.

Многолика беше тази вина — вина, че тя е жива, докато баща й, Джим и Меги са мъртви, вина, че тя и Джим се бяха разделили така враждебно, преди той да тръгне за Шамони… и най-тежката от всички, че тя е била с Шейн, когато тези трима души, които тя обичаше, са срещнали своята преждевременна и жестока смърт.

Докато те са се задушавали под хилядите тонове сняг, тя е била в прегръдките на Шейн, прехласната от страст й върховно удоволствие. Колкото и да беше нелогично, тя се чувстваше виновна и обвиняваше себе си за тяхната смърт. По силата на разума тя знаеше, че не бива да се обвинява, че е погрешно да изпада в такива чувства, ала по силата на сърцето не беше в състояние да се пребори с действителността.

И тя не желаеше повече да прави любов, защото в съзнанието й любовният акт беше вече свързан със смърт и агония. Оттук нататък самата мисъл за секс я ужасяваше. Стана равнодушна, безчувствена, емоционално и физически фригидна и й беше трудно да се вмести в определението жена.

Полека-лека Пола дойде до заключението, че тя нямаше какво повече да предложи на Шейн О’Нийл. Той беше твърде мъжествен, твърде страстен, за да се задоволи с нищожна част от нея, и понеже тя не можеше да откликне на желанието му да се любят, беше сигурна, че връзката им е обречена.

И тя го отписа, сърцето й се късаше — беше наясно с това и се презираше, задето му причинява болка и сърдечна мъка, но беше убедена, че това е най-доброто разрешение за него, за тях двамата в крайна сметка.

Целият февруари Шейн беше до нея, беше насреща всеки път, когато имаше нужда от него, отдавайки цялата си нестихваща любов и приятелство. Чувствителен по природа и познавайки я добре, той нито веднъж не поиска от нея нещо. Споделяше скръбта й, болката и мъката й, утешаваше я, беше от мил по-мил. Ала след едномесечния си престой в Лондон и Йоркшир трябваше отново да поеме деловите си задачи. Наложи се да отпътува за Австралия, за да проконтролира строежа на новия хотел на О’Нийл — сделка, направена от Блеки по време на едно пътуване с Ема.

Тъкмо тогава на Пола й хрумна да изпрати майка си в Сидни с Филип, който щеше да пътува с Шейн с частния самолет на О’Нийл. Отначало Дейзи отказа — трябвало да остане в Англия с Пола и близнаците, ала Пола я убеди да тръгне. В последния момент Дейзи приготви багажа си и прекоси океана с двамата мъже. Сега майка й беше в Австралия и правеше опити да съживи нишките на живота си без Дейвид, помагаше на Филип в домакинството и проявяваше интерес в холдингите на Макгил. Пола не се съмняваше, че майка й скоро ще се съвземе и отново ще поеме задълженията си.

Шейн обаче се върна в Англия през април и отиде в Йоркшир да види Пола. Както винаги той прояви разбиране към съмненията й. Изрази съгласие с нея, че й трябва време, за да свикне със загубата на баща си, към когото беше толкова привързана, със загубата на съпруга си, който, макар и да бе отчужден от нея, оставаше баща на децата й.

— Аз исках единствено свободата си, развод с Джим. Никога не съм искала да го наскърбя, нито пък съм желала смъртта му. Той беше толкова млад — беше му казала Пола в деня, когато заминаваше за Ню Йорк с Миранда.

— Знам, знам, скъпа — й бе отвърнал Шейн насърчително. — Аз съм насреща всеки път, когато имаш нужда от мен. Ще чакам, Пола.

Но тя не искаше да я чака, защото дълбоко в себе си знаеше, че никога вече няма да е готова за него. Тя никога не можеше да стане съпруга на Шейн. Защото част от живота й беше свършил и тя вече имаше нагласата, че ще продължи да живее сама с децата си и нямаше да отдаде себе си или живота си на мъж. Това не беше вече възможно.

Тя не каза на Шейн за мъчителните нощи, когато се събуждаше от един и същ кошмарен сън — че се задушава. Кошмар, който не преставаше да я преследва. Той беше толкова осезаем, че тя се събуждаше ужасена и сядаше в леглото, цялата трепереща и обляна в пот. И всеки път в центъра на съзнанието й изплуваше потресаващата картина на баща й, Джим и Меги, повлечени от лавината и затрупани под ледения сняг, който ги задушава и изтръгва живота им тъй внезапно и безсмислено.

Ала Шейн О’Нийл не се заблуждаваше и много скоро му стана ясно, че Пола е променила отношението си към него и е сигурна, че той го усеща. И как нямаше да го усеща! Пола не можеше да прикрие държанието си, нито опитите си да го прикрие, не можеше да промени обстоятелствата, които допринесоха за нарушаването на равновесието й. Отначало нейното отчуждение, желанието й за усамотение и заетостта й покрай децата и работата й само го учудваха, докато накрая му разкриха всичко, което му беше нужно да знае.

Понякога тя се чувстваше самотна, често я обземаше тъга и душевна мъка, а от време на време изпитваше страх.

Тя остана сама в живота. Баба й и баща й, двамата души, от които получаваше такава голяма подкрепа и любов, бяха мъртви. Сега тя беше главата на клана Хартови. Всеки от тях разчиташе на нея, съобразяваше се с нея, споделяше й проблемите си — лични и служебни. Имаше дни, когато отговорностите и натоварванията й я смазваха, твърде тежки за плещите на една жена. Но в такива моменти тя мислеше за Ема и черпеше сила от спомена за любимата си баба, която беше част от нея и чиято кръв течеше и в нейните вени. И всеки божи ден тя благодареше на Бога, че има Уинстън — нейната скала, и Емили, която й беше едновременно най-голямата утешителка, най-добрата приятелка, най-обичната, вярна и предана братовчедка. Без тях двамата животът й наистина би бил празен.

* * *

В това съботно утро на август Пола отново бе обзета от старата позната тъга, докато се разхождаше по алеята на рододендроните, която сама бе създала. Колко отдавна й се струваше, че е било… онази пролет, когато засади тези храсти. Толкова много неща й се случиха през последните няколко години… толкова много загуби, толкова поражения… но и толкова победи и печалби. И тя се усмихна, когато изведнъж си помисли за децата и за щастието и радостта, които й създаваха. Тъгата й леко се разсея и усмивката й стана по-широка. Преди час беше пристигнала Емили да вземе тях и Нора, за да ги заведе за три седмици в „Гнездото на чаплата“. Те щяха да прекарат края на август и първите две седмици на септември в старата вила край морето, тъй като в това време тя щеше да бъде по работа в Тексас и Ню Йорк. Децата обичаха леля си Емили и по-малките Аманда и Франческа, които щяха да се присъединят към тях в Скарбъроу. С каква възбуда само очакваха да се качат в колата, стиснали в ръце кошничките и любимите си играчки. И бяха възхитителни в памучните си костюмчета и подхождащите им шапчици. Като малки маймунки са, помисли си Пола, припомняйки си изпращането им преди малко. Като никога те не показаха, че тъгуват от раздялата си с нея. След като набързо я целунаха, те се покатериха в колата и когато потеглиха, се обърнаха не повече от веднъж да й махнат.

Няма значение, каза си тя и тръгна да се връща по стръмната алея. Те ще се наслаждават на слънце и морски въздух и ще прекарат чудесно с Емили. Поне знам, че са в сигурни ръце, докато ме няма.

Пола стигна до езерото с лилиите в края на дългата полегата морава. В съзнанието й изплува мисълта за Шейн и тя замислена се спря.

Последния път, когато се видяха, бяха седнали на каменната пейка край езерото. Беше много горещ слънчев ден в края на юни. Преди два месеца. В онзи съботен ден тя се чувстваше изтощена и отпаднала след напрегнатата седмица, когато трябваше да обходи магазините на „Харт“ в Лийдс, Харогейт и Шефилд. Шейн пристигна следобед — неочаквано, без да предизвести, и накрая двамата се скараха. Той си изпусна нервите, а тя само седеше и слушаше, оставяйки го да си излее яда върху нея. Съзнаваше, че друго нищо не можеше да направи. Когато бяха деца, тя често биваше подложена на гневните му изблици и не можеше да излезе на глава с него. Винаги беше по-добре да си мълчи и да го остави да си излее всичко. Но онази събота той имаше право. Щеше да е нечестно да не го признае.

Докато сядаше на каменната пейка, пред погледа на Пола като откъс от филм се появи онази сцена в душния юнски ден преди два месеца, когато седяха тук двамата с Шейн.

— Не мога да продължавам така, Пола — изведнъж насред разговора беше възкликнал Шейн. После с висок глас, какъвто отдавна вече не му беше присъщ, избухна: — Знам, че едва са минали пет месеца и добре разбирам болката ти, разбирам какво изживяваш. Но ти не ми даваш никаква надежда за бъдещето. Ако ми беше дала, може би щях да се хвана за тази сламка. Но без надежда човек е загубен. Ти се отвърна от мен в онзи трагичен ден във фермата и все повече се отдалечаваш и се затваряш в себе си.

— Не мога да се променя — беше измънкала тя. — Съжалявам, Шейн.

— Но защо? За бога, кажи ми, защо?

Тя не му беше отговорила веднага. След това с много тих глас заговори:

— Ако не бях с теб тогава… имам предвид с теб в най-интимния смисъл, то сега сигурно щеше да е друго. Но, Шейн, ние се любехме с теб онази съботна сутрин в седем часа. Тогава във Франция е било един — моментът, в който е паднала лавината. Разбери, не мога вече да си представя да правя любов отново. Просто не мога. Само като си помисля подобно нещо, ужас ме обзема. Свързвам го веднага с трагедията, с начина, по който са загинали татко, Джим и Меги.

Той я гледаше безпомощно, с напрегнато лице.

— Знаех си, знаех си, че ще се окаже това — беше изрекъл след пауза той с хриплив, глух глас.

После замълчаха и двамата. Най-сетне му каза, подбирайки най-точните думи, всичко онова, което тя отдавна бе мислила, че вътрешно той го е усещал, разбирал го е с влюбеното си сърце. И накрая обобщи шепнешком:

— Шейн, по-добре е да не се виждаме вече. Дори и като приятели. Точно сега не мога да ти предложа нищо, дори приятелство. Разбери, просто няма да е честно спрямо теб, ако продължаваме по този начин. Кой знае може би някой ден ще мога да възстановя приятелството ни, да ти бъда приятел, но… — Тук гласът й беше заглъхнал.

Той я гледаше настоятелно, с пронизващи очи и тя беше видяла шока, болката и отчаянието в тях. Но изведнъж по лицето му се изписа гняв.

— Не мога да повярвам, че казваш всичко това на мен — избухна той с пламнало лице. — Аз те обичам, Пола, и колкото и да не искаш да го признаеш в този момент, ти също ме обичаш. Знам това. Толкова много неща ни свързваха и ни свързват. И онази дълбока привързаност, която от детско увлечение прерасна в зряла трайна любов между двама улегнали хора, подхождащи си във всяко едно отношение, привличащи се страстно. Добре, аз те разбирам как се чувстваш по отношение на секса заради последния път, когато се любихме, но тази ужасна асоциация с трагедията постепенно ще изчезне. Трябва да изчезне. Ще бъде ненормално, ако не се заличи от паметта ти.

Тя поклати глава безмълвно и кръстоса ръце в скута си.

— Ти обвиняваш себе си! — продължи той с гневен глас, изгубил всякакво търпение. — Сега дори още повече разбирам поведението ти. Ти всъщност се самообвиняваш и самонаказваш. Наказваш и мен! Много бъркаш, Пола. Много. Не си виновна ти. Лавината е божа работа. Не си ти причината да се случи това. И какво си мислиш сега, че като се самобичуваш и водиш целомъдрен живот, ще изкупиш вината си, това ли е? — И без да дочака отговор, продължи: — Каквото и да направиш, Пола, няма да ги върнеш. Разбери го това. Разбери, че животът е за живите. Ти имаш пълното право да си щастлива. Както и аз. Както и двамата — заедно. Ти имаш нужда от съпруг, имаш нужда от мен, а Лорн и Теса имат нужда от баща. Аз обичам близнаците. Искам да бъда техен любещ баща, твой обичан съпруг. Ти не можеш да останеш сама до края на живота си. Това би било гибел, най-ужасната и неоправдана гибел.

Той спря, за да си поеме дъх, и Пола протегна ръка и леко докосна рамото му.

— Моля те, Шейн, не се разстройвай толкова много.

— Да се разстройвам ли?! Ти се шегуваш, Пола! Седнала си да ми разправяш, че трябва да се разделим… завинаги по всяка вероятност, и употребяваш дума като „разстройване“. Боже господи! Та аз съм смазан, не го ли проумяваш? Ти си целият ми живот. Ако нямам теб, все едно че нямам нищо.

— Шейн… — понечи да отговори тя и отново сложи ръка на рамото му.

Той отблъсна ръката й и скочи на крака.

— Не мога да продължавам този нелеп разговор. Трябва да си вървя, да се махна оттук. Бог знае как ли някога ще намеря душевно спокойствие. Но предполагам, че това не е твой проблем, нали, Пола? Това си е мой проблем. — Той се отдалечи на крачка от нея и я погледна с неразгадаем за нея израз.

— Сбогом, Пола — рече той с треперещ глас и в мига, преди да се обърне, за да си върви, в очите му проблеснаха сълзи.

Когато той заизкачва стъпалата на терасата, у нея нахлу желание да го настигне. Но тя се въздържа, разбирайки, че няма никакъв смисъл. Постъпи жестоко с Шейн, но поне му каза истината и вероятно един ден той ще я разбере. Надяваше се той сам да дойде до заключението, че тя му е върнала свободата, защото не е искала да го наранява, заблуждавайки го с бъдещето. Такова бъдеще не съществува.

Сега, когато Пола стана и се упъти към каменните стъпала на терасата пред Пенистън Роял, тя си спомни колко неочаквано безпристрастна се бе почувствала онзи ден. Тогава това я беше обезпокоило, безпокоеше я и сега. Нима вечно щеше да остане такава?

Тя въздъхна леко, прекрачи отворения портал и забързано прекоси каменния вестибюл. Докато подтичваше нагоре по широкото стълбище, отвеждащо към горния салон, тя отстрани всички мисли от личен и интимен характер. Утре късно следобед тръгваше за Лондон, за да вземе самолета за Тексас в понеделник. В „Ситекс“ й предстоеше битка и планът й на действие изискваше да е нащрек с цялото си внимание и съсредоточеност.