Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (20)

Двадесета глава

Бе тридесети април и днес тя навършваше осемдесет години.

Събуди се както винаги рано и докато лежеше, отърсвайки се от сънливата си замаяност, тя си помисли: „Днес е особен ден, нали?“. И след това в миг си припомни защо този ден е различен от другите. Бе нейният рожден ден.

Ема мразеше да се излежава, след като веднъж се е събудила, и затова спусна нозете си на пода и полуусмихната, с леки стъпки прекоси килима и се приближи към прозореца. Тя бе победила. Никога не си бе представяла, че ще живее толкова дълго. Да, тя беше с единадесет години по-възрастна от този век. През 1889 година, в онази малка къщурка в Топ Фийлд във Феърли майка й, Елизабет Харт, й бе дала живот.

Дръпна завесата и погледна навън. Усмихна се широко. Бе великолепен ден, окъпан от лъчиста светлина с изумителен блясък. Небето бе кристално синьо и безоблачно и дърветата под нея на Белгрейв Скуеър, светлозелени и отрупани в цвят, полюшваха натежалите си клони под лекия ветрец, с блещукащи сред тях слънчеви искрици.

Беше родена в ден като този — в благоуханен пролетен ден, както някога веднъж й бе казала майка й, ден, необикновено топъл за този сезон, особено за хладния северен климат на Йоркшир.

Ема се протегна. Чувстваше се бодра и освежена след добрия сън и както винаги енергична. „Огън и жулел“, помисли си тя и веднага в паметта й изникна образът на брат й Уинстън. Това бе любимият му шеговит израз, когато я виждаше цялата да прелива от ентусиазъм, сила и предприемчивост. Така й се искаше той да е жив — както и по-младият й брат, Франк. Прониза я внезапна тъга — но тя бе мимолетна. Днес не беше ден за самосъжаление, за тъга по онези, които тъй силно беше обичала и които бяха напуснали този свят. Днес бе ден за ведри мисли. Ден за празнуване. За вглеждане в бъдещето, за размисъл над младото поколение… за внуците й.

Макар и да бе загубила любовта на всичките си деца, с изключение на Дейзи, Ема изпитваше дълбоко задоволство от мисълта, че тяхното поколение щеше да понесе факела напред, да продължи огромната династия, която бе създала, да запази могъщата й финансова империя.

Рязко се спря по средата на стаята и се запита дали този династичен импулс в нея не бе подхранван от някакво жестоко себелюбие, от невероятна суета. Не беше сигурна. Но беше успяла да проумее едно — за да се създаде династия, каквато тя бе създала, бе абсолютно необходимо да имаш амбиция от най-голям мащаб и да я вселиш и у другите.

Ема силно се разсмя. Оправдано бе да си мисли, че бе гледала на себе си като на по-голяма от живота, съвсем различна от останалите и напълно несломима — че не бе изобщо смъртна. „Егоцентризъм“ — помисли си тя и смехът й още веднъж прокънтя в стаята. Враговете й често я наричаха голям, върховен егоист. Защо не? Това бе самата истина. Без своето огромно его тя никога не би извършила това, което бе успяла да извърши, не би постигнала всичко, което бе желала. Това нейно его, тази вяра в себе си й бяха вдъхнали смелост и самочувствие, бяха я тласкали напред и нависоко, право към върха. Към блестящия апогеи на успеха.

Е, тя нямаше излишно време тази сутрин да размишлява върху своите подбуди, да анализира вътрешните сили, които я бяха направлявали през целия й жизнен път. Бе направила това, което чувстваше, че трябва да направи — и това беше всичко, много просто. Запъти се към банята, за да се приготви за деня, който я очакваше, и отпъди от съзнанието си всички тези мисли, считайки ги за маловажни.

Един час по-късно, след като се бе изкъпала, облякла и закусила, Ема се втурна надолу по стъпалата към втория етаж на мезонета си. Изглеждаше свежа и жизнерадостна в леката си вълнена дреха със строго очертана линия, в делфиновосив цвят. Към нея бе прибавила прекрасни бижута — сапфирени обеци и брошка в съответстващ цвят, закачена на рамото й, двойна перлена огърлица, венчалния пръстен на Пол и големия диамант на Блеки. Всяко косъмче от безупречната прическа на блестящата й сребърна коса си бе на мястото, гримът й беше превъзходен, а леката й, гъвкава походка изобщо не съответстваше на възрастта й.

Ема живееше все още в Белгрейв Скуеър, в елегантната, красиво обзаведена къща, която Пол Макгил бе купил за тях през лятото на 1925 година, скоро след раждането на дъщеря им Дейзи. Тогава, съобразявайки се със страха на Ема от злобни клюки и неохотата й да излага на показ връзката им, с непреодолимата й потребност да бъде във всяко отношение сдържана и предпазлива, той бе преустроил къщата в две отделни жилища. И не си бе спестил усилията в това начинание. Известният архитект, когото ангажира, проектира приземния етаж в самостоятелна малка квартира за Пол, а трите етажа над него бяха преобразени в луксозен троен апартамент за Ема, Дейзи и бавачката, както и за останалата част от персонала. За страничния наблюдател партерната квартира и големият, обширен апартамент, издигащ се на трите етажа по-горе, представляваха изцяло отделени едно от друго, напълно самостоятелни жилища, всяко със свой собствен вход. Но двете се свързваха помежду си чрез вътрешен асансьор, който водеше от квартирата на Пол към елегантното, просторно фоайе в апартамента на Ема на горния етаж. Благодарение на този асансьор двете жилища заживяха ефикасно като общ дом.

През годините на войната непосредствено след злополуката с Пол, при която той окуця, и трагичното му самоубийство в Австралия през 1939 година, Ема заключи неговия апартамент. Тъй като не бе в състояние да влиза там, без да я обхванат неописуема тъга и разкъсващо сърцето отчаяние, тя съзнателно избягваше тези стаи, но продължи да поддържа в тях идеална чистота. През 1948 година, когато най-сетне събра смелост да влезе в неговите владения, тя промени обзавеждането на стаите с по-съвременна мебелировка. Оттогава използваше малкия партерен апартамент като гостна за приятелите на своите внуци.

Когато влезе в кабинета на иконома си Паркър, Ема го завари зает с подреждането на утринната й поща. Средно голямата стая беше светла и приятна, уютно обзаведена със старинни провинциални мебели.

— Честит рожден ден, мисис Харт — поздрави я Паркър, вдигна поглед към нея и се усмихна. — Доста тежка е пощата днес, мадам.

— О, боже, виждам добре! — възкликна Ема. Икономът бе подредил на отделни купчини потресаващо количество писма върху дивана и методично разтваряше едно след друго с нож за разрязване на хартия, като отделяше поздравителните честитки и изхвърляше пликовете в кошчето.

Ема се присъедини към дейността му, но скоро трябваше да прекъсне, за да отговаря на немлъкващия телефон, а малко по-късно звънецът на вратата се скъса да звъни от нескончаемия поток цветя и подаръци. Паркър и домакинката, мисис Рамзи, шетаха с претрупани ръце и оставиха Ема сама да се справя с пощата.

Около единадесет и половина, когато дейността беше в разгара си, неочаквано, без всякакво предупреждение, в стаята се появи Дейзи Макгил Еймъри.

Най-младата дъщеря на Ема щеше да навърши през месец май четиридесет и четири години, но външността й не съответстваше на тази възраст. Имаше стройна фигура, мека и къдрава черна коса обрамчваше нежното й чисто лице, а в блестящите й сини очи се оглеждаше прекрасната й душа и ведрият й и спокоен характер. За разлика от дъщеря си Пола, която харесваше екстравагантното „шик“ облекло и имаше пиетет към модерното, Дейзи приличаше повече на майка си във вкуса си към дрехите. Тя предпочиташе винаги меките платове, женствените модели и тази сутрин носеше прост лилав вълнен костюм и съответстваща му по цвят блуза със свободно спуснато отпред жабо, златни бижута и оригинални черна лачена чанта и обувки.

— Честит рожден ден, мамо — произнесе Дейзи още от вратата с озарено от обич лице и грейнали от нежност очи.

Ема вдигна поглед от купчината пликове и щастливо се усмихна. Бе очарована да види Дейзи и да се порадва на ведрото й присъствие. Ема стана от бюрото си и се завтече да я посрещне.

— Това е от нас… Дейвид и аз се надяваме да го харесаш, мами. — Тя се засмя: — Ужасно е трудно човек да намери подарък за теб, тъй като си имаш всичко. — Тя връчи на Ема един пакет.

— Благодаря ти, Дейзи. Ти си човекът с най-изискания вкус, когото познавам, и съм уверена, че ще е нещо прекрасно.

Ема се отпусна на дивана и започна да разопакова подаръка на Дейзи.

— Каква врява е днес! На моите години!

Дейзи разбра, че майка й се радва въпреки протестите си. Седна до нея и каза:

— Но, мами, точно сега е моментът. Това е важен ден за теб… ти трябва да поседнеш, да си отпочинеш и да вкусиш от аромата на всяка негова минута.

— Може би си права. Но изглежда, че изобщо няма да успея да намина в магазина тази сутрин.

Дейзи я изгледа слисано със сините си очи.

— Не можеш да отидеш на работа тази сутрин, скъпа, това е…

— Защо не? — прекъсна я Ема. — Аз винаги ходя на работа.

— Но не и днес! Няма да е уместно. — Дейзи енергично поклати глава. — Освен това — тя замълча и погледна часовника си — след малко възнамерявам да те заведа на обяд.

— Но аз…

— Няма „но“, скъпа мамо — каза Дейзи с развеселен, но същевременно категоричен глас. — Аз не съм току-така дъщеря на Ема и Пол Макгил. И мога да бъда толкова упорита, колкото и вие, когато съм си наумила. А това е един от дните, в които се налагам аз. Безпрекословно. Не сме обядвали заедно от толкова дълго време, а след няколко дни ти ще заминеш с чичо Блеки — и ще отсъстваш месеци, доколкото съм информирана. Моля те, не ме разочаровай, отдавна съм предвидила всичко и вече съм ангажирала маса в „Мирабел“.

Ема се усмихна на Дейзи, която бе нейната любимка, най-скъпото й дете. Винаги й бе трудно да й откаже каквото и да било.

— Добре — отстъпи тя най-накрая. — Ще обядваме заедно и след това ще отида в магазина. О, Дейзи, прекрасна е! — възкликна Ема и се загледа в хубавата, ръчно изработена златна вечерна чанта, която държеше в ръце. — О, скъпа, колко е красива. — С видимо удоволствие тя я обърна, отвори я, погледна вътре и пак я закопча. После я разглежда още няколко секунди, пъхна я обратно в предпазния калъф от черна кожа, приведе се напред и целуна дъщеря си. — Благодаря ти, Дейзи, невероятна е. И е много подходяща за моето пътуване, тъй като ще отива на всичките ми вечерни тоалети.

Дейзи кимна, доволна и успокоена, че е успяла с подаръка.

— Това си помислихме и ние с Дейвид — дълго време умувахме какъв по-необикновен подарък да ти поднесем. Сигурна ли си, че харесваш модела? Ако не го одобряваш, „Аспри“ ще бъдат щастливи да ти изпратят два-три други дизайна, за да ги разгледаш.

— Не, не, не искам нищо друго. Тази ми харесва — увери я Ема. — Всъщност ще изляза с нея още довечера.

Телефонът иззвъня.

— Да се обадя ли, мами?

— Да, скъпа, ако обичаш.

Дейзи вдигна слушалката и отговори ясно и отсечено. Последва кратка размяна на любезности и след миг тя каза:

— Ще видя дали ще може да ти се обади. Днес тук е голяма суматоха. Минутка, моля. — Дейзи притисна слушалката с ръка и погледна майка си. — Елизабет е. Върнала се е в Лондон. Искаш ли да говориш с нея?

— Разбира се, ей сега ще й се обадя. — Ема се приближи до бюрото. Дори да беше изненадана, с нищо не го показа и гласът й прозвуча уверено: — Здравей, Елизабет. — Седна на стола, облегна се назад, намести слушалката върху рамото си и се заигра с писалката си върху ониксовата подставка. — Благодаря — отговори тя кратко. — Да, солидна възраст е това, но наистина не се чувствам на осемдесет години. По-скоро на петдесет и пет. А и съм в цветущо здраве.

Последва нова пауза. Ема впери поглед в стената насреща си. Очите й леко се присвиха и в същия миг тя отсече с глас, недопускащ възражения:

— Мисля, че Уинстън просто прояви учтивост, като поиска моето разрешение. Не беше чак толкова необходимо. Излишно е да ти припомням, че Емили е пълнолетна. Може да прави каквото пожелае. И не, не съм разговаряла с Тони. Мисля, че е работа на Емили да поднесе новината на баща си.

Ема замълча, докато по-голямата й дъщеря дърдореше безкрайно от другия край на слушалката. Погледна Дейзи и направи гримаса, комично извръщайки очи нагоре. Търпението й взе да се изчерпва и тя отново прекъсна разговора:

— Мислех, че ми се обади, за да ми честитиш рождения ден, Елизабет, а не да ми се оплакваш за годежа на Емили.

Иронична усмивка плъзна по лицето на Ема, докато изслушваше протестите на Елизабет, че тя съвсем не се оплаква.

— Радвам се да го чуя — каза Ема в слушалката, — тъй като иначе това би било говорене на вятъра. А сега похвали се, как мина пътуването ти до Хаити. И как я караш с новия си приятел — Марк Дебоан?

В продължение на няколко минути Елизабет възбудено бърбореше нещо в ухото й и най-накрая Ема набързо приключи разговора:

— Добре, радвам се, че си щастлива, и благодаря още веднъж за обаждането ти и за подаръка. Навярно ще пристигне всяка минута. Довиждане, Елизабет. — Тя затвори слушалката.

Дейзи попита:

— Да не би да се тревожи за Емили и Уинстън?

Ема злъчно се засмя:

— Разбира се, че не. Само вдига шум около себе си, тъй като не е осведомена първа — преди мен. Добре познаваш Елизабет — тя е ангажирана винаги единствено със собствената си персона. Но беше любезно от нейна страна да ми позвъни за рождения ден. — Ема се върна на дивана. Хвърли на Дейзи странен поглед и леко потръпна. — Обади ми се Едуина, а малко по-рано позвъниха Робин и Кит… Трябва да ти кажа, че бях силно изненадана да чуя синовете си. От времето на онзи ураган, който вдигнаха около завещанието ми миналата година — ни вест, ни кост от тях. А днес се бяха разтопили от внимание! Можеш ли да си представиш?

— Може би съжаляват за случилото се, мамо, и искат да ти се извинят?

— Съмнявам се — въздъхна тихо Ема. — Твърде скептична съм, за да повярвам, че са променили отношението си към мен. По-скоро мисля, че зад тези обаждания се крият съпругите им — Джун и Валери са били винаги тактични жени. Просто се чудя как са успели да се справят със синовете ми през всичките тези години. Кит прави разни машинации. Робин плете интриги. О, стига! — Ема гальовно притисна между дланите си ръката на Дейзи. — Трябва да те попитам нещо, скъпа. Става дума за къщата… Сигурна ли си, че не я искаш?

Дейзи трепна и възкликна изненадано:

— Но ти остави къщата на Сара, нали?

— Да. Обаче й я завещах само защото миналата година, когато обсъждахме този въпрос, ми даде да разбера, че не си заинтересована от притежанието й. Но тя трябва да принадлежи на теб и децата ти. В края на краищата баща ти я купи за нас.

— Зная, и винаги съм обожавала тази къща. Тя е съхранила толкова скъпи за мен спомени за детството ми, за татко и теб, за прекрасното време, което тримата прекарахме тук заедно. Но тя е доста голяма и…

Ема нетърпеливо махна с ръка.

— Не, ако си я представиш като две отделни жилища. Аз я преустроих някога така, за да запазим приличие за пред хората… — Ема се засмя. — Боже мой, Дейзи, как се промениха времената. Хората живеят заедно толкова открито днес… Както и да е, да се върнем към въпроса за разпределението на къщата. Струва ми се, че трябва да промениш решението си. Имаш вече внуци. Филип ще се ожени някой ден — и то доста скоро, предполагам. Той ще има свои деца, може дори да поиска да ги прати на училище в Англия. Две отделни квартири под един общ покрив — какво по-хубаво от това.

— Не зная какво да кажа, мамо. Макар и доводите ти да са толкова убедителни…

— Помисли си добре. Винаги мога да променя завещанието си.

— Но ти ми остави толкова много… повече, отколкото се нуждая. Би било алчно от моя страна да приема тази къща.

— Това са излишни угризения, Дейзи. По право тя се пада на теб. А ако се откажеш — мисля, че ще е по-добре да я завещая на Пола или на Филип.

— Ами Сара?

— Тя не е член на семейство Макгил.

Дейзи замислено прехапа устни.

— Добре. Ще направя каквото ми каза — ще си помисля за това. Виж какво, мамо, зная, че жена с огромно богатство като теб трябва да държи делата си винаги в изправност. Но откровено казано, ненавиждам всякакъв вид дискусии около завещанието и смъртта ти. От подобни разговори направо стомахът ми се обръща. Аз не съм в състояние да понеса изобщо мисълта за твоята смърт — още повече пък да обсъждаме проблема толкова грубо откровено. Направо ми призлява.

Ема погледна Дейзи, без да каже нищо. Стисна по-силно ръката й, облегна се върху дивана и продължи да я гледа внимателно.

Дейзи си пое дълбоко дъх, изтласка рязко въздуха от гърдите си и измъчено се усмихна.

— Извини ме, не исках да бъда толкова рязка. Но не ми харесват подобни разговори — особено в ден като днешния. Не забравяй, че днес е твоят празник.

— Разбирам. — Известно време двете мълчаха и после Ема запита с възможно най-мек глас: — Добра майка ли бях за теб, Дейзи, скъпа?

— Как е възможно да се съмняваш! — извика Дейзи и лицето й се удължи от безпокойство. Големите й блестящи очи, с дълбокия син цвят на метличина неочаквано се просълзиха. — Ти си най-прекрасната майка, за която някой би могъл да мечтае — винаги тъй любеща, тъй разбираща и внимателна. — Дейзи посрещна с ясни очи втренчения поглед на Ема, взря се дълбоко в покритото й със ситни бръчици лице и сърцето й се разтопи от безгранична любов, която изпитваше към тази великолепна жена, вдъхнала й живот. Знаеше, че суровите й маниери и вечно непреклонното й изражение бяха само повърхностна характеристика, маска за прикритие на необятната й душевност, изтъкана от любов и милосърдие. Ема Харт беше сложна, многостранна натура и противно на това, което някои си мислеха, тя бе далеч по-уязвима и чувствителна от другите.

Нежното лице на Дейзи бе озарено от избликналите чувства на обожание и преданост към майка й.

— Ти си толкова необикновена, мамо. — Дейзи помълча, взря се отново в очите на Ема и поклати глава удивено. — Ти си най-благородният и обичен човек, когото познавам. За мен бе голямо щастие да те имам до себе си през всичките тези години. Чувствам се наистина благословена.

Ема бе дълбоко развълнувана.

— Благодаря ти, Дейзи, за хубавите думи. — Погледът й се зарея някъде далеч и после тя промълви с тъжен глас: — Претърпях пълен неуспех с твоите братя и сестри. Не бих понесла мисълта, че съм те разочаровала по някакъв начин в този живот… че не съм успяла да ти даря най-голямата си и съкровена обич.

— Ти ми даде всичко… Просто нямам думи да изкажа своята признателност. И не мисли, че си претърпяла неуспех с другите. Нима татко не каза веднъж, че всеки изковава сам собствената си съдба? Че самите ние сме отговорни за това, което сме? За делата си, добри или лоши, които вършим?

— Да, така каза…

— Тогава вярвай в тези думи, мамо. Те са самата истина.

— Щом го казваш, скъпа…

Ема замълча за миг, замислена върху казаното от дъщеря си. Гордееше се с Дейзи, с прекрасната жена, в която се бе превърнала тя. Зад цялата й външна миловидност и приятни обноски, зад неуловимия й чар се криеше твърд и устойчив характер, огромна издръжливост и смелост. Ема знаеше, че когато се наложи, Дейзи можеше да бъде твърда като гранит и непоколебима в решенията си. Това се отнасяше особено до принципите и убежденията й. Дейзи, толкова младолика, бе също така с ярко изразен младежки манталитет. Бе весела и жизнерадостна, което предаваше и на околните — освен това тя бе от рядко срещания тип жени, които се харесват както на мъжете, така и на представителките на своя пол. Ема разбираше, че за повечето хора беше трудно, да не кажем невъзможно, да изпитват неприязнени чувства към Дейзи. Тя беше тъй цялостно и хармонично изградена, тъй чиста и почтена, тъй човечна и внимателна — че във всяко отношение превъзхождаше останалите. И ако братята и сестрите й завиждаха и дори се озлобяваха срещу нея — те въпреки това отстъпваха пред силата и обаянието на личността й и пред изключителната й прямота. Но именно благодарение на добротата, почтеността и усета й за справедливост тя поддържаше равновесие и относителен мир сред тях. Изобщо Дейзи беше съвестта на семейството.

— Имаш доста разсеян вид, мамо. Мечтаеш ли си за нещо? Така дълбоко потъна в себе си изведнъж, за какво си мислиш? — Дейзи се приведе над Ема, вгледа се в лицето й и нежно я докосна по бузата.

— О, за нищо особено. — Ема излезе от самовглъбението си и изгледа одобрително облеклото на Дейзи. — Ще трябва може би да отида да се преоблека. Нали ще обядваме в „Мирабел“.

— Няма нужда, скъпа. И така изглеждаш чудесно.

— Добре, няма. Но какво да облека за довечера? Блеки ми каза, че ще се появи в смокинг. Мислиш ли, че той наистина държи да ме види в дълга рокля? В края на краищата ще бъдем само осем човека.

„О, господи — помисли си Дейзи, — да видим какво ще стане, когато разбере, че не са осем, а почти шестдесет.“ Запита се дали майка й няма да се подразни от тържеството, с което искаха да я изненадат. Дейзи се прокашля и като се молеше гласът й да прозвучи по-небрежно, отбеляза:

— Но чичо Блеки държи вечерта да бъде празнична, малко по-специална. Онзи ден ми каза: „Колко пъти се случва в живота на човека да празнува осемдесетгодишен юбилей?“. И естествено, бях съгласна с него, че е нужно да бъдеш във вечерен тоалет. Е, не че трябва непременно да приличаш на грандама, ммм, исках да кажа, да облечеш дълга рокля… Лично за себе си избрах копринена рокля в електриковосиньо. А ако бях на твое място, бих облякла някоя от твоите великолепни дрехи от шифон…

— Това е добро решение. Имам зелена шифонена рокля, която ми стои вълшебно. О, боже, отново се звъни на вратата! Надявам се, че този път поне не са цветя. Това място все повече започва да ми прилича на погребална зала.

— Мамо! Какво ужасно сравнение!

Дейзи пъргаво скочи, с бързи стъпки прекоси хола и подметна през рамо:

— Навярно това е подаръкът на Елизабет — или на Робин и Кит. Отивам да попитам Паркър.

Преди още Ема да е разбрала какво става, и Дейзи вече бе в стаята.

— Подарък е, мамо. — Тя надникна във фоайето, подаде знак с глава, след това застана до камината, под портрета на Пол Макгил.

Ема, проницателна както винаги, я изгледа с подозрение.

— Какво става? Приличаш точно на баща си, когато нещо си е наумил. — Очите й за миг се спряха върху портрета на Пол и после отново се насочиха към Дейзи. Нямаше съмнение чия дъщеря бе тя. Приликата й с него днес бе по-очебийна от всякога: същите яркосини очи, същата черна коса, същата трапчинка на брадичката. — Хайде, какво криеш от мен?

Дейзи погледна с очакване към вратата и кимна. Една след друга в стаята влязоха Аманда и Франческа с тържествена походка. Те се спряха в центъра на хола и погледнаха право в Ема.

— Честит рожден ден, бабо, честит рожден ден — пропяха те ентусиазирано в дует, макар и малко фалшиво.

Сара, Емили и Пола ги последваха в стаята и застанаха зад по-младите си братовчедки. Запяха хорово:

— Честит рожден ден, мила бабо! — изгледаха я те с обич.

— Свети боже, какво е всичко това? — извика Ема, напълно стъписана. Тя зяпна към внучките си, после се обърна към близначките и попита:

— А вие двете какво правите тук? Срокът още не е завършил, нали?

Дейзи се намеси:

— Аз ги взех от училище за няколко дни, мамо. Ще останат при мен и Дейвид. В края на краищата днес е рожденият ти ден.

— Знаех си, че ми кроите нещо — каза Ема и хвърли на Дейзи остър, проницателен поглед. — Да си призная, предчувствах, че сте се наговорили с Блеки. Подозирам също така, че сте замислили и някакво честване довечера.

Дейзи запази напълно безстрастен израз. Но преди да съумее да обясни каквото и да било, Емили пристъпи няколко крачки напред. Тя подаде на Франческа пакет в красива опаковка и леко докосна Аманда по рамото.

— Не сте забравили речта си, нали?

— Как ли пък не — просъска Аманда негодуващо, грабна ръката на Франческа, леко сръга сестра си и двете се приближиха към Ема.

Петнадесетгодишните момичета си поеха дълбоко дъх и подеха старателно, като произнасяха отчетливо всяка дума:

— Бабо, този подарък е от внуците ти: от Филип, Антъни, Александър, Джонатан, Пола, Сара, Емили, Франческа и мен. Всеки от нас има свой принос в него, така че успяхме да ти поднесем нещо по-особено за осемдесетгодишния ти рожден ден. Даряваме ти го с най-голяма любов.

Аманда се приближи към Ема, наведе се и я целуна. Франческа я последва и тогава й поднесоха подаръка.

— Благодаря ви, момичета — каза Ема на близначките. — Кратката ви реч беше много мило произнесена, Аманда. Добре направена. — Тя погледна сестрите и братовчедките им. — Благодаря на всички ви.

Ема седеше неподвижно, с подаръка върху коленете си. Огледа всяка една от внучките си, скупчили се в групичка, усмихна им се и бавно поклати глава, като си мислеше колко са хубави и чаровни. Очите й се просълзиха, тя премигна, вгледа се в пакета и се постара да прикрие емоционалната си реакция от тази неочаквана семейна сцена. Развързвайки тъмночервената панделка, за да извади предмета от кутията, за свое голямо учудване забеляза, че ръцете й треперят.

Подаръкът представляваше часовник във формата на яйце, изработен от най-финия полупрозрачен син емайл, който бе виждала някога. На върха му бе поставено миниатюрно петленце от емайл, украсено с диаманти, рубини и сапфири. Ема се удиви на дизайна и съвършената художествена изработка и оцени часовника като прекрасна творба на изкуството — какъвто той действително беше.

— Направен е от Фаберже, нали? — промълви тя едва чуто най-сетне.

— Да — отвърна Емили. — Всъщност, бабо, това е императорското великденско яйце, направено от Фаберже за руската императрица Мария Фьодоровна. Синът й, Николай II, последният руски цар, го е поръчал специално за нея.

— Но как, за бога, успяхте да се сдобиете с тази рядка скъпоценност? — попита Ема със страхопочитание. Като тънък познавач на изкуството и колекционер, тя знаеше, че произведенията на Фаберже увеличават с времето стойността си на уникати.

— Пола разбра за часовника от Хенри Роситър — отвърна Емили. — Той научил, че творбата ще се продава на търг миналата седмица, при Сотби.

— И Хенри отиде на търга от ваше име, така ли?

— Не, бабо. Ние всички отидохме вкупом, с изключение на близначките, които, разбира се, бяха на училище. Хенри дойде с нас въпреки това. Пола ни извика и ние проведохме съзаклятнически разговор. Съгласихме се веднага, че трябва да се опитаме да купим часовника за теб — като колективен подарък от всички ни. Беше изключително вълнуващо! На няколко пъти едва не загубихме, но продължавахме да наддаваме, повдигайки цената над останалите. И неочаквано успяхме! Бяхме толкова развълнувани, бабо!

— И аз също се вълнувам, скъпи мои. — Ема обгърна всички с ласкав поглед.

Внезапно се появи Паркър, последван от Дейзи, с поднос чаши, препълнени с искрящо шампанско. Всички отпиха, после наобиколиха Ема, отново й пожелаха щастлив рожден ден и вдигнаха наздравица.

След като радостната възбуда попремина, Ема се обърна към Дейзи и я попита:

— Нали щяхме да ходим на обяд в „Мирабел“? Или тази ваша, хитра уловка ще ми попречи да отида в магазина?

Дейзи се усмихна.

— Разбира се, че отиваме на обяд — всички, които присъстваме тук. Антъни, Александър, Джонатан и Дейвид ще дойдат също с нас. Трябва да забравиш за работата си днес, мамо.

Ема понечи да защити правото си по този въпрос, но после срещна онзи особен поглед на Дейзи, нетърпящ каквито и да било възражения, и примирено замълча.

Свечеряваше се.

Ема прекоси фоайето, толкова тъмно и спокойно в този час на деня, и с леки стъпки влезе в кабинета си.

Тя бе облечена за специалния вечерен прием, който Блеки даваше в „Риц“, с къса, семпло скроена рокля от пластове резедав и тъмнозелен шифон, с широко спускащи се ръкави, тип кимоно.

Изумрудите на Макгил, блестящи върху шията, ушите и ръцете й изглеждаха великолепно на фона на преливащите се зелени нюанси на фината тъкан, дълбокият огнен отблясък на скъпоценните камъни се усилваше от повторението на цветовите акценти.

„Да, това е добър избор“ — констатира Ема, след като хвърли мимоходом бегъл поглед върху отражението си в единственото огледало в стаята. Без да спира, тя прекоси килима и шумоленето на дрехата й бе единственият звук, нарушаващ тишината, докато сновеше наоколо с обичайните си леки и чевръсти стъпки.

Приближи се до масичката, върху която бяха струпани многобройните й подаръци, взе императорското великденско яйце и го занесе в хола.

Постави го на лека масичка в старинен стил, близо до камината, и го загледа с възхищение. Несъмнено, това бе най-прекрасният подарък, който някога бе получавала. Изгаряше от нетърпение да го покаже на Блеки.

Сепна се от острия звън на вратата и веднага дочу стъпките на Паркър, отекващи във фоайето, после — затръшването на вратата, приглушени гласове.

Само след миг Блеки беше вече в стаята, издокаран в превъзходен смокинг, с широко усмихнато лице и ярко блестящи черни очи — целият преливащ от жизнерадостна възбуда.

— Честит рожден ден, скъпа моя — избоботи той, спря пред нея и я грабна в прегръдките си. После я пусна, отстъпи встрани, взе ръцете й в своите и надникна в очите й — ритуален жест, установен между тях от толкова много години. — Тази вечер си по-красива от всякога, Ема — каза той с лъчезарна усмивка и се наведе да я целуне.

— Благодаря, Блеки. — Ема отвърна на усмивката му и се отправи към дивана. — Каза ли на Паркър какво би искал да пийнеш?

— Естествено. Моето си питие. — Той се настани на стола срещу нея, изпълвайки го целия с тежкото си тяло. — Не мисли, че съм дошъл с празни ръце — подаръкът за рождения ти ден те чака отвън. Ще отида да го взема…

Прекъсна го дискретно почукване на вратата и икономът влезе в стаята с любимото сухо ирландско уиски за Блеки и чаша бяло вино за Ема.

Когато останаха сами, Блеки вдигна чашата си.

— За твое здраве, миличка! И да отпразнуваме заедно още много, много рождени дни.

— Убедена съм в това — засмя се Ема. — Наздраве и за нашето пътуване, Блеки, скъпи.

— За великото пътешествие! — Едва отпил глътка, Блеки се вдигна от стола. — Не мърдай — нареди той — и когато ти кажа да затвориш очи, искам да го направиш, и внимавай, недей да хитруваш.

Ема остана да го чака и разбра, че той помагаше на Паркър за нещо, заслуша се в тихото мърморене на иконома и отговорите на Блеки, после дочу шумоленето на разкъсана хартия.

— Затвори очи — даде нареждане Блеки от вратата няколко секунди по-късно. — И помни какво ти казах, няма да надничаш, Ема!

— Няма — увери го тя със звънлив глас от напиращия в гърдите й смях. Застана съвършено неподвижно, отпусна ръце върху скута си и неочаквано се почувства отново малко момиченце, онова бедно слугинче, което бе получило първия подарък в живота си, увит в сребърна хартия, завързана със сребърна панделка. Той беше от него — онази евтина зелена стъклена брошка, към която бе съхранила обичта си за цял живот. Все още я пазеше в кутията си за бижута заедно с нейния фин дубликат от изумруди, който Блеки й бе поднесъл по-късно. Но някога, преди много години, това късче зелено стъкло бе най-скъпото й, най-ценно притежание.

— Хайде, сега! — извика Блеки.

Ема бавно отвори очи. В картината, която той държеше пред нея, тя веднага разпозна почерка на племенницата си Сали Харт. Ема възкликна от радостно изумление — но веднага след това внезапно я прониза такава остра болка, такава мъчителна носталгия от нахлулите в душата й спомени… Усети буца в гърлото си. Напрегна очите си, взря се във всеки детайл, във всяко докосване на четката и само гледаше и гледаше пленителната живопис, неспособна да пророни дума.

— О, Блеки — промълви тя накрая, — толкова е прекрасна… блатата край Феърли. Моите поляни, където за първи път се срещнахме.

— Погледни малко по-отблизо, скъпа моя.

— Не е нужно, виждам добре — това е Покривът на света. — Тя вдигна очи и поклати гласа изумено. — Какъв многозначителен подарък е това, скъпи мой стари приятелю. Картината е изключителна. Да, струва ми се, че мога да протегна ръка и да откъсна няколко стръкчета пирен, както правех за майка си. — Тя леко докосна платното с пръст. — Мога да чуя ромона на този малък ручей, его тук, в ъгълчето, и звънтежа на кристалната му вода, спускаща се върху блестящите камъчета. Всичко е толкова… толкова истинско, мога да вдъхна дори аромата на боровинките, орловата папрат и пирена. О, Блеки, скъпи…

Ема го погледна и се усмихна със своята неподражаема усмивка, после отново се вгледа в картината.

— Но това е истинско йоркширско небе, нали? Тъй ясно и изпълнено с трептяща светлина. Какъв огромен талант има това момиче — само Търнър и Ван Гог са могли да уловят по такъв начин истинската същност на светлината върху платното. Да, Сали е надминала самата себе си с тази творба.

Радост и задоволство огряха насеченото му, изразително лице.

— Сам заведох Сали там и й показах точно това място. И тя ходеше да рисува там ден след ден, дълго време. Искаше да усъвършенства картината до последния детайл — както исках и аз. Мисля, че накрая постигна това, което желаеше.

— Наистина е така. Благодаря, толкова съм ти благодарна, че ти е хрумнало да ми направиш такъв необикновен подарък.

Блеки каза тихо:

— Накарах я да напише следното на гърба. С четка. — Той обърна картината и показа красивия надпис. — Няма да можеш да го прочетеш без очилата си, така че ще ти прочета какво я помолих да напише. То гласи: „На Ема Харт, по случай осемдесетия й рожден ден, с любов — от нейния приятел за цял живот Блеки О’Нийл“. Отдолу е прибавена датата.

За втори път през този ден Ема бе дълбоко развълнувана. Не можа да произнесе нито дума и се обърна бързо назад, за да скрие сълзите в очите си. Седна, отпи глътка вино, овладя се и накрая промърмори:

— Това е прекрасно, наистина е прекрасно, скъпи мой.

Блеки подпря картината върху малката масичка и след като се увери, че я е изправил фронтално пред нея, той се върна на мястото си и вдигна чашата с уиски.

— И наистина това е време, обхващащо цял живот, Ема. Шестдесет години, по-точно. — Той извърна глава към картината. — Ах, Покривът на света — така майка ти наричаше скалите при Рамсдън Крагс. Никога няма да забравя деня, когато ме завари залутан из поляните, и тогава се изкатерихме на Гил и за пръв път видяхме Крагс.

Ема проследи погледа му. Повече от шест десетилетия отлетяха изведнъж и тя се видя на четиринадесет години. Бедното малко слугинче, скитащо из блатата в ранни зори, в износените си високи обувки и старото протрито палто, което Кук й бе подарил. Това палто бе също така скъпоценност за нея, макар че тогава и беше малко тясно и едва я предпазваше от дъжда и снега и от пронизващия северен вятър.

Сега тя отправи поглед към Блеки и го видя такъв, какъвто бе тази вечер — но добре помнеше как изглеждаше той тогава, в грубите си тъмносиви работни дрехи, с евтиния платнен каскет, килнат по хлапашки на една страна, и торбата с инструменти, провесена на широкото му рамо. „Хулиганска“ — бе нарекъл Кук мръсната стара торба от зебло, в която Блеки държеше своето най-ценно имущество — чуковете, мистрията и дъската за хоросан.

Ема бавно каза:

— Кой си е представял някога, че и двамата ще доживеем до такава дълбока старост… че ще постигнем толкова много в живота си… огромна сила, неизмеримо богатство… че ще се превърнем в това, което сме днес.

Блеки я изгледа странно и се засмя тихичко на удивлението, стаено в гласа й.

— Никога не съм се съмнявал в розовото ни бъдеще — заяви той с тъжния си бас, клокочещ от веселие. — Бях ти казал, че ще стана важен джентълмен, истински милионер, и че ти ще бъдеш голяма дама. Забележи обаче, скъпа моя — едно ще ти призная — че никога не съм очаквал да станеш толкова велика.

И двамата се усмихнаха, дълго се гледаха един друг в мъдрите си, стари очи, уверени в любовта и приятелството си, проникнали дълбоко в тайнството на истинското взаимно разбиране, тъй както никой друг на света. Толкова много години… толкова много споделен опит ги свързваше помежду им. Връзката между тях бе здрава като стомана и неразривна.

Известно време се възцари пълно мълчание.

Най-накрая Блеки вдигна глава.

— Хайде, миличка, разкажи ми за днешния си ден.

— Едно нещо ме изненада, Блеки. Те се обадиха. Заговорниците. Направо се смаях, като чух по телефона синовете си и Елизабет. Исках да го споделя с теб. Тя се е върнала в Лондон, разбира се. Без съмнение — с френския си приятел. Едуина ми звънна тази сутрин и беше много любезна — ако искаш, ми вярвай. Може би най-сетне е решила да се държи по-добре. Имах и още две удивителни обаждания… те наистина ме трогнаха. — Очите й блеснаха. — Филип позвъни от Сидни и твоят Шейн от Ню Йорк. Не е ли чудесно? — Той кимна усмихнато и тя продължи: — Изглежда, че твоят и моят внук са замислили тържества по случай рождения ми ден, когато ги посетим в градовете им, така че бъди подготвен за това. — Ема описа с ръка широк кръг около стаята. — Погледни само — цветя, картички и толкова много подаръци. Освен това обядвах в „Мирабел“ с Дейзи, Дейвид и внуците си.

Тя му описа всеки детайл от обедното им тържество, после му разказа как я бяха грабнали от ресторанта в три и половина и я бяха завели в магазина в Найтбридж. Триумфално бе въведена от внуците си в заседателната зала, където бе приветствана от главните си служители, предварително подготвили за нея малко тържество.

Когато, почти останала без дъх, привърши разказа си, Ема стана, взе императорското яйце и каза доверително:

— Ето какво ми подариха моите внуци. Също като твоята картина, това е изключително ценен подарък. На тези две съкровища ще се радвам винаги.

— И тъй, доволен съм, че си прекарала чудесен ден. Така трябва да бъде винаги. — Блеки се изправи. — Хайде, мисля, че е време да тръгваме. Ще се отбием в апартамента на Брайън за глътка шампанско, преди да слезем на вечеря.

Десет минути по-късно, когато пристигнаха в хотел „Риц“ на Пикадили, Блеки поведе Ема нагоре по стъпалата. Той се спря за малко на рецепцията и помоли младия мъж зад гишето да уведоми сина му, мистър Брайън О’Нийл, за тяхното пристигане и му връчи номера на апартамента.

— Разбира се, мистър О’Нийл. — Младият хотелиер се усмихна на Ема. — Добър вечер, мисис Харт.

Ема учтиво отвърна на поздрава и след като Блеки му благодари, те прекосиха фоайето, без да съзнават каква невероятна двойка представляват за околните, които извръщаха глави след тях.

Ема мълчаливо влезе в асансьора и докато пътуваха нагоре, Блеки няколко пъти я погледна крадешком, мъчейки се да отгатне по изражението й дали е подразбрала нещо за толкова потайно планираното тържество. Нямаше и понятие за какво си мисли. Лицето й както винаги беше непроницаемо. Надяваше се Ема да не се изненада неприятно въпреки предупрежденията на Дейзи, че от майка й може да се очаква всичко. Но той добре познаваше своята Ема и разбираше, че понякога тя се държи като дете. Тя обичаше изненадите, подаръците и празничните събития особено когато се отнасяха до нея.

„Това е поради лишенията, които е изпитвала в младостта си“ — каза си той. В онези дни тя не притежаваше нищо — нищо с някаква реална ценност. Не, не бе съвсем така. Тя бе надарена с удивителна външност, с ум, издръжливост, с цветущо здраве и необикновена смелост. Да не говорим за ужасната й гордост. Ах, тази нейна гордост и срамът, който бе преживяла поради нея и поради това, че беше бедна. „Но бедността не е престъпление, при все че по-богатите хора те карат винаги да се чувстваш като престъпник“ — му каза тя веднъж с потъмнели от гняв очи. Да, той помнеше всичко… Ема бе изпитала много повече тъга и болка в този живот, отколкото й бе отредено. Но тя нямаше повече да страда, нямаше да търпи лишения, нямаше повече да изпитва болка. И двамата бяха вече твърде стари, за да се занимават с трагедии. Трагедиите бяха за младите.

Най-после те се спряха пред вратата на апартамента. Блеки се усмихна скришом. Телефонното обаждане от рецепцията трябваше да послужи като предупредителен сигнал за Брайън и Дейзи да възцарят сред гостите пълна тишина. Очевидно се бяха справили добре. В коридора беше толкова тихо, че игла да бе паднала, щеше да се чуе.

Отправяйки към Ема последен бърз поглед, Блеки вдигна ръка и почука на вратата. Дейзи почти веднага я отвори.

— Заповядайте, мамо, чичо Блеки. Чакаме ви. Влизайте.

Блеки подбутна Ема пред себе си и влезе вътре след нея.

— Честит рожден ден! — екнаха дружно петдесет и осем гърла.

За всеки стана ясно, че Ема бе като ударена от гръм. Тя зяпна изумено към тълпата от роднини и приятели, събрали се, за да отпразнуват рождения й ден, и лицето и шията й се заляха от червенина. Тя моментално се извърна към Блеки и прошепна:

— Ах, дявол такъв! Защо не ме предупреди? Поне да ми беше загатнал нещо!

Той се усмихна широко, доволен от това, че тайната уговорка бе стриктно спазена.

— Не посмях. Дейзи заяви, че думичка ако продумам, ще ме убие. И не ми казвай, че си неприятно изненадана, защото по лицето ти познавам, че не е така!

— Вярно е — призна тя и най-сетне можа да се усмихне.

Извърна глава, огледа претъпканата стая и моментално застина на място. Леката й усмивка ставаше все по-широка при вида на познатите лица, които радостно я приветстваха.

Тук бяха двамата й синове, Кит Лаудър и Робин Ейнсли, със съпругите си Джун и Валери. Между дъщерите й Едуина и Елизабет стоеше изискан и невероятно красив мъж. Тя предположи, че това трябва да е прословутият Марк Дебоан от „Международната проститутска гилдия“, както саркастично го бе окачествила Емили. При все това той имаше чаровна усмивка и сияйна аура. Елизабет, разбира се, си падаше винаги по хубавичките мъже. Е, не беше нейна работа сега да я критикува. Мъжете, споделяли живота й, бяха всички с доста приятна външност.

Дейзи се беше присъединила към гостите и стоеше под ръка с Дейвид, до зълвите й, възрастните дами Шарлот и Натали, издокарани като кукли, целите обкичени с бижута. Пола и Джим сновяха около тях, Уинстън кавалерстваше на Емили, Аманда и Франческа и явно се забавляваше от ролята си на опекун. Погледът на Ема се задържа върху лявата ръка на Емили и тя намигна на внучката си, като забеляза блестящия изумруден годежен пръстен.

Надникна над главите им в съседната стая и видя Сара, Джонатан, Александър и приятелката му Меги Рейнолдс, скупчили се на вратата. Отляво стоеше семейство Калински, а до тях — Брайън, Джералдин и Мери О’Нийл. Вдясно забеляза останалата част на семейство Харт. Лъчезарното лице на Рандолф надничаше иззад раменете на двете му дъщери, Вивиан и Сали. Внукът й Антъни се усмихваше, застанал до Сали.

Хенри Роситър се бе облегнал на камината в срещуположния край на съседния апартамент. „Изглежда по-добре от всякога“, каза си Ема и се загледа в новата му приятелка, известния модел Дженифър Глен. Тя беше по-млада от него поне с четиридесет години. „Това е най-сигурният начин да си осигуриш инфаркт, скъпи Хенри“, си помисли Ема развеселено. Гей Слоун, личната й секретарка, красеше дясната страна на Хенри, а останалата част от гостите се състоеше от стари приятели и близки делови съдружници, като Лен Харви, който управляваше „Дженрит“, и съпругата му Моника.

Първоначалното стъписване на Ема напълно се разсея за тези няколко минути, в които тя, застанала неподвижно, съзерцаваше множеството. Сега бе успяла да възвърне пълния контрол над себе си, над всички останали и над цялото тържество. И с властната си, горда осанка и извънредно елегантния си вид тя пристъпи напред и леко наведе глава.

— Е — възкликна тя и звънливият й, ясен глас наруши най-сетне тишината, — никога не съм и предполагала, че толкова много хора могат да запазят нещо в тайна. И то най-вече от мен!

Около нея избухна силен смях и тя се понесе плавно сред множеството, приемайки сърдечни поздрави и пожелания с неотразимо изящество, на което малцина бяха способни.

Блеки, застанал до Дейзи, наблюдаваше как Ема обикаля наоколо, раздавайки на всекиго неподражаемия си чар. „Ах, как добре умее да се справя“, промърмори той под носа си. Широка усмивка грейна на лицето му и очите му се присвиха сред ситни бръчици от смях. Обърна се развеселен към Дейзи:

— А ти се тревожеше до смърт, че може да не хареса това празненство. Само я погледни… тя е в самата си стихия, властваща над всички — Нейно Кралско Височество.