Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (4)

Четвърта глава

Ема се изправи с внезапно подскачане. „Не е за вярване, че съм задрямала — помисли си тя. — Само старите дами правят такива неща посред бял ден.“ Взе да се смее. Та нали и тя е стара дама, колкото и да й беше неприятно да го признава и пред хората, и най-вече пред себе си. Промени положението си върху канапето, протегна се и оправи полата си. Тозчас установи колко горещо е станало от огъня в камината. Стаята бе станала задушна дори за нея, която винаги е страдала от студ и, кажи-речи, никога не й е било достатъчно топло. Нищо чудно, че ще я налегне дрямка.

С прилив на енергия тя се изправи, отвори един от прозорците и дълбоко си пое дъх. Кристалният въздух й се отрази добре, а насрещният бриз скоро я освежи. Постоя, докато се разхлади, сетне се обърна и се върна по стъпките си. „Колко е уютно тук в този момент“ — помисли си тя. През многото прозорци струеше златиста слънчева светлина. Тук й харесваше повече, отколкото на всяко друго място по света. Възрастта ли е онова, което ни кара да не се отделяме от любимите си места? Или спомените за отминалите години и хората, на които сме държали, ни привързват към тези места и те добиват такова значение за нашето вътрешно „аз“? Вярваше, че поне за нея това е вярно. Беше й сигурно и удобно в такава среда, където са се разигравали толкова много епизоди от нейния дълъг и пъстър живот.

Погледна часовника върху камината. Наближаваше един. Трябваше да се оправи и постегне, тъй като всеки момент щеше да пристигне Емили. А в присъствието на тази „виелица“ Емили всички, и особено стареещите дами, трябваше да бъдат нащрек. В съседната спалня се настани пред тоалетната масичка, напудри си носа, поднови розовото си червило и среса коси. Приемливо. Извърна глава и се загледа в снимката на Пол в ъгъла на тоалетната масичка. Стар неин навик, нещо като ритуал, тя и сега му заговори без думи: „Питам се какво ли ще си помислиш за мен, ако ме видиш сега. Ще познаеш ли своята славна Ема, както ме наричаше? Достойно ли съм остаряла, в което съм сигурна!“. Взе снимката и се загледа в лицето му. След всички тези години тя все още си го спомняше с най-малките подробности. Колко е красив с тази бяла вратовръзка! Това бе последната му снимка, направена в Ню Йорк на 3 февруари 1939 година. Неговият петдесет и девети рожден ден. Първо пийнаха в апартамента им на Пето авеню, сетне отидоха в Метрополитен да гледат „Миньон“. После Пол ги покани в „Делмонико“ на вечеря. Беше чудесно, ако не се смята онзи Даниел Нелсън, който все приказваше за приближаващата се война. Последната им безгрижна вечер. А близнаците, които трябваше да бъдат кръстени утре, бяха неговите първи правнуци по кръвна линия. След смъртта му династията Макгил премина в нейни ръце. „Шестнайсет години — помисли си тя. — Живяхме заедно само шестнайсет години.“ И без да мисли, заговори на глас: „Ако бяхме поживели по-дълго!… Чудесно щеше да бъде“. Неочаквано очите й се навлажниха, гърлото я стегна. „Стара глупачка“ — укори се тя.

— Бабо… сама ли си? — Беше Емили от вратата на стаята. Сепната, Ема подскочи и се обърна на стола със светнало лице:

— Здравей, мила Емили. Не съм те чула, като си влязла. И, разбира се, че съм сама.

След като я целуна и огледа любопитно, Емили леко се усмихна и рече:

— Кълна се, че те чух да разговаряш с някого.

— Да, с него — и посочи снимката с глава, — но ако си мислиш, че оглупявам, можеш да го забравиш. С тази снимка си говоря от трийсет години.

— Глупости, бабо, ти си последната, за която ще си помисля, че оглупява. Може би майка ми, но никога ти.

— Къде е майка ти, Емили? Знаеш ли?

— В Хаити. Пече се на слънце.

— Хаити — повтори Ема и се засмя. — Там май се практикуваше вуду^[1]. Дано не си е поръчала восъчна кукла на име Ема Харт, за да я дупчи с игли.

Емили също се засмя и поклати глава.

— Честна дума, бабо, страшна си! Мама никога няма да се сети за такова нещо. Съмнявам се дали изобщо някога е чувала за вуду. Освен това сигурна съм, че е много заета със своя французин.

— О! Значи нов удар, така ли? Този път французин? Е, трябва да ти кажа, че майка ти е станала най-обикновени Обединени нации.

— Да, бабо. Изглежда, че си пада само по чужденци. — В зелените очи на Емили бликна смях, полюляваше се на токове и се радваше на баба си. Дойдеше ли до язвителни забележки, като Ема Харт нямаше втора.

— Като познавам майка ти — продължи Ема, — той е без съмнение с несигурен характер, да не говорим за някоя съмнителна титла. И как му е името?

— Марк Дебоан. Може и да си чела за него, винаги фигурира в клюкарските колони. За характера му си права, но титла няма.

— Какво облекчение! Повдига ми се до смърт от разни там графове, принцове и барони с непроизносими имена, грандиозни идеи и празни портфейли. Майка ти все такива ги намира. Този Дебоан е обаче плейбой, нали?

— Бих го категоризирала като МББ, бабо.

— Какво, по дяволите, значи това, мила?

— Международен Бял Боклук.

Ема прихна.

— А, това за мен е ново. Разказвай по-нататък.

— Употребява се за мъже с подозрително минало, дори минало под въпрос, които имат обществени аспирации, но могат да ги осъществят само в чужда страна, тоест там, където няма да забележат пълната им несъстоятелност. Англичанин в Париж, руснак в Ню Йорк или както в нашия случай — французин в Лондон. Марк Дебоан се навърта около модните къщи на Мейфеър от години и аз съм изненадана, че мама се хвана с него. Толкова ми е прозрачен! Изглежда, с нещо е успял да я залъже. Мен ако питаш, бабо, имам чувството, че мирише.

— Но ти познаваш ли го? — намръщи се Ема.

— Да, още преди мама. — Млъкна, за да не си признае как преди време Дебоан ухажваше и нея. — Направо ужасен!

Ема въздъхна и се запита колко ли ще струва този тип на дъщеря й. Защото нямаше да й бъде евтино. Такива мъже винаги излизат скъпи — често в емоционално, но винаги и във финансово отношение. Спомни си, че миналата година бе дала на Елизабет един милион лири. Навярно досега по-голямата част вече е била изразходвана. Но какво прави онази глупачка с парите си, нея не я засягаше. Просто трябваше да я отстрани и така да запази Александър, Емили и двете петнайсетгодишни близначки.

— Майка ти е невъзможна — рече Ема. — Къде й е умът, за бога? Не си прави труд да ми отговаряш, Емили. А междувременно какво стана с оня настояващ съпруг, приятния италианец?

— Бабо! — изкрещя Емили. — Що за непостоянство? Винаги си твърдяла, че той е жиголо. Впрочем винаги си била нелюбезна към него и бях сигурна, че го презираш.

— Промених си мнението — надменно отвърна Ема. — Излезе, че той не ламти за богатство, а и добре се държеше с близначките. Хайде, ела оттатък да пийнем по един аперитив преди ядене. — Обхвана Емили с ръка и я поведе. — И така, какво стана с Джани?

— Тук е. Изнесе се от апартамента на майка ми, но е още в Лондон. Работи при някаква италианска фирма за антикварни стоки. Често ми звъни да пита за Аманда и Франческа. Привързан е към тях, сигурна съм.

— Ясно — каза Ема и се отпусна на един от диваните. — Иска ми се джин с тоник вместо обичайното шери. Моля те, скъпа, погрижи се.

— Добре, бабо. Май и аз това ще си приготвя. Впрочем, като говорим за природените ми сестрички, смяташ ли да ги оставиш в колежа „Харогейт“?

— Засега. Но съм решила да ги пратя през септември в Швейцария. Впрочем много са добре в колежа… При всички случаи те двете имат нужда от майчинска грижа и от шанса да водят нормален семеен живот. А с майка ти не можаха да имат нито едното, нито другото.

— Вярно е — съгласи се Емили, донасяйки напитките пред камината. — И на мен ми е мъчно за тях. Добре, че ние с Александър случихме най-добрите години на майка си. А какво са разбрали момичетата, когато тя започна да си сменя мъжете? Откакто се раздели с баща ми, имам чувството, че мама пропада все надолу. Но може ли нещо да се направи? Нито ти можеш да направиш нещо за дъщеря си, нито аз за майка си. Тя едва ли ще стане друга… Бедата на горката ми майка е, че страда от страхотна несигурност за себе си, за външния си вид и фигура, за личността си, направо за всичко.

— Така ли мислиш? — възкликна Ема, изненадана от тази забележка. В зелените й очи просветна зло пламъче и с подчертана студенина добави: — Не мога да си представя защо! — Вдигна си чашата. — Наздраве!

— Наздраве, мила бабо.

Ема се вгледа в привлекателната двайсет и две годишна Емили. Момичето заемаше особено място в чувствата й — освен дето беше открита и пряма, бе също обичлива, слънчева, весела, вечна оптимистка, динамична и пълна с ентусиазъм за живот и работа. Ако външно напомняше чупливите порцеланови фигурки на дрезденските овчарки, у нея се криеше извънмерната мощ на политнал експресен влак. Ема знаеше, че в семейството има хора, особено синовете й, които смятаха Емили за лекомислена. Но това тайно я радваше, тъй като осъзнаваше, че Емили нарочно се държи така! Нейната сериозност и усърдието й бяха по-надълбоко! Ема отдавна бе разбрала, че синовете й не харесват своята племенница заради нейната прямост. Неведнъж Емили бе карала Кит и Робин да вият като котараци.

— За човек с твоите грижи днес не ми се струваш особено замислена — рече Ема. — Тази сутрин цялата цъфтиш.

— Не мисля, че моите проблеми са толкова сериозни, бабо. Най-малкото днес.

— Радвам се да чуя това. Когато говорихме във вторник, стори ми се, че си се нагърбила с проблемите на целия свят.

— Наистина ли? — Емили се засмя. — Мисля, че нещата изглеждат много по-ясни, когато съм при тебе. Може би защото зная, че ти винаги можеш да решиш всеки проблем.

— От известно време зная — продължи Ема, — че искаш да се върнеш в Париж и да продължиш работа в тамошния магазин. Нали това искаш да обсъдим? Това ли ти е проблемът?

— Да, бабо — със светнали очи отвърна Емили.

Ема остави чашата си и се наведе напред, внезапно сериозна.

— Боя се, че не мога да те върна в Париж. Мъчно ми е, че трябва да те разочаровам, Емили, но ти трябва да останеш тук.

Радостната усмивка изчезна, лицето на Емили помръкна.

— Но защо, бабо? Мислех, че си останала доволна от моята работа в Париж миналото лято и есента.

— Бях. Много доволна и горда с тебе. Но това няма нищо общо с моето решение. Не, не е точно така. Една от причините да изготвя за тебе нов планове е тъкмо добрата ти работа там. Планове за твоето бъдеще, тясно свързани с компанията „Харт“.

— С компанията „Харт“? — викна Емили и замръзна на канапето, приковала поглед в баба си. — Че къде там мога аз да се наместя? Александър, Сара и Джонатан са в компанията и аз трябва да стана резервно колело? Умряло куче, което няма никаква работа? По начало винаги съм работила за тебе. По магазините. Обичам търговията и ти знаеш това, бабо. Но да ме тикнеш в тази организация? Ужасно! — Емили се зачерви от необикновения си гняв. — Истина ти казвам. Винаги си казвала колко е важно човек да си обича работата. Но да работя в компанията никога няма да приема. Моля те, пусни ме да се върна в Париж. Наистина го обичам оня магазин, искам и занапред да ти помагам да го изправим на крака. Моля те, склони! Моля те, моля те, миличка бабо!

Ема поклати глава:

— Хайде, хайде, Емили, не превръщай всичко това в драма. — Гласът й бе необикновено остър. — И повече не се мъчи да ме придумваш. И освен това до известна степен благодарение на тебе парижкият магазин си е на краката. Така че там вече нямат нужда от тебе. Честно казано, имам нужда от тебе тук.

— Имаш нужда от мене? За какво, бабо? Какво искаш да кажеш? — Очите на Емили се разшириха, изпълнени с безпокойство. Дали пък баба й няма някакви неприятности в компанията? Едва ли. Или нещо със здравето? И това бе неприемливо. Но явно нещо не е в ред. — Какво има, бабо? — Мисълта й за Париж се беше изпарила.

— Няма нищо лошо, мила — усмихна се Ема. — Преди да ти обясня защо те искам тук, ще ми се да изясним бележката ми за твоето бъдеще. Схващам, естествено, че обичаш работата в търговската мрежа, но по-нагоре в „Харт“ не можеш да се придвижиш. Пола и чичо ти Дейвид реално владеят компанията, а Пола един ден ще наследи всички мои дялове. Пола уважава твоите способности и с радост би те задържала при себе си. Но, Емили, вечно ще си останеш чиновничка на заплата, без каквито и да било финансови интереси. Аз…

— Знам това — прекъсна я Емили, — но…

— Остави ме да се доизкажа. Както си научила още през пролетта, на теб оставям шестнайсет процента от компанията „Харт“, а тъй като компанията е много богата, това е една значителна сума. Солидна. Твоето състояние, твоята бъдеща сигурност ще дойдат от дяловете ти в компанията. Затова от сума време си мисля, че ти също трябва да имаш ръка в нейното управление. В края на краищата един ден отчасти тя ще ти принадлежи. — Ема забеляза тревожния израз на Емили и протегна ръка към нейната. — Не се безпокой толкова. Не искам да кажа, че нямам доверие в брат ти, и ти го знаеш. Александър ще води и ще предпазва компанията с всички сили, защото е много предан, и затова не се боя. Въпреки това искам ти да заработиш там заедно със Сенди и братовчедите си. Истински вярвам, че трябва да насочиш тази своя значителна енергия и талант в компанията, в която имаш значителен дял и от която ще пожънеш толкова много успехи.

Емили замълча, прехвърляйки думите на баба си, и след продължителна пауза каза:

— Да, разбирам какво имаш предвид. И зная, че се грижиш и за моите интереси. Но в тази компания няма нищо, което да ми е приятно. Сара винаги е била доволна от своята конфекция и би се противопоставила, ако ме набуташ при нея. Колкото до Джонатан, той смята, че отделът за недвижими имоти е неговото лично малко царство. И ще се възпротиви, ако взема да си пъхам носа там. Тогава? Какво мога да работя аз в „Харт“? Единственото, от което разбирам, е продажбата на дребно. — Гласът й стана несигурен, бе готова да заплаче. Загледа се през прозореца. Перспективата да остави магазинната верига и Пола, която обожаваше, бе за Емили потискаща и тревожна. Но всичко вече е било решено, току-що й стана ясно. Никой не искаше мнението й. Просто й се нареждаше какво да върши. А и този упорит и студен израз на бабиното й лице, познат на всички останали, не оставяше нищо за въображението. Той категорично твърдеше, че Ема Харт ще стори онова, което си е решила, каквото и да е то. Едва преглътна сълзите си. За баба й сълзите, емоциите и всички останали признаци на слабост в бизнеса бяха анатема.

Ема забеляза колко смутено и разтревожено е момичето и веднага разбра, че трябва да разсее грижите на Емили.

— Не приемай това толкова надълбоко, мила. И наполовина не е толкова лошо, колкото си мислиш. А и аз не съм имала никакво намерение да те пращам в отделите, ръководени от братовчедите ти. Няма да бъде честно към нито един от вас. Нито пък възнамерявам да те правя помощничка на Сенди. Нищо подобно. Като ти казвам, че имам нужда от тебе тук, нямам предвид точно тук, в Йоркшир. Искам да работиш в „Дженерал Ритейл Трейдинг“ и там да изучиш всичко за това поделение на компанията. Както виждаш, Емили, ще ми се ти да го поемеш изцяло вместо мене.

За миг Емили помисли, че не е чула ясно. От изненада просто онемя. Вторачи се в баба си и най-сетне успя да каже:

— Сериозна ли си?

— Що за глупав въпрос, Емили? Честно ли мислиш, че аз мога да се шегувам със собствения си бизнес?

— Не, бабо. — Емили прехапа устни, докато преглътне думите на баба си. „Дженерал Ритейл Трейдинг“ беше едно от най-значителните капиталовложения на компанията „Харт“, цяла фабрика за пари. Думите на баба й взеха постепенно да се осмислят. Обхванаха я смесени чувства — беше поласкана, изненадана, разтревожена и уплашена. Но все пак те се оказаха по-слаби от объркването.

— Но как тъй изведнъж реши, че имаш нужда именно от мене? Имаш Ленард Харни, той от години е начело на „Дженрит“ и блестящо си гледа работата. Или поне така си твърдяла.

— Вярно е. — Ема отпи една глътка. — Само че преди няколко седмици Лен ми припомни, че след три години се пенсионира. Настоявах да остане, но той не иска. Разбирам го. Повече от трийсет и пет години е работил при мен. И не помня един ден да е отсъствал, ако не се смятат годишните му отпуски през август. Нямах друг избор, освен да се съглася. — Ема остави чашата, стана и се изправи пред камината. — Лен ми напомни за пенсионирането си, защото смята, че е крайно време да се замисля за негов заместник. Веднага разбрах, че това е идеалното място за тебе. И от месеци се чудя как да ти намеря работа в компанията на място, което ще ти допадне. Сега всичко е готово и съм убедена, че „Дженрит“ ще се възползва от твоите специални качества.

Емили мълчеше. Тя, която винаги имаше мнение по всички въпроси, сега, странно, не намираше думи. Ема я остави да си събере мислите. Разбираше отлично реакцията на момичето — беше пуснала отгоре му бомба. Но мълчанието продължи и Ема, която вечно бързаше да приключва с въпросите, каза:

— Имам нужда незабавно да почнеш работа там. Лен иска веднага да почнете обучението. Може три години да ти се струват много време, но не е така. „Дженрит“ е грамадна компания и ще имаш много неща да научаваш и премисляш. Е, какво ще кажеш? — Емили продължаваше да мълчи. — Хайде, мила, не може да нямаш мнение. Не мога да повярвам, че са ти отрязали езика.

Емили се стегна и несигурно се усмихна на баба си:

— Сигурна ли си? Наистина ли искаш да отида в „Дженрит“?

— Нямаше да ти го предложа, ако в нещо се съмнявах — троснато отговори Ема.

— Ами хората в „Дженрит“? Спокойно ли ще ме приемат?

— Аз съм „Дженрит“, Емили! Или си забравила?

— Не, бабо, не съм. Исках само да кажа, ще ме приемат ли Лен и управителният съвет? Знам, че можеш да назначиш, когото си искаш, компанията е твоя, но Лен положително си има протеже, човек, познаващ добре компанията отвътре.

— Няма такъв човек. Нещо повече, и той мисли, че ти си най-добрият вариант. Според него ти идеално подхождаш да оглавиш една компания за търговия на едро. По редица причини, до една много важни. Твоят опит от магазините, твоите познания в търговията на едро, да не говорим за готовите стоки или за твоите естествени търговски способности. Това, че ми се падаш внучка, е просто съвпадение. Това не го засяга, уверявам те. И още: ти си бързо схватлива и през последните пет години научи много неща.

— Радвам се, бабо, че имам неговото и твоето доверие. — Емили вече се отпускаше и тя откри, че се вълнува от неочаквания обрат на събитията. — Ами Александър? Обсъди ли това и с него?

— Естествено. Мисли, че ти ще бъдещ великолепна.

— А Пола какво казва?

— И тя е доволна. Ще й липсваш в магазините, но и тя вижда добрия смисъл на плановете ми за тебе.

— Значи решено! — Емили не можа да скрие ентусиазма си. — „Дженрит“ е огромна отговорност, но след първоначалната изненада вече съм готова да я поема. Ще се старая и ще сторя всичко да не те изложа.

— Зная, скъпа. — Ема се зарадва от възбудата и от искреността на Емили. Не че се бе съмнявала дали ще приеме предложението. Емили бе достатъчно умна да не й противоречи, а и как би изпуснала случая да стане шеф на такава фирма. Емили обичаше предизвикателствата. Тази мисъл накара Ема да добави: — Абсолютно съм сигурна, че новата работа ще ти допадне, както и престоят ти миналата година в Париж. Също толкова предизвикателно, а и възнаграждаващо.

— Да, зная, че ще бъде така. — Внезапно смутена, Емили си припомни как преди малко бе изпуснала нервите си. С изписан на лицето й срам, взе да се извинява: — Извинявай, че се държах така детински, когато каза, че не мога да се върна в Париж. Глупаво беше от моя страна.

— Разбирам те. Ти беше разочарована. Но така или иначе ще ти се налага често да прескачаш до Париж, пък и по цял свят. Значи има на какво да се надяваш, Емили.