Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (34)

Тридесет и четвърта глава

Пола се събуди в петък сутринта от високите мъжки гласове и дрезгавия смях, който кънтеше отвън.

Тя рязко се изправи и потърка очи, премигвайки от слабата светлина, за момент объркана и загубила представа къде се намира. След това се сети. Разбира се, намираше се в „хамбара“ на Шейн близо до Ню Милфорд. Взирайки се в малкия будилник на бялата плетена нощна масичка, тя забеляза за свое учудване, че вече минаваше десет. Трудно й бе да повярва, че се е успала, и то с четири часа. Обикновено още в шест беше станала и се бе облякла.

Скочи от леглото, отпочинала и изпълнена с енергия, отиде до прозореца, разтвори червените памучни тъкани с диагонална сплитка завеси и погледна в двора. Точно под нея двама мъже седяха и разговаряха край купчина дървен материал.

Не можеше да види Шейн, но разбра, че и той е там, когато го чу да казва:

— Хей, момчета, моля ви малко по-тихо. Дамата горе, която е моя приятелка, все още спи. И когато казвам дама, наистина имам предвид дама — така че внимавайте какви думи употребявате.

Полуусмихната, тя се обърна и огледа стаята с интерес. Миналата вечер бе прекалено изморена, за да й обърне внимание. Сега разбра колко пленителна бе тя, малка и с чара на нещо старинно, с бели стени и боядисан в червено таван. Тук-там бяха разхвърляни бели плетени мебели. Но над всичко се извисяваше месинговото легло, покрито с юрган от различни парчета плат.

Шмугвайки се в малката, свързана със стаята баня, Пола бързо си взе душ, среса се, сложи си малко червило и се върна в спалнята. Обу чифт дънки, а отгоре облече розова памучна риза и дебел тъмночервен пуловер, след което измъкна чифт високи до коленете ботуши от червена кожа и ги нахлузи върху дънките. След като закопча часовника си, тя бързо се спусна по стълбите към кухнята.

Кухнята бе голяма, провинциална, изработена от неодялани греди. По стените висяха медни кухненски съдове, но имаше и всякакви модерни кухненски уреди и всичко блестеше от чистота. Изглеждаше така, сякаш току-що е била почистена. Белите шкафове и плотовете, разположени по протежение на белите стени, проблясваха ярко на слънчевата светлина, проникваща през двата малки прозореца, засенчени от колосани, надиплени пердета на бели и сини карета. Тя надникна навън. Шейн и мъжете не се виждаха никакви.

Пола помириса въздуха. Усещаше се чудесният аромат на кафе и тя започна да отваря шкафовете, за да си намери чаша. Откри една, напълни я и се върна в гостната на „хамбара“.

Спря се в средата на обширното пространство, оглеждаше около себе си, опитваше се да възприеме всичко наведнъж, но скоро осъзна, че е невъзможно. Трябваха й дни, за да погълне всичко това, което Шейн бе успял да постигне в своето местенце. Предната вечер всичко бе изглеждало чудесно, но тази сутрин, на дневна светлина, бе направо смайващо.

„Има само една стая“, бе казал той, докато идваха от Манхатън. Но каква стая само — огромна, поразяваща с измеренията си, с висок таван от открити наклонени греди, пресечени с други, напречни греди, прозорец, от който се откриваше красива гледка и великанска каменна камина. В нея вече гореше огън, а големите цепеници пращяха и хвърляха искри.

Пристъпи към малкото пиано и седна на стола, като сърбаше кафето и продължаваше да се оглежда. Той бе разположил пианото точно в центъра на стаята и Пола разбра защо. Пианото създаваше естествено разделение между кътчето край камината и мястото за хранене в близост до кухнята. И тук преобладаваше предимно белият цвят, но хладината, която се излъчваше от него, бе омекотена от тъмните тонове на дървото. Стените бяха варосани, двете големи широки канапета и дълбоките кресла бяха тапицирани богато с бял плат с диагонална сплитка, завесите бяха подбрани така, че да подхождат на мебелите, върху лакирания дървен под имаше няколко бели черджета. Но картините, гравюрите, книгите и растенията оживяваха обстановката и изпъкваха ярко на белия фон.

Шейн й бе казал, че е търсил старинни предмети в областта и се бе натъкнал на някои наистина хубави антики. Погледът й се спря на две красиви ракли, които не бе забелязала предната вечер, после се насочи към паравана от индийско дърво, който очевидно бе много стар и рядък предмет. Декоративните рисунки върху него представляваха великолепен фон за масата за ядене от махагоново дърво.

Постепенно я обзе смут.

Очевидно бе, че е похарчил доста пари покрай „хамбара“, да не говорим за времето и усилията, които беше положил. Шейн й бе обяснил, че голяма част от промените в интериора е била извършена от Сони и Елен Викърс, от които бе купил „хамбара“.

— Аз само поставих гредовото стълбище и цялото стъкло и довърших скелета на зданието, преди да започна да обзавеждам — бе й казал той.

Независимо от това през последните няколко минути тя бе забелязала нещо, което я разтревожи. Мястото говореше за установеност, беше превърнато в истински дом за някой, който възнамеряваше да живее дълго там. И не само това, в момента той бе някъде навън с дърводелците и режеше дърво за полиците и шкафовете. Щеше да ги постави в малката свободна стаичка, която й беше показал, споменавайки, че възнамерява да я превърне в свой кабинет.

Да не би да мислеше да остане в Америка завинаги? Нямаше ли вече да се върне в Англия? И защо това бе от значение за нея?

Пола скочи рязко и се забърза към камината. Настани се на едно претъпкано кресло и постави чашата на огнището. Погледът й попадна върху цигарите и запалката му и въпреки че пушеше рядко, тя си взе една, запали я и запуши, мислейки усилено за предната вечер. Бяха пристигнали в девет часа точно когато се разрази гръмотевичната буря. Влязоха прогизнали, тъй като трябваше на няколко пъти да ходят до колата, за да вземат покупките и куфарите си. Шейн бе настоял тя да се преоблече със сухи дрехи и незабавно я бе изпратил на горния етаж.

Двадесет минути по-късно тя бе слязла обратно и бе застанала колебливо на прага на същата стая, изпълнена с възхищение. В нейно отсъствие той бе запалил лампите и бе приготвил огъня в камината. Огромното пространство изглеждаше по-задушевно, потънало в мека, гостоприемна светлина, трептящо в съзвучие с мелодията на Боб Дилън „Блоуинг ин дъ уинд“. След като бе стигнала до камината, тя се бе обърнала, за да застане с гръб към огъня, което й бе отдавнашен навик. Точно в този миг учудено забеляза как той излиза от кухнята, носейки две напитки, спретнат и освежен, с проста бяла риза и чифт сини дънки.

— Много си бърз, щом си успял да свършиш всичко това и да се преоблечеш — бе възкликнала тя. Той се бе ухилил безочливо. „Обучението му е цаката, както казват хората, а аз съм бил обучаван от един суров генерал при тежки лагерни условия, нали?“ Тя му бе отвърнала с престорен укор. „Ема Харт да е сурова! Не е хубаво да говориш така за моята прочута баба.“ Подавайки й джина с тоник, той бе чукнал чашата си в нейната и бе заявил: „Ема би оценила по достойнство моето описание по отношение на нея дори ако ти не го сториш“.

Бяха започнали да си припомнят „Гнездото на чаплата“, смееха се бурно и се дразнеха взаимно, а по-късно той бе донесъл голяма дървена паница с пушена сьомга и различни видове сирена. Седнали на пода, вечеряха на масичката за кафе пред камината и пийваха лекото, леденостудено вино „Пюйи-Фюме“. Разговаряха безкрайно дълго, до късно през нощта, за толкова много и различни неща, доволни, че са заедно, всеки отпуснат и спокоен в присъствието на другия.

Към края на вечерта Шейн бе забелязал, че тя непрекъснато потърква врата си и в отговор на зададения със загриженост въпрос тя се бе осмелила да каже: „Схванал се е — сигурно от дългите часове, прекарани зад бюрото. Няма нищо сериозно. Наистина“. Без да каже каквото и да било, той бе клекнал зад нея и бе разтрил раменете, задната част на врата и основата на черепа й.

Припомняйки си сцената, Пола се сети за удоволствието, което бе изпитала, докато силните, здрави пръсти на Шейн бяха масажирали мускулите й и я освобождаваха от напрежението. Не искаше да спира. А по-късно, когато той съвсем невинно я бе целунал по бузата за лека нощ пред вратата на нейната спалня, тя бе изпитала желание да го прегърне. Бе влязла бързо в стаята си, затворила бе вратата, а бузите й бяха пламнали.

Пола рязко се изправи на стола си. Миналата вечер се бе учудила от самата себе си. Сега разбра. Искаше Шейн да я докосва, да я целува. „Погледни истината в очите. Твоите така наречени сестрински чувства към него не са съвсем сестрински. Вече не. Те са сексуални. Той те привлича сексуално.“

Това последно заключение толкова стресна и разтревожи Пола, че тя скочи на крака, хвърли цигарата в огъня и почти се затича към прозореца.

Остана там, взираше се в пейзажа, без да забелязва заобикалящата я красота, и се опитваше да се успокои. Трябва да отстрани тези нови и необикновени чувства, които той пораждаше в нея. Те я разтърсваха, причиняваха й страдание. Нямаше право да се интересува от Шейн О’Нийл — беше омъжена. Освен това за него тя бе само приятелка от детството, нищо повече.

Опитваше се да прогони от главата си мислите за него, но установи, че те отказват да мръднат. Тормозеха я, а във въображението й постоянно се явяваше образът на Шейн — такъв, какъвто бе вчера. Бе изглеждал различен, а в същото време външността и поведението му бяха точно същите, както друг път. Тогава й стана ясно. Тя бе различна и беше погледнала на него от нов ъгъл, с други очи.

„Защо изведнъж започнах да възприемам Шейн по този начин? Защото е красив, мъжествен, забавен и чаровен? Или защото от него се излъчва такъв сексапил? Но той винаги е бил такъв, не се е променил. Освен това чистият сексапил не оказва никакъв ефект върху мен. Неговата сексуалност обаче не е явна. Тя просто съществува като негова съставна част. Господи, трябва да съм полудяла, да мисля по този начин за Шейн. Във всеки случай сексът не ме интересува. Отблъсква ме. Джим се погрижи за това.“

Пола леко потръпна. Пред очите й се изправи Джим. Мери имаше един израз, с който описваше определен вид мъже. Наричаше ги „едно, две, три, хайде хоп, мерси“. Колко на място го бе казала. Пола тежко въздъхна, премигна от светлината, която я прониза — ослепителна каскада от ярка светлина. Мисълта й отново се върна към Джим. Образът на Шейн бе унищожен.

Вчера следобед около четири часа тя бе звъннала в Лонг Медоу. По това време в Англия бе седем часът. Бе говорила с Джим, но съвсем кратко. Бе се държал любезно, мило както винаги, но бързал за някаква вечеря, както й бе казал. Бе й дал Нора, за да може да поговори с бавачката за децата. Лорн и Теса ужасно й липсваха. Когато бе помолила Нора да й даде отново Джим, бавачката й бе отговорила, че той вече е излязъл. Пола не можа да повярва, че той дори не е изчакал, за да й каже довиждане. Вбесена от неговото поведение, бе затворила телефона. Тогава я бе обзело отчаянието. Явно Джим бе забравил сблъсъка им миналата седмица и повода за него.

„Господи, та това беше само преди седмица“, помисли си тя, а в съзнанието й изумително ясно се изписа картината — двамата застанали насред градината. Онзи ден нещо в нея бе умряло. И то никога нямаше да се възроди. Джим се бе държал глупаво, пренебрежително и безцеремонно. „Да, дори безотговорно и безразлично, почти коравосърдечно“, помисли си тя сега, след като отново си припомни сцената. Въобще не се интересуваше от нейните чувства, мисли и нужди. За пореден път тя си призна, че двамата бяха несъвместими. Във всяко едно отношение, не само в сексуален план. Ако сексът беше единственият им проблем, тя щеше да се справи. Поведението му по телефона само бе засилило чувството на отчаяние, което изпитваше по отношение на него. И последните остатъци от чувството й за дълг в брака бяха пометени. И тя отново бе насочила вниманието си към документите на бюрото, благодарна, че има толкова работа, с която да запълни времето си.

„Работата и децата… ето накъде ще насоча цялата си енергия отсега нататък“, напомни си тя за не знам кой път. Връщайки се бързо до камината, тя взе чашата и се запъти към кухнята. Време бе да излезе и да намери Шейн, да му каже добро утро и да го попита какви са плановете им за деня.

Но той беше вече в кухнята и си наливаше чаша кафе.

— А, ето те! — възкликна Шейн. — Хващам се на бас, че момчетата са те събудили, дяволите.

Пола го зяпна глупаво, моментално забелязала грубото му облекло. Беше облечен с безформени шалвари от рипсено кадифе, груби работни ботуши, обемист рибарски пуловер и платнена шапка, килната върху черните му къдрици. Тя поклати глава и се разсмя.

— Какво има? — попита той намръщено, а очите му се замъглиха.

— Дрехите ти! — изпелтечи тя. — Изглеждаш като ирландски черноработник!

— Мило момиче, никой ли не ти е казвал, че аз съм точно такъв. Също като дядо си.

 

 

По-късно сутринта те отидоха с колата до Ню Милфорд.

Докато се спускаха по хълма, той й посочи фермата, където живееха неговите приятели Сони и Елен Викърс, и й спомена между другото, че същата вечер ги е поканил на вечеря.

— Той е музикант, тя е писателка. Забавни са, ще ти харесат — каза той и продължи да обсъжда менюто за вечерта.

Когато паркираха колата, вече бяха решили какво ще сготви тя за вечеря — старомодна вечеря, характерна за северната част на страната, с типичната гарнитура. Щяха да започнат с йоркширски пудинг, агнешко бутче, печени картофи и брюкселско зеле като основно ястие, а за десерт — плодова салата с бишкоти и крем.

Обиколиха сергиите със селскостопански продукти и различните пазари, купиха плодове и зеленчуци, агнешкото и различни други видове месо за уикенда, подправки, свещи и цели купища хризантеми със златист или бронзов оттенък. Запрепъваха се по главната улица, с пълни ръце, шегуваха се и се смееха, с повишено настроение.

Докато се връщаха, Пола осъзна, че се държи съвсем естествено, когато е с Шейн, както и той, когато е с нея. А защо всъщност той да не се държи естествено? Не можеше да прочете мислите й, а дори и да можеше, нямаше да открие нищо необикновено — само приятелски чувства на привързаност, щастливи спомени от младежките им години. За щастие странните и обезпокоителни чувства, които бе породил в нея предната вечер, се бяха стопили напълно през последните няколко часа. Шейн беше просто нейното другарче, нейният добър приятел, част от семейството. Всичко бе отново нормално. Олекна й.

След като се върнаха в „хамбара“, Шейн разопакова покупките и ги прибра, докато тя подреждаше цветята в две големи вази от камък. Докато вършеха всичко това, той рече:

— Страхувам се, че отново ще трябва да направим пикник за обяд. Става ли, Бубе?

— Разбира се. А твоите дърводелци? Не трябва ли да ги нахраниш?

— Не. Донесли са си сандвичи и ми казаха, че ще ядат на обяд, докато ние пазаруваме. Чудя се къде ли са? Трябваше да започнат да поставят едни полици, но тук цари ужасна тишина. — Чувайки ударите на чукове от горния етаж, той се разсмя. — Изказването ми бе твърде прибързано. Явно работят наистина усилено.

Обедът, който изядоха пред камината в хола, се състоеше от сирене „Бри“, големи комати хляб, плодове и бутилка червено вино. По едно време Пола погледна Шейн и рече:

— Да не би да възнамеряваш да останеш в Щатите за цял живот?

— Защо питаш? — Шейн се почуди защо това я интересуваше.

Оглеждайки се около себе си, тя добави:

— Това жилище изглежда така, сякаш в него ще се живее постоянно. Очевидно е, че си пръснал доста пари и си положил доста усилия покрай него.

— Да, оказваше ми целебно въздействие да идвам тук, когато мога, и да работя. Предостави ми възможност да се занимавам с нещо в събота и в неделя, през свободното си време. Нямам много приятели, не водя главозамайващ светски живот. Освен това знаеш, че обичам да престроявам стари жилища. — Той се излегна на стола и замислено я погледна. — Уинстън и аз спечелихме доста пари, когато продадохме онези стари къщички в Йоркшир. Зная, че тук ще стане същото, когато му дойде времето да продам „хамбара“. — Той продължи да я наблюдава. Дали в очите й наистина се четеше облекчение, или той само си въобразяваше?

— Какво ще стане с Бек Хаус? Имам предвид сега, когато Уинстън и Емили ще се женят? — запита любопитно Пола.

— Когато Уинстън беше в Ню Йорк, той каза, че с Емили възнамеряват да живеят там известно време, за да видят дали на Емили ще й хареса. Ако тя се съгласи, ще я купят от мен. Ако ли не… — Шейн повдигна рамене. — Няма проблеми. Вероятно ще продължим да я използваме съвместно като място, където да прекарваме събота и неделя. Или ще я обявим за продан.

— Уинстън ми каза, че те е помолили да му станеш кум.

Шейн кимна.

— А аз ще бъда помайчимата на Емили.

— Да, знам.

— Няма ли да се върнеш в Англия преди това, Шейн?

Ето, на лицето й отново се изписа същото странно, загрижено изражение. Той каза:

— Нямам представа, Пола. Както ти обясних онзи ден, татко иска да прекарам Коледа в Ямайка и Барбадос, а февруари или март може да се наложи да прескоча до Австралия.

— Австралия! — Тя се изправи на канапето. Изглеждаше объркана.

— Да, Блеки е харесал Сидни и последните няколко пъти, които е говорил с татко, е настоявал той да построи хотел там. Говорих със стария вчера сутринта и той е получил писмо от дядо по същия този въпрос. Така че може да се наложи да отида там, за да проуча мястото.

— Блеки е толкова зле, колкото баба. Тия двамата никога ли не спират да мислят за бизнес?

— Ами ти? Или пък аз? — Той се подсмихна под мустак. — Ние сме отломки от два древни каменни блока, не мислиш ли?

— Предполагам, че е така. — Тя се наклони напред, цялата в слух и зрение. — Мислиш ли, че се претоварвам?

— Разбира се, че не. Всъщност да се трудиш е в природата ти, Пола. Така сме били и възпитани — и двамата. Нямам време за паразити. Честно казано, ще полудея, ако разполагам с много свободно време. Обичам да съм на пазара, обичам схватките, далаверите и сделките, както ги обичаш ти. Има и нещо друго, изпитвам истинско чувство на удовлетворение при мисълта, че продължавам бизнеса на семейството, основан от дядо. Сигурно и ти изпитваш същото.

— Да.

— Това се очаква от нас двамата. Чувството за дълг е било възпитавано в нас още от рождение, ние не знаем да живеем по друг начин. Чуй, баба ти и дядо ми са отдали живота си на изграждането на две велики търговски империи, стремили са се да ни осигурят по-добър живот от този, който са водили те в началото, и да ни обезпечат финансово, да ни осигурят независимост и власт. Как…

— Джим твърди, че стремежът към власт води до изолация, убива човешките ценности и човешката душа — прекъсна го Пола.

За първи път споменаваше Джим, откакто бе пристигнала в Ню Йорк, и Шейн моментално се обезсърчи. Покашля се. Нямаше желание да говори за съпруга й, но съзнаваше, че трябва да отговори нещо.

— А ти? Съгласна ли си?

— Не, всъщност не. Нали лорд Актън беше казал, че властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно. Мисля, че това имаше предвид и Джим. Но по дяволите лорд Актън, който и да е бил той. Предпочитам философията на Ема Харт. Тя казва, че властта покварява само тогава, когато тези, които разполагат с нея, биха сторили всичко, за да я задържат. Баба твърди, че властта може да облагородява, ако човек осъзнае, че тя влече след себе си огромни отговорности. Отговорности към другите. Съгласна съм с нея, а не с Джим. Чувствам се отговорна, Шейн. Пред баба, пред хората, които работят за нас, и пред акционерите. И пред себе си.

Шейн кимна.

— Права си, права е и Ема. Само преди миг щях да кажа колко неблагодарни и безсъвестни бихме били, ако бяхме безразлични към това, което наследяваме, ако му обърнехме гръб. Това би означавало да отречем Ема и Блеки и техните свръхчовешки усилия. — Той се изправи и хвърли поглед към часовника. — Почти четири е и тъй като темата, която обсъждаме, е отговорността, ще е най-добре да намеря моите момчета, да им платя и да им кажа да си обират крушите.

Пола също се изправи и вдигна подноса с обяда.

— Денят се стопи! Трябва да започна да приготвям вечерята.

Докато излизаха, Шейн я погледна и закачливо се ухили.

— А за твое сведение, Бубо, лорд Актън е бил английски историк, ревностен католик, член на Либералната партия, депутат и близък приятел на Гладстоун.

— Добре, че ми каза — отбеляза Пола, смеейки се, и влезе в кухнята.

След като зареди машината за миене на чинни, Пола обели картофите, почисти зелето, приготви бутчето, намазвайки го с масло и прибавяйки черен пипер и изсушени листенца розмарин. След като приготви плодовата салата с бишкоти и крем и я прибра в хладилника, тя разби брашното, яйцата и млякото за йоркширския пудинг и омеси тестото, тананикайки си щастливо. Шейн на няколко пъти надникна, докато тя готвеше, за да предложи помощта си, но тя му каза да се разкара. Беше й приятно, изпитваше същото удоволствие, както когато работеше в градината, защото използваше за разнообразие ръцете, а не мозъка си. „Целебно“, помисли си тя, припомнила си изречението му относно работата покрай „хамбара“.

Когато най-сетне се върна в хола, установи, че той е подредил масата, струпал е цепеници от единия край на камината и е пуснал Деветата симфония на Бетховен. Пола се сгуши на дивана, вслуша се в музиката, чувстваше се отпусната и дори малко сънена. Прозя се. „От виното е — помисли си тя, — не съм свикнала да го пия на обяд.“ Притвори очи. Денят беше минал чудесно, за първи път от доста време бе прекарала толкова добре — отсъстваха каквото и да било напрежение и словесни престрелки. Истинско облекчение бе да се държи естествено, а не постоянно да бъде в отбранително положение, както често й се случваше с Джим.

Шейн я стресна:

— Какво ще кажеш за една разходка?

Изправяйки се, тя покри устата си с ръка, като продължаваше да се прозява.

— Съжалявам, така ми се спи. Ще имаш ли нещо против, ако се откажем от разходката днес?

Той застана до канапето и се надвеси над нея.

— Не. И аз самият съм смазан. Станах още когато се зазори. — Не добави, че почти не бе мигнал, знаейки, че тя е в стаята срещу неговата — толкова близко и все пак толкова далеч от него. Страстно я бе желал миналата вечер, бе копнял да я вземе в прегръдките си. Каза: — Защо не подремнеш?

— Това и ще направя. А ти?

— Имам да свърша още малко домакинска работа, да звънна няколко телефона и след това вероятно и аз ще поспя.

Тя се облегна на възглавниците, усмихна се, докато той излизаше, подсвирквайки си. Вече се унасяше, когато се сети, че не бе засегнала въпроса за поведението му през последните осемнадесет месеца. „О, има толкова много време — цял уикенд — помисли си тя. — Ще го питам някой друг ден.“ Хрумна й някаква мисъл, но едва придобила бегли очертания, тя излетя от съзнанието й, преди Пола да може да я проумее. Въздъхна доволно, погълната от музиката и топлината. Само след няколко секунди вече се бе унесла в дълбок сън.