Пола го наблюдаваше. Изглеждаше прекрасно. Мургав, самоуверен, напълно контролиращ себе си. Изразът на лицето й се смекчи, очите й се изпълниха с любов. През изтеклата година, в която връзката им се утвърди, чувствата й към него бяха нараснали. Той бе станал част от нея и тя се чувстваше изгубена, когато бяха разделени, сякаш бе полужива. Непрестанно я изненадваше. Въпреки че го познаваше от най-ранно детство, никога не бе осъзнавала изцяло колко много може да се разчита на него при всякакви обстоятелства или извънредни положения. Имаше огромно чувство за отговорност както към нея, така и към всяко едно нещо, което бе важно в живота му. Силата на характера му предизвикваше страхопочитание. Той е железен човек, мислеше си тя.

Наблюдаваше го с обич, докато се връщаше с питиетата. Шейн отвърна на усмивката й, подаде й водка с тоник и седна до нея.

Допря чашата си до нейната и каза:

— Да пием за следващия месец, Пола, за началото на следващата година.

— За 1971 — каза Пола.

— Тя ще бъде нашата година, скъпа. Всичко ще се уреди с Джим. Ще бъдеш свободна. Само помисли, ще бъдеш отново тук през януари, а това не е твърде далече във времето. Вече можем спокойно да кроим плановете си за бъдещето. Най-сетне.

— Толкова се радвам — каза тя, но блестящите й очи потъмняха тревожно.

Шейн забеляза. Намръщи се.

— Не харесвам това изражение на лицето ти, Пола. Какво има?

Тя поклати глава, засмя се весело.

— Нищо. Просто ще бъда щастлива едва когато говоря с Джим и уредя взаимоотношенията си. Толкова е разстроен, отказва да признае, че нещата не вървят, заравя главата си в пясъка. Знам, вероятно мислиш, че недостатъчно ефективно се справям със ситуацията. Но разбери, трудно е да говориш на някой, който просто не иска да слуша. — Протегна ръка и стисна неговата. — Съжалявам. Тъпча на едно място. Повтарям се.

— Всичко е наред. Разбирам. Но ще се занимаеш с него, когато се върнеш. — Шейн се ухили, като добави: — Би трябвало да го затвориш в една стая, да заключиш вратата и да скриеш ключа. По този начин ще трябва да те изслуша.

— Ако е необходимо, точно това ще направя. Обещавам. Решила съм да свърша с това един път завинаги. Разбира се, моментът не е подходящ, две седмици преди Коледа. От друга страна, предполагам, че едва ли има подходящ момент за обсъждане на развод… емоционалните ситуации са винаги трудни.

— Да. — Той се наведе напред. — Знам, че няма да е лесно, Пола. Бих желал да мога да бъда до теб в Англия, ако имаш нужда от мен, но трябва да замина за островите, нямам избор. Въпреки това — спря, погледна я напрегнато — ще долетя в Лондон незабавно, ако не можеш да се справиш сама.

— Знам, че ще го направиш, но ще се оправя сама. Наистина, Шейн.

Настъпи кратка тишина. После тя каза:

— Благодаря ти за миналия месец. Чудесно беше да прекарам с теб един период от време без прекъсване. Чувствам се много по-добре, отколкото когато пристигнах през ноември… във всяко едно отношение.

— Също и аз. Помисли, Пола, за теб това беше триумфален месец. Успя да подновиш договора с Дейл Стивънс, победи Мариот Уотсън в спора за „Ситекс“, нещо, което би трябвало да те кара да се чувстваш добре. И може би твоят успех предрича добро бъдеще. Трябваше да се справиш с много трудности.

— Ти ме измъкна, Шейн. Ти ме подкрепи и утеши. По-силна съм от всякога заради теб, заради любовта и разбирането ти. И по въпроса за „Ситекс“… — Гласът й заглъхна неубедително. Погледна го внимателно и сбърчи нос. — Знам, че няма да ми се присмиваш, когато ти разкажа за това, защото и ти си един суеверен келт…

Отново спря. Погледът й не се отместваше от лицето му.

— Няма да ти се присмивам. Така че продължавай.

Изящните й устни се извиха в усмивка и тя поклати глава с нескрита самоирония.

— Добре, когато за първи път чух за експлозията на „Емърем III“ не можех да спра да мисля, че това е лошо знамение, знак за предстоящи, още по-ужасни бедствия. И в известен смисъл бях права. Поглеждайки назад, си давам сметка, че изминалите четиринадесет месеца бяха препълнени с проблеми… Смъртта на Мин, безредиците в Ирландия по време на експлозията. Нарастващите съмнения на баба за Джонатан, безсрамното поведение на Сара към мен, интригите й, с цел да сложи ръка върху бутиците на „Харт“, разпадането на брака ми. Ужасното поведение на леля Елизабет, страхът от скандал поради развода й и позицията на Джани. Продължаващите трудности със „Ситекс“, вътрешните борби в тази компания, да не говоря за самолетната катастрофа на Джим и после нервната му криза. Внезапната смърт на Блеки и кончината на баба толкова скоро след това и всичките онези ужасни скандали в семейството по повод завещанието й. — Тя сви устни. — Чувствам се, като че ли някой ме е проклел или по-скоро семейството на Ема.

Шейн взе ръката й в своята.

— В известен смисъл на теб ти се събра повече, отколкото трябва. Но нека да сме обективни. Първо, Блеки беше на осемдесет и четири години, а Ема на осемдесет и една, така че трябваше да се очаква, че те ще умрат скоро. И те умряха спокойно, Пола, след дълъг и продуктивен живот. Второ, ти постави край на виковете и крясъците относно завещанието й в определени среди. Уреди много от проблемите в „Ситекс“, а интригите на Сара срещу теб бяха пресечени още в самото начало от Ема. Джим очевидно се е възстановил. Антъни и Сали са щастливо женени и имат чудесен син. Даже леля ти Елизабет се отърва безпроблемно и изглежда щастлива с Марк Дебоан. Колкото до твоя брак, той изглеждаше обречен дълго преди „Емърем III“ да експлодира.

Той я прегърна, целуна я по бузата, после се отдръпна, вгледан в лицето й.

— Какво ще кажеш за положителните страни? Блеки и Ема можаха да отпразнуват заедно осемдесетия й рожден ден и прекараха осем чудесни месеца, обикаляйки света. Емералд Боу спечели Гранд Нешънъл, което бе триумф за дядо. Едуина се помири с Ема, която живя достатъчно дълго, за да види Емили омъжена за Уинстън, а Александър женен за Меги. Имаше много щастливи събития и много хубави неща се случиха наред с лошите.

— О, Шейн, толкова си прав. Колко ли глупава изглеждам.

— Съвсем не, и както каза, няма по-суеверен човек от мен. Все пак опитвам се да търся дъгата. Такава има, знаеш.

Изражението му се промени и той я погледна с тъмните си очи, в които се появи въпрос.

— Когато ми телефонира онази нощ през октомври след прочитането на завещанието на леля Ема, каза, че тя ме е направила един от нейните наследници, защото ме е обичала като член на семейството си и поради дългогодишното си приятелство с дядо ми. И знам, че продължаваш да го повтаряш, но…

Той се облегна, бръкна в джоба си за цигари, взе една, запали я. Пушеше замислен, вгледан в далечината.

Наблюдавайки го отблизо, с нараснал интерес, Пола реши да опипа почвата:

— Какво искаш да кажеш, какво намекваш, Шейн?

— Не мога да спра да се чудя дали Ема не е имала други причини, или по-точно, друга причина.

— Каква точно?

— Може би Ема е знаела за нас, Пола.

— О, Шейн, не мисля — възкликна Пола, поглеждайки го учудено. — Сигурна съм, че би ми споменала нещо. Знаеш колко близки бяхме с баба. Във всеки случай би казала на Блеки, знам това, и той със сигурност би говорил с теб. Не би устоял.

Шейн посегна към пепелника.

— Не съм толкова сигурен като теб. Ема бе най-умната личност, която съм познавал. Съмнявам се дали би казала нещо при съществуващите обстоятелства. От една страна, не би искала да нарушава моята или твоята интимност и не би казала на дядо, защото би се страхувала, че той ще се разтревожи. Нека да погледнем нещата реално, тя ми остави годежния си пръстен, надявайки се, че един ден ще го дам на теб!

Пола каза:

— Вероятно просто е мислела, че ти си този, който трябва да притежава пръстена, че по право е твой, имайки предвид откъде е дошъл. Той е много ценен. Освен това ти остави картината, която също бе подарък от дядо ти.

— Вярно. Но, Пола, един милион лири за мен! Това, по дяволите, е твърде голям подарък, измерен по каквито и да е стандарти.

— Съгласна съм. — Пола му се усмихна и ясните й сини очи, проблясващи с виолетови светлини, се изпълниха с нежност и топлина. — Баба ми много държеше на теб, Шейн. Смяташе те за един от внуците си. И погледни, какво ще кажеш за Мери? Баба бе страхотно щедра и към нея.

— Да. — Шейн въздъхна. — Бих искал да знам реалната истина. Но не мисля, че някога ще я знам. — Внезапно го напуши смях и очите му заиграха закачливо. — Трябва да призная, иска ми се да мисля, че Ема е знаела за нас и е одобрявала.

— Има нещо, в което мога да бъда сигурна, Шейн. Знам, че би ни дала благословията си. — Пола спря рязко, когато по високоговорителите се чу информация. Погледна го и направи гримаса. — Дотук, скъпи, обявиха моя полет. — Направи опит да стане.

Шейн я задържа. Прегърна я и прошепна в косата й:

— Толкова те обичам, Пола. Помни това през следващите няколко седмици.

— Как бих могла някога да забравя? Това е част от голямата ми сила. Аз също те обичам, Шейн, и ще те обичам до края на живота си.

Емили каза:

— Не, Джим, не е пристигнала още. Очаквам я всеки момент.

Като придържаше слушалката между ухото и рамото, Емили вдигна ципа на полата си, продължавайки да слуша Джим. Той се обаждаше от Йоркшир и я бе хванал точно когато се обличаше.

След няколко секунди Емили обясни нетърпеливо:

— Знам, че самолетът е кацнал. Проверих на Хийтроу. Кацнал е навреме. Докоснал е пистата точно в седем и тридесет. Пола трябва да премине митница и след това да излезе в града.

Емили погледна часовника върху масичката до леглото.

— Господи, още е само девет, Джим. Виж какво, трябва да тръгвам. Ще й кажа да ти се обади в минутата, в която влезе.

— Излизам от офиса, Емили — каза Джим. — Тръгвам с кола за Лондон. Кажи на Пола да не си прави труда да идва в Йоркшир, както планираше. Ще я видя на „Белгрейв Скуеър“ тази вечер. И теб, и Уинстън също. Хайде да вечеряме заедно, да направим прощално парти.

— О, да — промърмори Емили. — Разбирам какво имаш предвид. Заради заминаването на Уинстън за Канада утре.

— Да… и аз отивам с него, Емили. Току-що приключих разговора си от нашия лондонски офис и той е очарован, че съм решил да се присъединя.

— О — каза с изненада Емили. — Добре, да, ще му правиш компания, предполагам. Ще се видим довечера, Джим, довиждане.

— Довиждане, Емили.

Тя постави слушалката върху вилката и продължи да я гледа втренчено. Направи гримаса, чудейки се дали Уинстън наистина бе толкова доволен, колкото Джим мислеше. Съмняваше се. Никой от тях нямаше достатъчно време за Джим Феърли тези дни.

Телефонът иззвъня отново. Емили бързо го вдигна, със сигурното чувство, че това бе съпругът й.

— Да, Уинстън — каза тя.

Уинстън се засмя.

— Как разбра, че съм аз?

— Защото преди минута говорих с Джим. Търсеше Пола. Каза ми, че заминава за Торонто с теб. Не си ли развълнуван до безкрайност? — попита саркастично.

— Страхотно — каза Уинстън. — В действителност няма причина да идва с мен, но не можех да му кажа да върви по дяволите. Той притежава десет процента от новата компания и е любопитен относно последната придобивка, иска да огледа новия вестник. Знаеш колко странен е тези дни, дори започва да става досаден.

— Досадно ще е за теб, Уинстън — въздъхна Емили. — Виж, надявам се, че няма да започне да се бърка в Сентинъл на Торонто. В редакторската работа, имам предвид. Това би могло да те забави. Хубаво би било да се върнеш за Коледа, Уинстън.

— Ще си дойда, не се безпокой, любима. Колкото до Джим, ще го отрежа, ако започне да се бърка.

— Той предложи всички да вечеряме заедно довечера. Прощално парти, така го нарече. Предпочитам да сме сами, но предполагам, че ще трябва да се присъединим към тях — каза Емили с ревнив тон.

— Нямаме избор. Във всеки случай позвъних, за да ти кажа, че Джим идва с мен в Канада. Трябва да бързам. Всеки момент ще открия заседанието.

След като се сбогува, Емили извади жакета си от гардероба и го облече. Бързо слезе по стълбите на мезонета на „Белгрейв Скуеър“, където двамата с Уинстън бяха отседнали за уикенда, и се отправи към кабинета.

В утринта на този мрачен понеделник стаята, умело аранжирана в светла гама, бе изпълнена със студена декемврийска светлина. И все пак тя създаваше весело настроение с вазите свежи цветя, горящата камина, многобройните лампи, които топло светеха. Емили забеляза, че Паркър бе внесъл поднос с кафе и три чаши и чинийки. Брат й трябваше да пристигне в десет часа, веднага след Пола.

Емили телефонира на секретарката си в лондонския офис на „Дженрит“ и обясни, че ще отсъства до края на деня. Когато затвори телефона, чу гласа на Паркър, който поздравяваше Пола във фоайето. Скочи и изтича да посрещне братовчедка си.

— Каква чудесна изненада да видя усмихнатото ти лице — каза топло Пола, хвърляйки се в прегръдките й. — Не очаквах да бъдеш в Лондон. Какво правиш тук?

— Сега ще ти обясня.

Пола се обърна към иконома.

— Тилсън остави багажа в колата, Паркър, тъй като ще ме закара в Йоркшир по-късно днес.

Емили каза:

— О, Пола, Джим позвъни преди малко. Тръгнал е за Лондон. Искаше да знаеш това и предложи да останеш тук тази вечер.

Пола прехапа устни, преглътна разочарованието си и промърмори:

— Ясно. — Усмихна се слабо на иконома. — Бихте ли помолили Тилсън да внесе багажа ми, Паркър.

— Да, мадам. — Паркър отиде към входната врата.

Пола хвърли наметката си от норка върху един стол в хола и последва Емили в кабинета. Затвори вратата, облегна се на нея и извика разпалено:

— По дяволите. Джим знаеше, че имам силното желание да замина право за Йоркшир и да видя Лорн и Теса! Каза ли защо така внезапно е тръгнал за града!?

— Да. Уинстън заминава утре за Торонто, да инспектира положението с новия вестник. Джим е решил да се присъедини.

— О не! — извика Пола и лицето й се изопна. Приближи се до камината и тежко се отпусна на дивана. Гневът бушуваше в нея. Джим пак изчезваше, както направи през октомври, когато бе заминал за Ирландия при Едуина. Шесто чувство ли имаше? Предусещаше ли по някакъв начин момента, когато тя искаше да подеме разговор за развод?

Емили стоеше до камината, наблюдавайки внимателно братовчедка си. Накрая каза:

— Изглеждаш ужасно разстроена, Пола. Какво има?

Пола се поколеба, после се довери.

— Не мисля, че ще се изненадаш, Емили, ако ти кажа, че ние с Джим имаме много лични проблеми за обсъждане. И за разрешаване. Надявах се да разчистя нещата през следващите няколко дни. Сега той заминава. Отново. Ако не го убедя да отложи пътуването си с Уинстън, ще трябва да чакам да се завърне от Канада, за да говоря с него.

Емили се отпусна на дивана и я потупа по ръката.

— От дълго време знам, че нещата между вас не вървят, Пола. Ти би трябвало да говориш с Джим, и то за развод, ако искаш мнението ми. И Уинстън мисли така.

Пола потърси погледа на Емили.

— Нима е ясно за всеки?

— О, не, не за всеки. Но най-близките ти са наясно.

— А родителите ми? — попита бързо Пола.

— Баща ти съзнава, че има голямо напрежение между вас, и е разтревожен от положението, но не съм сигурна за леля Дейзи. Искам да кажа, тя не разбира колко е лоша ситуацията, Пола. Тя е толкова добра, винаги прощава на всеки.

Пола въздъхна уморено.

— Мислиш ли, че ще мога да го убедя да не заминава за Канада?

— Не, определено не. Заради онези акции, които баба му остави, Джим доби самочувствие на част от новата компания и иска да си натопи пръстите в меда. Тези дни е станал непоносим.

Пола почувства внезапна отпадналост. Уморено примижа.

— Мразя тези нощни трансатлантически полети.

Емили кимна. Пое дълбоко въздух и каза:

— При всички положения няма да можеш да заминеш за Йоркшир днес, Пола. На Александър му трябваш тук, в Лондон. Той пристига след няколко минути, за да се срещне с нас.

— Какво се е случило? — Внезапно нещо проблесна в съзнанието й. — Да не е Джонатан?

— Да, опасявам се, че е той.

— Разкажи ми всичко. — Пола погледна тревожно Емили. Решително отхвърли мисълта за Джим и развода.

— Александър предпочита сам да те информира, Пола. Каза ми да те помоля да почакаш, докато дойде. Твърде комплицирано е. И аз пристигнах в Лондон заради Джонатан. Александър искаше да бъда тук за срещата с теб. В действителност двамата с него разнищихме ситуацията през последните две седмици.

— Искаш да кажеш, че сте знаели през цялото това време и не сте ми казали?

— Искахме да бъдем сигурни и заедно да направим план. Също така трябваше да говорим с Хенри Роситър и Джон Крофорд. Трябваше ни техният съвет. Ще предприемем драстични стъпки, Пола.

— Толкова ли е лошо?

— Твърде сериозно. Въпреки това Сенди и аз контролираме положението. Сара е замесена в известна степен.

— Както си и мислехме — въздъхна Пола. Тревогата й нарасна.

Вратата се отвори тихо и Александър влезе в кабинета.

— Добро утро, Емили. Добре дошла, Пола. — Приближи до дивана, целуна ги двете и седна срещу тях. — Не бих имал нищо против чаша кафе, Емили — каза на сестра си. — Вървях пеша от „Итън Скуеър“, а времето е ужасно тази сутрин. Замръзнал съм.

— Да, разбира се. — Емили вдигна сребърния чайник, наля. — За теб, Пола?

— Да, аз също бих желала. — Погледът й пронизваше, когато се спря на Александър. — Трябваше да ме известиш.

— Честно казано, мислех да го направя, Пола. Двамата с Емили го обсъждахме надълго и нашироко и накрая решихме, че няма смисъл. Щеше да се безпокоиш, а нямаше да можеш да направиш нищо от Ню Йорк. Освен това ръцете ти бяха вързани със „Ситекс“. Не исках да те дърпам обратно в Лондон. Още повече, стигнах до корена на всичко това в края на миналата седмица.

Пола кимна.

— Кажи ми всичко, Сенди.

— Добре, слушай. Планът на Филип сполучи. Малкълм Перинг ми помогна да разоблича Джонатан, но имах друг извор на информация. Този източник ми даде възможност наистина да го пипна. Но избързвам. По-добре да започна отначало.

— Моля те — каза Пола.

— Малкълм Перинг предложи перфектна имуществена сделка на „Харт Ентърпрайс“. Занесе я на Джонатан, който прояви значителен интерес. След това нищо не стана. Малкълм продължи да му звъни по телефона в продължение на две седмици, а Джонатан все отлагаше. Чак в средата на септември Джонатан покани Малкълм да намине в офиса му за среща. В началото Джонатан му наговорил глупости, казал, че сделката е отлична, но накрая отхвърлил предложението. Заявил, че в „Харт Ентърпрайс“ не могат да се справят с нея точно в този момент. Предложил на Малкълм да отправи сделката към човек с име Станли Джарвис от новообразуваната компания „Стоунуол Пропъртис“. Обяснил, че Джарвис му е стар приятел, на когото може да се разчита и който се занимава с големи сделки в областта на недвижимата собственост.

— Не може да бъде — промълви Пола. — „Стоунуол Пропъртис“ принадлежи на Джонатан Ейнсли.

— Точно така. И още нещо — Себастиян Крос му е партньор.

— Тази противна личност! Уф! — потрепери Пола.

— Сара също има пари в компанията — заяви Александър. — Глупаво момиче.

— Джонатан отново я подведе така, както когато беше дете — отбеляза тихо Пола.

— Точно така — намеси се Емили. — Само че този път последствията за нея са значителни.

— Да — намръщи се смутено Пола, после запита: — Но как успя Малкълм Перинг да разкрие всичко това?

Александър отговори:

— Не той. Аз го направих. Малкълм Перинг се съгласи с идеята на Джонатан, тъп като това бе самата цел на плана ни — да го хванем на местопрестъплението, така да се каже. Малкълм два пъти се срещна с този Джарвис и изведнъж Себастиян Крос се появи на сцената. Сега той е на предна позиция в компанията, въпреки че Джонатан очевидно се крие зад подставени лица, тъй като името му не се появява никъде.

Александър запали цигара и продължи:

— Малкълм започна преговори с Крос и Джарвис, играейки по свирката им, като ги караше да вярват, че е готов да сключи сделката със „Стоунуол“. Не одобри никой от тях и подозираше, че компанията е нестабилна финансово. Направи много разследвания, говори с хора от града и подозренията му скоро се потвърдиха. Както бе планирано, Малкълм започна да се отдръпва за голямо учудване на Джарвис и Крос. Те се уплашили да не загубят сделката и започнали да се хвалят с големия бизнес, с който напоследък се занимавали. Малкълм ми донесе тази информация. Прегледах преписките в отдела ни за недвижима собственост късно една вечер и открих, че ние бихме могли да извършим всички тези сделки. Джонатан ги е прехвърлял към „Стоунуол“. Това приключи за мен въпроса, Пола. Знаех със сигурност, че е абсолютно виновен. Малкълм най-накрая прекрати преговорите със „Стоунуол“, обяснявайки, че друга компания, занимаваща се с недвижима собственост, е направила изключително предложение и партньорите му настояват фирмата да го приеме.

— И те повярваха ли? — попита Пола.

— Нямаха друг избор. Бях вече готов да връхлетя върху Джонатан, но тъкмо тогава съвсем неочаквано ми попадна една друга информация. За четиридесет и осем часа получих достатъчно доказателства срещу Джонатан, за да го обеся.

— Откъде дойде новата информация? — Пола се наведе напред енергично, изпълнена с любопитство.

— Джон Крос.

— Александър, шегуваш се! — Учудването на Пола бе очевидно. — Джон Крос — повтори тя и очите й се разшириха, когато се отдръпна и погледна подозрително Александър. — Не го вярвам.

— Това е истината.

— Но защо би ти се доверил?

— В действителност, Пола, Джон Крос искаше да се довери на теб. Влезе във връзка с мен просто защото ти не беше тук. Помоли ме да отида в Лийдс да го видя… беше в болницата „Сейнт Джеймс“.

— О — каза Пола. — Какво му е? Много ли е болен?

— Горкият старец — промърмори той. — Почина, Пола, Джон Крос почина само няколко дни след като го видях. Опасявам се, че беше рак. Бе съсипан от него и очевидно изпитваше голяма болка.

— О, Сенди, какъв ужас. — Пола сви устни. — Горкият човек. Не бих го пожелала на никого. И не бе толкова лош. Слаб, малко объркан може би и под влияние на този негов негоден син.

Александър прочисти гърлото си.

— Незабавно тръгнах с кола за Лийдс и отидох да видя Джон Крос в болницата. Бях при него почти четири часа. Лекарят ми разреши да остана толкова дълго, защото, защото той умираше. Джон Крос говори за теб известно време. Каза, че много те уважава, Пола, възхищава се от честността и справедливостта ти. След това обясни, че си била много внимателна към него през есента на 1969, когато си го видяла в Лондон. Казах му, че знам за вашата среща. Говори за търпението и любезността ти към него през този ден и каза, че разбира защо не си била заинтересована от възобновяване на преговорите за придобиването на „Еър Комюникейшънс“… Компанията му повече не е имала никакви реални авоари поради продажбата на сградата. В този момент започна да се разкрива. Честно казано, бях смаян, когато ми повери, че „Стоунуол Пропъртис“ били купили сградата на Еър за петстотин хиляди лири. Очевидно синът му го е убедил да продава. Той твърдеше, че е бил измамен от тях, тъй като сградата е струвала най-малко един милион. Трябваше да се съглася с него. Джон Крос се разстрои много, когато ми разказа следното: „Представете си моя шок, когато преди шест месеца открих, че моят син е бил този, който ме е ограбил, който ме е разорил, който погуби шанса на «Еър Комюникейшънс» да се възстанови. Сърцето ми се разби от това, че Себастиян би могъл да ми причини такова ужасно нещо. Моят син… моето единствено дете“. Започна да плаче и не мога да кажа, че го обвинявам.

— Какво ужасно нещо му се е случило… Баба винаги е била права по отношение на Джонатан… Тя го подозираше по време на преговорите за „Еър Комюникейшънс“ — каза Пола.

— И е имала причини. — Александър кръстоса крака и се облегна. — Мистър Крос искаше да знаеш, искаше ние да знаем, че Джонатан е партньор на Себастиян и че е работил срещу Ема в продължение на много години. Заяви, че мрази предателството в семейството, и каза, че иска да умре с чиста съвест.

Пола въздъхна и повдигна умореното си лице.

— Какво друго разкри за „Стоунуол Пропъртис“?

— Не много, най-малкото нищо повече от това, което вече знаех от Малкълм. Мистър Крос потвърди, че Джонатан е отклонявал сделки и ги е прехвърлял на „Стоунуол“, и ми повери, че синът му го е изстискал, взел му е последното пени. Старецът обясни с горчивина, че само благодарение на щедростта на сестра си е имал възможност да получи лична стая и лични лекари в „Сейнт Джеймс“. Пола, старият мистър Крос умря в мизерия.

Пола не можа напълно да осъзнае причината, поради която очите й се изпълниха със сълзи. Изкашля се в длани и посегна към цигарите на Александър.

— Ужасно, че е трябвало да завърши дните си по такъв ужасен начин… предаден от собствения си син.

Емили не се стърпя.

— Себастиян Крос е копеле. И Джонатан Ейнсли не е по-добър от него, нали, Сенди?

— Така е. — Александър хвърли продължителен поглед на Пола. — Джон Крос ми каза нещо друго — и то е най-лошата част от всичко. И заради това имам намерение да накажа Джонатан, Пола, наистина да го накажа. При опит да освободи „Стоунуол“ от гаранция, при сериозни финансови трудности, Джонатан е взел на заем много пари — срещу акциите си в „Харт Ентърпрайс“.

Пола се втрещи и загуби самообладание. Зяпна братовчедите си, после пое въздух.

— Но на него не му е разрешено да прави това!

— Точно така! — извика Емили. — Заради това можем да го спипаме… В действителност той сам се е приковал на кръста, нали?

Пола кимна и попита рязко:

— Сигурни ли сте, че няма някаква грешка?

— Никаква — отговори Александър. — Джон Крос знаеше за заема, не ме питайте откъде, но знаеше. Не пожела да разкрие източника си, нито пък разбираше истинското значение на информацията си за нас. Просто искаше да ни даде сигнал за действията на братовчед ни. Мисля, че обвиняваше Джонатан за прегрешенията на сина си, въпреки че не съм сигурен, че е прав. Обаче можа да ми даде името на финансовата компания, която е дала заема на Джонатан. Очевидно Джонатан не е могъл да заеме от банка — те биха искали да знаят твърде много.

— Не мога да повярвам, че е толкова глупав — каза Пола. — Бил е наясно, че не му е разрешено да използва акциите си в „Харт Ентърпрайс“ като допълнителна гаранция, нито пък че може да ги продаде, освен на друг акционер.

— Правилно — прекъсна я Александър. — Можеше да ги продаде само на мен, Емили или Сара. Това са законите на компанията, които са точно записани от баба в параграфите на корпорацията. Тя искаше да бъде сигурна, че „Харт Ентърпрайс“ ще остане частна компания, семеен концерн без намесата на външни лица, и направи всичко възможно, за да осигури това.

— С коя финансова компания се е замесил?

— „Файненшъл Инвестмънт енд Лоун“.

— Господи, Сенди, те са мошеници — възкликна с ужас Пола. — Всички знаят, че те са съмнителна група. Как може да е толкова глупав?

— Казах ти, не е могъл да отиде в банка. Една банка би поискала да знае всичко относно онези акции, както всяка финансова компания с добра репутация.

— Колко пари е заел и срещу колко акции? — запита Пола.

— Заложил е седем процента от акциите си, малко по-малко от шестнайсетте си процента, и е получил четири милиона лири срещу тях. Обаче компанията за заеми го е излъгала. Онези акции струват двойно повече, освен, разбира се, ако не могат да бъдат продадени на някой — с изключение на някой от нас. Все пак финансовата компания не е знаела това в момента, когато е давала заема. Сега го знаят.

Пола изпита облекчение и разтревоженото й изражение изчезна.

— Ти плати полицата му и възвърна акциите, нали, Сенди?

— Направих го. Миналият четвъртък двамата с Емили се срещнахме с управителния директор на тази съмнителна малка компания заедно с Хенри Роситър и Джон Крофорд. Беше много неприятно и имаше много силни думи, разгорещени спорове и общи разпри. Върнахме се отново в петък и аз им платих техните четири милиона лири, а те ми върнаха акциите. Трябваше да се плати някаква лихва, но Хенри и Джон бяха непреклонни, отказаха да ми позволят да я платя. Казаха на управителния директор да търси Джонатан. Това са всичките кръвопролитни подробности.

— Откъде вие с Емили намерихте четирите милиона? Собствени пари ли употребихте?

— Не. Джон Крофорд откри начин „Харт Ентърпрайс“ да откупи обратно акциите, вместо една отделна личност. Както знаеш, Пола, малко преди да умре, баба оформи множество юридически документи във връзка с „Харт Ентърпрайс“. Имам изключителни пълномощия и свобода в много отношения, особено когато става дума за общия интерес на компанията. Джон и Хенри са съгласни, че тази ситуация с Джонатан е точно такова положение. Въпреки това им казах, че двамата с Емили имаме най-доброто желание да закупим тези акции в бъдеще, ако решат, че това е уместно.

— Ясно. — Пола стана и се приближи до камината. — Замесени ли са акциите на Сара?

— Не. Колкото и да е глупава, никога не би рискувала акциите си — отговори Александър.

— Какво смяташ да правиш с Джонатан и Сара? — попита Пола и погледът й се изостри.

— Имам намерение да уволня и двамата. Днес по обяд. Свикал съм събрание. Бих искал да присъстваш, Пола.

Към следващата част или към съдържанието

Барбара Тейлър Брадфорд Да задържиш мечтата (46)

Метаданни

Данни

Да задържиш мечтата

Да задържиш мечтата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четиридесет и шеста глава

Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (46)