Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (25)

Двадесет и пета глава

— Започвам да мисля, че Джим и аз винаги ще се разминаваме в целите си, татко — каза Пола.

Дейвид Еймъри, който стоеше на барчето във всекидневната на апартамента си в Реджънт Парк, се обърна. Тези думи го бяха разтревожили, защото бе доловил раздразнение в гласа на дъщеря си.

— В какъв смисъл, скъпа?

— Той вижда нещата твърде различно от мен. Това, разбира се, е нормално, защото всеки си има собствени виждания за света, за живота и всеки от нас се справя с проблеми, хора и ситуации толкова добре, колкото може. Но Джим никога няма да приеме, че е допуснал грешка, и непрекъснато ме обвинява в опърничавост.

Дейвид не отговори. Кисела усмивка проблесна в студените му, умни очи, когато се срещнаха за миг с очите на дъщеря му. Той се обърна към бара и напълни повторно чашите. Занесе ги до дивана, разположен пред високите прозорци, подаде на Пола водката и тоника и седна срещу нея. Намествайки се в креслото, Дейвид отпи от скоча си и попита:

— Той смята, че си се противопоставяла прекалено силно на бъркотията в Ирландия. Така ли е?

— Да.

Дейвид кимна замислено.

— А мислиш ли, че е било така?

— Не, не мисля.

— Добро момиче. Винаги съм се възхищавал на твоята решителност и непоколебимост. Ти си една от малкото жени, които не променят становището си. Така че разчитай на своите оръжия и не позволявай на Джим да те разстройва особено когато си сигурна в правотата на действията си. Не можем да бъдем доволни от всеки, който срещаме през живота си, Пола, важното е да останем верни на себе си, а това е твоето предимство.

— Да, знам, че е така. — Пола се загледа пред себе си и каза някак напрегнато: — Имам достатъчно здрав разум да го приема, но в този случай, убедена съм в това, беше правилно да взема предпазните мерки, които взех, да погледна навсякъде, за да се осигурим срещу всяка случайност. В Ирландия може да има статукво и официалните документи може да са разгледали историята по рутинния начин, поне засега. Но това още не значи, че сме вън от опасност.

— Естествено, че не сме и няма да бъдем, освен чак след аутопсията и разследването. — Дейвид се загледа замислено в чашата си. — На мен лично не ми харесва особено историята със статията, която се появи днес в някои вестници относно полицейското проучване около мистериозните обстоятелства, свързани със смъртта на Мин. От друга страна, не се споменаваше нищо за Антъни. Слава богу, че в тази страна има строги закони срещу клеветата. — Смръщи вежди. — Моля се само някои от сензационните вестници да не раздуят случая повече от обикновено. Знаеш ли… — Отправи й мила усмивка и завърши: — Ще трябва просто да изчакаме, мила. А по въпроса за Джим, може да ти прозвучи критично, но ако питаш мен, той е този, който не реагира нормално. Съвсем не беше нужно от негова страна да отлита до Ирландия. Майка ти се справя много добре.

— Да, вярно е и аз се гордея с нея.

Дейвид взе една цигара и докато я палеше, продължи.

— Ако трябва да кажа истината, ти направи точно толкова, колкото баба ти щеше да направи, ако беше тук. През всички тези двадесет и седем години, през които я познавам, Ема непрекъснато ми е казвала, че не обича неприятни изненади и че, съгласно нейния речник, предпазването е безкрайно по-добро, отколкото каквото и да е лечение. Джим може да не е съгласен с твоите решения, с действията ти, но баба ти, Хенри и аз сме съгласни и всички ти го заявихме през последните двадесет и четири часа.

— Твоята помощ беше много голяма и когато баба ми се обади отново днес следобед точно преди да тръгна от Лийдс, тя потвърди доверието си в мен и във всички нас всъщност.

— Това го казваш ти. И поради тази причина тя реши да не се връща. Виж какво, Пола, това може да звучи глупаво при това голямо напрежение, под което сме, но моля те, опитай се да се отпуснеш. И аз безспорно ще направя така. И не се безпокой за поведението на Джим. Напълно съм уверен, че искаш неговото одобрение, но трябва да признаеш, че няма да го получиш, защото той не разбира. — Внезапно Дейвид спря, съжалявайки за тази неволна грешка. Той не искаше да критикува зет си. От доста време Дейвид беше разочарован от Джим, но досега успяваше да сдържа чувствата си. Не ги беше споделял даже с Дейзи.

Пола, бърза както винаги, попита:

— Какво искаше да кажеш, че не разбира: разсъжденията ми или самата мен?

Настъпи неловко мълчание.

Пола гледаше втренчено баща си. Дейвид посрещна въпросителния й поглед, без да мига. Беше сигурен, че Джим Феърли нямаше и най-малката представа за характера на дъщеря му или за търговския й нюх, но решен да приеме по-малкото зло, каза:

— Разсъжденията ти.

Тя поклати глава.

— Зная това вече от известно време. Джим може да е наивен, което е доста изненадващо за мен, тъй като е журналист и е свикнал да вижда хората и живота откъм най-лошата им страна, но все пак неговата преценка доста често е далеч от истината и ми се струва, че той гледа на света през розови очила. — Въздъхна леко. — И ако трябва да сме честни, и аз започвам да мисля, че той не разбира в мен преди всичко или начина, по който работи мисълта ми, или защо правя нещата, които правя.

Дейвид усещаше мъката в гласа й. Той я изгледа с тревога заради отчаяния й поглед и собствените си подозрения спрямо Джим.

— Ти можеш да ми кажеш да си гледам моята работа, ако искаш, но виж, Пола, имаш ли неприятности в брака си?

— Не, не мисля, макар че имаме известни различия. Аз много обичам Джим, татко.

— Сигурен съм, че го обичаш и че и той те обича, но любовта невинаги е достатъчна, Пола. Трябва да можеш да живееш с един човек двадесет и четири часа на денонощие през цялата година, и то спокойно. А това можете да правите само ако има истинско разбирателство между двама ви.

— Да — съгласи се тя със слаба колеблива усмивка, чудейки се дали да разкрие неприятностите си пред баща си. Реши да не го прави. Тази вечер не беше подходящият момент. Като си придаде по-самоуверен вид, тя започна да го успокоява. — Ние ще оправим нещата, сигурна съм в това, защото наистина държим един на друг. Моля те, не се безпокой и не казвай нищо на мама, обещаваш ли?

— Обещавам и няма да се бъркам, но искам да ти напомня, че можеш да ми се довериш по всяко време, когато пожелаеш, мила. Обичам те много и естествено твоето щастие е важно за мен. — Дейвид изпи чашата си и продължи: — Както и за майка ти. Но ти си права, тя би се обезпокоила, ако знае, че твоята връзка с Джим не е съвършена.

— Ти си толкова щастлив с мама, нали, татко? — каза Пола, мислейки за щастливия им, спокоен брак — пример за цялата фамилия.

— Да, много. Видиш ли, и ние сме имали нашите висини и спадове. — Дейвид се усмихна леко, забелязвайки искреното учудване в очите на Пола. — Добре е да знаеш, че ти никога не си имала представа за тъмните петна в нашия брачен живот, а сме имали такива. В края на краищата всеки брак, дори и щастлив, невинаги е само сладост и лекота. В романа на Дейвид Копърфийлд има една чудесна мисъл, която винаги сме споделяли, и тя е много подходяща, когато си помисля за брака ми с Дейзи: „Най-твърдата стомана преминава през най-горещия огън“. Да, мила моя, и ние сме имали неприятности, както повечето хора, но въпреки това сме ги преодолявали.

Пола, все още изненадана от неговото разкритие, каза:

— Неприятности. Сериозни ли?

Като кимна с глава и се усмихна, Дейвид каза:

— Не, като гледам сега назад, те бяха доста незначителни, но когато ги преживявахме, изглеждаха сериозни. Ето защо съм склонен да се съглася с теб, когато казваш, че ще разрешиш нещата с Джим. Сигурен съм, че ще ги разрешиш и бракът ви ще бъде още по-добър. Но ако това не стане — погледна я дълбоко и съсредоточено, — тогава не се страхувай да му пуснеш края и да го прекъснеш, докато си още млада и можеш да намериш някой друг. И не попадай в клопката да живеете заедно заради децата, ако бракът ти е сериозно увреден. Според мен този начин на разсъждение е неправилен. В края на краищата всички остават нещастни, включително и децата. Саможертва от такова естество е за мъчениците, които умират в мъки — завърши той и реши, че е казал достатъчно, ако не и твърде много.

И все пак Пола беше силна, със здрав разсъдък, решена да води свой собствен живот. Той знаеше, че тя няма да търпи вмешателство. И че нито той, нито който и да било друг би имал въобще някакво влияние върху нейните решения. Нито сега, нито в бъдеще.

— Благодаря ти, татко, че си толкова добър приятел — каза Пола, — и за това, че не ми четеш нравоучение, както някои бащи правят. Виждам, че си изпил чашата си, а аз наистина не желая повече, така че какво ще кажеш да отиваме да вечеряме.

— Прекрасна идея. — Той погледна часовника на полицата на камината. — Ами да, трябва да тръгваме. Ангажирал съм маса в „Зиджи“ за осем часа и половина.

Двамата се отправиха заедно към хола, където Дейвид, докато й държеше палтото, се наведе и я целуна по главата в порив на внезапна нежност. Тя се завъртя с лице към него, изправи се на пръсти и на свой ред го целуна по бузата…

— Ти наистина си прекрасен, татко.

Очите му, обикновено толкова сериозни и изпитателни, се изпълниха с топлота.

— И ти, дъще.

— На улицата Дейвид намери веднага такси и след недълго фучене из града към Чарлс стрийт в Мейфеър се намериха на горния етаж на ресторанта на прочутия клуб петнадесет минути след излизане от апартамента.

Дейвид не обърна внимание на заявлението на Пола, че не е гладна, както правеше често, когато беше дете. Взе инициативата в свои ръце и поръча за двамата стриди „Колчестер“, бифтек „Даян“ и пюре от зеленчуци, прегледа внимателно с окото на познавач впечатляващия лист с вината и накрая избра „Маутън Ротшилд“, след това настоя, докато чакаха вечерята, Пола да раздели с него половин бутилка шампанско.

По негласна уговорка никой от тях не спомена за трудното положение в Клонлуглин, желаейки по този начин да си отдъхнат от тревогите. Известно време Пола бе по-инициативна в разговора по въпросите, засягащи магазините, на които баща й беше председател на директорския съвет, след като Ема се бе оттеглила. Пола беше поела автоматически задълженията му, получи титлата главен директор и следователно пое и тежестта от ръководството на веригата на базата на ежедневен контрол.

Дейвид седеше доволен, облегнат на стола си, слушаше я и се радваше на компанията й, на ума й, на чара й, на неоспоримата й блестяща мисъл. Дъщеря му винаги го е интригувала. Когато започна да поотраства, понякога му изглеждаше, че по-скоро е дете на Ема, от колкото на Дейзи и негово, толкова бе заприличала на баба си. Той смътно негодуваше от това, но не беше в състояние да спре влиянието на Ема върху Пола. По-късно, когато беше на десет години или там някъде, той започна да разбира, че детето обича и тримата еднакво, не показваше предпочитание към никого и с мъдрост, която беше забележителна, почти плашеща за дете на нейните години, тя показваше това съвършено ясно както на него, така и на майка си и на Ема. На Дейвид му беше забавно, когато някои членове на семейството подмятаха, че Ема до такава степен е промила мозъка на Пола, че я е направила свое копие. Той знаеше, че дъщеря му има твърде силен и упорит ум, за да следва ръководителя си сляпо, да позволи да бъде нещо, което не е, да приема чието и да е нареждане и мнение, без да задава въпроси. Истината беше много по-проста. Ема наистина беше възпитала Пола по свой маниер, но дъщеря му вече толкова много приличаше на Ема, колкото едва ли беше необходимо. Независимо от сходството на характерите им, те винаги биваха настроени на една и съща вълна и с течение на годините тази настройка ставаше толкова фина, че изглеждаха като да си четяха една друга мислите и често довършваха взаимно изреченията си, за голямо изумление на всички, включително и на него. Но от всички качества, които ги сближаваха, онова, което наистина впечатляваше Дейвид, беше тяхната способност да проявяват концентрирана целенасоченост върху това, което ставаше в момента. Той си даваше сметка за умствената и физическа енергия, която се изискваше, и го смяташе за голямо предимство на двете жени, белег на извънредна надареност, защото то наистина беше дарба.

Понякога Дейвид трябваше да си напомня, както направи и в този момент, че Пола нямаше още двадесет и пет години, учуден на нейната зрялост и на проницателното й разбиране по цял комплекс въпроси от бизнеса. Докато поглъщаше думите й, той я изучаваше внимателно, отбелязвайки за втори път през последния час нейната елегантност и изисканост. Никога не беше смятал Пола за красива и тя наистина не беше, поне не в общоприетия смисъл, поради нейните някак остри черти, широко чело и силна линия на челюстта. Тя беше по-скоро впечатляваща с жизнената си благовидност, с полупрозрачния цвят на кожата си и с прекрасния си тоалет. Да, нейната великолепна елегантност, си помисли той, е безспорната причина, която привлича всички погледи върху нея. За половин час, откакто бяха в „Зиджи“, той не пропусна да забележи дискретните погледи, хвърляни от време на време към тях. Питаше се леко развеселен дали хората не мислеха, че тя е негова млада метреса.

Забелязвайки усмивката, играеща в очите му, Пола изостави темата, върху която говореше, и се наведе напред.

— Какво толкова смешно има, татко?

Той й отправи една широка усмивка.

— Аз съм обектът на завист от страна на мъжете в този салон. Те най-вероятно мислят, че ти си моя приятелка.

Тя сви рамене и се засмя, като го гледаше одобрително. Ако и другите вечери е таял такава мисъл, то наистина това не беше толкова пресилено. На петдесет и една години баща й беше красив мъж, когото жените намираха за привлекателен и интересен. Имаше силно, изразително лице, хубави светли очи и глава с тъмна къдрава коса, изпъстрена в краищата в сиво, което съвсем не го правеше по-възрастен. Имаше атлетически наклонности, караше ски и играеше скуош, игра подобна на тенис, посещаваше тенис кортовете през лятото, в резултат на което беше в превъзходна физическа форма. Взискателен към външността си, той беше винаги красиво облечен, нещо, което тя бе наследила от него.

Дейвид й каза:

— Ти наистина изглеждаш прекрасно тази вечер, Пола. Роклята ти е страшно стилна. Черното винаги ти е подхождало, разбира се. И все пак малко жени биха могли да успеят да го комбинират така добре, както ти. Доста строго е и…

— Не го ли харесваш?

— Даже много. — Той разглеждаше внимателно огърлицата в египетски стил, която обхващаше дългата й шия и отчасти допълваше около врата й четвъртитата линия на вълнената й рокля с дълги ръкави. Нефертити, си каза той шепнешком. А на глас забеляза: — Не съм те виждал никога по-рано да носиш огърлицата. Красива е. Доста впечатляваща наистина. Нова ли е? Подарък от Джим?

Пола се засмя дяволито и сниши глас:

— Не казвай на никого, тя е част от бижу за костюм. От тези на „Харт“. Сигурна съм, че не е даже от месинг, а цветът й вероятно ще потъмнее за нула време. Но като я видях, почувствах, че ще отива чудесно на тази рокля. Придава й по-голяма елегантност, не мислиш ли?

— Да, разбира се. — В ума си той си взе бележка да говори с бижутера утре, решен да поръча да бъде направено копие на огърлицата на Пола за подарък за Коледа. Обикновено се затрудняваше какъв подарък да й направи за годишнини или други специални случаи. Тя не беше много по бижутата или по други дрънкулки, а поради силно изразения й индивидуален вкус му беше трудно да направи сполучлив избор.

Докато вечерята напредваше, Дейвид и Пола засегнаха много въпроси от взаимен интерес, но накрая Пола поведе отново разговора върху работата. Бавно, с присъщата й самоувереност, тя започна да развива една идея, която имаше по отношение на магазините.

Дейвид, поизпънат леко в стола си, слушаше внимателно, заинтригуван от концепцията й, която показваше интуитивно разбиране на вкусовете на купувачите. А както много други наистина умни идеи, и тази се отличаваше с простотата си. Учудваше се защо по-рано нито един друг търговец на дребно не беше се замислял за нея.

Пола каза:

— Имаш странен израз на лицето си. Не мислиш ли, че идеята ще има успех?

— Напротив, мисля, че ще има страшен успех. Продължавай, моля те, по-нататък, Пола.

Пола продължи:

— Но това трябва да бъде съвършено самостоятелен магазин в рамките на комплекса от магазини.

— Ще искаш цял етаж?

— Не е необходимо. Половин етаж би бил напълно достатъчен. Смятам да бъдат три отделни салона. Един за продажба на костюми плюс ризи и блузи, другият за горни дрехи и рокли и третият за обувки, боти и ръчни чанти. Ключът, разбира се, е да имаме отделни салони, съседни един на друг, така че една жена да може да си оформи бързо и лесно пълен комплект, без да трябва да се разкарва нагоре-надолу по другите етажи, за да търси отделните неща. Това ще спести грешки, да не говорим за губене на времето на купувача. И с една рекламна кампания, направена с въображение, и с едно хитро поощрение мисля, че ще можем да направим страхотен бизнес. — Облегна се отново назад, като наблюдаваше баща си с острия си съсредоточен поглед.

— Това е превъзходно. Да, ентусиазиран съм. Имаш ли някакви идеи за имената на тези твои обединени магазини?

— Има няколко много подходящи, татко, като например: „Работеща жена“ или „Жената в службата“. Обаче аз вече отхвърлих онези, които се оказаха твърде прозаични. Ние имаме нужда от име, което да изразява точно онова, което сме намислили. Трябва да поставим на първо място концепцията, че продаваме дрехи — красиви, добре проектирани облекла — за работещи жени в сферата на бизнеса и професионалното поприще, а също и че предлагаме специални услуги, тъй като ги улесняваме в тяхното задължение да комплектуват тоалета си по по-лесен начин.

— Какво ще кажеш за името „Елегантност в професията“? — предложи Дейвид.

— Не е лошо.

Пола сви вежди.

— Не е ли твърде много в другото направление? Твърде фантазе може би? — попита тя, мислейки на глас, и преди той да има възможност да отговори, продължи: — Аз бях намислила „Клуб на професионалиста“, когато пътувах с колата за Лондон днес след обяд. Не съм сигурна дали отговаря на онова, което искам да кажа. Но точно сега името не е най-важно. Главното е да пуснем в работа магазина. Така че… имам ли благословията ти?

— Естествено, че я имаш, макар че всъщност не се нуждаеш от нея. — Очите му просветваха, докато й казваше: — Веригата магазини „Харт“ е напълно твоя, Пола. Абсолютно твоя и ти си главният директор.

— Но ти си председател на директорския съвет — отвърна бързо тя. — И следователно си мой шеф.

— Ти винаги си имала последната дума, нали? — измърмори Дейвид и не можа да се въздържи да не си помисли: „Както и Ема я е имала“.

* * *

— Съжалявам, че се връщам късно — извини се Пола, докато се втурваше бързешком в канцеларията на склада в Найтбридж в сряда следобед в три часа без пет минути.

— Как мина конференцията ти с Хенри Роситър? — попита Гей, като се надигна, следвайки Пола в разкошния офис, в джорджиански стил, който носеше белега на неповторимия вкус на Ема.

— Без никакви проблеми. По-голямата част от времето премина в преглеждане на останалите имущества на баба. Едва-едва засегнахме ирландската бъркотия, отделихме й само няколко минути след работната среща, по време на обяда всъщност. Някакви други новини междувременно тук? — Пола хвърли ръчната си чанта на един стол и седна на грамадното бюро, което навремето е било на баба й.

— Да, майка ти звъня отново. Искаше да ти каже, че няма да остане в Корк утре, както била запланувала. Решила да пристигне веднага в Лондон със самолет. — Докато й обясняваше, Гей седна на стола срещу бюрото.

— Радвам се, че си е променила решението. Веднъж да приключи разследването, всички ще си отдъхнем… искрено се надявам.

— След като полицията не е постигнала по-нататъшен напредък, сигурна съм, че процесът ще бъде съвсем рутинен — обади се Гей със спокоен тон.

— Да се молим да е така — отговори Пола с измъчена усмивка. След това, забелязвайки за пръв път мрачното настроение в израза на Гей, продължи: — Ти не изглеждаш много щастлива. Какво се е случило, след като излязох в единадесет часа.

Гей се изкашля леко.

— Съжалявам, че трябва да те посрещна с неприятности, Пола, но се страхувам, че така се стекоха нещата този следобед.

— Нормално за работата тази седмица, май че е така. Е, хайде, Гей, да чуем каква е лошата новина.

— Ще започна с това, което мисля, че е най-важно — каза Гей, повдигайки глава. — Дейл Стивънс звъня преди двадесет минути, но не от Тексас. Той е в Ню Йорк. У Пиер. Доколкото можах да усетя, звучеше доста обезпокоен. В гласа му липсваше онова негово пламенно самочувствие.

Неприятност в „Ситекс“ — помисли Пола. Потуляйки мрачното си предчувствие, тя попита:

— Даде ли с нещо да се разбере, че иска да говори с мен?

Гей поклати глава.

— Попита ме обаче кога смяташ да посетиш „Хартови“ в Ню Йорк. Аз му отговорих, че това ще бъде вероятно не преди ноември. Това, изглежда, го разтревожи. Като че ли избърбори една четирибуквена дума и попита сигурна ли съм, че няма да бъдеш в Щатите по-рано. Казах му, че няма да бъдеш, освен ако е нещо спешно, което прави необходимо да се занимаеш лично. Това последното го измислих, но той не се хвана на въдицата.

Пола посегна към телефона.

— Я по-добре да му се обадя.

Гей каза:

— Той не е там. Отиде на някаква среща. Каза да му позвъниш в шест часа наше време.

— Това ли е всичко, което каза?

— Нито дума повече. Нашият Стивънс беше много предпазлив. Както те гледам, изглеждаш много разтревожена, мислиш за най-лошото, подозирайки, че нещо не е наред в „Ситекс Ойл“. Трябва да се съглася с теб. Струваше ми се, че той беше страшно напрегнат, даже сърдит.

— Както ти каза преди малко, това е много необикновено. Дейл винаги е в толкова добро настроение и весел, но нека да не предричаме. Добре, „Ситекс“ в шест часа. Какво друго?

— Уинстън се обади от Ванкувър около обяд. Той също беше измъчен от някакво безпокойство. Имал известни неприятности с канадската хартиена фабрика. Те избухнали вчера, след като ти и аз бяхме вече говорили. Преговорите се запънали. Днес той оттегля предложението, което вие и двамата се съгласихте да направи, ако се появят трудности. Ще им даде двадесет и четири часа и ако дотогава нещата не влязат в рамките на уговореното, той ще отлети за Ню Йорк в петък. Не желае да се безпокоиш и да му телефонираш. Каза, че той ще те държи в течение и в двата случая, но не храни много надежда да сключи сделката. Има чувството, че тя е капут.

— Проклятие, това е неприятно! Щеше да бъде такова завоевание за „Консолидейтед“. Остава ни само да се надяваме да успее да обърне нещата. Продължавай, Гей.

— Сали Харт е изчезнала — измърмори Гей, като гледаше състрадателно Пола.

— Глупачка! Малката наивна глупачка! — извика Пола, като се изпъна в стола си. — Бях й казала да не бърза да ходи в Ирландия. Обзалагам се, че е отишла точно там. Кой се обади? Чичо Рандолф ли?

— Не, Емили. Твоят чичо Рандолф говорил с нея преди няколко часа. Емили точно излизала, когато чичо ти й се обадил. Точно сега тя пътува към града. Както знаеш, утре има среща в лондонската служба на „Дженрит“. Както и да е, твоят чичо Рандолф е побеснял от яд, макар Емили да казва, че е направила всичко възможно да го успокои. Емили смята, че Вивиан крие нещо, знае къде е отишла Сали, но не иска да говори. Тя предлага ти да подхванеш Вивиан, когато имаш време.

Пола изпъшка:

— Ако знаеш колко ме интересува съветът на Емили. Защо, по дяволите, тя не е говорила с Вивиан, докато още е била в Йоркшир? Само това ми липсваше днес.

— Аз помолих Емили да отдели една минута да говори с Вивиан преди тръгването й, но тя се държеше така, като че ли искаше да каже, че това няма с нищо да помогне. Каза: „Кажи на Пола, че не съм толкова всяваща страх, колкото нея“, и затвори телефона, преди да мога да кажа нещо.

— Ясно. — Двете жени си размениха загрижени погледи. Пола се загледа замислено към камината. Изведнъж устата й се изкриви в строга решителна линия, а очите й се свиха.

Гледайки я съсредоточено, Гей не можа да се въздържи да помисли колко много Пола приличаше в този момент на баба си. „Дай боже и тя да е така силна, както Ема Харт, както всички сме свикнали да вярваме“, си помисли отново Гей.

Пола отново премести погледа си към своята помощничка.

— Ще се заема с Вивиан по-късно. Където и да е Сали, не мога да я преместя физически или да я принудя да прави това, което казвам. Точно сега работата е на първо място. Нещо друго?

— Телефонира Джон Крос. Той е в Лондон. Моли за среща. За утре сутринта, ако е удобно.

— О — възкликна Пола, но не беше толкова изненадана, както изглеждаше, че е. Очакваше със седмици да й се обади шефът на „Еър Комюникейшънс“. Тя и баба й си бяха казали, че той ще се върне един ден, молейки на колене.

Гей я гледаше втренчено и се опитваше да разгадае израза й. Беше доста неясен.

— Загради едно число, Пола — каза тя най-после, нарушавайки мълчанието. — Какво смяташ да правиш? За утре имаш доста чиста дата на календара.

Свила устни и клатейки глава, Пола се съгласи.

— Ако трябва да ти кажа истината, не съм сигурна… не ми се струва да си заслужава да се срещам с него. Нямам какво да кажа на този капризен господин. Ще ти съобщя решението си до края на деня.

— Братовчедка ти Сара се връща от Барбадос и иска да те види. Днес в четири часа. Каза, че трябва да дойде до магазина, да види купувача на готови дрехи и може да се отбие за няколко минути. Беше доста настоятелна.

— Тя се връща по-рано, отколкото очаквах. По-добре да я видя. Не е нещо важно, така че няма да ми отнеме много време. Най-вероятно е Сара да иска да ми каже за откриването на бутика и новия хотел през миналата седмица. Това ли е всичко, Гей?

— Това не е ли достатъчно? — каза раздразнително Гей.

Пола се облегна отново, разглеждайки я.

— Искаш ли наистина да бъдеш моя помощница? Или би предпочела да бъдеш моя секретарка. Не мога да те понижавам в служба, Гей, ако това е, което искаш. Целта ми е да доставям удоволствие във всички неща. — Пола се засмя въпреки многото си грижи.

Гей имаше благоприличието също да се засмее.

— Съжалявам, че прозвучах толкова кисело. Новата работа ми харесва, наистина ми харесва. Освен това Шийла ще се обиди и наскърби, ако отново стане младша секретарка. Тя е толкова горда, че работи лично за теб. Много е добра, нали?

— Да, благодарение на твоето усърдно обучение през последните няколко години.

Телефонът иззвъня. Пола се загледа в него и поклати глава. Вдигайки слушалката, Гей каза отривисто:

— Кантората на г-жа Феърли. — Настъпи кратка пауза, преди да отговори. — Тя е точно тук. — Подаде слушалката на Пола, като каза маниерно: — Няма нищо, това е Александър. — Гей излезе бързешком от стаята.

— Как се чувстваш отново на стария мелничен камък? — попита Пола в слушалката.

— Ужасно, след двете седмици слънце и безделие в Южна Франция. Но в едно отношение е отдъхване — няма да се разправям с майка ми — отговори Александър със саркастичен глас, като побърза да продължи: — Можеш ли да вечеряш с мен тази вечер? Имам няколко неща, които искам да разисквам с теб.

— Сериозни?

— Не. Но интересни.

— Защо не ми ги кажеш сега? — притисна го Пола с нарастващо любопитство.

— Много е забъркано. А и точно след десет минути трябва да започне едно събрание. Тъй като ти и аз сме в града сами, помислих, че ще бъде добра възможност да се съберем. Какво ще кажеш да вечеряме в „Белият слон“?

— Това звучи като добра промяна. Благодаря за поканата. И аз бих се радвала да те видя, ако можем да го направим около девет. Трябва да работя до късно.

— Кой ли не трябва? В девет е добре. Ще те взема на „Белгрейв Скуеър“, може ли? Около осем и половина?

— Чудесно. О, Сенди, по-добре направи резервацията за трима. Сестра ти е на път за Лондон, а сигурна съм, че Емили ще иска да дойде с нас.

— Съвсем вярно. Г-ца Ноузи Паркър трябва да е вътре във всичко — отговори той със сух смях. — До скоро виждане.

Пола стана, прекоси стаята и застана с гръб към камината. Времето беше застудяло през последните няколко дни и веднага след като във въздуха се появиха най-леките признаци на есенен студ, огънят беше пален автоматически всяка сутрин, както това ставаше с години. Пола беше доволна, че дългогодишна традиция на Ема продължаваше без промяна. Внезапно Пола се почувства измръзнала до костите, а яркият огън топлеше и придаваше весел вид на красивата стая.

Тя се намръщи, когато мисълта й се спря на Дейл Стивънс. За него не беше нещо необикновено да бъде в постоянен контакт с нея, тъй като тя беше представителка на баба си в „Ситекс“. Ема със своите четиридесет и два процента от акциите беше най-големият едноличен притежател на акции и винаги е била сила в нефтената компания и член на директорския съвет. Сега, когато Пола изпълняваше тази роля, Дейл разговаряше с нея няколко пъти месечно. От друга страна, обаждането този следобед не беше в рамките на нормалното. Гей беше забелязала тревожна нотка в гласа му, а Пола вярваше в преценките на Гей. Все пак уважаваната Слоун беше тази, която разкри заговора срещу баба й миналата година. „Дейл има вероятно неприятности с кликата на Хари Мариот в съвета на директорите“, си помисли веднага Пола. Той е бил партньор на дядо й, когато Пол Макгил беше основал „Сидни Тексас Ойл“ през двадесетте години, и винаги е бил труден. Ема беше успяла да го „подритне“ нагоре като председател на директорския съвет през януари 1968 и беше подработила съвета да изпълни волята й. Те гласуваха с нея и назначиха Дейл Стивънс, протеже на Ема, за нов президент. От друга страна обаче, някои от членовете на съвета, които бяха интимни приятели на Мариот, негодуваха срещу Дейл и Пола реши, че те най-вероятно правят положението му непоносимо.

По дяволите, изруга тя в себе си. Искам да го хвана преди шест. Погледна часовника си. Беше три и половина. Трябваше да чака два часа и половина. През това време ще има поне възможност да подпише писмата си, да разгледа вътрешните служебни записки, натрупани на бюрото й, да говори с Вивиан Харт, преди Сара Лаудър да се появи на сцената.

Като се върна на бюрото си, Пола прелисти записките и видя, че някои от тях повдигаха въпроси, които бяха твърде комплицирани, за да ги реши бързо. Тях тя постави настрана. След подписване на сутрешната кореспонденция позвъни на Олингтън Хол в Мидълхам.

— Здравей, Вивиан — каза Пола, когато братовчедката й отговори. — Как си?

— О, Пола! Здравей. Много съм добре, а ти?

— Обезпокоена, Вивиан, току-що научих, че…

— Ако ми телефонираш за Сали, няма да ти кажа къде е. Аз й обещах. Татко няма да го изкопчи от мен, нито ти.

Пола отвърна с твърд тон:

— Виж какво, Вивиан, Сали няма да се сърди, ако ми кажеш. Аз съм…

— О, напротив, ще се разсърди — прекъсна я Вивиан възбудено. — Тя не иска никой да знае къде е отишла. Нито даже ти. Моля те, не ме поставяй в такова ужасно положение.

— Ти можеш да ми кажеш… Слушай, няма да кажа нито на баща ти, нито на когото и да било другиго, не даже на Уинстън, когато той ми се обади по-късно. Ти сигурно знаеш, че никога не нарушавам дадената дума.

— Не, не зная това… Но ти очакваш аз да наруша моята — отвърна Вивиан. — Бедната ми сестра е като ранена птица с изчерпани сили и се нуждае от малко мир и спокойствие. Татко не престана да й говори с високопарни изрази и да й се нахвърля от неделя вечерта.

— Съжалявам. Виж какво, не искам да ми казваш къде е, но ще се съгласиш ли да ми кажеш къде не е?

— Какво искаш да кажеш? — попита Вивиан остро.

— Ако назова място, където Сали не е отишла, ще ми кажеш ли? От теб се иска само да кажеш „не“.

Вивиан се разсмя глухо.

— Ти ме караш да ти служа за карта, Пола. Ако замълча, когато чуя някое име, ти веднага ще знаеш къде е. — Вивиан се разсмя отново. Недоверчивостта й кънтеше като ехо в слушалката. — Дали ме смяташ за малоумна? Или зелена? Не съм паднала от бананова лодка.

— Искам да знам къде се крие сестра ти — отсече Пола все повече раздразнена, — и то по редица причини, които не бих желала да разисквам с теб.

— Не ми говори като на малко дете. На деветнадесет години съм — извика Вивиан, чийто темперамент също избухна.

Пола въздъхна.

— Хайде да не спорим, Вив. Мога само да прибавя следното… Ако Сали е хукнала в Ирландия, то тя е по-голяма глупачка, отколкото съм си мислила, защото само ще създава неприятности на себе си и на Антъни.

— Сали едва ли е глупачка! Очевидно не е такава глупачка, за да отива в Ирландия. — Внезапно Вивиан спря.

„Успех!“ — си помисли Пола с лека усмивка. Хитростта й успя. Тя каза.

— Ако Сали случайно ти телефонира, кажи й, че ще вечерям с Александър и Емили в „Белият слон“. Просто в случай че иска да дойде с нас.

— Трябва да тръгвам, Пола — каза припряно Вивиан след кратка пауза. — Татко има нужда от мен в конюшнята. Така че засега довиждане.

— Кажи на Сали да ми се обади, ако има нужда от нещо. Довиждане, Вивиан, скъпа.

Пола остана загледана в телефона, размишлявайки върху разговора. Значи Сали не е в Ирландия. Още по-малко вероятно е да е в Лондон, тъй като това не беше нейно любимо място. Дали не е още в Йоркшир? Ако е там, къде ли? В мисълта й премина като ехо едно изречение, което Вивиан бе употребила. Беше нарекла сестра си ранена птица. Дали това не беше някакъв фигуративен израз, за да опише състоянието на Сали? Или това е била несъзнателна асоциация във въображението на момичето. Ранените птици се опитват да се върнат обратно в гнездата си… „Гнездото на чаплата“? Разбира се. Сали обичаше Скарбъроу и много от нейните картини бяха от местата, където те бяха прекарали толкова много време като деца. „Ето къде аз бих отишла, ако искам да се скрия — си каза Пола. — Достъпно е, удобно, килерът за храна е напълно зареден, а старата г-жа Бонифейс има комплект ключове.“

Пола вдигна слушалката и започна да набира „Гнездото на чаплата“, но промени решението си. Би било безкрайно мило да остави Сали сама. Дали е в Скарбъроу, или не, наистина беше без значение. Важното беше, че не е някъде близо до Клонлуглин. Това заключение намали безпокойството на Пола за Сали Харт, към която хранеше крайна привързаност.

— Пола?

— Да, Гей? — попита Пола, навеждайки се към микрофона на уредбата за вътрешна комуникация.

— Сара пристигна.

— Кажи и, моля те, да влезе, Гей.

Миг по-късно Сара Лаудър прекосяваше стаята с израз на бледото й луничаво лице толкова решителен, колкото и походката й. Беше облечена в тъмнозелен габардинен костюм, така красиво ушит, че придаваше чудна линия на закръглената й фигура. Цветът му беше в галещ окото контраст с кафяво-червеникавата й коса, която очертаваше лицето й в буйни вълни и смекчаваше едрите й, но привлекателни черти.

— Здравей Пола — поздрави живо тя, спирайки в средата на стаята. — Изглеждаш добре. По-слаба от всякога. Не зная как го правиш, но при мен е цяла борба за свалянето на всеки грам.

Пола се усмихна и оставяйки без внимание комплимента, каза:

— Добре завърнала се, Сара — заобиколи бюрото и целуна братовчедка си по бузата. — Да седнем тук, при огъня — продължи тя. — Искаш ли чаша чай?

— Не, благодаря. — Сара се завъртя елегантно на високите си токчета и тръгна към канапето. Седна в ъгъла най-близо до камината, облегна се назад, кръстоса крака и си оправи полата. Заоглежда Пола, възхити се на простотата и елегантността на тъмночервената й вълнена рокля. Тя беше просто чудна и като завеждаща модния отдел на предприятията „Харт“, Сара знаеше, че беше от „Ив Сен Лоран“. Продължавайки да сипе комплиментите, които й идваха на устните, тя каза: — Джонатан ми разправя, че ирландците се избиват един друг… Изненадана съм, че баба не е вече тук.

— Не е хубаво да казваш това за Антъни, Сара — укори я любезно Пола, сядайки намръщено на един стол. — Смъртта на Мин беше една случайност и защо баба ще трябва да се връща? Цялата работа ще свърши до утре по това време.

Сара погледна учудено Пола и повдигна кестенявата си вежда.

— Да се надяваме, че си права.

— Разкажи ми за откриването на новия хотел и нашия нов бутик — предложи Пола, ловко сменяйки темата.

Сара мълчеше.

Пола продължи да настоява:

— Хайде, жадувам да чуя всичко по този въпрос.

— Всичко мина добре — каза накрая Сара — и няма причина да не бъде така. Работих упорито цели месеци, за да осигуря успеха. Да ти кажа ли, цялото пътуване беше една тежка, отегчителна работа. Бях на крак двадесет и четири часа на ден. Миранда беше ангажирана плътно с хотела, така че аз всъщност трябваше да се заема с всичко, да контролирам разопаковането и гладенето на роклите, да подреждам витрините, да създавам привлекателен вид на оформлението — оплакваше се тя. — Но нещата, които бях подбрала, се оказаха съвършени, макар това самата аз да го казвам. Моите рокли „Лейди Хамилтън“ и курортните облекла се харесваха на всички. Казваха, че цветовете са фантастични, платовете превъзходни, а моделите ги захласнаха. Беше претъпкано още от деня на откриването, така че би трябвало да се надяваме да направим рекорден бизнес през сезона.

— О, разбира се — извика ентусиазирано Пола, решавайки да не обръща внимание на забележките на Сара относно приноса й за бутиците, който, ако трябваше да се каже истината, не беше значителен.

— Как е Мери? — попита тя.

— Предполагам, че е добре. Виждах я рядко. О’Нийл поканиха цял самолет знаменитости за откриването на хотела в края на седмицата, така че тя беше заета с празни приказки със знаменитостите.

Гърбът на Пола настръхна при тази забележка, която тя сметна за злобна и незаслужена, но благоразумно я отмина.

— Дойде ли Шейн със самолета от Ню Йорк?

— Да.

— И?

— Какво и? — попита Сара и гласът й внезапно стана раздразнителен. Тя погледна предизвикателно и студено Пола.

Поразена от това неприязнено отношение на Сара, Пола отстъпи изненадана. Колкото и да беше голяма изненадата й обаче, тя успя да каже:

— Сигурно си видяла за малко Шейн и чичо Брайън? Мери може да е била много ангажирана като шеф на отдела „Връзки с обществеността“, но не мога да повярвам, че О’Нийл не са ти обърнали внимание. В края на краищата те са от семейството и не са такива.

— О, да. Бях поканена на галавечерите, но бях много изморена, за да им се радвам. Всъщност нямах никакви забавления. По този повод иначе имаше големи запивания.

Сара се загледа в огъня, спомняйки си за убийствения, пълен със затруднения и силно разочарование уикенд. Шейн беше жесток, не й обръщаше внимание през голяма част от времето. А когато благоволеше да я забележи, беше високомерен, явно незаинтересован от нея. Той не би се отнесъл към Пола по този грозен начин, си мислеше отчаяно тя, затваряйки се отново в себе си. През пламъците на огъня пред нея изскочи образът му, излъчващ безкрайна страст и любов. Тя премигна, опитвайки се да го изтрие от съзнанието си. Този поглед не беше за нея, а за Пола… Този ужасен ден на кръщавката… Тя никога не би могла да забрави този поглед, нито този случай. За свой ужас и нещастие едва тогава тя беше забелязала, че Шейн О’Нийл обича Пола Феърли. Тази е причината да няма време за мен, каза тихо тя. Проклета Пола. Мразя я. В гърдите на Сара се надигна неочаквана ревност с такава голяма сила, че тя отвърна лицето си, докато премине това нейно състояние, което чувстваше, че я изпълва с болка.

— Е, съжалявам, че не си прекарала добре — промърмори Пола, опитвайки се да изрази съчувствието си, като се питаше какво бе направила, та предизвика такава внезапна неприязън у Сара. Пола седна отново. Очите й се свиха замислено. Нямаше основание да мисли, че Сара лъжеше за уикенда, но някак си не й се вярваше. Тя се замисли върху самохвалките забележки на Сара и самодоволния й тон, когато говореше за уморителната си работа. Колко преувеличаваше!

Пола не можа да се въздържи да прибави:

— Значи работата беше изнурителна — това са продажбите на дребно, Сара. Но хайде да погледнем точно на нещата: ти беше тази, която настояваше да отидеш в Барбадос. Ако аз…

— И свърших много хубава работа, нали? — прекъсна я решително Сара, като премести погледа си от огъня и се обърна, за да изгледа нервно Пола. — Някой трябваше да бъде там, за да организира работата. Щяхме да сме в една прекрасна бъркотия, ако бяхме разчитали на Мери, като имам предвид нейния отказ от задълженията й. Или ако бяхме оставили нещата на случайността, както ти искаше от нас да действаме.

Пола се зачуди още повече от тази критика и от войнствеността на забележките. Не желаейки да остави Сара да се измъкне от това положение, Пола каза с известна острота:

— Това е много несправедливо от твоя страна. Не съм имала намерение да оставя нещата на случайността. Мислех да замина със самолет там самата аз, докато ти не изпя и изтанцува толкова песни и танци да отидеш. Във всеки случай ти няма защо да се безпокоиш за останалите бутици. Наела съм Мелъни Редфорд от Харви Никълъс, която започва от следващата седмица. Тя ще бъде директор на магазините „Харт“ във всички хотели на О’Нийл и ще работя пряко с мен. И Мери, разбира се.

— Разбирам. — Сара промени положението си и прочисти гърлото си. — Всъщност главната причина, поради която съм дошла да те видя, е да ти направя едно предложение.

— Предложение? — настръхна Пола, чудейки се с какво ли ще я сюрпризира.

— Да, бих желала да купя бутиците за моя отдел. Няма да има никакви парични затруднения. Имаме купища спестени пари в наличност. Видиш ли, предвид моето значително затруднение с бутиците, бих искала да ги имам всички под мое разпореждане, да ги направя част от „Лейди Хамилтън Клоудс“. Така че кажи цената, аз ще я приема.

Макар и поразена от смешното предложение на Сара, Пола отвърна бързо:

— Даже и да исках, не бих могла да направя такова нещо, както ти добре знаеш. Бутиците са собственост на отдела на веригата магазини „Харт“.

Сара погледна втренчено Пола. Погледът й беше твърд.

— Какво от това. Аз ти предлагам лесен начин да осъществиш бърза печалба. И то голяма. Това би трябвало да те радва, тъй като очите ти са вечно втренчени в резултата на балансовата сметка.

— Искам да ти напомня, че веригата „Харт“ е обществена компания — извика Пола, мислейки, че братовчедка й е полудяла. — Имам притежатели на акции и директорски съвет, пред които съм отговорна, ако това ти е убягнало от вниманието.

Сара едва-едва се засмя:

— Не ми говори за съвета при Хартови. Всички знаем за съвета, мила. Той се състои от баба, от тебе, от родителите ти, от Александър и от шепа стари дядки, които не важат пред това, което кажеш. Ако искаше, можеш да ми продадеш лесно бутиците. Това зависи от твоето решение. Не очаквай да ти повярвам за останалото. Този съвет ще приеме мълчаливо твоите желания, каквито и да са те, както винаги са правили в миналото, когато баба е искала нещо.

Пола фиксираше ледените очи на братовчедка си и гласът й беше също толкова леден, когато каза:

— „Харт“ е инвестирал много пари в новите магазини и аз съм посветила невероятно много усилия и дълги месеци време за този проект. Така че нямам намерение да ги продавам на теб или на когото и да било друг даже ако съветът на директорите одобри тази продажба, което пък, вярвай ми, те не биха направили, поне не на този етап. Видиш ли, Сара, аз искам да задържа бутиците за Хартови. Те са част от нашата програма за разрастване. Освен това, аз…

— Твоите усилия? — извика Сара, наблягайки особено на тези думи. — Това е смешно. Аз съм работила много по-упорито от теб и аз избирах всички стоки. При тези обстоятелства единствено справедливо е…

— Престани! — предупреди Пола с глас, разкриващ нарастващото й раздразнение и изчерпано търпение. — Не съм седнала тук да слушам тези глупости, Сара. Знаеш ли, това е просто нелепо. Влизаш тук, започваш да ме критикуваш, след това се опитваш да си припишеш заслуги за успеха на магазина в Барбадос… а засега това е спорен въпрос. Само времето може да ни покаже колко успешни са били те. Но като се връщам отново на твоите усилия, мисля, че не ти липсва дързост. Просто така се случи, че Емили направи много повече за нас, отколкото ти. Тя купи всяка една вещ, което не беше малък подвиг, при това си спомням, че аз избрах всяка частица от плажното облекло. Освен това Мери и аз избрахме облеклото на нашата компания, а не ти. Признавам, че ти направи най-хубавите модни линии в колекцията на „Лейди Хамилтън“ и проектира специалното вечерно облекло и може би работи много съзнателно през последните десет дни, обаче твоят принос за първия бутик беше по-малък, наистина много по-малък.

Пола стана и отиде до бюрото си, седна зад него и привърши спокойно:

— А колкото се отнася до купуването на бутиците от „Харт“… — Тя поклати учудено глава. — Мога само да прибавя, че това е най-глупавото нещо, което някога съм чувала, и то специално от теб, която най-добре от всички знаеш как баба е извършила структурирането на нещата. Виж какво, ако искаш да се включиш в нов проект, може би ще можем да помислим заедно… — Пола спря, съжалявайки моментално за помирителния си жест. Студенината на Сара беше по-демонстративна от когато и да било.

Сара стана, без да каже нищо. Отиде право при бюрото и застана лице с лице срещу Пола.

С мек и несвойствено спокоен тон каза:

— Баба пък може да има други идеи за бутиците. Може да й хареса идеята ми да ги продаде. Идвало ли ти е наум такова нещо? — Без да даде възможност на Пола да отговори, тя продължи по своя странно спокоен начин: — Баба още не е умряла и ако я познавам добре, обзалагам се, че тя не е прехвърлила нейните седемдесет процента от акциите на теб. О, не, тя разчита на онези, в това съм съвсем сигурна, които са хитри като нея. А що се отнася до мен, тя е все още главната лейди тук. Искам да разбереш едно… няма да оставя въпроса тук, при теб. О, не, съвсем не. Ще изпратя телекс на баба. Още днес, Пола. Ще й направя оценка на нашата среща, за моето предложение и за отхвърлянето му от твоя страна. Ще видим кой всъщност ръководи „Харт“, нали?

Пола я изгледа със съжаление и й каза с тъга в очите:

— Изпрати телекс. Ако искаш десет. Няма да постигнеш нищо…

— Ти не си единствената внучка на Ема Харт — прекъсна я Сара с язвителен глас. — Макар че всеки би си го помислил от начина, по който се държиш.

— Сара, не искам да се караме. Ти разсъждаваш детински. Винаги си знаела, че „Харт“ е обществена… — Изречението на Пола остана да виси във въздуха. Сара си беше излязла. Вратата се затвори тихо след нея.

Пола гледаше втренчено след нея, клатейки отново глава, все още учудена от абсурдното предложение и неразумното държане на Сара. Въздъхна леко. Само преди две седмици тя беше споделила с Емили, след като баба им беше заминала в Мей, че цари върховно спокойствие.

„Много съм избързала“, си помисли сега Пола и откри, че най-неприятната част от срещата беше крещящата омраза на Сара към нея. Докато Пола продължаваше да размишлява върху неочакваната враждебност на братовчедка си, си зададе въпроса дали това не е началото на открита война.