Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (39)

Тридесет и девета глава

Беше дъждовна нощ в средата на януари.

Джим Феърли седеше във всекидневната и отпиваше чиста водка, взрян в любимата си картина от Сисли, която обичаше и жадуваше да притежава. Беше толкова погълнат в съзерцанието си, че не разбра кога Ема се появи на вратата.

Тя застана и започна да го наблюдава.

С всеки изминат ден тревогата й за Джим растеше и тя не можеше да не си мисли, че наблюдава бавната, но постоянна деградация на един мъж. Той толкова се беше променил през време на нейното отсъствие зад граница, както и през последните шест седмици, че трудно можеше да бъде разпознат в него предишния млад редактор, когото тя назначи. Бе се уморила да му говори, думите й сякаш прелитаха над него, без да го докоснат. И той продължаваше да се плъзга по нанадолнището.

Вече пиеше непрекъснато. След като го бе наказала за това няколко дена след Коледа, той започна да крие алкохола си. Бе уверена, че поглъща огромни количества ден и нощ.

Тя си помисли за семейството му. Всеки един от Феърли беше пияница. Неговата прапрабаба Адел бе паднала по стълбите във Феърли Хол по време на пиянско вцепеняване и си бе счупила врата. Счупената чаша за вино бе до тялото й в онази ужасна сутрин, когато Ани, прислужницата, я бе намерила.

Ема се намръщи. Чудеше се дали алкохолизмът не се предава по наследство. Джим все още не беше алкохолик, но тя бе убедена, че е на път да стане. Освен това взимаше и болкоуспокоителни. А тя нямаше ни най-малка представа откъде си ги набавя. Като продължаваше да изучава лицето му в профил и мислеше колко е красив въпреки злоупотребите с пиенето и лекарствата, както и въпреки физическата му болка, тя се сети за една фраза на Блеки, която той бе употребил неотдавна. Намираха се при конюшните на Олингтън Хол и гледаха състезателните му коне.

— Добре е гледан, но липсва жилката — бе казал Блеки за един от чистокръвните си жребци.

Подходяща аналогия, каза си Ема. Въпреки че трябваше да презира Джим, за нея бе очевидно, че той беше слаб — липсваше му сила на характера. Но не беше ли подозирала това винаги?

Ема се изкашля и се обади с весел тон:

— Добър вечер, Джим — след което влезе в стаята. Стресна го. Той обърна бързо глава и бегло се усмихна.

— Чудех се къде можеш да бъдеш — възкликна той, като се насили да изглежда жизнен, нещо, което съвсем не му подобаваше. — Не те чаках, но, надявам се, нямаш нищо против, че съм тук. — Погледна към питието си и продължи: — Това ми е първото за днес, бабо.

Долна лъжа, помисли си тя и продължи гласно:

— Бях задържана на телефона, но сега ще се присъединя към тебе за един коктейл преди вечеря.

Тя си наля чаша бяло вино и обясни:

— Точно говорех с Дейзи. Тя позвъни от Чамопикс. Толкова съжаляват, че не си с тях. Дейвид твърди, че му липсваш при спусканията. — Тя се приближи с чашата си близо до огъня. — Дейзи не е голяма скиорка, както знаеш, и Дейвид се чувства самотен без тебе — такъв чудесен компаньон! Е, няма нищо, ще бъдеш в състояние да отидеш с тях през следващата година, Джим.

— Искрено се надявам да е така. — Той бавно размърда счупеното си рамо и й отправи чудата усмивка. — Облекчение е да имам тази превръзка през рамо, мога да те уверя в това, а доктор Хедли утре ще ми свали гипса от крака.

Беше й известно всичко това, но се показа изненадана, защото не искаше той да знае, че тя непрекъснато се консултира със семейния лекар относно здравето му.

— Великолепна новина! Трябва веднага да започнеш терапия, с която да възстановиш формата на мускулите си.

— Опитай само да ме спреш — погледна я той закачливо. — Обади ли ти се днес Пола от Ню Йорк?

Ема премигна.

— Не, не е, но не съм я и очаквала да позвъни. Сигурно ти е съобщила снощи, когато се обади, че възнамерява днес да отлети за Тексас във връзка с бизнеса със „Ситекс“.

— О, да, разбира се, забравих.

Ема се чудеше дали казва истината, но не коментира нищо.

— Емили току-що ми каза, че Уинстън ще пристигне за вечеря. Ще бъде добре за тебе, Джим — малко мъжка компания ще те ободри. Сигурно е много отегчително да бъдеш, заобиколен от жени.

Той се засмя:

— Всички сте много внимателни, но ще бъде добре да се видя с Уинстън и да чуя какво става по света. Чувствам се толкова откъснат и уморен от бездействието си. Надявам се да се завърна във вестника след няколко седмици. Какво мислиш за това?

Ема бе поразена от мисълта, че това би било една разумна постъпка, и бързо отговори:

— Аз съм изцяло за. Винаги съм смятала, че работата е отлично лекарство срещу това, което ме безпокои.

Джим се изкашля.

— Като стана дума за вестника, Ема, има нещо, което искам да те питам от дълго време.

— О, кажи какво е, Джим?

Той се поколеба за малко, след това тихо каза:

— Когато през септември се завърнах от Канада, с Пола малко се скарахме за Сам Фелоус и за инструкциите, които тя му бе дала в мое отсъствие. Досещаш се — за потушаване историите, свързани със смъртта на Мин.

— Да, тя ми спомена нещо за това — за нейното решение, не за вашата караница — погледна го изпитателно Ема.

— Пола ми каза, че тя има нотариално право, дадено й от теб и от Уинстън, да действа от ваше име, ако се наложи.

— Да, така е.

— Не мога да не се учудвам, защо не ми дадохте тези нотариални права на мен?

Ема застина и остана мълчалива за секунда, после любезно каза:

— Джим, когато ти се оттегли като директор по мениджмънта на „Йоркшир Консолидейтед Нюзпейпър Къмпани“, ти загуби правото си на всякаква власт в тази компания извън редакторската власт, която притежаваш като редактор по мениджмънта, разбира се. Тъй като ти каза, че не се интересуваш от административната част на вестника, за мене бе очевидно, че тези нотариални права трябва да останат в ръцете на някой, който е готов, има желание и е способен да действа и да поеме отговорност, ако възникне някакво положение… имам предвид да се поеме административен контрол.

— Разбирам.

Като го наблюдаваше, тя забеляза, че лицето му придоби изражение на досада, а очите му излъчваха раздразнение.

— Ти се оттегли по собствено желание, Джим — отбеляза Ема с равен тон и все така любезно.

— Зная. — Той пое голяма глътка водка, постави питието на края на масата и се загледа в огъня. Най-после обърна поглед към нея. — Пола също е попечител на дяловете на децата ми във вестникарската компания, нали?

— Да.

— Защо, бабо? Защо не ме направи мене техен попечител? В края на краищата аз съм им баща.

— Не е толкова просто, колкото изглежда, Джим. Дяловете, които оставям на Лорн и Теса, не са в отделно завещание, а са в цялостния завещателен фонд, където съм поставила и много други дялове от различни притежания. За мен е ясно, че такъв огромен завещателен фонд трябва да бъде управляван от един човек, би било смешно да разбия фонда на отделни завещания, като определя за попечители различни хора. Ще бъде много объркано.

Той кимна, но не направи никакъв коментар.

Ема го погледна проницателно и разбра, че е не само раздразнен, а побеснял, въпреки че правеше всичко възможно да го прикрие от нея. При все че знаеше, че не е задължена да обяснява действията си на когото и да било, тя искаше да го накара да се почувства добре, затова каза:

— Решението ми да посоча Пола няма отношение към тебе или твоите способности. Тя, и само тя ще бъде попечител на фонда на децата, независимо за кого е омъжена.

— Разбирам — измърмори той, въпреки че дълбоко в себе си не разбираше. Чувстваше се подминат. Но нямаше кого да вини за това, освен себе си. Изведнъж осъзна, че никога не бе трябвало да се оттегля като директор по мениджмънта във вестникарската компания.

Като пренебрегна мрачното му изражение и гневното мълчание, Ема отбеляза:

— Ако Емили и Уинстън имат деца, преди да умра, и ако аз учредя фонд за техните наследници, което със сигурност бих направила, Уинстън ще бъде в същото положение като теб. Така ще бъде и със съпруга на Сара, ако тя се омъжи, докато съм още жива. Аз не те ощетявам.

— Казах, че разбирам, и това е истина, Ема. Благодаря, че ми обясняваш нещата. Оценявам го…

На вратата се почука и влезе Хилда:

— Извинете, госпожо Харт, но господин О’Нийл е на телефона. Каза, че ако сте заета, можете да му позвъните по-късно. Той се намира при господин Брайън в Уетърби.

— Благодаря, Хилда. Ще отговоря. — Тя стана, като се усмихваше на Джим. — Извини ме, скъпи, ще се забавя съвсем малко.

Той кимна и в минутата, когато остана сам, се придвижи до бюфета и си напълни чашата с водка, като добави лед. Взе питието в лявата си ръка, която надничаше от превръзката, и върна стола си отново до огнището.

Изпи набързо половината от водката, така че Ема да не разбере, че си е допълвал чашата, след това се замисли над думите й. Изведнъж всичко му се проясни. Ема предаваше цялата власт в ръцете на внуците си. Подсигуряваше се, че всичко ще остане в семейството. И то по категоричен начин. А той си мислеше, че е част от семейството. В края на краищата беше аутсайдер.

Като въздъхна, той повдигна очи към Сисли. Картината винаги бе имала хипнотичен ефект върху него. Отново пожела да я има, така както винаги бе пожелавал това, щом я погледнеше. Чудеше се какво толкова има в този особен пейзаж, който така го очароваше. Имаше и други картини на Сисли в стаята, както и на Моне. И всички те струваха милиони.

Неочаквано и с поразяващ ужас Джим разбра. Картината олицетворяваше за него богатство и сила. Това беше причината, поради която я желаеше — истинската причина. Това, че Сисли взимаше дъха, беше лиричен и истински шедьовър, който импонираше на неговата чувствителност повече от другите — не влизаше в сметката. Ръката му затрепери и той постави питието върху масата, затвори очи и така изключи от себе си картината.

Искам пари! Искам власт! Искам ги отново… всичко, което моят прапрадядо и прачичо така глупаво са пропилели и изгубили и което Ема Харт е взела от Феърли. За момент Джим беше отвратен от тези мисли и от себе си. Пих прекалено, размеквам се. Не, не е вярно. Днес не съм изпил кой знае колко водка. Внимавах много колко си наливам.

Треперенето, изглежда, се предаваше на цялото тяло и той отвори очи, сграбчи облегалките на инвалидния стол в желанието си да се закрепи. Образът на Пола прекоси съзнанието му. Бе се оженил за нея, защото се бе влюбил лудо. Наистина. Знаеше, че е така. Не, не беше! Имаше и друга причина. Беше я искал, защото бе внучка на Ема Харт. Отново невярно. Защото тя бе главната наследница на огромното богатство на Ема Харт!

За секунда Джеймс Артър Феърли видя истинския си лик — това бе озарение, неговото собствено богоявление. И той не хареса никак това, което видя в този лъч на интензивна светлина. Беше истината! Той обичаше жена си, но жадуваше парите и властта й. Той изстена на глас и очите му се напълниха със сълзи. Неочакваното себеразголване бе непоносимо. Той не представляваше човекът, който вярваше, че е бил през целия си живот. Дядо му го бе възпитал да бъде джентълмен и да е обърнат към по-възвишените неща в живота, да не го е грижа за материалното богатство и положение. Едуин Феърли му бе промил мозъка. И все пак той винаги бе жадувал за власт, слава, богатства. Имаше раздвоение в натурата му. Това бе истинската причина за вътрешната му борба. Лъгал съм се с години, помисли си той. Живял съм в лъжа.

Той изпъшка отново и прокара ръка през косата си. Аз обичам Пола заради самата нея, наистина я обичам!

Болката в рамото се обади толкова силно, че той се сгърчи. Беше от дъждовното време, рамото му беше като барометър. Той бръкна в джоба си за хапче и го изпи с водка.

— Блеки е толкова развълнуван — обади се от вратата Ема, която влизаше, смеейки се весело. — Прави такива хубави планове за надбягването Гранд Нашънъл. Ще ни заведе всички в Ейнтрий за стипълчейза. През първата събота на април. — Ема седна и отпи от виното. — Така че ти ще можеш да дойдеш с нас, Джим. Дотогава ще си здрав като камък.