Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (16)

Шестнадесета глава

Нора, детегледачката, която се грижеше за близнаците на семейство Феърли, седеше и шиеше в един люлеещ се стол в детската стая. Когато усмихнатото лице на Пола се появи край вратата, тя вдигна пръст към устните си и тихо й направи знак да не говори.

Пола веднага кимна, че е разбрала, и изрече безшумно:

— Ще се върна след малко. Ще се изкъпя.

След като се наслади за петнадесет минути на горещата вана, Пола се почувства подмладена. Но докато се бършеше енергично, призна пред себе си, че топлата вода бе облекчила умореното й тяло, но това усещане за добро физическо състояние произлизаше от решението да се отнася с повече разбиране към чувствата на Джим към Едуина. Пола току-що го бе взела в градината. Да, това бе единственото становище, което би могла да възприеме, и сега разбираше това по-ясно от всякога. Каквото и друго отношение да имаше, би значело изцяло да застане срещу себе си. Тя просто щеше да погледне на всичко отвисоко, така както би направила баба й при подобно стечение на обстоятелствата. Баба й беше твърде изключителна жена, за да отстъпи пред нещо толкова незначително, и тя щеше да положи всички усилия да постъпи точно по същия начин.

Пола облече хавлията си и се върна в спалнята. Тя беше просторна, с висок таван и заоблен прозорец с изглед към градината и беше съвсем различна от времето, когато Едуин Феърли беше жив.

Когато Пола видя стаята, дъхът й спря. Стоеше с широко отворени от ужас очи пред тъмните сини памучни тапети и тежките масивни мебели, натъпкани в недостатъчното пространство. Спалнята бе в унисон с останалата част от викторианската къща, която представляваше съмнителен паметник на една отминала епоха. Всички стаи бяха старомодно обзаведени, тъмни, безжизнени и потискащи. Къщата я смаза с мрачните си, сенчести стаи, остарели мебели, претрупани драперии и грозни лампи. Чудеше се отчаяна как въобще би могла някога да живее в Лонг Медоу и поне малко да почувства удобство и щастие или да отглежда деца в такова мрачно и нерадостно обкръжение.

Но Джим бе настоял да се нанесат и бе отказал категорично дори само да погледне хубавата стара чифликчийска къща, която Уинстън бе открил за нея в Уест Танфийлд. И така, тя бе длъжна да се съгласи, за да има мир, но само при уговорката, че Джим ще й даде картбланш за обновяване и премебелиране на цялата къща. За щастие той се беше съгласил и тя го направи незабавно, преди да се опита да я убеди да живее сред безнадеждния безпорядък от неописуеми мебели, които дядо му бе тъй усърдно трупал през целия си живот. Подновяването на къщата бе сватбеният им подарък от нейните родители. Майка й й бе помогнала да придаде изцяло нов вид на нещата с такава експедитивност, смелост и решителност, че дори Ема бе учудена и някак развеселена от тяхната бързина. Изхвърлиха всичко, с изключение на няколко ценни мебели, сред които бюрото на Едуин, едно венецианско огледало и фин френски провинциален шкаф от светло дъбово дърво, както и няколко маслени картини. Светлите пастелни цветове, които бяха избрали с Дейзи за стаите, веднага придадоха на къщата въздушна лекота и я отвориха, внесоха в нея усещането за простор и свобода. Красиви тъкани, порцелан и нефритени лампи заедно с очарователни селски антики, които майка й бе открила, прибавиха към атмосферата привлекателност и живот, подсказваха елегантност и удобство.

Тъмната синя спалня бе превърната в будоар в жълто, бяло, прасковено и светлозелено, като тези цветове присъстваха отново навсякъде в тапетите на цветя и подхождаха на дамаските и китайските лампи. Въпреки че Джим бе изказал мнение, че белият килим е доста непрактичен, по-късно той бе признал, че стаята е хубава и е обзаведена с вкус. И за голямо облекчение на Пола бе харесал и останалата част на къщата.

Спалнята им изглеждаше, слънчева и спокойна през този следобед, когато тя закрачи безшумно към тоалетната масичка, сложена в извивката на прозореца. Седна и след като разреса косата си, се гримира — бе готова за предстоящата вечер. Мислите й задълго се спряха върху баба й. Колко хубава изглеждаше на кръщаването, толкова чаровна и грациозна, тъй жизнена и пълна с енергия и дух, че всички други бледнееха пред нея. Джим бе казал същото относно баба й по време на вечерята в събота в „Червеният лъв“ в Саут Стенли, където бяха отишли да вечерят сами. След това той бе изпаднал за няколко минути в едно от онези негови странни мълчаливи състояния и тя бе разбрала, че мисли за дядо си.

Пола сложи червилото на масичката, извъртя се в стола и остана загледана в пространството. Спомни си вечерта, в която Джим за първи път я бе довел в тази къща, за да се запознае със сър Едуин Феърли.

Сцената се разигра отново пред нея, още жива в съзнанието й.

Той дремеше пред камината в малката облицована с борово дърво библиотека и се стресна, когато те пристигнаха. Прекоси стаята, сърдечно усмихнат, с протегната ръка. Деликатен, белокос старец, чудесен в своята доброта и вежливост. Когато приближи на няколко крачки от нея, стъпките му станаха несигурни, щом я видя по-ясно на слабата светлина. Лицето му издаваше, че е силно объркан, и я гледаше, сякаш бе видял призрак, докато Джим ги представяше един на друг. Разбира се, за него това наистина бе привидение. Бе видял в нея духа на Ема Харт, макар тя и Джим да не го бяха разбрали тогава. Но сигурно бе отминал приликата като просто съвпадение, защото почти веднага възвърна самообладанието си. След това, когато седнаха на масата, той я запита с какво се занимава и тя каза, че работи за баба си, Ема Харт, също като Джим, но че е назначена към магазините. Нещо го разтърси, така както седеше на стола, но той се овладя и впи очи в нея още по-напрегнато. Те внезапно оживяха от нарастващ интерес и нескрито жадно любопитство. Питаше я за родителите й и за нейния живот, а тя му отговаряше искрено. Той се усмихна, кимна, потупа ръката й и каза, че е чудесна млада жена и че одобрява връзката им. След това го срещна още няколко пъти. Винаги беше гостоприемен и очевидно много радостен, че я вижда. След като тя и Джим се разделиха, той явно е бил неутешим и много се разстроил, като виждал как се отдалечават един от друг, така поне бе казал Джим.

Сър Едуин бе починал, преди да се сдобрят и оженят с благословията на Ема.

Бе задавала на баба си безброй много въпроси относно Едуин, след като вече тяхната отминала история излезе наяве и не стоеше в изгнание в килера при другите скелети, които Ема беше скрила там.

Ема, която дотогава бе замаскирала някои страни от ранната си младост, внезапно се показа доста разговорчива и учудващо откровена. Разказа на Пола как се бе свързала с Едуин, докато работила като прислужница във Феърли Хол, как са се сближили, след като майките и на двамата починали. Говореше за долините и Върха на света и пещерата, където се подслонили от яростната буря и където Едуин я прелъстил.

— О, Едуин Феърли не беше лош човек — беше казала баба й само няколко седмици по-рано, когато обсъждаха нещата отново, — само ужасно, ужасно слаб и се страхуваше от баща си и беше твърде зависим от средата си. Естествено. Така беше в онези дни, знаеш, говорим за преди шестдесет години. И все пак често ми се е искало той да не е бил толкова страхлив, да е направил някакво усилие да ми помогне, докато носех детето му. Тогава може би нямаше да го мразя толкова.

Ема сви рамене.

— Но ето какво стана. Така се случи. Оцелях, нали? Шестнадесетгодишна, а очаквах незаконно дете и понеже не исках да посрамвам баща си, избягах в Лийдс, при Блеки. Той беше единственият ми приятел в онова ужасно положение. И Лора, разбира се, макар по онова време Блеки още да не беше женен за моята прелестна Лора. Родих детето. Останалото знаеш.

Пола я попита защо е кръстила детето Едуина.

— Особена, по-скоро спонтанна грешка на езика — отговори Ема със сух смях. — Не съм мислила в момента. Или може би е по-правилно да се каже, че съм мислила за Едуин.

— Но, за бога, как се справи, бабо? — попита Пола с насълзени очи, а сърцето й я болеше, като си представяше ужасните изпитания на младата Ема, с които тя е трябвало да се справя сама, без пукната пара и без семейство.

— Ами няколко неща ми помогнаха — отбеляза Ема със странна усмивка — и те ме спасиха.

Пола кротко настоя да продължи нататък и Ема каза:

— Ами да видим, силен характер, физическа издръжливост, притежавах малко интелект, не лош външен вид и най-важното — непреклонна воля за успех. Плюс дяволски много кураж, като си помисля сега. Но това е достатъчно за днес.

Ема внезапно прекъсна разговора.

Сега Пола си мислеше, че Едуин Феърли е бил не просто слаб. Бил е и безхарактерен. Прехвърли мислите си върху баба си. Обзе я гордост и огромна обич към кея. Ема Харт беше силна. С огромната си сила и безмерен кураж тя бе завладяла целия проклет свят. Не прекланяла никога глава, нито тогава, нито сега. Внезапно в мислите й се появи Едуина. Това дете, родено с името Феърли, бе причинявало на Ема единствено болка от самата си поява на белия свят. „И това е причината да не мога да я понасям и да съм близо до нея — промърмори Пола. — Защо не може Джим да разбере“, питаше се тя и отхвърли веднага този въпрос. Едуина й създаде проблеми напоследък, но само защото тя бе позволила това. В тази игра Едуина бе незначителна фигура. Баба каза това преди няколко седмици и както обикновено бе абсолютно права.

Часовникът отмери половинката час. Пола го погледна, видя, че е четири и половина. Нямаше повече време за губене и се откъсна от спомените. Скочи на крака и отиде до шкафа с нейните дрехи, откри чифт сиви фланелени панталони и бяла копринена риза и бързо ги облече. Стъпките й звъннаха решително, докато прекосяваше коридора на горния етаж и влезе в детската стая.

Нора надникна от малката кухничка, която някога е била огромен шкаф и която Пола бе прекроила в кухненско килерче към детската стая. Тя каза с бутилка мляко в ръка:

— Тъкмо щях да започвам да ги храня, госпожо Феърли.

— Значи идвам тъкмо навреме, за да ти помогна, Нора.

Пола се наведе над по-близкото детско креватче. Теса беше вече будна и я зяпаше със смайващо зелени очи като очите на прабаба й и внезапно започна да гука и да рита във въздуха с малките си дебели крачета. Пола вдигна дъщеря си, като я държеше здраво, целуна мъхестата детска главичка и меката пухкава бузка, а сърцето й се сви от обич. Подържа Теса още една секунда, преди да я върне в креватчето. Момиченцето веднага се разплака.

Пола погледна надолу към Теса и докато й говореше, в гласа й звънеше весел смях.

— Е, добричката ми, не си ли ти по-непослушната, госпожице Феърли. Но в това семейство не си играем на любимци. Трябва да дам няколко целувки и на братчето ти, нали, а и да му обърна също и малко внимание.

Сякаш бе разбрало, момиченцето спря да плаче. Пола пристъпи към другото креватче и видя Лорн, който я гледаше сериозно. Тя го взе на ръце и го прегърна също така пламенно, както бе прегърнала сестричката му, и изпита същите дълбоки чувства на закрила и нежна обич.

— О, скъпи — прошепна тя, допряла устни до бузката му, тъй топла и влажна. — Татко ти е прав, ти си една малка кукличка.

Тя целуна Лорн, изпъна напред ръце и го задържа така, усмихна му се широко и поклати глава.

— Но ти си винаги тъй сериозен, Лорн. Приличаш ми на старец. Бога ми, имаш такъв мъдър и трезв поглед, сякаш на този свят няма нищо, което да не знаеш.

Пола седна на малкото канапе до прозорците. Друсаше Лорн на коленете си и това сякаш се харесваше на детето, тъй като то веднага започна да се кикоти и лигави и размаха стиснатите си юмручета, сякаш щастлив и радостен, че живее.

— Ще нахраня Лорн, тъй и тъй съм го взела, Нора, а ти можеш да се погрижиш за по-гласовитата му сестра — каза Пола.

— Да, госпожо Феърли — усмихна й се Нора и погледна към креватчето на Теса. — Тя е едно малко дяволче, ако трябва да съм честна. Със сигурност иска да се увери, че всички съзнават присъствието й.

Докато хранеха близнаците, Пола и Нора бъбреха безцелно по адрес на бебетата и нещата около грижите за тях. В един момент Пола обясни, че е пригодила работната си програма така, че да се помества в режима, който тогава спазваха близнаците. След това продължи:

— Така че ще се връщам вкъщи по-рано, за да ти помагам да ги храниш и къпеш. Но тази вечер, страхувам се, няма да мога да остана с теб за къпането, Нора. Ще имаме гости за аперитива, преди да излезем за вечеря.

— Да, разбирам, госпожо Феърли. — Нора повдигна Теса на ръце. Облегна бебето на рамото си и я потупа по гръбчето.

Момиченцето се оригна няколко пъти.

Това накара Пола да се усмихне.

Нора каза:

— Не е ли едно дяволче! Няма значение как, но винаги ще накара другите да я чуят. Но е добро бебче, както и Лорн.

Пола кимна.

— Да се благодарим за това. Но знаеш ли, че майка ми и баба ми смятат, че Теса ще бъде черната овца на семейството.

Тя се усмихна на себе си и се замисли над това, после се отпусна назад на възглавничките, съсредоточена върху Лорн.

Пола обичаше тези спокойни минути сред децата си, далеч от суматохата и неистовото темпо на трескавия си професионален живот. Всичко в голямата и същевременно удобна детска стая говореше за спокойствие и хармония — боядисаните в бяло стени, мебелите със сини и розови акценти и картинките с детски стихчета на стените. Златистите слънчеви лъчи се процеждаха през тънките завеси, леко издути от ветреца. Въздухът бе пропит от смесения мирис на бебета, талк, варено мляко и току-що изгладени дрехи. Тя погледна надолу към сина си, доволно захапал шишенцето си, и погали малката му руса главица. Каква късметлийка съм, помисли си тя. За колко много неща трябва да съм благодарна — тези възхитителни, здрави и красиви бебета, баба ми и родителите ми, вълнуваща работа и най-важното — най-чудесния съпруг. Внезапно я обзе нетърпение да дочака Джим да се върне вкъщи от вестника, за да му каже колко много го обича и колко много съжалява за нелепите им кавги относно леля им.

 

 

— Радвам се, че всичко е минало добре през първия ти ден, Емили, но не се преработвай тази седмица. Изглеждаш ми страшно уморена — каза Пола. — Моля те, опитай се да влезеш в разумен ритъм. — Тя се облегна назад и придърпа телефона през бялото плетено писалище, както имаше навик да прави.

— О, да, ще го направя, не се тревожи — възкликна Емили. Гласът й по телефона се усили малко. — Баба вече ми каза да спазвам редовни работи часове и да не се опитвам да преглътна всичко наведнъж. Но при „Дженрит“ всичко е толкова вълнуващо, Пола, смятам толкова неща да усвоя и да науча. Лен Харви е страхотен, сигурно ще се разбираме добре. Казва, че ще ходим в Хонконг следващия месец. Да правим покупки. Възможно е да отидем до континента, в Китай. Нещо свързано със закупуване на свинска четина или мустаци.

Смехът на Пола иззвъня.

— За бога, какво говориш?

— Четки от свински косми. Били най-добрите, доколкото разбирам. Пола тук е направо изумително. Никога не съм осъзнавала колко много стока купуваме зад граница. „Дженрит“ е компанията с най-голям внос в цяла Англия. Е, една от най-големите. Продаваме всичко — изкуствени мигли, перуки, козметика, коприна и атлаз, тенджери и тигани…

— Да не говорим за свинските мустаци… — пошегува се Пола. — Да, знаех го, Емили, и мисля, че това е чудесна работа за теб. Много отговорна, но съм сигурна, че ще се справиш. Да ти кажа честно, печена ябълчице, вече ми липсваш, а си там само от един ден.

— И ти на мен. Ще ми липсва също и работата с теб. Но все пак не е като да се разделим и да ме се видим вече. Какво те накара да ми кажеш „печена ябълчице“ точно сега? Не си го правила от години.

Пола се разсмя по телефона.

— Работих в градината днес. Правих алпинеум и си мислех за първата градина, която посадих в „Гнездото на чаплата“. Помниш ли, когато те заведох в Скарбъроу?

— Как бих могла да забравя. Оттогава изпитвам ужас от червеи — прекъсна я Емили с безгрижен смях. — Тогава аз си бях като печена ябълчица, нали? Или по-скоро като дундеста топка.

— Но вече не, Мъниче. Слушай, искаш ли да дойдеш с нас на вечеря довечера? Ще ходим при баба… или поне си мисля, че там е решил да ни води Джим.

— Бих искала, но се страхувам, че не мога. Както и да е, кои ние?

— Сали, Антъни и леля Едуина.

— О, господи, не ти завиждам, Пола — изохка Емили… — Щях да дойда, ако можех, за морална подкрепа. Както и да е… — спря внезапно тя и се разкикоти. — Имам една доста странна среща.

— О! С кого?

— С тайния ми любовник.

— И кой е той? — бързо запита Пола. Любопитството й бе възбудено.

— Ако ти кажа, вече няма да е тайният ми любовник, нали — отговори загадъчно Емили. — Много е специален и внушителен и когато му дойде времето, тоест ако му дойде времето, ти ще си първата, която ще узнае.

Смях заглуши гласа й.

— Срещала ли съм го? — опипа почвата Пола, както обикновено майчински загрижена за Емили.

— Няма да кажа нито дума повече за него. — Тъй като искаше да промени темата, Емили попита с по-сериозен тон: — Между другото, баба защо ходи в Лондон днес следобед?

— Каза нещо относно стягането на нов гардероб за пътешествието й с Блеки до разни далечни места. Защо питаш?

— И на мен това ми каза, но се чудех дали има и някоя друга причина. На теб винаги казва всичко.

— Какви други причини би могло да има? — Въпросът на Пола прозвуча озадачено.

— Ами отби се да ме види преди малко и изглеждаше, сякаш е тръгнала на война! Знаеш лицето й какво изражение придобива, когато се готви за битка. Неумолимо е, струва ми се, най-точната дума.

Пола мълчеше замислена на другия край. Стоеше, загледана навън към градината, а гладкото й чело бе помрачено над свитите вежди.

— Сигурна съм, че не е била по работа в Лондон, Емили — каза тя след кратка пауза и се засмя непринудено. — Между другото, вече би трябвало да знаеш, че баба винаги изглежда неумолима. Това е станало обичайното й изражение. Освен това сигурно е бързала, когато си я видяла. Майка и татко са се върнали с нея и тя не е искала да ги кара да чакат в колата. Знам, че е твърде заета с дрехите. Вчера ми каза, че ще попаднат сред най-различни климати, а и няма да ги има в продължение на три месеца. Нека погледнем реално, Емили, предстои й доста трудната задача да избере подходящи неща.

— Сигурно си права — бавно отстъпи Емили, без да е напълно убедена. — Много се вълнува за пътешествието. Само за него ми говори през целия уикенд.

— Ще й се отрази добре. Това е първата истинска почивка, която е имала от години насам. Няма търпение да види Филип и да посети Дънуун. Винаги е прекарвала толкова хубаво там с дядо. Слушай, скъпа ябълчице, като става дума за братчето ми, ще бъда окачена на въжето. Вчера ми се обади по телефона от Сидни и аз обещах днес да му пиша и да му разкажа за кръщаването. Трябва да свърша с писмото, преди Джим да се прибере вкъщи.

— Разбирам. Благодаря, че ми се обади, Пола. Ще се видим през седмицата! Поздрави Филип от мен. Чао.

Пола измърмори дочуване, затвори слушалката и незабавно започна да пише писмото на Филип. По-малкият й брат се възстановяваше след заболяване от пневмония и тя, родителите й и баба й решиха, че е неразумно и излишно да го измъкват от Австралия само за един ден. Докато пишеше, Пола преживя уикенда отново, изпълни писмото с подробности за церемонията в църквата, за приема след това, както и за новините около цялото семейство и общите им приятели, най-вече семейство О’Нийл и Калински.

След като изпълни три страници с дребния си четлив почерк, тя вдигна поглед от листа и се замисли за Филип. Винаги се бяха чувствали близки, бяха добри приятели и той й липсваше. Виждаше, че и тя, родителите им и баба им също му липсваха и че понякога го обхваща ужасна носталгия по Англия. От друга страна, Дънуун, овцевъдната им ферма в Куунамбъл, Ню Саут Уелс, бе разпалвала въображението му още от неговото детство и тя вярваше, че сега той й се е отдал изцяло. Освен това управлението на огромните им австралийски имения, които дядо й, Пол Макгил, бе оставил на Ема, бе страхотно предизвикателство. Знаеше, че Филип изпитва неизразимо удоволствие от работата си. През тази последна година той най-сетне се бе установил на едно място и бе започнал пълноценен и наситен живот, което я радваше. Завърши писмото, написа адреса и запечата плика, след това стана и отиде до другия край на стаята. Наведе се и вдигна няколко цветчета, които бяха паднали от светлорозовата азалия, сложи ги в един пепелник на керамичната цилиндрична масичка и се огледа, като се чудеше дали да сервира напитките тук, или в хола.

Въпреки че Пола гледаше на тази любима стая като на нейно лично местенце в къщата, напоследък тя се ползваше и от другите. Често намираше Джим да чете там и повечето от гостите им автоматично се насочваха към нея. В действителност стаята представляваше оранжерия, типична за втората половина на деветнадесети век във викторианските жилища, след като Джоузеф Пакстън използва за първи път железни подпори за парниците. Пола смяташе оранжерията, както и градината, за едно от малкото й истински притежания в Лонг Медоу. Беше готическа по замисъл и тя я изпълни с тропически зелени растения, ниски дървета и екзотични орхидеи, а също и красива редица от малки и пъстри цветни храсти. Елховозеленият под и бяло-зелените бръшлянени щампи, които бе избрала за плетените мебели и застланите до пода масички, създаваха спокойна, мирна атмосфера, а оранжерията сякаш се сливаше с градината отвъд стъклените стени. След като Пола я ремонтира, тя се оказа допълнителна дневна стая, както и неин кабинет сред освежителното обкръжение на една цъфтяща през цялата година градина.

Когато се обърна, погледът й попадна върху една от премираните й хортензии. Обезпокои се, когато видя обезцветените й крайчета. Продължи да я оглежда замислено, докато пронизителният звън на телефона я накара да се върне до писалището. Вдигна слушалката и бодро каза „ало“.

— Как е майчицата — попита Миранда О’Нийл с очарователния си мелодичен глас.

— Добре съм, Мери. Ти как си, скъпа?

— Изтощена, ако искаш да чуеш истината. Цял ден се съсипах от работа, а вчера почти през цялото време бях в кантората. Разработвах идеята си за бутиците „Харт“ в хотелите ни. Вярвам, че успях да изложа някои наистина приложими планове. Искам утре да ги покажа на баща си и си мислех, че ако имаш време, може да се съберем по-късно тази седмица.

— Разбира се, че имам и трябва да призная, че си страшно бърза и крайно старателна.

— Благодаря! Леля Ема беше изключително ентусиазирана, когато говорих с нея в събота и не исках да губя никакво време. Както баба ти винаги казва, времето е пари. Освен това, ако решим да го направим, площта за бутиците трябва да бъде включена в новите архитектурни планове, а те ще бъдат на чертожната маса много скоро.

— Разбирам, че времето играе важна роля за строителните ти и ремонтни програми, Мери. Затова нека се видим в сряда. Около два часа?

— Чудесно, нека бъде в кантората ми.

Миранда се засмя под мустак и каза:

— Нали е страхотна новина, че леля Ема и дядо ще заминат на светско пътешествие? За всички вкъщи беше истинска сензация.

— И за нас… И на двамата ще се отрази добре.

Мери каза:

— Трябваше да го видиш тази сутрин. Не можах да повярвам, когато се появи в кантората подранил и сияещ. Седеше зад бюрото си за пръв път от месеци насам, обаждаше се по телефона, суетеше се и влудяваше старата си секретарка. Постоянно й повтаряше: „Първа класа, първа класа, Герти! Това трябва да е едно първокласно пътешествие“. Съгласието на леля Ема да отиде с него го е подмладило… не че някога е остарявал, всъщност винаги е бил толкова жизнен и въодушевен. Но знаеш ли, той доста се ядоса, когато споменах идеята си за бутиците. Направо ми изрева насреща да не забърквам Ема в това. Каза, че не иска моите дребни работи да пречат на Плана му с главно П. Сто часа ми трябваха, за да го успокоя.

— Как успя да го направиш? — попита Пола, като се смееше безгласно, докато се опитваше да си представи Блеки разгневен, което беше доста трудно.

— Когато най-после успях да взема думата, казах, че леля Ема няма нищо общо, а ние можем да се справим отлично без тях. Тогава той се усмихна широко и каза, че съм неговото скъпо умно момиченце, но в никакъв случай да не му се мяркам през следващите няколко дни, защото бил много претоварен и страшно зает! Всеки би си помислил, че ще заминават на сватбено пътешествие.

— Както знаеш, той наистина й е дал такъв пръстен, Мери.

— Колко мило. Те наистина са мила възрастна двойка.

Пола се засмя.

— Едва ли бих определила моята баба и твоя дядо като двойка мили възрастни хора. Блеки и Ема повече ми приличат на бомба със закъснител. А не ми ли каза точно ти онзи ден, че са непоправими, когато са заедно? — припомни Пола на Миранда.

За да залази благоприличие, Мери се засмя заедно с Пола и призна:

— Вярно, наистина го казах, права си. А между другото, като говорим за леля Ема, не знам какъв, подарък да й направя за осемдесетия й рожден ден. От дни наред се мъча да измисля нещо. Имаш ли някакви идеи?

— Сигурно се шегуваш. Ние всички имаме един проблем. Мама и татко обсъждаха същото с мен днес по време на обяда. Емили също непрекъснато ми мърмори да измисля нещо, което да купи тя. Наистина и аз, както всички останали, не знам.

— Добре, нека да поговорим отново в сряда — каза Мери. — Трябва да тръгвам, Пола. Баща ми ме чака. Налага се да прегледам някои от първите редакции за отпечатване — относно купуването на хотела в Ню Йорк. Надявам се на Бога той да хареса една от версиите, в противен случай ще работя на бюрото си до полунощ — оплака се Миранда. — Напоследък сякаш съм станала впрегатен кон. Нищо чудно, че от известно време нямам никакъв личен живот.

— Току-що казах на Емили да не се престарава много при „Дженрит“. Добре е и ти да направиш същото — предупреди я Пола.

— Ти ли го казваш — каза Миранда и глухо се засмя.