Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (50)

Петдесета глава

Вилата беше безлюдна. Емили разбра това, след като слезе тичешком по стълбите и се спря изведнъж в овалното преддверие, ослушвайки се да чуе обичайната за сутрешния час глъчка. По това време обикновено отекваха гласове и смях, а на техния фон неизменно свиреше радиото. Ала в това съботно утро на януари всичко това липсваше.

Емили продължи към трапезарията. До прозореца беше седнала майка й с огледало в ръка и съсредоточено се взираше в лицето си.

— Добро утро, мамче — весело подвикна от прага Емили и се приближи към нея.

Елизабет рязко се обърна, усмихна се и рече:

— О, Емили, ето те и теб. Добро утро, мила.

След като целуна майка си по бузата, Емили се разположи край дългата дървена маса и посегна към кафеника с думите:

— Къде са другите?

За момент Елизабет не отговори и продължи да оглежда лицето си на ярката светлина, която струеше от прозореца, после въздъхна и седна при дъщеря си на масата.

— Запалените скиори излязоха преди сто часа, както обикновено. За малко изпусна Уинстън. Той в последния момент реши да кара ски и побърза да догони останалите. Явно си спала дълбоко и той не е искал да те буди. Помоли ме да ти предам да го чакаш за обяд.

— Едва станах тази сутрин — измърмори Емили, като разбъркваше кафето си, лакомо загледана в кифличките. Те ухаеха апетитно и устата й се напълни със слюнка.

— Не се и съмнявам. Снощи толкова до късно го откарахме всички, че тая сутрин ще ми струва скъпо да… — прекъсна се тя сама и хвърли бърз поглед на Емили. — Как мислиш, имам ли нужда от пластична операция на очите?

Емили се разсмя и остави чашата си на масата, накланяйки се напред, за да огледа по-отблизо очите на майка си. Беше навикнала на подобни въпроси и съзнаваше, че трябва да проявява особено внимание, когато й бъдат задавани. Тя твърдо поклати глава:

— Не, изобщо нямаш нужда от това. Очите ти са прекрасни.

— Наистина ли го мислиш, мила? — Елизабет вдигна огледалото и отново започна да се взира в него.

— За бога, мамо, та ти си още млада, едва на петдесет…

— Шшт, по-тихо, окъпа — пошепна Елизабет, слагайки огледалото на масата, и продължи: — Трябва да ти призная, че напоследък тази мисъл ме занимава. Все ми се струва, че клепачите ми са малко набръчкани. Марк има отношение към външния вид на жената и това, че съм по-възрастна от него…

— Не знаех, че е по-млад от теб, мамо! Изобщо не му личи.

Думите й сякаш утешиха Елизабет и лицето й светна.

— Радвам се да го чуя, Емили, но за съжаление е по-млад.

— Е колко по-млад? — Емили взе една кифличка, явно не издържайки повече на изкушението, и я разчупи надве.

— С пет години.

— Боже господи! Това не е нищо. И престани да мислиш за пластична операция, мамче. Ти си една красива жена и не изглеждаш нито ден по-възрастна от четирийсет.

Емили гребна с ножа от маслото, намаза щедро залчето кифла и сложи отгоре конфитюр от праскови.

Забравила за момент вечните притеснения за външния си вид, Елизабет погледна с укор дъщеря си.

— Нима ще изядеш всичко това, мила? То е пълно с калории.

Емили се усмихна:

— И още как! Умирам от глад.

— Знаеш, че трябва да внимаваш за килограмите си, Емили. Склонна си към бързо напълняване още от дете.

— Ще гладувам, като се върна вкъщи.

Елизабет едва сдържаше негодуванието си, ала знаеше, че е безполезно да спори, и смени темата:

— Забеляза ли, че Марк флиртуваше снощи с френската графиня?

— Не, не съм. Но той флиртува с всички, мамо. Той си е такъв и не влага нищо, сигурна съм. Ще ми се да бъдеш спокойна за този човек. Той е щастлив, че е с теб.

— Аз съм още по-щастлива, че съм с него. Много е добър с мен, най-добрият съпруг, когото съм имала, ако искаш да знаеш истината.

Емили не беше на същото мнение и преди да успее да се въздържи, бързо възкликна:

— Ами татко? И той се държеше чудесно с теб. Жалко, че го напусна.

— Естествено е да си предразположена към Тони. Той ти е баща, но ти не можеш да знаеш как точно вървеше между нас, мила. Нямам намерение да ти разкривам всички подробности на първия си брак, Емили, и да ги изследвам под микроскоп.

— Много разумно от твоя страна — язвително отвърна Емили и продължи да дъвче залъка си, съзнавайки, че са докоснали парлива тема.

Елизабет й хвърли остър поглед, но и тя разумно замълча. Наля си нова чаша кафе и запали цигара, като не сваляше поглед от дъщеря си и си мислеше колко беше хубава тази сутрин в смарагденозеления си пуловер и панталони. Цветът им подчертаваше очите й. След почти двете седмици, прекарани във Френските Алпи, косата й бе станала по-светлоруса, а нежното й лице бе леко загоряло от слънцето. Изведнъж задоволство изпълни Елизабет, че тя и Марк приеха поканата на Дейзи в наетата от нея вила. Радваше се, че е с децата си и че Марк проявява голямо внимание към тях, особено към Аманда и Франческа. Между залъците си Емили рече:

— Смятам да сляза в града. Трябва да направя някои покупки.

— Чудесна идея — отбеляза Елизабет. — Тъкмо ще ме свалиш до фризьорския салон, скъпа.

Емили прихна да се смее.

— Пак ли, мамо. Та нали беше вчера!

— Хайде, Емили, нека да не навлизаме в дълги разговори за косата ми. Да оставим всяка от нас да знае своите грижи.

— Дадено. — Емили облегна лакти на масата и продължи: — Смътно ми се върти в главата, че тая сутрин Аманда и Франческа нахълтаха в нашата стая и обсипаха мен и Уинстън с целувки. Предполагам, че Александър ги е замъкнал в Женева… представям си какви неистови викове са били.

Елизабет кимна:

— Да, доста се противиха. Никоя от двете, изглежда, не понася това девическо училище и не мога да си обясня защо. То е на Женевското езеро… Но като разбраха, че и Дейзи тръгва с тях до Женева, се укротиха. И тя искаше да купува нещо и реши да слезе с Александър. Разбраха се да заведат момичетата на обяд в хотел „Ричмънд“ и след това да ги върнат в училището. Много обичам този хотел, Емили, и всъщност обещах на близначките по Великден да взема самолет от Париж и да прекарам няколко дни с тях в Женева. — В този момент внезапна мисъл озари лицето й и тя широко се усмихна: — Защо не дойдете и вие с Уинстън да ни гостувате на мен и Марк в „Ричмънд“, Емили? Ще прекараме чудесно.

Емили се почувства приятно изненадана от неочаквания жест.

— Това е прекрасна идея, мамо. И много мило от твоя страна да ни поканиш. Ще говоря с Уинстън и ще ти кажа какво сме решили. — Тя се пресегна за още една кифла.

— Моля те, скъпа не яж толкова!

Леко засрамена, Емили отдръпна ръката си.

— Права си. Много се пълнее от тях — съгласи се Емили и стана. — Мисля, че е време да ида горе да се приготвя за града. Сигурна съм, че ако продължа да си бъбря с теб тук, ще изпразня цялата чиния.

— И аз се качвам — рече Елизабет. — Трябва да се преоблека.

Емили въздъхна:

— Мамо, но ти изглеждаш страшно добре. И за какво да се преобличаш, нали отиваш само до фризьора.

— Човек не знае кого може да срещне — отвърна Елизабет, после погледна часовника си и допълни: — Още няма единайсет. След половин час съм готова, обещавам ти.

* * *

За радост на Емили майка й като никога удържа на думата си и минути след единайсет и половина тя превъртя ключа в стартера и потегли. Вилата се намираше в малко селище в покрайнините на Шамони — прекрасния древен град, сгушен в подножието на Мон Блан. Когато Емили излезе на главния път и пое с умерена скорост, отново се изпълни с възхищение от удивителната гледка, която всеки път спираше дъха й.

Долината Шамони, заобиколена от едната страна с планинския масив Мон Блан, а от другата — с веригата Егий Руж, представляваше естествена платформа, която откриваше изглед към най-високия връх в Европа. И в момента, в който Мон Блан и планините наоколо се извисиха пред погледа на Емили, обзе я особено чувство на страх пред тяхното величие и достолепие. Блестящите им заснежени върхари се издигаха високо в небето, чиято ярка синева бе изпъстрена с пухкави бели облачета.

Сякаш прочела мислите на дъщеря си, Елизабет възкликна:

— Каква внушителна гледка, нали, Емили! Днес е такъв великолепен ден.

— Наистина — отвърна Емили. — Мога да си представя как лудуват по склоновете сега нашите скиори ентусиасти. — Тя погледна майка си с крайчеца на окото. — Всъщност Марк тръгна ли с чичо Дейвид и другите?

— Да, Меги също.

— Тъй ли? — изненада се Емили. — Аз пък мислех, че е отишла в Женева с Александър.

— Изглежда, предпочете да покара ски като последен ден, нали утре тръгва за Лондон.

— Джан и Питър щели да пътуват с тях. Тъй ми каза Джан снощи — отбеляза Емили. Това бяха единствените гости на леля й и чичо й, които не им бяха роднини.

— Да, и аз се опитах да ги склоня да поостанат още някой и друг ден — рече Елизабет. — Приятни хора, а той е такъв чаровник.

— Питър Коулс! О, мамо, честно казано, имаш много странен вкус. Той е такава невероятна досада. И важничи на всичкото отгоре. — Емили се закикоти и додаде: — Вярно, към теб прояви особено внимание и забелязах, че Марк неведнъж му хвърляше кръвнишки погледи. Горкият „жабар“ се пука от ревност.

— Моля те, не наричай Марк „жабар“, скъпа. Това е много груб епитет и напълно неуместен — смъмри я Елизабет, но миг след това се разсмя: — Значи смяташ, че Питър е накарал Марк да ревнува. Това не е за пренебрегване. Ммм!

— И то много. — Емили се усмихна вътрешно, усещайки колко щастлива се почувства майка й от една нищо и никаква констатация. Горката жена си бе загубила ума по Марк Дебоан. По този прикрит изменник, помисли си Емили. Той й беше неприятен и според нея не заслужаваше доверие.

Елизабет се впусна в пламенни излияния относно многобройните качества на новия си съпруг, а Емили само кимаше и издаваше от време на време тихи звуци на съгласие, правейки се, че е на същото мнение. А всъщност почти не се заслушваше. Досадна и смешна ставаше майка й с неспирните си приказки за този човек и Емили изпита облекчение, когато пред тях изникна Шамони.

След като паркираха ситроена, Емили и майка й закрачиха бързо по един от главните булеварди по посока на малкия площад, където се намираше фризьорският салон. Когато стигнаха там, Емили попита майка си:

— Колко време ще се бавиш?

— О, не повече от час, мила. Само вчесване ще искам. Хайде да се срещнем в онова бистро отсреща. Ще вземем по един аперитив, преди да се приберем за обяд във вилата.

— Добре, мамче. Доскоро.

Емили тръгна бавно из площада, задържайки поглед по витрините. Имаше да купува малко неща, а разполагаше с цял час, тъй че не бързаше. След като го обиколи, тя тръгна по булеварда към един бутик, в който се продаваха много оригинални облекла за après ski. Продавачките я познаваха и тя си побъбри двайсетина минути с тях, докато пробваше няколко вида вечерни жакети, от които не си хареса нито един, за да го купи.

Оттам продължи по улицата и влезе в аптеката, купи няколко неща и ги напъха в чантата си, метната през рамо. После бавно тръгна по обратния път, сещайки се, че искаше да купи и няколко пощенски картички, които да изпрати на приятели в Англия.

Голяма беше изненадата й, когато изведнъж видя насреща да се задава Марк Дебоан. Той вървеше бързо и изглеждаше дълбоко загрижен — по всичко личеше, че не я беше забелязал.

Когато двамата се изравниха, Емили лукаво му подвикна:

— Приятно ми е да те видя, Марк. А мама мисли, че си на ски.

Както вървеше разсеян, Марк Дебоан едновременно се стресна и смути. Но бързо успя да се овладее и възкликна:

— Ооо, Емили, Емили, мила моя! — Стисна сърдечно ръката й, после добави с галския си акцент, но на безупречен английски: — Промених решението си. Предпочетох да се поразходя. Имам страшно главоболие.

Емили се наклони към него и многозначително му рече:

— И не само това, Марк. Имаш също и червило на яката си.

Той се усмихна снизходително, ала в очите му проблесна укор:

— Емили — сподавено рече той. — Какво намекваш? Това естествено ще е червилото на майка ти.

Емили подмина забележката му и продължи:

— Мама е във фризьорския салон. Имаме среща в онова бистро там да пийнем по нещо. В един часа. Ще я огорчиш, ако не се отбиеш при нас. — Гласът на Емили преливаше от нежност. Очите й — зелени топчета лед.

— Разбира се, че няма да огорча Елизабет. Ще се видим направо там. Чао, Емили.

Той припряно се сбогува и продължи забързан по пътя си.

Емили се обърна да го изгледа. Марк пресече улицата и свърна в една пряка. Тя се почуди къде ли може да отива. Мръсник, рече си тя. Обзалагам се, че е забърсал оная противна графиня от снощи и има среща с нея. А тя е толкова французойка, колкото съм и аз. Емили направи гримаса на отвращение към Марк, обърна се и тръгна по улицата да потърси будка за вестници. След няколко крачки спря пред първата, която видя, и започна да прелиства последните броеве на списанията, за да убие още малко време. Най-накрая погледна часовника си и видя, че наближава един. Тогава завъртя металната рамка с пощенски картички, избра си четири и се върна да ги плати.

Докато прибираше картичките и рестото си в чантата, Емили се усмихна на продавачката:

— Мерси, мадам.

Жената тъкмо понечи да й отвърне и изведнъж онемя и изправи глава, цялата в слух. Точно в този момент внезапен, силен грохот разцепи въздуха наоколо, последван за части от секундата от няколко още по-гръмливи и оглушителни бумтежа.

Емили извика:

— Изглежда, някъде стана страхотна експлозия.

С ужас в очите жената я погледна и изкрещя:

— Не! Лавина! — Тя извърна пълното си тяло и грабна телефонната слушалка.

Емили притисна чантата си под мишница и затича по улицата.

Хората излизаха на тълпи от магазините и лицата им имаха същия изплашен израз, какъвто имаха и минувачите.

— Лавина! — извика някакъв мъж в ухото на Емили и посочи по посока на Мон Блан, докато забързан я подминаваше.

Сякаш нещо прониза Емили и тя се закова на място, хипнотизирана от гледката. Дори и от такова разстояние се виждаше огромното, придружено от бумтеж свличане по склоновете на Мон Блан. Половината от заснежения скат се сгромолясваше надолу във вид на гигантски откос, достигащ ширина най-малко няколко стотици фута. Грамади от сняг летяха надолу, набирайки скорост по стръмния си маршрут, и помитаха всичко, което им се изпречеше на пътя. В кристалния син въздух изригваха огромни облаци снежен прах, които увличащата лавина подемаше и смилаше на милиони ситни снежни пръски.

Две полицейски коли с пискливи сирени профучаха по улицата с главозамайваща скорост. Пронизителният им вой извади Емили от моменталната хипноза, в която бе изпаднала. Тя премигна няколко пъти и изведнъж усети, че кръвта й се смрази. Там беше Уинстън. Там бяха всички: Дейвид, Филип, Джим, Меги, Джан и Питър Коулс.

Тя започна да трепери като лист и не можеше да помръдне. Чувстваше краката си омекнали като пихтия, в тялото й нахлу страх, погълна я, смаза я. О, боже мой! Уинстън! И Емили нададе силен писък. Уинстън! О, божичко! Не!

Звукът от собствения й глас сякаш я съживи и тя се втурна да тича, с глава силно издадена напред тя тичаше все по-бързо и по-бързо, едва докосвайки с крака паважа, устремена към недалечната станция на лифта.

Сърцето й биеше силно, дишането й стана тежко, но тя продължаваше със същата скорост, като от време на време стискаше за миг очи, за да удържи напиращите сълзи. О, Божичко, нека Уинстън да е жив. Моля те, нека Уинстън е жив. Останалите също. Направи така, че всички да са живи. О, Боже, не позволявай някой от тях да умре.

Емили чу и други тичащи стъпки, около нея започнаха да се тълпят хора. Някои дори се бутаха в нея, за да я изпреварят. Те също тичаха към лифта, който вече се виждаше. Някакъв човек в своя бяг тъй я блъсна, че тя политна и насмалко да падне, но успя да запази равновесие и продължи да тича, движена от страха си.

Когато най-сетне наближи станцията на лифта, имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне. Едва тогава Емили намали ход и спря, за да си поеме дъх. Притисна с ръце тежко дишащите си гърди. Гърлото й издаваше стържещи звуци. Тя се облегна на една от полицейските коли, спрени до депото на кабинките, и затършува из чантата си. Извади носна кърпа, попи потното си лице и врат, налагайки си да запази спокойствие.

След няколко секунди дишането й стана по-равномерно и тя се огледа наоколо. Ужас я изпълни, щом погледът й обходи тълпата, която се бе събрала в порядъка на петнайсетина минути.

Емили вярваше в чудото Уинстън да е приключил спускането си със ски преди връхлитането на лавината, молеше се в този момент той да се е смесил с туристите и местните жители и да е някъде тук. Тя се провря в тълпата, очите й скачаха от лице на лице, търсейки неговото с неудържима тревога. Внезапен нов страх се загнезди в стомаха й. Той не се виждаше никъде.

Емили се обърна и запуши устата си с две ръце. Усети, че пак я сковава ужас, като в менгеме. Залитайки, тя се върна при полицейската кола и се облегна на нея със свито сърце. Възможно ли е някой да се спаси от лавина? Тя пада с такава скорост и сила, че помита всичко, което е на пътя й. Емили затвори очи. Почувства нужда да иде да говори с някого, да пита за спасителните отряди, ала не беше в състояние да помръдне. Отново затвори очи. Усети, че краката й се подкосяват, тя сякаш бе загубила контрол над тялото си.

Изведнъж две силни ръце я сграбиха и повдигнаха.

— Емили! Емили! Аз съм!

Тя стреснато отвори очи. Беше Уинстън. Ръцете й се вкопчиха в скиорското му яке, отмалели от облекчение, лицето й се изкриви в гримаса и тя избухна в сълзи.

Уинстън я притисна плътно към себе си и започна да я утешава:

— Всичко е наред, всичко е наред — няколко пъти повтори той.

— Слава богу! Слава богу! — хлипаше Емили. — Мислех, че си загинал. О, Уинстън, благодаря на Бога, че си жив. — Тя оглеждаше тревожното му лице. — А другите? — попита и веднага спря, като видя сериозното му изражение и стиснатата челюст.

— Не зная дали са живи. Уповавам се на Бог да са живи. Моля се да са живи — отвърна Уинстън и я обгърна с ръка.

— А ти…

Уинстън бързо я прекъсна:

— Не бях на ски днес. Дойдох дотук и за малко изпуснах лифта. Почаках малко с намерението да взема следващия, но се отегчих. Бях малко и махмурлия и по едно време почувствах, че ми се гади. Отказах се и слязох в града. Купих английски вестници, седнах в едно кафене и си поръчах един „Ферне Бранка“. Когато ми просветна малко, беше вече късно за ски, и тръгнах по магазините. Бях на паркинга и слагах покупките в колата, когато се чу това бум, сякаш динамит се взриви. До мен беше паркирал един американец и той закрещя нещо за лавина, че дъщеря му била горе на пистите, и побягна като обезумял. Аз го последвах, тъй като знаех… — Уинстън преглътна — знаех, че всички от вилата са също горе.

Внезапна надежда изпълни Емили и тя възкликна:

— Може да са решили да идат на другия склон.

Уинстън поклати глава. Лицето му беше мрачно.

Емили сграбчи ръката му:

— О, Уинстън!

Той взе да я успокоява:

— Недей, Емили, бъди силна, не губи кураж.

Той млъкна и извърна глава, като чу, че някой го вика по име. Бяха Марк Дебоан и Елизабет, които тичаха към тях и махаха с ръце. Той погледна към жена си и рече:

— Идват майка ти и Марк.

Елизабет почти връхлетя върху Уинстън, прегърна го и възбудено заговори:

— Ти си жив! Жив си! Бях изстинала от ужас за теб, Уинстън. — Гледаше ги с разтревожени очи, лицето й бе вкаменено, ала тя стоически се владееше. После прегърна Емили и продължи: — А какво стана с другите, Уинстън? Видя ли някого от нашите или Джан и Питър?

— Не. Аз всъщност не се качих да карам тая сутрин. Отказах се.

Около тях изведнъж настана раздвижване. Те се обърнаха. Бяха пристигнали спасителните отряди — професионални скиори с раници на гърба. С тях беше дошла още полиция, група френски войници и представители на градските власти.

— Ще ида да говоря с тях — измънка Марк и закрачи нататък.

Уинстън извика:

— Но тя спря. Разбери, че лавината е спряла.

Елизабет се вторачи в него.

— Но тя спря, още докато тичахме с Марк насам. След оглушителния грохот тишината беше непоносима, зловеща.

Преди Уинстън да отговори, Марк се върна при тях и поясни:

— Екипите тръгват нагоре. В раниците си носят пълно оборудване: апаратура за улавяне на звуци, прътове и, разбира се, кучета. Нека имаме надежда.

— Съществува ли изобщо надежда? — попита Уинстън с тих, напрегнат глас.

Марк се поколеба, изкушен да излъже. Но предпочете да говори истината.

— Не особена — едва чуто отвърна той. — Лавината се е движила с огромна скорост, в порядъка на сто и двайсет — двеста мили в час… и то с такава сила. Макар че — той се опита да се усмихне окуражително… — хора са оцелявали от лавини и пропадане на снежни пластове, огромни като днешната. Зависи къде се намираш, когато тя се откъсне. Който е най-долу, има най-големи шансове, стига да знае, че трябва да се освободи от ските и щеките си и да „плува“ с ръце. При тези движения пред лицето се образува въздушна кухина. Дори човек да е повален от снега, много е важно да е спира да прави такива движения, за да поддържа, въздух около тялото си. Има хора, които са прекарвали под снега с дни, защото са били обгърнати от такива въздушни кухини.

Емили с тревожен глас попита:

— Дейвид, Джим и Филип са опитни скиори, но Меги…

Елизабет едва се удържа да не ахне от уплаха, само въздъхна тежко:

— Трябва да запазим самообладание и да продължим да се надяваме. Моля ви, стига сме разговаряли тъй опечалено… това ме изнервя. Аз трябва да продължавам да вярвам, че всички те са живи.

Марк покровителствено сложи ръка на раменете й.

— Права си, chérie. Трябва да сме оптимисти.

Уинстън се обърна към Емили:

— Мисля, че ще е най-разумно да идете с майка ти в някое от тия кафенета. И да чакате там. И без това няма какво да правите тук.

— Не! — пламенно извика Емили и го погледна сърдито. — Искам да остана с теб. Моля те, Уинстън.

— Да, трябва да бъдем тук — подкрепи я Елизабет.

Тя издуха носа си и възвърна предишното си присъствие на духа. Започна тихичко да се моли.

* * *

— Точно, час след падането на лавината спасителните отряди и кучетата се качиха нагоре с лифта.

Малко преди да измине още един час, те се върнаха с първите осем души, които бяха открили. Петима от тях бяха мъртви. Другите трима като по чудо се бяха спасили — две момичета и един мъж.

— Това е Филип! — изкрещя Емили и изоставяйки Уинстън и майка си, се втурна към братовчед си.

Един от спасителите прикрепяше Филип. Накуцвайки, той тръгна към нея и тя видя, че лицето му бе изранено, а ясносините му очи — помътнели. Но иначе, изглежда, се бе разминал с по-леки контузии.

— Филип! — възкликна Емили. — Слава богу, жив си. Мислиш ли, че имаш нещо счупено?

Той поклати глава. Независимо от странно замъгления си поглед беше я познал и протегна ръка към нея.

В този момент го наобиколиха Уинстън, Елизабет и Марк и взеха да го разпитват. Филип само клатеше глава някак безнадеждно, без да издаде звук.

Скиорът, който го бе открил, заговори неуверено на английски:

— Този човек, вашият приятел, е имал късмет… знаел е какво да прави. Не се е паникьосал. Захвърлил с щеките… ските и е махал с ръце като плувец. Той е бил най късметлия… този човек беше в подножието на склона… тъкмо е завършил спускането. Беше покрит само с десет фута сняг… кучетата… те го намериха. А сега… ако обичате, трябва да вървим. До пункта за бърза помощ.

Едва сега Филип проговори. Гласът му беше дрезгав.

— Татко? Меги? Другите?

Уинстън отговори:

— Още не знаем.

Филип затвори очи, после веднага ги отвори и се остави да го водят.

Уинстън се обърна към Емили:

— Най-добре е ти и майка ти да идете с Филип, миличко. Ние с Марк ще чакаме тук. И щом разберете, че няма вътрешни травми, искам и тримата веднага да се върнете във вилата.

Емили запротестира. Уинстън рязко я прекъсна:

— Моля те, Емили, недей да спориш. Погрижи се за Филип. Все пак трябва да има някой във вилата, когато Дейзи и Александър се върнат от Женева.

— Добре — примири се Емили, съзнавайки смисъла на предложението му. Тя го целуна и се затича след майка си, която вече вървеше с Филип и спасителя скиор.

* * *

Уинстън и Марк прекараха още един час на станцията на лифта, палейки цигара след цигара и разговаряйки от време на време помежду си или с някой от другите хора, които стояха в същото злощастно очакване.

Спасителните екипи не спираха да се качват и слизат с лифта. Бяха свалени нови четирима спасени, последвани от деветима загинали.

Към четири часа се върна един от екипите, който бе извършил дълго и безкрайно претърсване в най-високата част на планината. Спасителите докараха още петима скиори, попаднали в клопката на лавината. Лошата вест се разчу веднага. Всички бяха мъртви.

— Трябва да идем да проверим — рече Уинстън, като хвърли цигарата и я стъпка с върха на обувката си. Тръгвайки, той се обърна към Марк: — Ще дойдеш ли с мен?

Телата лежаха в носилки. Когато се доближи на крачки от тях, Уинстън изведнъж се закова на място. Усети, че силите му го напускат, но все пак успя да продължи напред.

Почувства силната ръка на Марк под мишницата си, чу французина да казва опечалено:

— Моите съчувствия, моите най-дълбоки съчувствия. Истинска трагедия за семейството е това.

Уинстън установи, че не може да проговори.

Беше забил поглед в петимата на носилките. Двамата от тях му бяха непознати, ала другите трима… За момент съзнанието му се обърка. Не беше възможно да са мъртви. Само преди няколко часа се смееха заедно на закуска.

Уинстън пое дъх, избърса навлажнените си очи и разпозна телата на Дейвид Еймъри, Джим Феърли и Меги Баркстоун, безвъзвратни жертви на лавината. И той си помисли за Дейзи и Александър, като се върнат от Женева, за Пола, която беше в Ню Йорк — как щеше да им съобщи тази смазваща вест.