Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (42)

Четиридесет и втора глава

Беше горещ следобед в края на август.

Ема седеше зад бюрото в кабинета си в магазина в Лийдс, проверявайки списък цифри от продажбите. Изведнъж усети, че не е сама. Вдигна бързо глава и хвърли поглед към отворената врата, водеща към кабинета на Пола, очаквайки да види внучката си там.

Нямаше и следа от Пола.

— Започвам да си въобразявам — каза Ема високо, след това се засмя под нос. „Също си говоря сама, помисли. Надявам се, че не изкуфявам. Не бих понесла подобно положение.“

Остави писалката си и загледа втренчено листа с цифри на бюрото си. Беше изпълнена с отвращение, откри, че изобщо не се интересува повече от тях. Погледна часовника си. Беше почти пет. Пола обикновено се измъкваше на някой от етажите по това време, а може да беше отишла да посрещне Емили в салона за обувки на „Рей Делмън“. Емили бе споменала нещо за покупка на обувки, когато се обади от кабинета си в „Дженрит“ рано същия ден.

Усмивка на доволство докосна неумолимите устни на Ема, смекчавайки решителния им израз. Тази вечер имаха женско парти в Пенистън Роял, както често правеха в петък. Само те трите и Мери О’Нийл.

Ема се облегна на стола си, размишлявайки върху предстоящата вечер, и изведнъж премига от блестящата светлина, която нахлу през прозореца. Колко светло стана изведнъж, ослепително наистина, промърмори на себе си. Ема се приближи до канапето и седна.

Затвори очи в желанието си да прегради пътя на тази пронизваща светлина, която изпълваше стаята. Но тя като че ли проникваше през тънката кожа на клепачите й. Ема ги повдигна и погледна втренчено това толкова изключително и неестествено излъчване. Очите й се стесниха и тя ги покри с ръка. „Колко заслепяващо е, помисли си пак. Трябва да кажа на Пола да поръча щори за този кабинет. Съвсем непоносимо е тук в такъв слънчев ден.“

За да избегне интензивния блясък, Ема обърна главата си. Погледът й попадна върху фотографиите в рамки на масата до канапето. Среброто, медта и стъклото блестяха пронизващо на луминесценцията, която заливаше кабинета, и тези любими лица, които също я гледаха странно натрапчиво. Да, те я навестяваха напоследък, Лора и Блеки, Уинстън, Франк и Пол. О, да, винаги нейният, най-скъп Пол. През последните няколко дни лицата им бяха толкова ослепително ясни във въображението й, гласовете им толкова силни и вибриращи в ума й. Бяха толкова реални за нея, както когато бяха живи.

На Ема й се стори, че миналото започна да придобива по-голяма и по-подчертана реалност от настоящето. Постоянно бе завладявана от спомени, спомени от отминали години, и те нахлуваха в нея със сила и яснота, които стъписваха. Обгръщаха я, водеха я в други райони на времето и често тя имаше усещането, че самото време е спряло на някаква точка отдавна, когато е била млада жена. Да, любимите мъртви бяха започнали напълно да обитават будните й моменти, да нахлуват в неспокойните й нощи. През миналата седмица бе сънувала толкова много странни сънища и те бяха там с нея в тези сънища.

Ема протегна ръка към снимката на Пол, усмихвайки се вътрешно. Задържа я здраво в ръцете си, гледайки лицето му. Колко често беше взимала точно тази фотография през последните четиридесет и осем часа, неудържимо привличана от нея, непрестанно магнетизирана от усмивката му, от смеещите се очи.

Интензивността на искрящата светлина се изостри толкова подчертано, че Ема мигна пак. Целият й кабинет светеше с блещукаща светлина. Като че ли хиляди светлини бяха запалени и фокусирани в самия център на стаята. Притисна фотографията на Пол до тялото си и се втренчи с широко отворени очи в тази свръхестествена светлина, без да се безпокои повече от нейното сияние. Тя бе възхитителна и създаваше атмосфера на великолепие.

Няколко минути след като я гледа, облегна глава на възглавницата и затвори очи. Ема въздъхна от удоволствие. Беше изпълнена с щастие, такова щастие, каквото никога преди не е знаела или вярвала, че съществува. Приятна топлина започна да се разпространява в тялото й. Колко е хубаво, си помисли. И тя, която бе страдала от студ през целия си живот, бе изпълнена с топлина и спокойствие, което бе самото съвършенство. Чувстваше се сънлива, омаломощена, без сили. И въпреки това знаеше, че е по-силна, отколкото някога е била през целия си живот. И постепенно осъзна нещо друго. Той беше тук. В тази стая с нея. Това бе присъствието, което бе почувствала преди няколко минути.

Той премина през светлината, приближавайки се към нея, все по-близо и по-близо. Но той бе толкова млад… изглеждаше точно така, както онази вечер, когато за първи път го видя в хотел „Риц“ през Първата световна война. Носеше военната си униформа. Майор Пол Макгил от австралийската армия. Беше се надвесил над нея със завладяващата си усмивка, сините му очи бяха широко отворени, ясни, искрящи от любов.

— Знаех, че ще те намеря тук, в кабинета, Ема — каза Пол, — но време е за теб да спреш. Работата ти на тази земя е завършена. Постигнала си всичко, което трябваше да постигнеш, направила си всичко, което трябваше да направиш. И сега трябва да дойдеш с мен. Чаках те тридесет години. Хайде, моя Ема.

Той й се усмихна и протегна ръка. Ема въздъхна.

— Не още, Пол — каза тя. — Не ме взимай още. Остави ме да ги видя пак… Пола и Емили. Те ще пристигнат тук всеки момент. Остави ме да кажа довиждане на момичетата си. Тогава ще дойда с теб и то с удоволствие. Искам да бъда с теб. Аз също знам, че е време да напусна.

Пол се усмихна и се отдръпна, после пристъпи в центъра на величествената блестяща светлина.

— Пол, почакай ме, скъпи — извика Ема.

Той отговори.

— Да, тук съм. Никога повече няма да те оставя. В безопасност си сега, Ема.

Тя протегна ръце, стремейки се към него.

Фотографията падна от ръцете й, удари се в пода стъклото се разби. Ема се чувстваше толкова слаба, че нямаше сили да я вдигне. Даже нямаше сили да отвори очи.

Пола и Емили, влизайки в съседния кабинет, чуха внезапния шум. Погледнаха се тревожно и се затичаха към кабинета на баба си.

Ема лежеше неподвижно върху възглавницата. Лицето й бе толкова неподвижно, толкова спокойно, че те се трогнаха. Пола хвана успокояващо Емили под ръка и двете заедно се приближиха до дивана. Стояха, гледайки баба си със страх.

— Това е една от нейните кратки дремки — прошепна Емили с облекчение. Тя забеляза фотографията на пода, вдигна я и я върна на мястото й.

Но Пола наблюдаваше неподвижното лице по-внимателно. Видя изпития нос, толкова бял колкото ноздрите, бледите устни, тебеширената бледност на бузите.

— Не, не, тя не спи. — Устните на Пола започнаха да треперят. — Тя умира, баба умира.

Лицето на Емили пребледня и тя се вдърви от страх. Зелените й очи, толкова сходни с очите на Ема, се насълзиха.

— Не, не, не може да бъде. Трябва незабавно да повикаме доктор Хедли.

Гърлото на Пола се сви и сълзи бликнаха от очите й. Избърса ги с трепереща ръка.

— Твърде късно е, Емили. Мисля, че има само още няколко минути.

Пола потисна едно ридание и коленичи в краката на Ема, взе една от крехките й стари ръце.

— Бабо — каза нежно. — Аз съм, Пола.

Клепачите на Ема се повдигнаха. Изведнъж лицето й се озари.

— Чаках те, скъпа, и Емили. Къде е тя? Не мога да я видя.

Гласът на Ема беше слаб, угасващ.

— Тук съм, бабо — задъха се Емили, преглъщайки думите си. Тя също коленичи и взе другата ръка на Ема в своите.

Ема я видя и наклони главата си. Затвори очи, но веднага ги отвори. Изправи се в малък прилив на енергия и се втренчи право в набразденото от сълзи лице на Пола. Гласът й бе много слаб, но ясен, почти младежки, когато каза:

— Помолих ви да запазите моята мечта… но ти трябва да имаш също и своя собствена мечта, Пола, освен моята. И ти също, Емили. И вие двете трябва да бъдете верни на своите мечти… завинаги.

Тя се облегна назад в изтощение и клепачите й се затвориха.

Двете й внучки я гледаха безмълвно, притискайки се към нея, и приглушените им ридания бяха единственият звук в стаята.

Изведнъж Ема отвори очи за втори път. Усмихна се на Пола и на Емили, преди да отмести поглед. Насочи го в далечното, далечното пространство, като че ли видя място, което те не можеха да видят, и някой, който беше видим само за нея.

— Да — каза Ема. — Знам, че е време.

Зелените й очи се присвиха, станаха много светли и блестящи и грейнаха с най-чистата вътрешна светлина. Усмихна се с неповторимата си усмивка, която освети лицето й със сияние. После погледна внучките си за последен път и лицето й се озари от съвършена радост. Очите й се затвориха.

— Бабо, бабо, ние те обичаме толкова много. — Емили заплака, като че ли сърцето й щеше да се пръсне.

— Тя е в мир — прошепна Пола с изкривена от мъка и болка уста. Сълзи се стичаха по лицето й. След минута се изправи. Наведе се над баба си и я целуна по устните, а сълзите й капеха по бузите на Ема.

— Винаги ще бъдеш в сърцето ми, бабо. През всичките дни от живота ми. Ти си най-добрата част от мен.

Емили не спираше да целува малката ръка на Ема, после също се изправи. Пола се отдръпна, за да може нейната братовчедка да си вземе сбогом с Ема.

Емили погали баба си по бузата, после я целуна по устните.

— Докато съм жива, ти също ще си жива, бабо. Ще те обичам винаги. И никога няма да те забравя.

Пола и Емили автоматично се приближиха една към друга и се прегърнаха. Двете млади жени се притиснаха за няколко минути, ридаейки, споделяйки мъката си, опитвайки се да се успокоят една друга. Постепенно се съвзеха.

Емили се втренчи в Пола. Треперейки, каза:

— Винаги съм се страхувала от смъртта. Но никога повече няма да се страхувам от нея. Никога няма да забравя лицето на баба как изглеждаше, когато умираше. Беше изпълнено с такова сияние, с такава лъчезарност и очите й преливаха от щастие. Каквото и да видя нашата баба, то беше нещо прекрасно, Пола.

Гърлото на Пола се сви.

— Да — каза с треперещ глас. — Тя видя нещо красиво, Емили. Видя Пол… и Уинстън, и Франк… и Лора и Блеки. И беше щастлива, защото най-после щеше да се присъедини към тях.