Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (48)

Епилог

Инспектор Халифа спеше до жена си и водопадът на меката й черна коса падаше върху лицето му. Беше толкова топла тази коса, толкова ароматна, и както правеше винаги, когато бяха заедно в леглото, той зарови лице в нея и пое дълбоко въздух, за да изпълни дробовете си с аромата на парфюма й.

Но вместо да го изпълни с наслада и спокойствие, вдишването го принуди да се закашля жестоко, кашляше и се давеше, бореше се за въздух, и накрая се надигна замаяно. От гърба и раменете му се посипа пясък и жена му и леглото се изпариха. Стоеше на върха на една дюна в средата на пустинята, слънцето печеше отгоре и устата му беше пълна с пясък.

Плю и кашля още няколко секунди, за да прочисти гърлото си, и изведнъж си спомни за Тара. Беше до него, когато бяха стигнали билото, в това беше сигурен. Сега не се виждаше никъде. Той падна на колене и започна да рови пясъка.

Не намираше нищо. Можеше вятърът да е я отвял настрани, помисли си, или надолу към долината. Удвои усилията си, но без никакъв резултат, и тъкмо когато започваше да се отчайва, ръката му напипа нещо твърдо. Той разрови трескаво пясъка около него с шепи и изрови малък крак в маратонка. Хвана глезена и задърпа. Тялото беше заседнало здраво в дюната и той продължи да копае като заек, откривайки първо единия крак, след това другия.

— Хайде — изсъска на себе си. — По-бързо! Копай!

Хвана двата глезена и задърпа отново, но тя пак не излизаше. Смени ъгъла, започна, да копае отдолу вместо отстрани, загребваше пясъка и го хвърляше между краката си.

Откопа рамо, задната част на главата й и една ръка. Издърпа китката и опипа за пулс. Нямаше.

— Моля те, Аллах — изкрещя и гласът му отекна в пустинята. — Моля те, нека да оживее!

Разрина останалия пясък и я обърна по гръб. Очите й бяха затворени, устните и устата й бяха облепени плътно с жълтеникави песъчинки — приличаха на трохи от бисквити. Опипа отново за пулс, но пак не намери и затова отново я обърна по корем, хвана я през гърдите, натисна и я преви на две. Повтори движението с всичка сила; отчаяно се молеше жената да живее.

— Хайде! — изкрещя. — Дишай! Дишай, даммит!

Сгъна колене, натисна отново и този път внезапно през тялото й премина конвулсия, сякаш я беше ударил електрически ток. За миг тя остана безжизнена, като пране, проснато на въже, след което започна да се дави и да кашля. Той натисна за последен път и от устата й изригна пясък. Тя се разкашля, повърна пак, залитна и пое дълбоко въздух. Той внимателно я остави на земята и прошепна:

— Благодаря ти, Аллах. Благодаря ти. Благодаря ти.

Тя постоя наведена още малко — кашляше, давеше се и дишаше, а после изтри уста с ръкава на ризата си, обърна се, седна и погледна Халифа, който клечеше на метър от нея. Той й кимна, тя му кимна в отговор, двамата се усмихнаха и обърнаха глави към долината отдолу.

Армията беше изчезнала. Всичко беше изчезнало. Нямаше палатки, нямаше хеликоптери, нямаше трупове. Нищо. Всичко беше погребано под гладкия юрган на току-що падналия пясък, сякаш никога не беше съществувало. Само пирамидалната скала беше останала, огромна и безмълвна, пробождаща бледото утринно небе, заобиколена отново от девствената пустиня. Халифа си помисли, че изглежда малко като доволна, сякаш беше станала свидетел на велика драма и беше удовлетворена от развръзката й.

Поседяха малко в тишина, гледаха пустинята, опитваха се да проумеят всичко, което беше станало, и тогава Халифа заговори.

— Мобилният телефон?

Тя опипа джобовете си, но те бяха празни.

— Сигурно е паднал някъде.

— ГПС устройството?

— Беше у Даниел.

Той кимна и полегна върху билото на дюната.

— Тогава се опасявам, че имаме проблем с прибирането.

— Колко сме далеч?

— Не много. На около сто и двайсет километра от най-близкото населено място. — Но нямам представа за посоката. Половин градус грешка и можем да вървим чак до Судан.

— Димакос го е направил.

— Само във въображението на доктор Ласаж.

— Разбира се. — Тя се усмихна. — Бях забравила.

Той опипа джобовете си и извади цигарите. Протегна ги към Тара.

— Предполагам не ви се намират кубчета лед, нали? — попита тя.

— Кубчета лед ли?

— Опитвам се да откажа, цигарите и всеки път, като ми се допуши, смуча кубче лед.

— А, ясно. Не, боя се, че нямам никакви ледени кубчета.

— Тогава ще си взема цигара.

Тя извади една, а Халифа се наведе и й я запали.

— Дължа сто лири на най-добрата си приятелка — каза тя, затвори очи и дръпна дълбоко. — Бяхме се хванали на бас да издържа една година, без да пуша. Издържах единайсет месеца и две седмици.

— Впечатляващо — каза Халифа. — Аз пък пуша по кутия на ден от петнайсетгодишен.

— Господи, ще се убиете!

Двамата се спогледаха и се разсмяха.

— Смятам, че оттук нататък няма никакво значение колко цигари ще изпуша — каза Халифа.

— Значи смятате, че нямаме никакви шансове, така ли?

— Да.

— Стори ми се, че казахте нещо от рода на никога да не се отчайваме.

— Казах го. Но в този случай не виждам друга възможност.

Разсмяха се отново — искрено, не насила. Тара дръпна дълбоко още веднъж от цигарата. Никога не си беше представяла, че ще вкуси нещо толкова приятно.

— Знаете ли, може да е смешно — каза тя, — но всъщност съм щастлива. Ще умра от жажда насред пустинята и въпреки това ми се иска да се смея. Все едно…

— Ви е паднал камък от сърцето — довърши Халифа.

— Точно. Чувствам се пречистена. Свободна. Все едно животът ми си е мой отново.

— Разбирам. И аз се чувствам така. Миналото е уредено и забравено. Можем да гледаме напред.

— Колкото и да е наблизо.

— Да — съгласи се той. — Съвсем наблизо е. Но поне е напред. — Той дръпна дълбоко от цигарата си. — Ще ми е мъчно за жена ми и децата.

Двамата се загледаха в пустинята. Мълчаха и пушеха. Слънцето се издигна бавно и въздухът затрептя. Докъдето им стигаше погледът, се диплеха дюни. Беше им странно, че само допреди минути светът се въртеше бясно. Сега всичко изглеждаше толкова умиротворено и подредено. „Красиво е — помисли си Тара. — Плавната симетрия на пейзажа, променящият се цвят на пясъка.“ Преди беше гледала на пустинята като на свой затвор. Сега, въпреки че щеше да умре тук, се чувстваше като някакво странно цяло с нея.

Допуши цигарата си и хвърли фаса. Никотинът беше замаял главата й и затова, когато погледна надолу, й се стори, че пясъкът се клати. Или поне малка част от него се клатеше, близо до основата на голямата скала. Тя пое дълбоко въздух няколко пъти, затвори очи и погледна отново. Клатенето си беше там, по-скоро нещо като мехур, сякаш пустинята също се опитваше да си поеме въздух. Бутна Халифа и посочи натам. Той се намръщи и скочи на крака. Тя направи същото.

— Какво е това? — попита Тара.

— Не знам. Много е странно. Все едно ври вода.

— Да не е от жегата?

— Не мисля.

— Плаващи пясъци?

— Не мисля.

Той се вгледа в мястото и започна предпазливо да се спуска по склона. Тара го последва. Бълбукането ставаше все по-отчетливо, пясъкът се вълнуваше, сякаш огромен крак се забиваше в долината. Спря, после пак започна, спря — и изведнъж с шумно оригване повърхността на пустинята се отвори и една огромна тромава фигура изскочи на светлината и около нея се посипа пясък. Халифа изкрещя от удивление и се затича надолу.

— Джамал! — смееше се радостно. — Слава на Аллах! Джамал! Камила!

Стигна до дъното и забави крачка, защото се боеше да не уплаши животното. То обаче, изглежда, изобщо не се впечатли от присъствието му и му позволи да се приближи и да хване юздите.

— Добре дошъл, приятелю — каза той и погали кадифените ноздри. — Щастливи сме да си с нас.

После се обърна към Тара.

— Песимизмът ми явно е бил преждевременен, госпожице Мъдрей. Този приятел тук може да подуши вода от осемстотин километра. Където и да е най-близкият оазис, той ще го намери.

Надигна се на пръсти и пошушна нещо в ухото на камилата. Тя кихна и след това бавно подгъна крака, първо предните, след това задните. Халифа започна да развързва сандъците от гърба й.

— Навремето работех с камили — каза през рамо, — като бях малък. Но някои умения не се забравят.

Свали сандъците, хвърли ги настрани и започна да наглася разните такъми. Камилата подуши ухото му и го облиза.

— Прекрасни животни. Неуморни, верни и толкова красиви. Единственият недостатък е лошият им дъх. Но пък всеки си има кусури, нали? Аха!

Той вдигна една малка манерка, която беше намерил под седлото.

— Няма много, ако съдя по звука, но предполагам, ще ни спаси от смърт. Моля.

Той отстъпи и протегна ръка, посочвайки на Тара, че трябва да се качи. Тя се разсмя и се покатери върху седлото. Той се качи зад нея.

— Приятелката ми ме предупреди да стоя далеч от камили — каза Тара. — Камиларите всички били перверзници.

— Аз съм женен мъж, госпожице Мъдрей.

— Шегувах се.

— А, ясно. — Той се засмя. — Да, английски хумор. Той е нещо, как му казвахте вие, култивиран вкус. Въпреки че Бени Хил е много смешен.

Той вдигна ръка и плесна шумно задницата на камилата. Съществото се надигна първо със задните крака, след това с предните. Халифа пое юздите през кръста на Тара и каза: А.

— Ако не спираме, може да стигнем след два дни, най-много три. Камилата може и да е корабът на пустинята, но не е от най-луксозните.

— Ще го понеса.

— Да, госпожице Мъдрей, не се съмнявам, че ще го понесете. Вие сте забележителна жена. Много бих искал да ви запозная с жена си и децата.

Той плесна отново камилата по задницата и тя пое напред.

— Ялла бесара! — извика той. — Ялла нимшех! По-бързо! Хайде!

Стигнаха до пирамидалната, скала и тя надвисна над тях — огромен черен монолит, изригнал от дълбините на пустинята, невъзможно древен, неизмеримо могъщ. Страж на времето. Тя сякаш трептеше леко в жегата и издаваше едва доловим звук, нещо като дълбоко гърлено ръмжене, все едно им казваше, че могат да минат, но ги предупреждаваше да не се връщат никога. И те я подминаха и поеха по долината.

— Строя си шадраван, знаете ли? — каза след малко Халифа. — Искам в дома ми навсякъде да се чува течаща вода.

— Звучи прекрасно. — Тара се усмихна.

— Плочките ще са сини и зелени и ще има раковини от морския бряг и растения по края. А през нощта ще има светлини и водата ще блести като пълна с диаманти. Ще стане много красиво.

— Да — каза тя и затвори очи. — И аз така мисля.

Халифа дръпна юздите и камилата се впусна в тръс. Пирамидалната скала бавно се отдалечи зад гърбовете им и сякаш потъна във времето. Пустинният въздух трептеше и се люлееше в утринната жега.

— Бесара, бесара! — викна Халифа. — Ялла нимшех, ялла нимшех!