Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (43)

39

Западната пустиня

Саиф ал-Таар стоя на върха на дюната от зори до мрак и наблюдава как все по-голяма част от армията излиза на повърхността.

Слънцето се беше издигнало, беше спряло за малко в зенита и се беше спуснало и през цялото това време изкопаният кратер се беше разширявал неотстъпно като гладна паст. По обед бяха изровили толкова много тела и бяха свалили толкова много екипировка, че им се бяха свършили сандъците. През нощта керванът щеше да докара още, но пак нямаше да им стигнат да приберат хилядите артефакти, натрупани на купчини в изкопа. Дъното на долината приличаше на огромно сметище с нахвърляните навсякъде древни оръжия, брони и тела.

Сега обаче Саиф ал-Таар стоеше с гръб към армията и се взираше в стълба дим в далечината. Преди час един от патрулите се беше обадил да съобщи, че са открили следи от гуми през пустинята. Димът трябваше да означава, че са заловили возилото, което ги е оставило. Трябваше да изпитва облекчение. Вместо това го беше обзело странно лошо предчувствие.

Малкият Мехмет се изкачи при него.

— Какво има? — попита мъжът. — Какво става?

— Намерили са кола, учителю. И са я унищожили.

— Шофьорът?

— Измъкнал се е. Убил е един от нашите. Другият пътува насам.

Саиф ал-Таар замълча. Колоната дим се издигаше все по-високо и по-високо във въздуха, сякаш отровен черен газ бликаше от цепнатина в пустинната повърхност. Вятърът разроши горната му част и я разсея.

— Обади ми се, когато пристигне патрулът — каза той. — И изпрати хеликоптера. Шофьорът не може да е стигнал далеч.

— Да, учителю.

Момчето се обърна и затича надолу по дюната. Саиф ал-Таар закрачи, стиснал ръце зад гърба си. Изгорената му длан беше увита с парцал.

Кой беше този нашественик? Какво правеше тук, насред пустинята? Сам ли беше, или имаше и други?

Колкото повече мислеше, толкова по-тревожно му ставаше. Не защото се боеше от провал. Страхът беше по-първичен. Усещаше нещо. Сякаш някаква ръка се пресягаше към него от миналото. Погледна отново стълба дим, който беше придобил почти човешка форма и се издигаше над пустинята като джин. Различи главата, раменете и една ръка, дори две очи, там където вятърът беше пробил две дупки в дима. Очите гледаха гневно и право към него. Той се обърна ядосан на себе си, задето си въобразява такива неща, но усещането за злокобната черна фигура зад гърба му не изчезна. Затвори очи и започна да се моли.

— Нещо прекъсва, Абдул… Не мога… ти… нещо…

Халифа долепи устни до микрофона и издаде звук, който се надяваше да прилича на статично електричество, след което изключи мобилния телефон. За един кратък момент се зачуди дали да не се обади за помощ, но веднага отхвърли тази идея. На кого да се обади? На началника Хасани? На Мохамед Сарийя? На Хосни? Дори да му повярваха, какво можеха да направят? Не, беше сам. Хвърли телефона в сака и забърза към върха на дюната. Вонеше на бензин и изгоряла гума.

Пламъците все още излизаха от счупеното стъкло на джипа. Точно пред него, в дъното на склона, лежеше тялото на мъжа, когото беше убил, с лице, заровено в пясъка, и една ръка, извита под неестествен ъгъл под главата. Той се запъти към него, но спря при надупчената туба с водата. Повече то вода беше изтекла, но в единия ъгъл беше останало малко. Той вдигна внимателно тубата, изпи водата и продължи надолу.

Лицето на мъртвия представляваше отблъскваща маска от кръв и пясък, челото му беше пробито и се виждаше каши от мозък и кости. Като се опитваше да не го гледа, Халифа взе автомата от все още стискащата го ръка и започна да разсъблича тялото. Не му беше никак приятно, но дрехите щяха да му трябват, ако искаше да се промъкне незабелязано в лагера на Саиф ал-Таар. Сви робата и чалмата на топка, взе автомата и тръгна обратно нагоре. След десетина метра обаче съвестта му надделя и той се върна, за да изкопае плитък гроб в рохкавия пясък. Не можеше да се нарече подходящо погребение, но и не можеше да остави тялото на лешоядите и чакалите в тази забравена от бога пустош. Враг, не враг, човекът заслужаваше поне това минимално уважение.

Жестът едва не му струва скъпо, защото когато се върна на върха на дюната, чу далечния, но съвсем ясно различим тътен на хеликоптер. Още двайсет секунди и щяха да го забележат. Едва успя да грабне сака си и да се скрие под козирката преди хеликоптерът да прелети отгоре, завихряйки облаци пясък по билото на дюната. Машината покръжи минута-две над изгорелия джип, после се издигна и полетя на северозапад.

Първоначалният му план беше да се отдалечи възможно най-бързо от това място, но докато хеликоптерът кръжеше, нямаше да е в безопасност на открито, затова реши да остане, докато се стъмни. Зареди последния пълнител в пистолета, напъха черните дрехи в сака, излегна се в пясъчната кухина, запали цигара и се загледа в морето от дюни, което бавно помръкваше с гаснещата светлина на деня. Един час, а може би и по-малко. Надяваше се луната да не е прекалено ярка.

Слънцето вече се бе скрило зад хоризонта и първите бледи звезди мигаха на небето. Мотоциклетът скочи от билото на дюната, понесе се към лагера и спря пред купчина сандъци. Водачът слезе, хвана се за рамото и припадна. Събраха се хора, включително малкият Мехмет, който коленичи до мъжа и взе нещо, след което си проби път през тълпата и затича нагоре към учителя си.

— Е? — каза Саиф ал-Таар.

— Намерил е това в колата — задъхано отвърна момчето и му подаде портфейла и полицейската карта на Халифа.

— А хеликоптерът?

— Търсили са, но не са открили нищо. Изчезнал е.

Мъжът поклати глава.

— Той е някъде наблизо. Усещам го. Кажи на хеликоптера да търси, докато не се стъмни съвсем. И да удвоят постовете. Той ще дойде тук. Няма къде другаде да отиде. Кажи на всички да са нащрек.

— Да, учителю.

— И изпрати веднага доктор Дравич при мен.

— Да, учителю.

Момчето се обърна и се затича надолу. Саиф ал-Таар погледа още малко стълба дим, който вече почти не се различаваше в настъпващия здрач, след което отвори полицейската карта и погледна името и снимката. На лицето му не се изписа никаква емоция, но очите му за миг се разшириха и адамовата му ябълка подскочи, сякаш нещо пълзеше под кожата на гърлото му.

Гледа картата още почти минута, след което я пъхна в джоба си и започна да разглежда съдържанието на портфейла. Извади снимка на жената на Халифа, друга на трите му деца и трета на родителите му, снимани ръка за ръка на фона на пирамидите. Имаше една фонокарта, двайсет египетски лири и една миниатюрна книжка с цитати от Корана. Нищо друго.

Или поне му се стори, че няма нищо друго. След това в едно тайно отделение, скрито в едно от другите отделения, откри още една снимка. Беше измачкана и избледняла и ъгълчетата й бяха оръфани, но образът си личеше ясно: млад мъж, красив, приличащ на този от картата, но по-суров, по-неприветлив, с пронизващи очи и гъста черна коса, падаща над високото интелигентно чело. Взираше се право в обектива, едната му ръка беше отпусната до тялото, другата лежеше върху главата на малък каменен сфинкс. На гърба пишеше: „Али, пред музея на Кайро“.

Ръцете на Саиф ал-Таар се разтрепериха.

Още продължаваше да се взира в снимката, когато Дравич се изкачи с пуфтене на върха на дюната.

— Какво има? — изръмжа германецът.

— Утре отнасяме артефактите по въздух — каза Саиф ал-Таар.

— Моля?

— Искам хеликоптерите да са във въздуха при първия слънчев лъч.

— Нали каза, че няма да използваме хеликоптерите.

— Планът се промени. Натоварваме каквото можем, другото остава за камилите. Искам да изчезнем оттук до двайсет и четири часа.

— За Бога, не можем просто да…

— Действай!

Дравич го изгледа ядосано, извади носна кърпа от джоба си и започна да попива потното си чело.

— Няма начин да приключим с всичко до утре. Никакъв шибан начин. Едва сутринта открихме ариергарда на армията. На три километра оттук. Ще ни трябват поне два дни, за да разкопаем всичко.

— Значи ще включиш повече хора. Включи всички. Оттук нататък копаенето спира и всички сили се хвърлят за подготовката за заминаването ни.

— Какъв е проблемът, по дяволите?

Саиф ал-Таар сведе поглед към снимката в ръката си.

— Един човек знае. Полицай. Идва към нас. През пустинята. Близо е.

Дравич първо го изгледа невярващо, след което избухна в смях.

— Затова ли оцапа гащите? Някакъв нещастен полицай, при това сам? Господи! Ще изпратим патрул да го застреля, и готово. Да не би да има къде да се скрие?

— Тръгваме утре.

— Казах ти, няма да ни стигне времето! Трябват ни още поне два дни, за да подготвим всичко. Ако не го свършим като хората, всичко, което взехме, няма да струва пукната пара. Не разбираш ли? Няма да струва и пукната пара!

Саиф ал-Таар вдигна глава. Погледът му беше пронизващ като стомана.

— Тръгваме утре. Нямам какво повече да обсъждам.

Дравич отвори уста, за да спори, но разбра, че е безсмислено. Вместо това събра една тютюнева храчка, изплю я на сантиметър от ботуша на Саиф ал-Таар, обърна му гръб и заслиза по дюната.

Един генератор оживя и лампите обляха изкопа с ледена светлина. Саиф ал-Таар не им обърна внимание — продължаваше да се взира в снимката в ръката си.

— Али — прошепна и лицето му се изкриви, сякаш думите горчаха. — Али Халифа.

Постоя още малко, след което разкъса снимката със злоба и захвърли парчетата на вятъра. Те се разпиляха по дюната и фрагменти от лице полегнаха объркано в краката му като парчета счупено огледало.

Когато Халифа изпълзя изпод козирката, беше тъмно. Или поне толкова тъмно, колкото става в пустинята, която никога не вижда абсолютен мрак, а само призрачен полумрак, стелещ се над земята като воал. Той се изправи, погледна дюните, луната, не твърде ярка, както се надяваше, след което насочи вниманието си към околността. Очакваше го дълъг път и не разполагаше с никакво време. Под краката му започваше отвесен трийсетметров склон от твърд пясък. Той огледа билото отляво и отдясно за някое по-удобно място за слизане, но наклонът беше един и същ и в двете посоки и затова, след като прошепна една кратка молитва, той хвърли сака надолу, седна на ръба на склона, сложи автомата в скута си, легна по гръб и се плъзна надолу.

Скоростта му нарасна бързо. Опита се да я забави с крака, но успя само да си напълни обувките с пясък. Спускаше се все по-бързо и по-бързо, вятърът свистеше покрай ушите му, ризата се измъкна от панталона му и пясъкът болезнено издра голия му гръб. На половината път се блъсна в едно възвишение, прекатури се и продължи надолу като лавина от пясък и мятащи се крайници. Автоматът се забиваше болезнено в гърдите и брадичката му. Стигна до дъното с рамото напред, заби лице в земята и устата му се напълни с пясък.

— Ибн шармута — измърмори. — Мамка му.

Полежа няколко секунди, изплю се, стана и погледна нагоре. Оттук склонът изглеждаше дори по-стръмен, отколкото от върха, почти вертикална стена от пясък, с дълбок криволичещ улей, бележещ падането му. Прошепна още една бърза молитва, този път за благодарност, че още е жив, изтръска пясъка от косата си и пое през пустинята.

Вървя цяла нощ. Светът около него тънеше в тишина, нарушавана единствено от стъпките му и накъсаното му дишане. Знаеше, че оставя следа, която можеше да се проследи лесно дори на тъмно, но не можеше да направи нищо, затова просто напредваше, колкото имаше сили. Държеше ГПС уреда в ръка и от време на време го поглеждаше, за да види колко още му остава. За собствено успокоение обаче, защото пирамидалната скала се виждаше ясно и сияеше загадъчно в далечината. Предположи, че са поставили прожекторите в основата й.

Краката му постепенно се нагодиха към ритъма. Бавно нагоре по дюните, по-бързо от другата им страна, след това равномерни крачки по равното до началото на следващия склон. Нагоре, надолу, по равното; нагоре, надолу, по равното; нагоре, надолу, по равното.

Трябваше да измине двайсет и осем километра и през първата половина от пътя успя да задържи ушите и очите си нащрек за какъвто ида било признак, че някой го преследва. Но докато часовете отминаваха и километрите се изнизваха, съзнанието му се отнесе.

Улови се, че си мисли за Зейнаб, за това как се бяха запознали малко след като беше постъпил в университета. Група състуденти бяха отишли в зоологическата градина и Зейнаб беше една от тях, приятелка на приятелка на приятел. Разхождаха се и гледаха животните и Халифа беше прекалено срамежлив, за да я заговори, докато не спряха пред клетката на бялата мечка, която плуваше тъжно в басейна си с мътна вода.

— Горкото животно — каза Халифа с въздишка. — Иска да си е у дома в Антарктида.

— Мисля, че е Арктика. — Тя беше до него. — Белите мечки живеят в Арктика. Не в Антарктида. Пингвините да, но не и белите мечки.

Беше се изчервил като домат, омагьосан от дългата й коса и големите очи.

— О — успя да каже единствено.

И толкова. През целия следобед не й каза нищо друго, тъй като езикът му се беше вързал от притеснение. Споменът го накара да се усмихне. Кой би си помислил, че това необещаващо начало…

На запад проблесна падаща звезда. Нагоре, надолу, по равното; нагоре, надолу, по равното.

Сега си мислеше за децата си. Бата, Али и малкият Юсуф, Помнеше раждането на всяко, сякаш беше вчера. Бата, първото им дете, беше дошла на бял свят след почти деветнадесет часа родилни мъки.

— Никога повече — беше промълвила Зейнаб след раждането. Никога повече няма да се подложа на това.

Но го беше направила и беше дошъл и Али, а след това и малкият Юсуф, и кой знае, може би щеше да има и още. Надяваше се. Представи си цяла тайфа дечурлига — как играят около шадравана, който майстореше в хола, как пускат играчките си във водата и смехът им кънти из апартамента.

Излезе лек вятър, който накара дюните да шептят, сякаш говореха на него. Нагоре, надолу, по равното. Нагоре, надолу, по равното. Запали цигара.

Децата му също отплуваха нанякъде и сега си спомни майка си и баща си. Как баща му го вдигаше за краката и го люлееше, как майка му седеше на покрива на къщата и лющеше бакла. Остана с тях за малко и пое напред; сега, мислеше за професор ал-Хабиби и Абдул Дебелия, за музея на Кайро и за камиларната, за случаите, с които се беше занимавал, за случаите, които беше разрешил. Образите се редяха един след друг в главата му, сякаш седеше в кино и наблюдаваше филм за собствения си живот. И естествено, неизбежно, неумолимо, мислите стигнаха до брат му.

Отначало само хубави неща: игрите, които играеха, приключенията, които бяха имали, стария запуснат кораб, от който скачаха в Нил. След това Али беше започнал да се променя, да се втвърдява, да се отдалечава, да се забърква в неприятности, да върши лоши неща. Накрая неизбежно дойде денят, в който брат му умря. Денят, в който животът на Халифа се беше пръснал на парчета. Всичко се беше случило много бързо и много неочаквано. Един следобед фундаменталистите бяха дошли да търсят туристи в селото им и бяха започнали да убиват. Седем души бяха загинали, трима от тях терористи. По това време Халифа беше на лекции, но чу по радиото. Втурна се към къщи веднага, защото предчувстваше, че Али е замесен. Майка му седеше сама в стаята на един стол и се взираше в стената.

— Брат ти е мъртъв — каза му простичко, с безизразно лице. — Моят Али е мъртъв. Господи, горкото ми сърце.

По-късно Халифа излезе и тръгна да броди по улиците. Телата на фундаменталистите още не бяха прибрани и лежаха в редица на паважа, е чаршафи върху лицата. Край тях стояха полицаи, говореха и пушеха. Дълго се взира, опитваше се да ги свърже с любимия си брат, след което си тръгна. Отиде на платото Гиза при пирамидите и изкачи блок по блок Хеопсовата пирамида до върха, където двамата с Али бяха седели като деца със света в краката им, разстлан като на карта. И там, на върха на света, се прекърши и плака, обзет от срам и ужас, неспособен да повярва на случилото се, неспособен да го разбере — и следобедното слънце висеше над главата му като балонче от комикс, пълно с огън, болка и неразбиране.

Али, неговият брат. Братът, който му беше станал баща. Който го направи такъв, какъвто беше, който го вдъхновяваше за всичко. Толкова силен. Толкова добър. Беше мъртъв от четиринадесет години, но продължаваше да му тежи. И винаги щеше да му тежи, докато не се изправеше лице в лице с човека, отговорен за тази загуба. Докато не се изправеше лице в лице със Саиф ал-Таар. Ето защо беше дошъл тук. За да погледне Саиф ал-Таар в очите. Дори ако се наложеше да плати за това с живота си. За да се сблъска с човека, който беше унищожил семейството му.

Халифа се изкачи на върха на дюната и с изненада разбра, че почти е стигнал целта си. Отпред, на по-малко от два километра, пирамидалната скала се издигаше огромна и зловеща, обгърната от ярка пулсираща светлина. Смътните черни силуети разположени равномерно по върховете на околните дюни, трябва да бяха постове, и той веднага се хвърли на земята, за да не го забележат. Погледна си часовника. Половин час до изгрева.

Скри се зад билото на дюната, остави автомата, извади пистолета от сака и го затъкна в колана си. Извади черната роба, нахлузи я и уви черния шал на мъртвеца около челото и лицето си. Засъхналата кръв вонеше гадно. Напъха мобилния телефон и ГПС уреда в джобовете си, захвърли сака, взе автомата, качи се отново на върха на дюната и заслиза право към враговете си.

— Заради Али — прошепна.

Тара вървеше през лагера. Пазачът я следваше на няколко крачки с автомат в ръка. Беше студено и тя обгърна раменете си с ръце. Тялото й още беше схванато и я болеше от насилието на Дравич. Чуваха се викове и удари на метал, а някъде отляво нещо стържеше пронизително като разстроен оркестър. Тя поглъщаше жадно въздуха, доволна че е излязла от задушната палатка-затвор.

От колко дни ги държаха? Опита се да се съсредоточи. Два? Три? Опита се да си спомни някакви случки, които да я ориентират във времето. Саиф ал-Таар беше дошъл миналата нощ. Дравич я беше нападнал по-предишната. Което правеше колко? Втората им нощ в пустинята. Не, само първата. Бяха пристигнали онзи ден сутринта. Значи общо три дни. Струваше й се, че са повече. Много повече.

След петдесет метра спряха, Тара свали джинсите си и клекна да се изпикае. Само допреди три дни нямаше и да си помисли да го направи пред хора. Сега ней пукаше.

Пазачът извърна поглед. Беше млад, почти момче. Не го беше виждала досега.

— Харесваш ли „Манчестър Юнайтед“? — изведнъж попита той.

Тара се стресна. Това беше първият път, когато някой от пазачите й я заговаряше.

— Футболния отбор — добави той.

Тя го погледна — урината шуртеше между краката й — и се разсмя. Ситуацията едва ли можеше да бъде по-абсурдна: пикаеше насред пустинята под дулото на религиозен фанатик, който искаше да си говорят за футбол. Идиотизъм. Смехът й се усили и се доближи до истерия.

— Какво има? — Пазачът се обърна сконфузено. — Какво ти е толкова смешно?

— Това. — Тара описа кръг с ръка. — Всичкото. Адски е смешно.

— Не харесваш ли „Манчестър Юнайтед“?

Тя се изправи, вдигна джинсите си и пристъпи към него. Лицето й се озова на няколко сантиметра от неговото.

— Изобщо не ми пука за шибаните „Манчестър Юнайтед“ — изсъска тя. — Разбираш ли? Изобщо не ми пука. Отвлякоха ме, пребиха ме и много скоро ще ме убият. Да им го начукам на „Манчестър Юнайтед“. Да ти го начукам и на тебе.

Пазачът сведе глава. Въпреки че той държеше оръжието, изглежда, се уплаши от нея и само измърмори:

— „Манчестър Юнайтед“ са много добри.

Лицето му беше младо, плашещо младо. Тара се зачуди на колко ли е години. Четиринайсет? Петнайсет? Изведнъж изпита необяснима жалост към него.

— Как се казваш? — попита с малко по-мек глас.

Той измърмори нещо.

— Моля?

— Мехмет.

— И защо си тук, Мехмет?

Въпросът й явно обърка момчето.

— Заради Саиф ал-Таар.

— А ако Саиф ал-Таар ти каже да ме убиеш, ще го направиш ли?

Момчето запристъпва от крак на крак, без да вдига глава.

— Погледни ме — каза тя. — Погледни ме.

То неохотно вдигна очи.

— Ако Саиф ал-Таар ти каже да ме убиеш, ще го направиш ли?

— Саиф ал-Таар е добър човек — промълви момчето. — Той се грижи за мен.

— Но ще ме убиеш ли? Ако Саиф ал-Таар ти каже, ще ме убиеш ли?

Момчето отмести поглед и запримигва нервно. После каза:

— Да се връщаме.

— Не и докато не ми отговориш.

— Да се връщаме, — повтори то.

— Отговори ми!

— Да! — изкрещя момчето, вдигна автомата и го размаха пред лицето й. — Да, ще те убия. Ще те убия! В името на Аллаха, ще те убия! Доволна ли си? Доволна ли си? Искаш ли да те убия сега?

Дишаше тежко и ръцете му трепереха. Тя реши да не го притиска повече.

— Добре — каза тихо. — Добре. Връщаме се.

Обърна се и тръгна към лагера. След няколко секунди чу, че момчето я застига. Изминаха в мълчание останалия път до палатките.

— Извинявай — прошепна момчето. — Извинявай.

Тя забави крачка и се обърна. Какво можеше да му каже? Той беше дете. По някакъв начин всички тези хора бяха деца, прости, невинни, въпреки онова, което вършеха. Деца, осъзнали, че са по-силни от възрастните.

— „Челси“ — каза тя. — Аз съм от „Челси“.

По лицето на момчето се разля широка усмивка.

— „Челси“ не са добри! — Засмя се. — Не са толкова добри като „Манчестър“. „Манчестър Юнайтед“ са много добри.

Продължиха през лагера.

Халифа лежеше, вперил поглед във фигурите с черни роби отпред и отдолу. Сега от армията го делеше само един хребет и боботенето на генераторите беше оглушително.

Нямаше как да продължи, без да го видят. По отсрещния склон и по протежение на цялата долина на равномерни интервали бяха разположени постове и нямаше никакъв начин да се промъкне незабелязано. Можеше да се опита да ги заобиколи, но щеше да му отнеме време, а на изток вече се беше появила тънка сивкава ивица. Каквото и да станеше, трябваше да влезе в кръга преди изгрев-слънце, в противен случай щяха моментално да го забележат от хеликоптера, който със сигурност щеше да излети отново на разсъмване. Свлече се от дюната, превъртя се по гръб, запали цигара и се зачуди какво да прави.

Али беше този, който определи курса му на действие. Или по-скоро един съвет, който Али му беше дал някога, когато за пръв път отидоха заедно в музея на Кайро. Когато стигнаха до входа, брат му го спря, за да му даде наставления как да се промъкнат вътре.

— Ще се направим, че сме с някоя група ученици — беше му обяснил. — Влизаме и минаваме право през главната врата.

Халифа го попита дали няма да е по-добре да се промъкнат през някой страничен вход, но Али поклати глава.

— Ако те видят, че се промъкваш отстрани, просто са длъжни да те спрат. Винаги минавай през главния вход. Дръж се уверено, като че ли мястото ти е тук. Безотказна техника.

Съвсем вярно. Дали щеше да помогне и сега, беше друг въпрос, но той не се сещаше за нищо друго. Допуши цигарата си, уви плътно шала около челото и лицето си, изправи се, качи се до върха на дюната и заслиза по склона, като махаше на пазачите за поздрав.

— Салаам — извика. — Всичко наред ли е?

Последваха объркани викове и трима патрули се втурнаха към него с автомати в ръце. Пресрещнаха го в дъното на склона.

„Дръж се уверено — напомни си Халифа. — Винаги се дръж уверено.“

— Ей! — изсмя се той и вдигна двете си ръце. — Какво става бе, момчета! Аз съм!

Мъжете продължаваха да го държат на прицел.

— Кой си ти? — попита единият. — Откъде идваш?

— Откъде да идвам, по дяволите? Бях на обход.

— Обход ли?

— Пълна загуба на време. Цяла нощ обикалях и не видях нищо. Някой имали цигари?

Настъпи мълчание, след това един от мъжете извади кутия „Клеопатра“. Спътникът му, онзи, който говореше досега, го спря.

— Тази нощ няма никакви обходи. Постове по периметъра, това беше заповедта. Никой не е казал нищо за обходи.

— Ами да ми бяха казали — отвърна Халифа, като се мъчеше да запази спокойствие. — Минах поне трийсет километра.

Мъжът го изгледа с присвити очи, след което вдигна автомата си и му махна да открие долната част на лицето си.

„Дръж се нахално, ако някой започне да ти задава въпроси — беше му казал Али онзи ден в музея. — Ако трябва; ядосай се. Никога не се издавай.“

— Стига бе — процеди Халифа. — Цяла нощ съм навън. Студено ми е!

— Действай — каза мъжът.

Халифа изръмжа раздразнено и бавно отмота шала от брадичката си, като внимаваше да остане плътно на челото му. Мъжът се наведе, огледа го и заяви:

— Не те познавам.

— Аз пък не познавам тебе! Не познавам и половината хора тук, но не им навирам дулото във физиономиите. Това е лудост! Лудост!

Той замълча и пое риска.

— Ако не ми вярваш, защо не отидеш да питаш Дравич? Той ме познава. Бях с него, когато закла онзи старец в Кайро. Отсече му половината лице с шибаната си мистрия. Шибано животно.

Настъпи кратка пауза, след което мъжете занимаха и свалиха автоматите си. Този с цигарите пристъпи и му подаде кутията. Халифа извади цигара и я пъхна в устата си, като се надяваше да не забележат треперещите му ръце.

— В лагера ли се връщаш? — попита онзи, който го беше разпитвал.

Халифа кимна.

— Ами кажи им тогава да пратят някой да ни смени.

— Непременно — отвърна детективът. — Може ли да помоля за една услуга. Онова, дето го казах за Дравич, го запазете за себе си, става ли?

Мъжете се засмяха.

— Не се притеснявай. И ние не го харесваме.

Халифа се усмихна, махна за довиждане и се отдалечи, но след няколко крачки го застигна нечий глас.

— Ей, не забрави ли нещо?

Детективът замръзна. Какво беше забравил? Парола? Таен знак? Трябваше да се сети, че ще има още нещо. Обърна се и видя, че тримата мъже го гледат, стиснали автоматите си.

— Е? — каза онзи, който го беше почерпил с цигара.

Съзнанието му беше пусто, сърцето му биеше лудо. Ухили се глупаво, пръстът му се сви около спусъка на пистолета и погледът му заподскача от единия към другия, докато преценяваше шансовете. Последва кратка мъчителна тишина, като затишие пред буря, а след нея внезапен дрезгав смях.

— Цигарата бе, идиот! Не искаш ли огънче?

На Халифа му трябваше цяла секунда, за да реагира, след което въздухът излезе шумно от дробовете му — облекчено. Вдигна ръка и пипна цигарата в устата си.

— Така става, като обикаля човек цяла нощ из пустинята — засмя се той заедно с другите. — Изпива му мозъка.

Мъжът щракна запалката си и му поднесе огънче. Халифа се наведе, запали цигарата и каза:

— Колкото по-скоро се махнем от това проклето място, толкова по-добре.

Отговори му одобрително мърморене.

Той дръпна няколко пъти, кимна за довиждане и тръгна. Този път никой не подвикна зад гърба му. Беше преминал кордона.

Източният хоризонт вече определено сивееше. Халифа прекоси долината и изкачи следващата дюна. Огромната скала стърчеше чудовищно отляво, безмълвна и непоклатима, все едно върху нея се крепеше цялото небе. На билото мина покрай двама патрули, които не му обърнаха внимание, после пред погледа му се разкри хаотична сцена — кратерът, палатките, камилите, купищата сандъци и артефакти. Безброй мъже в черни роби щъкаха навсякъде, опаковаха артефактите и товареха сандъците, но една малка група работеше в самия кратер, сновеше между телата и правеше нещо с някакви дълги кабели. Едър мъж е бяла риза стоеше отгоре и наблюдаваше работата им, Дравич, предположи Халифа.

Той ги погледа още миг, след което прехвърли вниманието си към лагера, тъкмо навреме, за да види светлокосата жена, която изчезна в палатката точно в центъра. Отбеляза мястото й, между редицата варели и пирамидата от бали слама, и започна да се спуска по склона. През това време отдолу долетя глас по високоговорител: „Аллах у акбар! Аллах у акбар!“

Призивът за утринна молитва. Той ускори крачка и уви шала около лицето си.

Вълна от хора се спусна през лагера и се събра на равното място в южната му част. Всички застанаха в редици и се обърнаха на изток. Саиф ал-Таар също тръгна с тях, но в края на лагера сви и влезе в една палатка с антена отгоре. Когато влезе, един мъж се надигна, но Саиф ал-Таар му махна да си седне на мястото пред тежкия радиоапарат.

— Хеликоптерите?

Мъжът му подаде един лист.

— Току-що излетяха.

— Някакви проблеми?

— Не. Ще се върнат до един час.

— Ами патрулите? Нищо ли няма?

Мъжът поклати глава.

— Дръж ме в течение — каза Саиф ал-Таар и излезе.

Тълпата беше оредяла — последните бързаха към мястото за молитви, оставяйки лагера празен. Постовете бяха останали по местата си, но също се бяха обърнали на изток и бяха навели глави. Той ги огледа — черни точки, накацали по дюните като лешояди, след което се обърна и пое обратно през лагера. Напевът на молитвата се понесе във въздуха като вятър.

Стигна до палатката си и отметна покривалото. Наведе се да влезе, но изведнъж замря и раменете му се напрегнаха. Обърна се бавно и обходи с поглед околните палатки. Отстъпи крачка назад, огледа сенчестия лабиринт от брезент и оборудване, но не видя нищо. След миг поклати глава, обърни са и излезе. Покривалото се спусна след него.

 

 

Близо до либийската граница

Двадесетте хеликоптера летяха ниско, следвайки терена на пустинята като лешояди, оглеждащи пясъците. Един летеше малко по-напред от останалите, а другите следваха всяко негово движение, докато се издигаше и снижаваше, наляво и надясно в идеална хореография на гюлета. Бяха големи машини, тежки, с тумбести корпуси, които някак не съответстваха на грациозните им движения. В пилотските кабини едва се различаваха човешки силуети. Изпреварваха зората и раздираха тишината. Небето бавно почервеняваше.