Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (45)

41

Западната пустиня

— Ти не си ми брат — каза Халифа, без да сваля очи от мъжа пред себе си. — Брат ми е мъртъв. Умря в деня, когато дойде с главорезите си в селото ни и уби четирима невинни. В деня, в който прие името Саиф ал-Таар.

Сега, когато стояха един до друг, приликата беше очебийна: еднакви високи скули, тесни устни, орлови носове.

Единствено очите им се различаваха коренно. Тези на Халифа бяха ясносини; очите на Саиф ал-Таар — яркозелени.

Погледите им останаха впити един в друг известно време, телата им неподвижни, въздухът помежду им готов да избухне в искри и огън. Саиф ал-Таар протегна ръка към Дравич.

— Пистолетът.

Гигантът пристъпи и му подаде оръжието. Саиф ал-Таар го взе и насочи дулото в челото на Халифа. После заповяда на Дравич:

— Вземи хората и се връщайте на работа. Включи и патрулите. Хеликоптерите ще пристигнат до половин час, а има още много работа.

— Ами затворниците?

— Остави ги. И без това не са ни нужни.

— А този?

— Аз ще се оправя с него.

— Не можем…

— Аз ще се оправя с него.

Дравич измърмори нещо и се отдалечи. Мъжете го последваха и оставиха двамата сами. Саиф ал-Таар махна на Халифа да се изправи и двамата застанаха един срещу друг. Саиф ал-Таар беше малко по-висок.

— Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност, Юсуф. Преди малко, когато дойде в палатката ми. Ти беше, нали? Усетихте. Защо не натисна спусъка? Знам, че го искаше.

— Опитах се да си представя какво би направил брат ми Али в такава ситуация отвърна Халифа. — И разбрах, че никога не би застрелял човек в гърба. Особено пък човек, който в момента се моли.

Саиф ал-Таар изръмжа.

— Говориш, като че ли аз не съм Али.

— Не си. Али беше добър човек. Ти си касапин.

Генераторите внезапно млъкнаха и живачните лампи изгаснаха. Лагерът потъна в мекия сумрак на утрото. На север във въздуха се издигна тежък стълб черен дим.

— Защо дойде, Юсуф?

Халифа не отговори веднага.

— Не за да те убия, — каза накрая. — Не затова. Въпреки че си прав. Исках. Вече четиринайсет години искам. Да изтрия Саиф ал-Таар от лицето на земята.

Той зарови в гънките на робата си за кутията цигари. Извади една, но се сети, че Дравич му беше взел запалката, и остана така с цигарата в ръка, незапалена.

— Дойдох, защото исках да разбера. Да те погледна в лицето и да разбера какво стана преди толкова много години. Защо се промени. Защо трябваше Али да умре и да даде път на това… зло.

Очите на Саиф ал-Таар проблеснаха за миг и пръстите му се стегнаха около пистолета. След това хватката им се отпусна и на лицето му се изписа нещо като усмивка.

— Очите ми се отвориха, Юсуф, това е. Огледах се и видях света такъв, какъвто е. Зъл и корумпиран. Шариатът е забравен. Земята е превзета от куфр. Видях и се заклех да направя нещо. Брат ти не умря. Просто израсна.

— В чудовище.

— В истински слуга на Бога. — Мъжът впи поглед в Халифа. — На теб ти беше лесно, Юсуф. Ти не беше големият син. Не ти се налагаше да търпиш онова, което търпях аз. Нямаше такива отговорности. Осемнайсет, двайсет часа на ден работех, за да храня теб и майка. Усещах как животът ми се изцежда от мен капка по капка. И навсякъде разни западняци със скъпите им хотели, които харчеха за един обяд повече, отколкото аз изкарвах за цял месец. Тези неща променят човека. Показват му света такъв, какъвто е в действителност.

— Можех да ти помагам — каза Халифа. — Молех те да ти помагам. Не беше нужно да поемаш цялото тегло.

— Аз бях големият син. Беше мое задължение.

— Както сега е твое задължение да убиваш хора ли?

— В Светия Коран е казано: „Бори се срещу неверниците, докато не остане съпротива“.

— Казано е и: „Нека ненавистта към хората не те подбужда да вършиш несправедливост“.

И освен това: „Онези, които съгрешат от Божия път, ще понесат жестоко наказание“. И освен това: „Против тях насочи цялата си сила да измъчваш враговете на Аллах“. Да не искаш да седнем тук и да се замеряме със свещени цитати, Юсуф? Мисля, че ще те надговоря.

Халифа загледа цигарата в ръката си.

— Да — прошепна. — Сигурно ще ме надговориш. Сигурен съм, че можеш да цитираш от зори до мрак и даже след това. Но това пак няма да оправдае постъпките ти.

Той вдигна очи към лицето на Саиф ал-Таар и го огледа внимателно.

— Просто не мога да те позная. Носът, очите, устата, да, същите като на Али. Но не мога да позная теб. Не и тук. — Той вдигна ръка към сърцето си. — Тук си непознат за мен. Повече от непознат. Пусто пространство.

— Аз все още съм ти брат, Юсуф. Каквото и да говориш. Кръвта ни е една.

— Не, не е. Али е мъртъв. Дори му направих гроб. Изкопах го със собствените си ръце, макар че не сложих вътре тяло.

Той вдигна ръка и избърса кръвта по устата си с ръкав.

— Когато си спомням за Али, изпитвам гордост. Изпитвам обожание. Изпитвам обич. Затова големият ми син носи неговото име. Защото винаги ще ме изпълва с радост и топлина. Но ти… с теб изпитвам само срам. Четиринайсет години. Четиринайсет години всеки ден отварям вестника с ужас, че ще прочета за поредното ти зверство. Четиринайсет години се крия от миналото си. И се правя, че не съм, който съм, защото съм брат на чудовище.

Очите на Саиф ал-Таар отново проблеснаха и пръстите му стиснаха пистолета.

— Винаги си бил слаб, Юсуф.

— Бъркаш слабостта с човечността.

— Не, ти бъркаш човечността с угодничеството. За да си свободен, понякога трябва да вземаш неприятни решения. Но откъде ли пък ще го знаеш? В крайна сметка знанието се ражда от страданието, а аз винаги съм се старал да те предпазвам от такива неща. Може би съм грешил. Говориш за срам, Юсуф, но минавало ли ти е през ум какъв е срамът, който изпитвам аз? Брат ми, когото обичах и за когото се претрепвах от работа, за да го нахраня и облека, да го изпратя в университета, сега е полицай. Слуга на онези, които направиха това със собствената му плът и кръв.

Той щракна с пръсти пред обезобразеното си чело.

— Затова ли превивах гръб? И си съсипвах живота? Повярвай ми, не само ти си разочарован. Нито си единственият, който смята, че е загубил брат си. И ден не минава, и минута от деня, когато да не мисля за теб. И ден не минава, когато тези мисли да не са помрачени от съжаление, ярост и горчивина.

Гласът му беше спаднал до дрезгаво съскане.

— Когато разбрах, че си дошъл, си помислих, че може би… само за миг… след цялото това време…

Очите му грейнаха за миг, но после пак потъмняха.

— Но не. Разбира се, че не. Ти нямаш силата. Предаде ме. И предаде Бог. И ще бъдеш наказан за това.

Той вдигна пистолета, насочи го в главата на Халифа и пръстът му се стегна.

Халифа го погледна и каза просто:

— Бог е велик. И Бог е добър. И Той не иска да се убиват хора, за да се доказва, че е такъв. Това е истината. Това ме научи брат ми Али.

Погледите им останаха впити един в друг, пет секунди, десет и тогава Саиф ал-Таар изръмжа и натисна спусъка. В същото време обаче вдигна цевта и куршумът излетя към небето. Настъпи мълчание. След миг дотича малкият Мехмет.

— Вземи го и го пази — каза Саиф ал-Таар. — Много внимавай. Не говори с него. — После се обърна и се отдалечи.

— Ще я унищожиш, нали? — извика след него Халифа и посочи сандъците. — Това са експлозиви, нали?

Саиф ал-Таар спря и се обърна.

— Онова, което притежаваме, няма да има никаква стойност, ако армията оцелее. Жалко, но няма друг начин.

Халифа не каза нищо. Само продължи да го гледа и накрая прошепна:

— Горкият Али.

Караха вече десет минути. Тара непрекъснато се озърташе през рамо за евентуални преследвачи. Когато стана ясно, че никой не ги следва, Даниел забави, сви надясно, нагоре по дюната, и спря на върха й. Лагерът отзад се беше превърнал в неясно петно, над което в зазоряващото се небе се издигаше черен дим. Пирамидалната скала блещукаше оранжево-червена в първите слънчеви лъчи. Гледаха я мълчаливо.

— Не можем да го оставим просто така — каза накрая Тара.

Даниел сви рамене, но не каза нищо.

— Можем да повикаме помощ. — Тя извади мобилния телефон от джоба си. — Полицията, армията, нещо такова.

— Губиш си времето. Ще са им нужни часове, за да стигнат дотук. Ако изобщо ни повярват.

Той замълча. Пръстите му си играеха с ключа на мотоциклета. Накрая каза:

— Ще се върна.

— Ще се върнем двамата.

Той се усмихна.

— Имам чувството, че този спор вече сме го водили.

— Тогава по-добре да не се повтаряме. Връщаме се заедно.

— И след това?

Тя сви рамене.

— Ще му мислим, като стигнем.

— Хитър план, Тара. Направо размазващ.

Той я стисна за коляното, въздъхна, запали мотора и пое по другия склон на дюната.

— Поне денят си го бива — каза тя през рамото му.

— За какво?

— За самоубийство.

Отначало поеха на изток, изминаха около километър и оставиха две дюни между себе си и долината, където беше погребана армията. Едва тогава завиха отново на юг, надуха газта и се понесоха към огромната скала, която сега им се падаше отпред и леко вдясно.

— Ще караме успоредно на долината, докато не се изравним с лагера — обясни той. — Така поне ще се доближим малко. Ако се върнем, откъдето дойдохме, ще ни забележат от два километра. Не виждам нищо лошо да останем живи възможно най-дълго.

Отваряха си очите за всякакви признаци за движение по дюните и от двете страни и веднъж Даниел спря, изгаси мотора, затвори очи и се заслуша за нещо, което да подскаже, че са ги забелязали. Нищо. Само пясък, тишина и неподвижност.

— Все едно сме сънували — каза Тара.

— Де да бяхме.

Караха още пет минути. Даниел прецени, че вече са се изравнили с лагера, и насочи мотоциклета към билото на дюната вдясно. Склонът беше стръмен и едва успяха да го изкачат. Двигателят виеше протестиращо. Пирамидалната скала се възправи пред тях и малко вляво, на две дюни разстояние. Под нея, макар че не се виждаха, бяха лагерът и разкопките. Не се мяркаха никакви постове.

— Къде са? — попита Тара.

— Нямам представа. Сигурно всички са в лагера.

Той спусна мотоциклета и пое към следващата дюна. Сега между тях и армията остана само едно възвишение. Чуваха се неясни шумове, викове и удари на чук. Но пейзажът оставаше абсолютно пуст.

— Зловещо е — каза тя. — Все едно пустинята е пълна с невидими хора.

Даниел изгаси мотора и отново огледа терена пред тях. След това много бавно отпусна спирачката и пусна мотора на свободен ход до долу. Инерцията ги отнесе още на петдесет метра по равното преди да спрат. Слязоха и оставиха мотоциклета на пясъка.

— Оттук сме пеш. Не искам да рискувам да чуят мотора. Много е шумен. Ако някой ни види… не виждам какво можем да направим. Освен да бягаме.

Изкачиха се до върха на склона, вперили погледи в билото, ужасени от момента, в който някой щеше да се появи и да ги забележи. Но никой не се появи и с разтупкани от изтощение сърца двамата стигнаха почти догоре, проснаха се по корем и бавно запълзяха по хладния пясък, докато не видяха долината отдолу.

Намираха се точно над разкопания кратер, огромната скала беше пред тях, лагерът малко вляво. Групички мъже в черно сновяха трескаво и опаковаха артефакти — мечове, щитове, копия, брони — и товареха сандъците на камили.

— Май се готвят да си ходят — каза Даниел, ядосан от начина, по който се отнасяха с предметите. — Виж, дори не си дават труда да подлагат слама. Направо ги мятат в сандъците.

Лежаха неподвижно и наблюдаваха сцената. Една огромна фигура крачеше сред работниците, крещеше и жестикулираше. Дравич. На Тара й се доповръща и отвърна поглед.

— Това пък какво е?

Сочеше един мъж до ръба на кратера, близо до основата на пирамидалната скала, който правеше нещо с някаква малка сива кутия и купища кабели. Даниел присви очи и прошепна:

— О, Господи!

— Какво?

— Детонатор.

Кратко мълчание.

— Искаш да кажеш…

— Ще я взривят. — Лицето му беше пребледняло от ужас. — Значи това е имал предвид Саиф ал-Таар снощи. Това е единственият начин да си гарантират стойността на онова, което са взели. Най-великата находка в историята на археологията и те ще я унищожат. О, Господи! — Лицето му се изкриви като от физическа болка.

— И какво ще правим?

— Не знам, Тара. — Той поклати глава. — Просто не знам. Ако се опитаме да слезем долу, ще ни видят моментално.

Той откъсна поглед от детонатора, надигна се и погледна наляво.

— Може да слезем още малко надолу към лагера, но е опасно. Все някой ще ни види и това ще е.

— Дойдохме дотук. Ако има шанс да слезем долу, дай да пробваме.

— И след това какво? Този детектив може да е навсякъде. Долу има стотици палатки.

— Дай просто да слезем, а?

Той не можа да сдържи усмивката си.

— Ето това ти харесвам, Тара. Никога, не отговаряй на въпроса днес, ако можеш да го отложиш за утре.

Погледна отново към лагера, отдръпна се от билото, стана и закрачи по дюната. Тара го последва. Не бяха изминали и няколко метра, когато чуха нещо зад себе си: все едно някой удряше барабани. Спряха, обърнаха се и се заслушаха. Шумът ставаше все по-силен.

— Какво е това? — попита тя.

— Не знам. Прилича на…

Той наклони глава и се заслуша.

— Мамка му!

Хвана Тара и я събори на пясъка.

— Хеликоптери!

Замряха неподвижни, заровили лица в пясъка. Шумът продължаваше да се усилва. Изведнъж гръмна точно над тях и ги оглуши. От билото на дюната се посипаха пясъчни пелени. Първият хеликоптер премина на не повече от десет метра от главите им. Последва го друг и още един, и още един, и други, като ято гигантски скакалци, затъмняващи небето отново и отново, докато накрая не преминаха всичките и вихрушките от пясък не се слегнаха.

Двамата изчакаха малко, пропълзяха отново до билото и погледнаха сцената долу.

Три хеликоптера висяха над долината. Другите се приземяваха, половината южно от лагера, останалите северно. Още щом колесниците им докоснаха земята, работниците се скупчиха около тях, готови да товарят сандъците. Настъпи кратко затишие, след което люковете на товарните отседи се отвориха като един. В същия миг от страничните врати на хеликоптерите изригнаха облаци дим и огън и започна жестока стрелба.

— Какво става, по дяволите?!

Хората на Саиф ал-Таар отхвръкнаха назад. Сандъците и съдържанието им се разпиляха под дъжда от куршуми. Стрелбата се усили, този път и откъм хеликоптерите, които продължаваха да висят във въздуха. Фигури в черни роби тичаха във всички посоки, куршумите ги помитаха и ги разкъсваха. Някои се опитваха да отвърнат на огъня, но бяха застигани почти веднага от хеликоптерите отгоре. Камили препускаха напред-назад и стъпкваха всеки, който им попаднеше на пътя.

— Касапница! — прошепна Тара. — Господи, истинска касапница.

Чуваха се викове и писъци, експлодираха варели с нафта. От хеликоптерите скочиха фигури в камуфлажно облекло, клекнаха и продължиха да стрелят. Тела в черни роби лежаха разхвърляни навсякъде, като капки изплискано мастило.

Даниел се изправи.

— Слизам долу!

Тя също понечи да се изправи, но той сложи ръка на рамото й.

— Стой тук! Ще се опитам да намеря детектива и да го измъкна. Чакай ни!

И тръгна преди тя да успее да каже нещо, прехвърли се през билото и заслиза към лагера. В дъното един от хората на Саиф ал-Таар излезе тичешком измежду палатките. Видя Даниел и вдигна автомата си, но бе покосен отгоре и пясъкът около него почервеня от кръвта му. Почти без да спира, Даниел грабна автомата му, затича се към лагера и изчезна в димната завеса. Тара се наведе напред и се опита да види накъде отива. Изведнъж някой я хвана за косата и пред погледа й се изпречи само небе.

— Струва ми се, че с вас не довършихме една работа, госпожице Мъдрей. Надявам се, че няма да ви е приятно.

— Обичаш го, нали? — тихо попита Халифа. — Саиф ал-Таар.

Седеше с кръстосани крака на земята. На няколко крачки от него, почти до входа на палатката, седеше Мехмет, с автомат в скута и поглед, впит в Халифа.

— И аз го обичах. Повече от всеки друг на света. От всеки.

Момчето мълчеше.

— Бях като тебе. Можех да умра за него. С радост. Но сега… — Той сведе глава. — Но сега не остана нищо освен болка. Надявам се никога да не я изпиташ. Защото да обичаш някого и после да го намразиш, е ужасно.

Седяха неподвижни, Халифа се взираше в ръцете си, момчето се взираше в Халифа. Отнякъде отекна глухо боботене, после постепенно се усили. Момчето се изправи и, без да сваля автомата от пленника, отметна покривалото на входа.

— Май скоро ще си ходиш — каза Халифа.

Отвън мъжете сновяха забързано. Бумтенето на мотори ставаше все по-силно и въздухът вибрираше, докато накрая шумът не погълна всичко. Момчето се подаде навън, погледна нагоре и се усмихна, наслаждавайки се на топлината на слънцето и на ласката на вятъра. Пленникът му беше прав. Скоро щяха да си ходят. Той и Саиф ал-Таар. И също така скоро на всичко лошо в този свят щеше да дойде край. Затова бяха дошли тук. За да направят рай на земята. Да изпълнят Божията повеля. Изпита прилив на надежда и щастие.

— Никога няма да го намразя — каза и се обърна към Халифа. Знаеше, че не трябва да говори с него, но не можа да се сдържи. — Никога. Каквото и да ми говориш. Той е добър човек. Никой никога не ме е обичал, само той. — Усмивката му стана по-широка. — Обичам го. Винаги ще съм до него. Никога няма да го предам.

Момчето погледна надолу със светнали от обич и невинност очи — и в този момент палатката се раздра с оглушителен взрив. Момчето падна на колене, половината му глава отхвръкна и по раменете му потекоха мозък и кръв. Остана така секунда, залюля се все още с усмивка на окървавената уста, след което се стовари право върху Халифа и го събори на пода. Отгоре засвистяха още куршуми, забиха се в крайниците и тялото на момчето, тялото му подскачаше като марионетка, преди накрая хеликоптерите да насочат оръжията си в друга посока и тялото да застине неподвижно със сгърчени пръсти, които сякаш се опитваха да се задържат на ръба на пропаст.

В първия момент Халифа беше твърде зашеметен, за да помръдне. След това много бавно и предпазливо отмести трупа от себе си и се изправи. Покривът на палатката представляваше накъсани ленти от брезент, по пясъчния под зееха кратери от куршуми. Ако момчето не беше паднало отгоре му, щяха да го убият, в това нямаше съмнение. Наведе се и макар да знаеше, че е безполезно, опипа пулса му, след което затвори очите му.

— Той не те заслужаваше — прошепна.

Пламъците бяха подхванали задната част на палатката и вътрешността й се изпълваше с дим. Халифа се разкашля, вдигна полите на пропитата си с кръв роба и взе автомата на момчето. Хвърли последен поглед към пронизания от куршуми труп, отметна покривалото и излезе.

Лагерът гореше. Навсякъде бушуваха огнени езици и се стелеше дим. Неясни фигури се мержелееха в черната мъгла, някои тичаха, други лежаха безжизнени на земята. Три хеликоптера висяха над лагера и го обсипваха с огън. Един варел с нафта избухна. Взривът беше оглушителен.

Халифа се огледа за секунда и се втурна да бяга. Не беше изминал и трийсет метра, когато откос отдясно го накара да се хвърли зад един сандък. Надигна се и залегна отново, когато две фигури в камуфлажни униформи изникнаха точно пред него, и двете с противогази. Помисли си, че са го видели. След това първата даде някакъв сигнал на втората и изчезнаха обратно в ада. Халифа преброи до три, стана и отново затича.

Мина покрай няколко горящи варела, прескочи един димящ труп и вдигна глава, за да види къде са хеликоптерите. Един от хората на Саиф ал-Таар излезе от дима, залитна и се строполи на земята, притиснал корема си с ръце. Халифа коленичило него и изкрещя:

— Саиф ал-Таар! Къде е Саиф ал-Таар?

Мъжът го погледна. От ъглите на устата му излизаха кървави мехурчета.

— Моля те! — извика Халифа. — Кажи ми къде е Саиф ал-Таар?

Устните на мъжа мърдаха, но от тях не излизаше никакъв звук. Едната му ръка се вкопчи в ризата на Халифа и я изцапа с кръв. Халифа хвана ръката и я стисна.

— Кажи ми! Моля те! Къде е?

Мъжът го изгледа неразбиращо. След това с върховно усилие издърпа ръката си и посочи зад себе си, към изкопа.

— Скалата! — Давеше се в кръв. — Скалата!

И умря.

Халифа прошепна една бърза молитва, стана и се затича сляп и глух за всичко останало. Стигна до ръба на кратера, хвърли се зад някакви бали слама и заоглежда трескаво скалата отляво.

— Къде си, братко? — изсъска. — Къде си?

Отначало не го видя. Твърде много хора, твърде много объркване. След това, точно когато започваше да се отчайва, пелената от дим за миг се разкъса и той забеляза една малка фигура, клекнала в основата на скалата, и дебел кабел, който излизаше от кутията в краката й и изчезваше в кратера. Беше на сто метра от него, но нямаше съмнение кой е. Нито какво прави.

— Падна ли ми? — изкрещя Халифа.

Затича натам. Нещо вляво помръдна, той се извърна, стреля и една фигура в черна роба падна по гръб върху купчина щитове. Друга фигура се подаде иззад един дървен сандък и Халифа отново стреля, куршумите се забиха в гърдите на мъжа. Разполагаше със секунди. Секунди.

Навлезе в плътна пелена от дим и всичко потъмня. Препъваше се, залиташе, но някак успяваше да продължи, останал без дъх, без дори да знае дали все още тича в правилната посока. Димът не се разсейваше и не се разсейваше и тъкмо когато вече се чудеше дали някога ще се измъкне от него, той изчезна, също толкова внезапно, колкото се беше появил. И там, само на няколко метра, под огромната скала стоеше Саиф ал-Таар, с пръст върху бутона на детонатора, готов да унищожи останките от армията на Камбиз. Халифа се засили, скочи и блъсна брат си в скалата.

В първия момент Саиф ал-Таар остана неподвижен, сгърчен, безжизнен и от слепоочието му потече кръв — беше се ударил в камъка. След това си пое болезнено дъх, хвърли се към Халифа и се вкопчи в лицето и косата му. Устата му беше изкривена от злоба.

— Ще те убия! — изрева той. — Ще те убия!

Сграбчи главата на Халифа и я заудря в скалата, един път, два пъти, три пъти.

— Ти ме предаде, Юсуф! Моят брат! Моят роден брат!

Вдигна го на колене и го удари в устата.

— Не можеш да се биеш с мен. По-силен съм от теб. По-силен съм от всички. Господ е с мен.

Удари го още веднъж и още веднъж, после го захвърли на пясъка, изправи се, залитна и тръгна към детонатора. Халифа го изрита с последни сили и успя да го уцели точно под коляното и да го събори. Хвърли се към него и прикова ръцете му към земята.

— Обичах те! — изкрещя със сълзи в очите. — Моят брат. Моята кръв. Защо трябваше да станеш такъв?

Саиф ал-Таар се опитваше да се измъкне изпод него.

— Защото те са злото! — изръмжа той. — Всичките. Злото.

— Те са жени и деца! Не са ти направили нищо.

— Направили са ми! Направили са ми! Те убиха баща ни! — Той освободи едната си ръка и посегна към очите на Халифа. — Не разбираш ли? Те убиха баща ни. Унищожиха живота ни!

— Беше злополука, Али! Те какво са виновни!

— Виновни са! Унищожиха семейството ни! Те са злото. Всичките. Дяволи! — Той отхвърли Халифа с неподозирана сила, скочи на крака и го изрита в ребрата. — Ще ги изколя! Чуваш ли? Ще ги изколя! До крак!

Продължи да го рита, докато не го изблъска почти до ръба на кратера от разкопките. Детективът се огледа отчаяно за нещо като оръжие. Наблизо в пясъка лежеше древен кинжал със зеленясало нащърбено острие и той го грабна и замахна нагоре, за да отпъди брат си. Саиф ал-Таар се хвърли, стисна китката му, стовари колене върху гърдите му, започва да извива оръжието към гърлото му и изкрещя:

— Въобразяват си, че могат да ни третират като животни! Въобразяват си, че са над закона. Но не са над закона на Бог. Бог вижда злото. И Бог иска възмездие!

Кинжалът се приближаваше към гърлото на Халифа. Той се напрегна да го задържи, ръцете му се разтрепериха от усилието, но брат му беше твърде силен. Сантиметър по сантиметър върхът на острието се приближаваше все по-близо до гърлото му, докато накрая се допря до адамовата му ябълка и натисна кожата. Той направи последен опит да го задържи, после отслаби хватката си. Погледна брат си в очите. Шумът на битката изведнъж заглъхна и останаха само двамата.

— Направи го — прошепна Халифа.

Въпреки че вече само Саиф ал-Таар държеше кинжала, ръцете му трепереха неконтролируемо, сякаш се бореше с невидима сила.

— Направи го — повтори Халифа. — Време е. Искам да се освободя от тебе. Най-накрая да отида при брат си. При прекрасния ми брат. Направи го. Направи го!

Затвори очи и се приготви. Острието натисна още малко и му потече кръв. След това спря. Пауза и после много бавно се отдръпна. Нещо тежко тупна на пясъка зад главата на Халифа и тежестта се махна от гърдите му. Той отвори очи.

Брат му стоеше над него. Двамата се погледнаха за секунда, всеки погледна надълбоко в другия, търсейки нещо, което би могъл да разбере, нещо, за което да се хване, а после Саиф ал-Таар отново се обърна към детонатора. Направи крачка, втора — и тогава куршумите го повалиха първо на скалата, а оттам и на земята. Той се сгърчи върху камъка, от устата му рукна кръв, пръстите му задраскаха земята в агония. Следващият откос надупчи гърдите му и той бавно се затъркаля към кратера и падна. Плетеницата от изсъхнали ръце и крака се затвори над него, сякаш армията го прибра като един от своите.

Халифа се огледа ужасен. На десет метра от него стоеше Даниел с автомат в ръка. Той се приближи бавно, наведе се и изтръгна кабела на детонатора. Халифа се отпусна по гръб и погледна небето с пълни със сълзи очи.

— О, Господи! — прошепна. — О, Али!

Дравич задърпа Тара по склона. Тя го удряше и дереше, но той беше прекалено силен и я влачеше, като че ли беше парцалена кукла. Тя не си губеше силите да крещи, защото знаеше, че едва ли някой ще я чуе сред какофонията и взривовете, които изпълваха въздуха.

— Сега ще ти дам един урок, който няма да забравиш никога — изръмжа той. — Ти съсипа всичко и ще си платиш.

Блъсна я малко оттатък билото на дюната, натисна я да легне по лице, запъна десния си крак в пясъка, а с лявото си коляно почти счупи кръста й. Тя се опита да го удари в слабините, но той беше прекалено висок и юмрукът й се заби безобидно в бедрото му. Дравич я сграбчи за косата и изви главата й назад, оголвайки бледата дъга на врата й. Вонята на потта му изпълни ноздрите й като амоняк.

— След като свърша с теб, ще ти се е искало само да съм те изнасилил!

— Голям си смелчага, Дравич. — Тя се давеше. — Убиваш жени и деца. Шибан герой.

Той се изсмя и изви главата й още по-назад. Гръбначният й стълб изпука.

— О, не, няма да те убия — каза той. — Би било прекалено мило от моя страна. Просто ще те понарежа малко.

Бръкна в джоба си, извади мистрията и я задържа пред очите й, за да види наточеното до блясък острие.

— Приятно ми е да си мисля, че от днес нататък всеки път, когато се погледнеш в огледалото, ще си спомняш кога сме били заедно. Но ще трябва да ме помолиш да ти оставя поне едно око, с което да се гледаш в огледалото.

Той прокара тъпия ръб на мистрията по бузата й, после надолу към гърдата й и плесна зърното. То леко се втвърди.

— Охо — изхили се той и отметна ризата, за да оголи гърдата й. — Малка мръсница, а? Май все пак го обичаш по-грубичко.

— Еби си майката, Дравич.

Опита се да го заплюе, но в устата й нямаше слюнка. Той се наведе почти до лицето й, устните му бяха мокри и разтреперани.

— С какво да започнем тогава, а? Ушенце? Оченце? Зрънце?

Вдигна мистрията до устата си, облиза я и я опря отново до гърдата й, като се отдръпна малко, за да избегне ръката й, която посегна да издере очите му. Тя усещаше острието върху кожата си, знаеше, че ще я нареже, и в последен отчаян опит да се освободи сграбчи шепа пясък и го хвърли назад в лицето му.

— Кучко! — изкрещя той, пусна косата й и вдигна ръце към очите си.

Тя успя да се извърти но гръб. Той тъкмо се надигаше, както я бе обкрачил на колене, заслепен от пясъка. Тя събра до милиграм последната й останала сила, сгъна десния си крак и го заби в слабините му, размазвайки тестисите. Той изпищя — истеричен, женски писък — преви се и започна да кашля жестоко.

— Ще ти накълцам физиономията. — От устата му течаха лиги. — Ще те накълцам, кучко долна.

Замахна към нея с мистрията, но тя избягна удара и запълзя по дюната. Дравич се спусна след нея. Посегна, не успя да я хване, посегна отново, сграбчи края на ризата й и двамата изведнъж се затъркаляха бясно надолу, един през друг, кълбо от пясък, небе и мятащи се крайници.

На дъното Тара се преобърна през глава и падна тежко на пясъка. За миг остана неподвижна, зашеметена, изгубила всякаква ориентация, след което се изправи. Дравич се беше изтърколил встрани на по-ниското, на десетина метра от нея. Той също се изправи. Все още стискаше наточената мистрия. От носа му течеше кръв.

— Кучко! — изръмжа и се закашля. — Шибана кучко!

Тръгна към нея и краката му затънаха дълбоко в пясъка.

Учудващо дълбоко, като се имаше предвид, че вече бяха на нивото на земята. Тара отстъпи, готова да побегне. Гигантът измъкна единия си крак и направи още една крачка, но затъна още по-дълбоко, почти до коляното. Изведнъж вече не гледаше към нея. Премести тежестта си назад и се опита да си измъкне крака, но нещо отдолу сякаш го държеше и той не излизаше.

— О, не! — Гласът му беше изпълнен със страх. — О, не, само не това! — Погледна към Тара с разкривено от ужас лице.

— Моля те, само не това!

За миг остана така, с нещо почти детско в умоляващите очи, след това започна да се бори със зяпнала от усилие и ужас уста. Дърпаше и блъскаше, опитваше се да освободи крака си, но само затъваше още по-дълбоко в подвижните пясъци, първо до бедрата, след това до слабините, след това до кръста. Наведе се назад, сложи ръце зад себе си и направи опит да се оттласне, но и ръцете му затънаха. Измъкна ги, все още стиснал мистрията, и опита отново, но със същия резултат. Пясъкът вече стигаше до ребрата му. Той се разхлипа.

— Помогни ми! — изкрещя на Тара. — За Бога, помогни ми!

— Протягаше отчаяно ръка към нея. — Моля те! О, моля те! Помогни ми!

По лицето му се стичаха сълзи, ръцете му махаха диво. Започна да пищи, с пронизителен животински вой, юмруците му удряха пясъка, горната част на тялото му подскачаше и се тресеше, като че ли го екзекутираха с електрически ток. Но пустинята отказваше да отпусне хватката си, продължи да го придърпва надолу, стигна до подмишниците му, след това до раменете му и накрая всичко, което остана от него, беше огромната му глава и ръката му, все още стиснала мистрията. Тара не можеше да гледа повече и извърна глава.

— Не, не! — изпищя той зад гърба й. — Не! Не ме оставяй! Моля те, не ме оставяй! Помогни ми! Измъкни ме!

Тя внимателно започна да се изкачва обратно по дюната.

— Моля те! — виеше той. — Съжалявам за това, което направих! Съжалявам! Моля те, не ме оставяй! Не ме оставяй! Върни се! Върни се, мръсна курво! Ще те убия! Ще те убия! О, Господи, помогни ми! Помогни ми!

Писъците му продължиха, докато тя не стигна до средата на склона, след което замлъкнаха рязко. Тя стигна близо до върха и се обърна. Различи смътно най-горната част на главата му, която все още се подаваше от пясъка, и до нея мистрията. Потръпна и продължи към билото.

Когато стигна до билото на дюната, битката почти беше приключила. Всичко гореше, въздухът беше натежал от дим и сажди, но стрелбата беше утихнала и трите хеликоптера се бяха приземили. Облечени в камуфлажни униформи фигури, очевидно войници, крачеха методично сред останките, като спираха от време на време да пуснат по някой откос в разпръснатите по земята тела в черни роби. Камили се щураха безцелно. Не се виждаше нито един жив от хората на Саиф ал-Таар.

Тара оглежда сцената още известно време, след което забеляза две малки фигури, застанали встрани от останалите, близо до основата на голямата черна скала. Бяха доста далеч, но единият беше с бяла риза и тя беше сигурна, че е Даниел. Заслиза. В края на склона вдигна ризата пред лицето си, за да се предпази от дима, и тръгна през касапницата. Войниците бяха навсякъде. Тя се опита да спре един и да го попита какво става, но той просто я подмина, сякаш не съществуваше. Опита още веднъж, със същия резултат, затова продължи към скалата, заобиколи изкопа и накрая стигна до двете фигури, които беше видяла отгоре. Даниел беше по-близо — седеше на пясъка и се взираше в ямата, преметнал автомат на рамо. Халифа беше зад него, подпрян на скалата, с цигара в уста, с подпухнало насинено лице и оцапана с кръв риза. Вдигнаха очи, когато тя се приближи, но и двамата не казаха нищо.

Тя отиде при Даниел, клекна до него, взе ръката му и я стисна. Той стисна нейната в отговор, но пак не каза нищо.

— Добре ли сте? — попита Халифа.

— Да. Благодаря. А вие?

Той кимна и дръпна дълбоко от цигарата. Тя искаше да попита какво става, какви са тези войници, какво изобщо означава всичко това, но усети, че не му се говори, и не каза нищо.

Наблизо една камила дъвчеше слама от една бала; по дървения сандък на гърба й имаше дупки от куршуми. Слънцето се беше вдигнало и ставаше все по-горещо.

Изминаха пет минути, десет, след което се чу далечният рев на приближаващ хеликоптер. Усили се, машината направи завой над отсрещната дюна и накрая се приземи на петдесет метра от мястото, където седяха. Към тях полетя пясък и те извърнаха глави. Камилата избяга покрай изкопа.

Пилотът изгаси мотора и перките забавиха въртенето си. Неколцина войници забързаха към него. Чу се метален звук — сигурно от другата страна се отвори врата. Чуха се и неразбираеми гласове, а после пред хеликоптера се появиха четирима души. Тара позна трима от тях — Скуайърс, Джемал и Криспин Оутс. Четвъртият, дебел плешив мъж, който попиваше главата си с кърпичка, й беше непознат. Те закрачиха по пясъка, нелепи в костюмите и вратовръзките си, и спряха на няколко метра от тях.

Тара и Даниел се изправиха.

— Добро утро на всички — каза с благ тон Скуайърс. — Е, приключението си го биваше, нали!