Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (13)

9

Кайро

Както се бяха разбрали, в единайсет часа Оутс посрещна Тара във фоайето на хотела и я откара до посолството, което беше на десет минути път.

Въпреки изтощението тя не беше спала добре. Образът на огромния мъж непрекъснато се беше натрапвал в съзнанието й и тя се беше въртяла в леглото доста време. Накрая се беше унесла в неспокоен сън, но я беше събудил телефонът. Беше Джени.

Говориха почти час. Приятелката й искаше да вземе следващия полет и да дойде при нея. Тара се изкуши да й позволи, но накрая й каза да не се притеснява. Всичко било уредено и самата тя до няколко дни сигурно щяла да се прибере, като се оправи с всички формалности. Разбраха се да се чуят на другия ден и разговорът приключи. Тара погледа малко телевизия — превключваше безцелно от Си Ен Ен на Ем Ти Ви Азия и Би Би Си Уърлд и накрая се унесе в дрямка.

Много късно през нощта се събуди за втори път с внезапното чувство, че нещо не е наред. Не се чуваше нито звук. Стаята беше тъмна, въпреки че лунната светлина проникваше през цепката на завесите и хвърляше призрачни отблясъци в огледалото на отсрещната стена.

Постоя известно време с отворени очи — опитваше се да разбере какво я е разтревожило, след което се обърна на другата страна с намерението да заспи. В същия момент долови едва чуто скърцане. Ослушва се няколко секунди, преди да осъзнае, че скърцането идва откъм вратата.

— Кой е?

Гласът й прозвуча неестествено пискливо.

Скърцането за миг спря, после продължи. Тя се приближи с разтуптяно сърце до вратата и като хипнотизирана загледа дръжката, която се движеше като на забавен кадър. Потисна импулса си да извика и вместо това я хвана и я задържа неподвижна. В първия момент усети лека съпротива от другата страна, след което се чуха бързи стъпки. Тя преброи до пет и отвори, но коридорът беше празен. Или почти празен, защото беше останало поне едно: дим от пура.

Тя светна всички лампи и заспа чак на зазоряване. Когато Оутс я попита дали е спала добре, отвърна рязко: „По дяволите, не“.

Оутс вкара колата в портата на боядисаната в кремаво каменна ограда на посолството, показа пропуска си на охраната, остави колата на малкия паркинг и въведе Тара в сградата през страничната врата. Минаха по някакъв дълъг коридор, изкачиха се по стълбището и се озоваха пред кабинетите на първия етаж, където ги посрещна един слаб и леко разрошен белокос мъж с дебели вежди и очила, увиснали на врата.

— Добро утро, госпожице Мъдрей. — Той се усмихна и протегна ръка. — Чарлз Скуайърс, културен аташе. — Гласът му беше мек и доброжелателен, за разлика от твърдото му ръкостискане. — Криспин, кажи, ако обичаш, да ни донесат кафе. Ние ще сме в кабинета ми.

Той поведе Тара през една двойна врата в голямо слънчево помещение с четири фотьойла край една маса. До прозореца стоеше някакъв мъж.

— Това е доктор Шариф Джемал от Върховния съвет по антиките — каза Скуайърс. — Поканих го по изрична негова молба.

Мъжът — нисък и набит, със сипаничаво лице — пристъпи към тях.

— Позволете ми да изкажа съболезнованията си — обърна се той към Тара. — Той беше велик учен и истински приятел на страната ни. Ще ни липсва.

— Благодаря ви — отвърна Тара.

Тримата седнаха.

— Посланикът ви предава извиненията си — продължи Скуайърс. — Като се има предвид каква значителна фигура беше баща ви, той би желал да може да присъства лично. За жалост, както може би сте чули, миналата нощ беше извършен още един терористичен акт близо до Асуан и две от жертвите са британски граждани, затова той в момента е зает.

Изрече всичко това напълно неподвижен, с ръце в скута.

— Аз обаче говоря от негово име, както и от името на цялото посолство, когато казвам, че сме изключително натъжени от смъртта на баща ви. Имал съм удоволствието да го срещна няколко пъти. Загубата е огромна.

Оутс се върна с поднос в ръце.

— Мляко? — попита Скуайърс.

— Черно, без захар — каза Тара. — Благодаря.

Скуайърс кимна на Оутс, който наля кафе и раздаде чашите. Настъпи неловко мълчание.

— Като студент имах щастието да прекарам един сезон с баща ви в Сакара — обади се накрая Джемал. — През седемдесет и втора. Годината, когато открихме гробницата на Птахотеп. Никога няма да забравя въодушевлението, когато влязохме в погребалната камера. Беше практически непокътната, недокосната от времето, когато е била запечатана. До входа имаше великолепна дървена статуя, ей толкова висока. — Той показа с ръка. — Невероятно реалистична, с очи от камъни, в идеално състояние. В момента се намира в музея на Кайро. Трябва да ми позволите да ви я покажа…

— Би ми било приятно — отвърна Тара, като се постара да вложи поне малко ентусиазъм.

— Баща ви ме научи на много неща — продължи Джемал. — Дължа му много. Беше добър човек.

Той извади носната си кърпа и издуха шумно носа си, явно обзет от силни емоции. Четиримата помълчаха известно време, докато пиеха кафето си. Накрая Скуайърс се обади:

— Лекарят ме увери, че смъртта на баща ви е била бърза и безболезнена. Очевидно става дума за инфаркт. Починал е много бързо.

Тара кимна.

— Вземаше лекарства за сърце.

— Моля ви, не ме разбирайте погрешно — каза Джемал, — но аз мисля, че ако баща ви можеше да избира къде да умре, това щеше да е Сакара. Той беше щастлив там.

— Да — каза Тара. — Това беше истинският му дом.

Оутс започна да допълва чашите.

— Боя се, че има доста формалности — каза Скуайърс с извинителен тон. — Криспин ще ви помогне за всичко. — Той покри чашата си с ръка. — Благодаря. Не искам повече. И в един момент ще трябва да решите какво да направим с тялото на баща ви, дали да го оставим в Египет, или да го върнем във Великобритания. За момента обаче просто искам да подчертая, че ако има нещо, от което да се нуждаете в този труден за вас момент, трябва само да го поискате.

— Благодаря — каза Тара. Настъпи мълчание. Тя въртеше чашата за кафе в ръцете си. — Има още нещо… ами…

Тя замълча — не беше сигурна как да продължи. Скуайърс вдигна вежди.

— Не знам как точно да го обясня. Звучи толкова абсурдно… Просто…

— Да?

— Ами… — Тя се поколеба отново. — Вчера като влязох за пръв път в къщата на обекта, усетих миризма на пури, което беше странно, тъй като баща ми не разрешаваше да се пуши никъде в негово присъствие. Споменах го на полицията. И на Криспин.

Оутс кимна. Джемал извади кехлибарена броеница от джоба си и започна да я премята между пръстите си. Погледите на тримата мъже бяха вперени в Тара.

— Преди това видях този мъж, огромния…

— Огромен? — каза Скуайърс и се наведе леко напред.

— Да, доста висок и по-едър от нормалното. Съжалявам, знам, че звучи глупаво, но…

Англичанинът се спогледа с Джемал и й направи жест да продължи. Зърната на броеницата затракаха по-бързо, като обувки, танцуващи степ.

— Ами, той ме наблюдаваше, с бинокъл.

— Големият мъж ли? — попита Джемал.

— Да. И миналата нощ видях същия мъж. Дойде в хотела и съм сигурна, че пушеше пура. А през нощта някой се опита да влезе в стаята ми. Като отворих вратата, нямаше никого, но в коридора миришеше на пури.

Тя се усмихна немощно и осъзна колко параноично звучат думите й. Събитията, които й се бяха стрували подозрителни и заплашителни, изглеждаха като обикновени съвпадения сега, когато ги излагаше на глас пред други хора.

— Казах ви, че звучи абсурдно — смотолеви тя.

— Изобщо не звучи абсурдно — каза Скуайърс и се наведе по-близо, за да сложи ръка на рамото й. — Всичко това е много тежко за вас. Като се имат предвид обстоятелствата, едва ли е чудно, че е чувствате леко… несигурна. В крайна сметка, в чужда страна сте и ваш близък е мъртъв. В подобна ситуация чувството за перспектива се губи лесно.

На Тара й беше ясно, че той просто се държи любезно.

— Имам чувството, че става нещо — каза тя. — Нещо…

— Зловещо?

— Да.

Скуайърс се усмихна успокояващо.

— Мисля, че не трябва да се тревожите, госпожице Мъдрей. Египет е една от страните, в които е лесно човек да си помисли, че зад гърба му става нещо, когато всъщност не е така. Съгласен ли сте с мен, доктор Джемал?

— Напълно — изсумтя Джемал. — Не минава и ден без лично аз да си помисля, че някой крои нещо против мен. Но в Службата по антиките е точно така!

Тримата мъже се разсмяха.

— Сигурен съм, че всичко, което споменахте, си има съвсем безобидно обяснение — каза Скуайърс, помълча малко и добави: — Освен ако, разбира се, не ни спестявате нещо. — Интонацията му беше шеговита, но в нея имаше и скрита заплаха, сякаш обвиняваше Тара, че е премълчала нещо важно.

— Всичко ли ни казахте? — попита той.

Кратко мълчание.

— Мисля, че да — отговори Тара.

Скуайърс я прониза с поглед, после се облегна и каза:

— Е, значи това е. Мисля, че можете да спите спокойно, госпожице Мъдрей. Искате ли малко сладкиш?

Любезният разговор продължи още десет минути, след което Скуайърс се изправи. Другите двама мъже последваха примера му.

— Според мен отнехме достатъчно от времето ви. Криспин ще ви отведе в кабинета си и ще ви помогне да оформите каквито документи са нужни.

Той й подаде визитката си и я поведе към вратата.

— Можете да ми се обадите по всяко време, когато сметнете, че трябва да обсъдим нещо. Това е директният ми телефон. Ще ви помогнем с всичко, което ни е по силите.

Ръкува се с нея и я изпрати и в антрето. Джемал й махна за довиждане.

— Елате — каза Оутс. — Ще поръчам да донесат обяд.

Скуайърс и Джемал постояха известно време в мълчание. Скуайърс гледаше през прозореца, а Джемал премяташе зърната на броеницата. Накрая Джемал заговори.

— Дали казва истината?

— О, да, мисля, че да — отвърна Скуайърс с нещо като усмивка на тънките си бледи устни. — Не знае нищо. Или поне не мисли, че знае нещо.

Бръкна в джоба си, извади един захарен бонбон и бавно започна да развива опаковката.

— Е, какво става? — попита Джемал.

Скуайърс вдигна вежди.

— Това е въпросът, нали? Дравич със сигурност е попаднал на следата, но как Мъдрей се е забъркал във всичко това… Знам толкова, колкото и ти. Всичко е крайно загадъчно. — Той най-после разви опаковката на бонбона, лапна го и го засмука доволно. Ритмичното почукване на зърната от броеницата отекваше в стаята.

— Каза ли на Маси? — попита Джемал. — Американците трябва да знаят.

— Погрижил съм се, приятелю. Те не бяха особено щастливи, но това трябваше да се очаква.

— И какво правим, все пак?

— Няма какво толкова да правим. Не можем да им кажем, че знаем за гробницата. Това ще е фатално. Налага се просто да си траем и да се надяваме, че нещата ще се уталожат от само себе си.

— А ако не се уталожат?

Скуайърс наклони глава, но не каза нищо.

Джемал продължи да прехвърля броеницата.

— Това не ми харесва. Дали няма да е по-разумно да изоставим всичко?

— Хайде стига. Това е възможност, която се пада веднъж в живота. Помисли какво ще спечелим.

— Не знам. Просто не знам. Нещата се изплъзват от контрол. — Египтянинът се изправи и закрачи из стаята. — Какво ще правим с момичето?

Скуайърс забарабани с пръсти по облегалката на креслото, премятайки бонбона в устата си.

— На мен ми се струва — продума след продължителна пауза, — че тя всъщност може да се окаже доста полезна.

Полезна за… изясняване на ситуацията. Дотогава, докато не разтръби подозренията си наляво и надясно. В този случай продуктивността ще е нула. Да вярвам ли, че ще овладееш ситуацията?

— Полицаите правят каквото им кажа — изръмжа Джемал. — Няма да задават излишни въпроси.

— Прекрасно. В такъв случай смятам, че аз ще успея да се погрижа за госпожица Мъдрей. Криспин ще я наглежда. Освен това имам и други хора за тази работа. Най-важното е те да не се досетят, че я използваме. Това ще е фатално. — Той стана, отиде до прозореца и впери поглед в идеалната морава на посолството. — Просто трябва да изиграем козовете си много внимателно. Твърдо съм убеден, че ще постигнем целта си.

— Надявам се — отвърна Джемал. — Бог да е помощ на всички ни. Иначе ще ни се стъжни.

Скуайърс се засмя.

— Харесвам изразните ти средства, приятелю.

Зъбите му се впиха в бонбона и в стаята отекна гръмко хрускане.