Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (47)

43

Западната пустиня

Даниел свали автомата, от рамото си и го насочи към тях.

— Няма как да ни оставят да си отидем — каза Халифа. — Не и след всичко, което ни казаха. Знаем прекалено много. Не могат да рискуват да се разчуе.

— Даниел? — Гласът на Тара беше объркан и смутен.

— Инспекторът ти каза, знаете прекалено много. — Гласът му беше корав, очите му — празни. — Не мога да позволя никой да ми попречи. Не и след като стигнах чак дотук.

Той им посочи с дулото да отидат до ръба на кратера.

— Може би трябваше да откажа в началото, когато ми предложиха. Да не се забърквам. Но пък не беше задължително всичко да свърши така, нали? Ако парчето не беше изчезнало, всичко щеше да си е наред. Кой знае, Тара, може би щяхме да се срещнем при други обстоятелства.

Стигнаха до изкопа. Той им махна да се обърнат и да застанат с гръб към него. Пред погледите им се изпречи море от изпочупени тела, издигащо се, спадащо, вълнуващо се, пенещо се, сякаш раздвижено от тайнствено течение. Тара чу, че до нея Халифа шепне молитва. Ръката й неволно посегна и хвана неговата.

— Не очаквам да ме разберете — каза Даниел. — Аз сам не се разбирам. Знам само, че беше непоносимо, когато ми забраниха да копая. Да гледам отстрани как други получават концесии в долината. Моята долина. Други, които не притежаваха и частица от моите знания. Не изпитваха и частица от моята страст. Глупаци. Невежи. И през цялото време да треперя, че ще открият нещо. Нова гробница. Ще ме изпреварят. Беше… ужасно.

Вятърът дърпаше жестоко косата на Тара, но тя почти не го забелязваше.

„Ще ме застреля — помисли си. — Ще умра.“

— Мечтая си за това — каза Даниел с лека усмивка. — Да открия нова гробница, Дравич беше прав. Това е пристрастяване. Представи си — да влезеш през коридора в камера, запечатана пет века преди раждането на Христос. Представи си наситеността на нещо подобно. Нищо друго не може да се сравни с него.

Отдясно се чу рев и перките на хеликоптера се завъртяха. Другите хеликоптери също почнаха да палят двигателите. Войниците се застинаха откъм лагера и започнаха да се качват.

— Смешно е. — Даниел извиси глас, за да го чуят от рева на моторите и воя на вятъра. — Когато бяхме в гробницата, аз и ти, Тара, когато гледах рисунките по стените и превеждах текста, въпреки че знаех, че е фалшификация и че съм го направил аз, една част от мен усещаше, че това е истинско. Все едно бях открил нещо наистина уникално. Нещо прекрасно. Прекрасни неща.

Той се разсмя.

— Нали знаеш, че това го е казал Картър. Когато влязъл за пръв път в гробницата на Тутанкамон. Карнарвън го попитал: „Какво виждаш?“ и Картър отвърнал: „Прекрасни неща“. Ето затова исках да продължа да копая. Защото има още много прекрасни неща, които чакат да бъдат открити.

Чу се изщракване — Даниел свали предпазителя на автомата. Ръката на Халифа стисна по-здраво ръката на Тара.

— Опитайте се да не се страхувате, госпожице Мъдрей — каза той. — Бог е с нас. Той ще ни защити.

— Наистина ли вярвате в това?

— Трябва да вярвам. Иначе какво ми остава? Само отчаяние.

Той се обърна към нея и се усмихна.

— Имайте вяра в него, госпожице Мъдрей. Вярата е всичко. Но не и отчаяние.

Хеликоптерите започнаха да се издигат. Вятърът ги люшкаше из въздуха. Тара и Халифа стояха и се гледаха. Тя не изпитваше никакъв страх, само нещо като изтощено примирение. Щеше да умре. И толкова. Нямаше смисъл нито да спори, нито да се съпротивлява.

— Сбогом, инспекторе — каза и стисна ръката му. Вятърът я шибаше жестоко. — Благодаря ви, че се опитахте да ми помогнете.

Вълна от пясък ги удари в лицата и слънцето сякаш помръкна. Тя извърна глава от вятъра, затвори очи и зачака куршумите.

Пустинята притежава много сили, с които да прогони онези, които се осмеляват да обезпокоят тайните й глъбини. Тя може да засипе с жега толкова изпепеляваща, че кожата изгаря като лист хартия на огън, очите се сваряват, а костите се втечняват. Може да оглуши с тишина, да халоса с празнота, да изкриви времето и пространството така, че онези, които преминават през нея, да изгубят всякаква представа къде са и кога са, и дори кои са. Ще поднесе видения с неземна красота — каскади от водопади, прохладни оазиси — само за да си ги вземе отново в момента, когато посегнеш към тях, подлудявайки те с агонията на неосъществените желания. Ще издигне огромни като планини дюни, за да ти препречи пътя, ще се превърне в лабиринт, от който няма излизане, ще те засмуче в бездънните дълбини на корема си. Но от всички оръжия в този страховит арсенал няма по-могъщо, по-абсолютно в унищожителната си сила, от онова, което наричат Гневът Господен: пясъчната буря.

Тя връхлетя, внезапно, неконтролируемо, като отникъде. В един момент имаше вятър, в следващия пустинята сякаш изригна, милион милиони тонове пясък бликнаха като гейзер към небето, закриха слънцето и превърнаха въздуха в камък. Силата й беше невъобразима. Сандъци се търкаляха по земята, бали слама се изпаряваха, варели с нафта политаха в небето и се въртяха като листа. Един хеликоптер се разби в склона на дюната, други два се сблъскаха един с друг и се превърнаха в огнено кълбо, което пясъчната завеса задуши почти моментално. Хора се носеха по земята, една камила се премяташе надолу по долината, глави отхвърчаха от осакатени трупове и подскачаха по земята като огромни кафяви камъни. Шумът беше раздиращ.

Вятърът помете Тара в кратера и я захвърли върху плетеницата от изсъхнали трупове. Кости се трошаха и разпадаха на парчета под нея, мъртва кожа се късаше като пергамент, зъби отхвърчаха от челюсти. Тя се затъркаля, без да може да спре, изсъхнали ръце и крака сякаш я ритаха и ръгаха с лакти, изпити лица изникваха отвсякъде, докато накрая тя не спря, заровила лице в някаква изсъхнала стомашна кухина. Една набръчкана уста, притисната във врата й, сякаш я целуваше. Тя остана за миг неподвижна, зашеметена и ужасена, след което се опита да се изправи. Вятърът беше прекалено силен и я повали веднага. Започна да пълзи, под дланите й хрущяха гърбове и гърди, краката й стъпваха по смачкана кожа, черепи и гръбнаци, кости се трошаха под нея като вейки. Пясъкът дереше плътта й и пълнеше ноздрите и ушите й и тя имаше чувството, че се дави.

Някак успя да стигне до ръба на кратера, да изпълзи по корем и да вдигне края на ризата пред устата си. Зад гърба й армията бързо изчезваше, погълната от надигащата се пясъчна вълна. В същото време покрай ръба на кратера се появяваха десетки нови тела. Сбръчкана ръка изникна от пясъка точно до лицето й с разперени пръсти, които сякаш искаха да я сграбчат. Стърчаха стрели; един кон сякаш скочи от склона на дюната; някаква глава изплува за миг, но беше погребана в същия момент. Воят на вятъра наподобяваше петдесет хиляди бойни крясъка в битка.

Тя се надигна, с присвити като цепки очи, за да потърси Даниел и Халифа, но не видя нищо, само ослепителната пясъчна вихрушка. Някъде отляво се чу приглушен вой на мотор и тя изви глава натам, напрягайки вратните си мускули докрай, за да устои на вятъра, който ги усукваше в обратната посока. Воят се усили и изведнъж се показа хеликоптер — невъзможно ниско; въртеше се диво, напълно изгубил управление. За част от секундата тя зърна лицето на Скуайърс през един от прозорците — с широко отворена уста, пищящо; след това машината се завъртя в луд пирует право към дълбоката чернота на пирамидалната скала. За миг стана много светло и горещо, след това се чу агонията на метала и после нищо. Тара се надигна на колене, наведе глава и запълзя напред.

След няколко метра спря и се опита да извика, но вятърът беше толкова силен, че сама не чу гласа си. Пропълзя още малко и отново спря, защото зърна някакво движение отпред и отдясно. Пое към него.

Бяха по-близо, отколкото й се беше сторило, и само след няколко метра стигна до тях. Даниел беше възседнал Халифа, беше сграбчил автомата с две ръце и се опитваше да го насочи към главата на детектива. Халифа беше хванал с една ръка дулото и се опитваше да го отклони, а с другата стискаше Даниел за гърлото.

Никой от двамата не я забеляза и тя се приближи, сграбчи Даниел за косата и го събори. Тримата се вкопчиха един в друг, долепени до земята от бурята, с очи и уста, пълни с пясък. За момент Тара и Халифа успяха да притиснат Даниел, но един жесток порив отнесе детектива настрани…

Даниел посегна към автомата, който беше паднал на метър от лявата му страна. Тара също се хвърли към него, но Даниел я изблъска и я събори на земята — главата й се размина на сантиметри със стърчащото острие на меч. Халифа се беше надигнал и пълзеше към тях, но вятърът го задържа и позволи на Даниел да се докопа до автомата, да замахне и да го удари по главата. Халифа падна право върху Тара.

Поредната пясъчна вихрушка ги ослепи. Когато отново прогледнаха, Даниел беше отнесен почти до границата на видимостта им. Докато го гледаха, той успя да се надигне, да се пребори с бурята, която духаше право в лицето му, да стане, залитайки като пиян, и да насочи дулото към тях. Халифа се огледа трескаво. На земята до него лежеше костелива ръка, откъсната от рамото, и в отчаянието си той я грабна, замахна назад и я хвърли към Даниел. Замахът не беше силен, но вятърът духна с все сила и ръката се запремята във въздуха и се стовари върху гърлото на Даниел със силата на чук. Той залитна и изчезна. Халифа падна по корем и запълзя след него. Тара го последва.

Отначало не можаха да го намерят. А после, след като бяха изминали десетина метра, Халифа я дръпна за ръката и посочи. Тя погледна, закрила очи с ръце, и там, точно пред тях, стърчейки от мрака като иззад завеса, се подаваха обутите в джинси крака на Даниел, единият крак в ботуш още потръпваше леко, но всичко от кръста нагоре тънеше в мрака. Те се поколебаха, но после продължиха предпазливо напред и останалата част от тялото се показа.

— О, Господи — прошепна Тара. — О, Господи!

Той лежеше проснат по гръб, с разперени ръце, и от корема му стърчеше острието на меча, върху който беше паднал. Беше къс меч, върху острието му беше изгравирана змия, криволичещото й тяло се виеше около покрития с кръв метал, сякаш беше изпълзяла от вътрешностите на Даниел. Тара забеляза, че отровните зъби на змията се отварят до острието на меча, сякаш да присъединят отровното си ухапване към това на оръжието.

— О, Господи — повтори тя и извърна глава. — О, Даниел!

Отпусна се на земята, забравила за всичко наоколо. Имаше усещането, че целият й живот е бил разбит и унищожен. Баща й го нямаше, Даниел го нямаше — черупката на миналото се беше строшила и я беше оставила гола и уязвима. Толкова дълго беше определяла себе си чрез връзката с тези двама мъже, баща и любим. А сега тях ги нямаше и тя беше… каква? Някак неоформена. Разпиляна на атоми. Не виждаше как ще се събере отново.

— Госпожице Мъдрей! — Халифа беше допрял устата си право до ухото й и крещеше, за да надвика бесния вой на вятъра. — Не можем да останем тук, госпожице Мъдрей. Бурята ще ни погребе. Трябва да се изкачим нагоре. Нагоре.

Тя не отговори.

— Моля ви, госпожице Мъдрей — изкрещя той. — Трябва да вървим нагоре. Това е единственият ни шанс.

Усети, че Тара е изгубила воля да се бори и е на път да се откаже, и затова хвана ръката й с две ръце и я обърна към себе си.

— Моля ви! — изкрещя и гласът му потъна в урагана. — Бъдете силна. Трябва да сте силна!

Тя го погледна — пясъкът бушуваше толкова силно, че едва различаваше чертите му и кимна. Той я хвана за ръка и двамата бавно започнаха да пълзят. След няколко метра тя се обърна, за да погледне тялото на Даниел. Устата му вече беше пълна с пясък. След това хаосът изведнъж стана по-плътен и той изчезна. Тя се насили да обърне глава напред и продължи с последни сили през лудостта.

Изглеждаше невъзможно бурята да се усили още повече. Но сега, когато им се струваше, че е достигнала връхната точка на яростта си, тя бръкна дълбоко в скритите си резерви и запокити вихри от пясък и вятър, в сравнение с които всичко досега беше направо нежна прелюдия. Около тях бушуваха недостижими за въображението сили. Тара имаше усещането, че дрехите ще се откъснат от тялото й, че плътта ще отлети от гърба й, месото ще напусне костите й и след това самите кости ще се натрошат на ситни парченца и ще се превърнат в прах. Нямаше представа накъде отива и защо. Просто продължаваше да пълзи като автомат, движена от някаква повеля отвъд всякакъв разум и всякаква мисъл. Нагоре. Само това знаеше. Нагоре.

Стигнаха до подножието на дюната и започнаха да пълзят нагоре, отдалечавайки се сантиметър по сантиметър от долината; всяко движение бе истинско изтезание за изтощените мускули и сухожилия. Въздухът беше толкова плътен от пясъка, че дори да отвореха очи на част от милиметъра, зениците им щяха да бъдат моментално издрани и затова те пълзяха със затворени очи и напипваха пътя си единствено по наклона на земята. Бяха се закачили лакът за лакът, притиснали ризите си към устите си, а другите им ръце се вдигаха и спускаха в унисон. Дишаха на пресекулки. Толкова беше силен ураганът, че дори на четири крака те едва успяваха да се задържат на земята.

Тара нямаше представа как все още продължава да се движи. Само след секунди се изтощи и всеки сантиметър я изтощаваше все повече. Най-много от всичко на света искаше да падне по лице и да остане така.

Но някак продължаваше да пълзи, насилвайки се отвъд възможностите си, нагоре, нагоре и нагоре, и накрая, тъкмо когато ръцете и краката й започнаха да се схващат, наклонът под нея намаля и се изравни. Тя се бори още няколко метра и след това падна с лице надолу върху билото на дюната. Чу гласа на Халифа сякаш някъде от много далеч.

— Дръжте главата си надолу, госпожице Мъдрей. И се опитайте да… как му казвахте… да шавате с тяло колкото можете повече. Така пясъкът няма да ви затрупа.

Тя стисна ръката му, за да покаже, че го е чула, и зарови лице в сгъвката на лакътя си, бурята зави над нея и песъчинките се втурнаха от всички страни като милиони жилещи насекоми.

„Трябва да шавам — помисли си. — Шавай, момиче, шавай!“

Ритна няколко пъти и раздвижи ханша си, но беше твърде изтощена и след няколко минути тялото й замря и остана неподвижно. Обзе я внезапно блажено спокойствие, сякаш се беше увила в одеяло от черно кадифе. В съзнанието й заплуваха образи: родителите й, Даниел, Джени, колието, което баща й беше подарил за петнайсетия й рожден ден. Спомни си как се беше събудила и беше открила плика на полицата над камината, как беше търсила съкровището, докато не го намери на тавана, как радостно се беше смяла, когато отвори стария сандък и намери колието скрито дълбоко в него. Разсмя се и сега и звукът ставаше все по-силен и по-силен — надви бурята и изпълни целия свят. Тя се остави на смеха, позволи му да я потопи, да я задуши, и тогава избухна ослепителна бяла светлина и повече не помнеше нищо.