Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Yarm of Cambisys, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Изгубената армия на Камбиз

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

Компютърна обработка: ИК „Бард“

Оформление на корица „Megachrom“ — Петър Христов

ISBN: 9545854405

История

  1. — Добавяне

8

Кайро

— Той мразеше миризмата на пури — каза Тара.

Служителят от посолството вдигна поглед към нея.

— Извинете?

— Пурите. Баща ми не понасяше миризмата на пури. Както и всякакво пушене, ако трябва да съм точна. Казваше, че това било отвратителен навик. Като четенето на „Гардиън“.

— А — озадачено отвърна чиновникът. — Ясно.

— Като влязохме в къщата, миришеше. В първия момент не можах да го определя точно. След това се досетих, че мирише на пури.

Служителят, младши аташе Криспин Оутс, обърна поглед към пътя и свирна шумно с клаксона на някакъв камион отпред.

— Това според вас важно ли е?

— Вече ви казах, че баща ми мразеше пушенето.

Оутс сви рамене.

— Тогава може да е пушил някой друг.

— Именно това искам да ви кажа. В къщата при разкопките е било забранено да се пуши. Абсолютно правило. Знам, защото веднъж ми писа, че е изгонил един от доброволците, който си позволил да го наруши.

Един мотоциклет изпревари в дясното платно и се вряза пред тях, принуждавайки Оутс да набие спирачки.

— Скапан идиот!

Двамата замълчаха за известно време.

— Не мисля, че разбирам накъде клоните — каза той накрая.

— И аз не съм сигурна — въздъхна Тара. — Само дето… в къщата не трябваше да има дим от пури. Просто не мога да си го избия от главата.

— Сигурен съм, че… ами, нали разбирате, от шока.

— Да. — Тара въздъхна уморено. — Предполагам.

Караха по един надлез и наближаваха центъра на Кайро.

Вече беше почти тъмно и светлините на града блестяха отвсякъде. Още беше горещо и Тара свали прозореца докрай. Косата й се развя като шал. Съзнанието й се зарея по някакъв странен начин; събитията от последните няколко часа й изглеждаха като сън…

Чакаха цял час при тялото на баща й, докато пристигне лекар. Той го огледа набързо, преди да им съобщи онова, което вече знаеха — че възрастният мъж е мъртъв, най-вероятно поради масивен инфаркт, въпреки че аутопсията щяла да разкрие повече подробности. Пристигна линейка, не след дълго последвана от двама полицаи, и двамата в костюми. Те зададоха на Тара поредица формални въпроси за възрастта на баща й, за здравословното му състояние, националността, професията. („Той е шибан археолог — отвърна тя с раздразнение. — Какво иначе си въобразявате, че е правил тук, по дяволите!“) Спомена дима от пура и, както по-късно и на Оутс, обясни, че пушенето в къщата е било абсолютно забранено. Полицаите си водеха бележки, но на нея й се стори, че не сметнаха тази подробност за особено важна. Тя не настоя. И през цялото време не се разплака. Всъщност непосредствената реакция на смъртта на баща й беше пълна липса на реакция. Наблюдаваше как отнасят тялото му в линейката и не почувства нищо, съвсем нищо, все едно отнасяха напълно непознат мъртвец.

— Татко е мъртъв — промълви, сякаш се опитваше да пробуди нещо в себе си. — Мъртъв е. Мъртъв.

Думите не постигнаха нищо. Тя се опита да си припомни някои от хубавите им моменти — книги, които и двамата харесваха, дните в зоологическата градина, издирването на съкровище, което беше организирал за рождения й ден — но не успя да направи никаква емоционална връзка с тези неща. Единственото, което изпитваше — и се срамуваше от това, беше жестоко разочарование, че отпуската й се е провалила.

„Следващите две седмици ще ми отидат в попълване на формуляри и уреждане на погребението — помисли си. — Адски шибан начин за прекарване на отпуската.“

Оутс пристигна тъкмо когато линейката тръгваше. Посолството беше информирано веднага след като бяха открили тялото. Рус, с плоско лице, наближаващ трийсетте, квинтесенция на всичко английско, той й поднесе съболезнованията си много любезно, но без грам съпричастие, начин, който говореше, че е минавал през тази процедура много пъти.

После проведе разговор с лекаря — заекващ арабин — и попита Тара къде е отседнала.

— Тук — отвърна му тя. — Или поне такива ми бяха плановете. Предполагам, че вече не е много уместно.

Оутс се съгласи.

— Смятам, че ще е най-добре да ви откарам в Кайро и там да отседнете на хотел. Изчакайте да звънна на едно-две места.

Извади мобилния си телефон от джоба на сакото — „Как изобщо е възможно да се носи сако в тази жега?“ — помисли си Тара — и излезе отвън. След няколко минути се върна и каза:

— Всичко е наред. Настанихме ви в „Рамзес Хилтън“. Тук не мисля, че има какво повече да правим, тъй че когато сте готова…

Тя постоя още малко в къщата — оглеждаше полиците с книги и протритите канапета и си представяше как баща й си е почивал след разкопките, след което се качи в колата на Оутс.

— Интересно — отбеляза той, докато палеше двигателя. — Вече три години съм в Кайро и едва сега идвам в Сакара. Честно казано, никога не съм бил запален по археологията.

— Аз също — тъжно отвърна тя.

Когато пристигнаха пред хотела, грозен бетонен небостъргач близо до Нил, на едно заплетено кръстовище от пренатоварени улици, вече се беше стъмнило. Мраморното фоайе беше ярко осветено и пищно до безвкусица, с множество барове, маси, фотьойли и магазини и непрестанен поток пикола в червени униформи, разнасящи устремено маркови куфари. Беше хладно — почти студено, — което дойде доста добре на Тара след жегата отвън. Стаята й беше на четиринайсетия етаж: просторна, подредена, стерилна, без изглед към реката. Тя хвърли сака си на леглото и събу обувките си.

— Ами, аз ще ви оставя да се настаните — каза застаналият на вратата Оутс. — Ресторантът е доста добър, а има и рум-сървис.

— Благодаря — отвърна Тара. — Но нещо не съм гладна.

— Ясно. Напълно ви разбирам. — Той сложи ръка върху бравата. Утре имаме да се занимаем с доста формалности, така че, ако ви е удобно, ще мина да ви взема, ами в единайсет преди обед, и ще ви откарам до посолството.

Тара кимна.

— Още една дреболия. Не е хубаво да излизате нощем, особено сама. Не искам да ви плаша, но моментът е малко рисков за туризъм. Нападения, нали знаете. По-добре стойте на безопасно място.

Тара се сети за мъжа, когото беше срещнала на летището до лентата за багажа.

— Саиф ал-Тамар ли? — попита, припомнила си името.

— Ал-Таар — поправи я Оутс. — Точно той. Гадни психопати. Колкото повече ги гонят властите, толкова повече проблеми създават. Някои части от страната са станали направо забранени зони. — Той й подаде визитката си. — Както и да е, обадете ми се, ако имате нужда от нещо. Лека нощ.

Стисна ръката й съвсем официално, отвори вратата и излезе.

След като той си тръгна, Тара си взе една бира от хладилника и се хвърли на леглото. Обади се на Джени в Англия и остави съобщение на телефонния й секретар, с което й каза къде е и я помоли дай се обади възможно най-бързо. Знаеше, че трябва да се обади на още няколко места: на леля си — сестрата на баща й; на Американския университет, където баща й беше гостуващ професор по близкоизточна археология — но реши да остави това за утре. Излезе на балкона и погледна улицата долу.

Някакъв черен мерцедес тъкмо паркираше пред хотела и беше блокирал част от улицата, поради което останалите коли бяха принудени да дават на заден ход и да го заобикалят, нещо, от което не бяха твърде доволни, ако се съдеше по клаксоните.

Отначало Тара не обърна голямо внимание на колата. След това предната дясна врата се отвори, на тротоара излезе една фигура и тя изведнъж се стегна. Не беше сигурна, че това е същият мъж, когото беше видяла в Сакара — онзи, който я беше наблюдавал, докато вървеше покрай възвишението — но нещо й подсказа, че е той. Беше облечен в светъл костюм и дори от това разстояние изглеждаше огромен и превъзхождаше на ръст всички останали минувачи.

Той се наведе и каза нещо на шофьора на мерцедеса. Колата потегли и се вля в движението. Той я изпрати с поглед, след което се обърна внезапно и погледна нагоре, право към нея, или поне на нея й се стори, че гледа право към нея, въпреки че височината беше твърде голяма, за да види накъде е насочен погледът му. Това продължи само секунда, след което той сведе глава и закрачи към входа на хотела, вдигайки към устата си ръка, в която димеше нещо като голяма пура. Тара потръпна, прибра се в стаята, затвори и заключи плъзгащите се врати на балкона.

Река Нил, между Луксор и Асуан

Носът на корабчето „СС Хор“ пореше вълните сред облаци пяна и то бавно напредваше срещу течението. Светлините му хвърляха зловещи отблясъци по тъмните води на реката. Гъсти тръстики се изнизваха отстрани по двата бряга, разнообразявани от време на време от някоя колиба или къща, но беше след полунощ и на палубата не бяха останали много хора, които да ги видят. Една млада двойка се прегръщаше и целуваше на носа, а няколко възрастни дами играеха карти под сенника в задната част на корабчето. Освен тях на палубата нямаше други. Повечето пътници или си бяха легнали, или седяха в салона и наблюдаваха нощното кабаре — шкембест египтянин, който пееше популярни шлагери под съпровода на касетофон.

Експлозиите бяха две, почти едновременни. Първата избухна близо до носа и помете младата двойка. Втората беше в салона и взриви във всички посоки маси, столове и стъклени отломки. Певецът полетя назад и падна върху агента си с изгорено от огъня лице; няколкото жени до сцената бяха заринати от парчета дърво и метал. Разнесоха се писъци и стенания. Най-силно крещеше един мъж, чиито крака бяха откъснати до коленете. Възрастните жени, които играеха карти, стояха невредими на кърмата и не помръдваха, вцепенени от ужас. Една от тях се разплака.

На брега отвъд буйната тръстика трима мъже клечаха зад една могила и се взираха в корабчето. Отблясъците от горящата палуба осветяваха брадатите им лица с дълбоки вертикални белези на челата. Те се усмихваха.

— Саиф ал-Таар — прошепна единият.

— Саиф ал-Таар — повториха спътниците му.

Те кимнаха, изправиха се и изчезнаха в нощта.