Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Yarm of Cambisys, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Изгубената армия на Камбиз

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

Компютърна обработка: ИК „Бард“

Оформление на корица „Megachrom“ — Петър Христов

ISBN: 9545854405

История

  1. — Добавяне

33

Западната пустиня

Към полунощ от армията все още нямаше и следа и нетърпението на Дравич растеше.

През целия ден беше наблюдавал работата в изкопа в очакване някой да извика, че е намерил нещо. Така бяха изминавали час след час, слънцето го беше пекло, мухите бяха бръмчали на облаци около лицето му, огромната скала се беше издигала отпред, очертанията й бяха трептели в изпепеляващата жега, а викът все още не беше дошъл. Прахосмукачките бяха работили нонстоп, разчиствайки земята около скалата на дълбочина почти десет метра, но нямаше нищо. Само пясък. Хиляди и хиляди тонове пясък, сякаш пустинята му се подиграваше.

Няколко пъти беше слизал сам в изкопа и беше ръчкал земята с мистрията, псувайки всеки, който се беше оказал наблизо. През повечето време обаче беше стоял под сянката на чадъра, беше пушил пурите си, беше бърсал потта от челото си и беше ставал все по-нервен и ядосан.

Когато слънцето се скри, небето потъмня и въздухът милостиво захладня, разположиха около изкопа огромни прожектори, които окъпаха долината в светлина. Вероятността някой да забележи светлината в тази пустош беше пренебрежима, но трябваше да поемат този риск, ако искаха да ускорят работата. На всички на обекта беше връчена по една лопата и бяха изпратени да копаят. Долу вече имаше цяла армия, която работеше трескаво под ослепителната бяла светлина. Армия, търсеща армия. Но от нея нямаше и следа.

Вече започваше да се страхува, че Ласаж може да е прав. Възможно беше армията да е много по-надълбоко, отколкото беше смятал. Според него трябваше да се намира на дълбочина между четири и седем метра под повърхността на пустинята. Това беше казал на Саиф ал-Таар. Между четири и седем метра. Най-много десет. Но вече бяха стигнали десет и още нямаше нищо. Абсолютно нищо.

Накрая щяха да я намерят, естествено, но времето ги притискаше. Не можеха да стоят тук вечно. С всеки изминал ден нарастваше вероятността дейността им да привлече нечие внимание. Бяха далеч навътре в пустинята, но не чак толкова далеч, че да се крият вечно. Разполагаха с една седмица, в най-добрия случай. И ако армията беше на петдесет метра дълбочина, нямаше да успеят да извадят почти нищо за това време.

— Къде е? — измърмори той и дръпна ядно от пурата си. — Вече трябваше да сме я намерили. Къде е, мамка й?

Стисна юмруци и разтри слепоочията си с кокалчета. Главата го болеше зверски — съвсем логично, при положение че висеше тук вече дванайсет часа. Трябваше да се успокои. Да се разтуши с нещо. Подвикна на един от мъжете долу, че отива в палатката си и ако намерят нещо, да го извикат незабавно, след което се обърна и тръгна към лагера. В чантата си имаше бутилка водка. Няколко глътки и щеше да се почувства значително по-добре. Можеше и да поспи няколко часа. Така щеше да е още по-добре.

Но докато крачеше, в главата му се заформи друга идея и по лицето му се разля широка усмивка. Ами да, това наистина щеше да го разтуши. Щеше да се измие, да пийне няколко питиета и след това…

Стигна до лагера, проправи си път през купчините оборудване, спря пред една палатка и промуши глава през отвора. Вътре Тара и Даниел лежаха свити на пода. Като го чуха да влиза, се надигнаха. Той хвърли един поглед към Тара и каза нещо на арабски на пазача. Лицето на Даниел се разкриви в гримаса и той изсъска:

— Ти си животно, Дравич. Някой ден ще те убия.

Дравич избухна в смях.

— За тази цел ще трябва да възкръснеш.

Каза още нещо на пазача и излезе.

— Какво каза? — попита Тара.

Даниел не отговори. Взираше се във върховете на ботушите си.

— Какво каза той?

Даниел измърмори нещо.

— Какво?

— Каза след два часа да те отведат в палатката му.

Тя си погледна часовника. Осем и петнайсет. Доповръща й се.

 

 

Луксор

Точно както Халифа очакваше, Зейнаб му беше сърдита. Гледаше телевизия с Али и Бата и го прониза с един от най-гневните си погледи.

— Тате, защо не дойде? — скара му се Али. — Аз бях в лодката на Тутанкамон. Веех му с ветрило.

— Извинявай — каза Халифа, клекна пред сина си и разроши косата му. — Трябваше да свърша нещо в работата. Много исках да дойда. Ето, купил съм ти нещо. И на теб, Бата.

Той бръкна в найлоновия плик, който носеше, и извади една огърлица от раковини за дъщеря си и пластмасов тромпет за Али.

— Благодаря, тате! — извика Али, грабна инструмента и го наду. Бата изтича да се види в огледалото. Али я последва.

— Празникът е веднъж в годината, Юсуф — укори го Зейнаб, когато останаха сами. — Един-единствен следобед в годината. Толкова искаха да дойдеш.

— Съжалявам — каза той и хвана ръката й. Тя я издърпа, стана и отиде да затвори вратата. После каза:

— Тази сутрин ми се обади шефът ти Хасани.

Халифа не каза нищо.

— Каза колко бил доволен от повишението ти. Че означавало повече пари, държавен апартамент и ново училище за децата. Казах му, че за пръв път чувам, че са те повишили, а той каза, че си щял да ми го съобщиш, като си се върнел. И че това е значителна стъпка в кариерата ти. Доста дълго ми обяснява.

— Мръсник — измърмори Халифа.

— Моля?

— Опитва се да се докопа до мен, Зейнаб. Въздейства ми чрез теб. Наговорил ти е само хубави неща за това повишение и се надява ти да ме убедиш да го приема.

— А ти няма ли да го приемеш?

— Сложно е.

— Не ме баламосвай! Този път не! Какво става, Юсуф?

Али задумка с юмрук по вратата.

— Мамо! Искам да гледам телевизия.

— С баща ти говорим. Иди да си играеш с Бата.

— Не искам да си играя с Бата.

— Али, иди да си играеш с Бата! И по-тихо, че ще събудиш бебето.

Чу се ядосано надуване на тромпет и затръшване на врата. Халифа запали цигара и каза:

— Трябва да се върна в Кайро. Тази вечер.

Тя не каза нищо, но след това коленичи пред него и косата й се разпиля в скута му.

— Какво става, Юсуф? Досега не съм те виждала такъв. Кажи ми. Моля те. Имам право да знам. Особено ако става въпрос за това как ще живеем. Какъв е този случай? Защо няма да приемеш повишението?

Той прегърна раменете й и сложи чело на главата й.

— Не че не искам да ти кажа, Зейнаб. Но ме е страх. Страх ме е да не забъркам и теб. Страшно е опасно.

— Тогава значи имам още по-голямо право да знам. Аз съм ти жена. Което засяга теб, засяга и мен. И децата. Ако е опасно, трябва да го знам.

— Аз сам не разбирам всичко. Знам само, че животът на невинни хора е в опасност и че аз съм единственият, който може да ги спаси.

Останаха така за момент, след което тя се отдръпна и го погледна в очите.

— Има и друго, нали?

Той не отговори.

— Какво?

— Не е…

— Какво, Юсуф?

— Саиф ал-Таар — отвърна тихо той.

Главата й клюмна.

— О, не! Това е минало. Свършено.

— Никога не е било свършено. — Халифа се загледа в колената си. — Осъзнах го с този случай: винаги е било в мен. Опитах се да го забравя ида продължа, но не мога. Трябваше да ги спра. Трябваше да му помогна.

— Това вече сме го говорили, Юсуф. Не си можел да направиш нищо.

— Трябваше поне да опитам. А аз не опитах. Просто го оставих да си отиде. — Сълзите напираха в очите му и той се насили да ги спре. — Не мога да ти го обясня, Зейнаб. Чувствам се все едно на гърба ми е легнала канара. Винаги мисля за Али, За всичко, което се случи. За това, че съм можел да направя нещо. И сега, с този случай, имам шанс да поправя нещата. Може би не да върна Али, но поне да поправя част от причиненото зло. И докато не го направя, винаги ще се чувствам половин човек. Половината от мен винаги ще е заклещена в капана на миналото.

— Предпочитам половин съпруг пред мъртъв съпруг.

— Моля те, опитай се да ме разбереш. Трябва да приключа с това. Важно е.

— По-важно от мен и децата ли? Имаме нужда от теб, Юсуф. — Тя го хвана за ръцете. — Не ме интересува повишението. Не ми трябват нито повече пари, нито по-хубав апартамент. Ще се оправим и с тези. Трябваш ми ти. Моят съпруг. Моята любов. Не искам да те убият. А те ще те убият, ако продължиш. Знам го. Усещам го. — Тя се разплака и зарови лице в скута му. — Искам да си с нас — каза задавено. — Искам да остареем заедно.

Откъм стаята на Бата се чу приглушено изсвирване на тромпет. Долу на улицата гърмяха пиратки. Той я помилва по главата и прошепна:

— Нищо на света не ми по-важно от теб и децата. Нищо. Нито миналото, нито брат ми, нито животът ми. Толкова те обичам, че дори не мога да го изкажа с думи. Ще направя всичко за теб. Всичко.

Повдигна главата й и я погледна в очите.

— Кажи ми да оставя този случай, Зейнаб. Кажи ми и ще го оставя, без повече да се замислям. Кажи ми.

Тя го гледа известно време с огромните си кафяви разплакани очи. След това се изправи, бавно, и тихо попита:

— Кога ти тръгва влакът?

— Последният е в десет.

— Значи ще имаш време да вечеряш.

После отметна коса и тръгна към кухнята.

Той излезе в девет и петнайсет. Взе си чанта с кат чисти дрехи, малко храна и револвера — деветмилиметров „Хелуан“, стандартна полицейска изработка. Освен това и 840 египетски лири, парите, които спестяваха за поклонение до Мека. Чувстваше се ужасно, че ги е взел, но това бяха единствените им пари в брой, а там, където отиваше, щяха да му трябват. Обеща си, каквото и да се случи в следващите дни, да ги възстанови.

Сви вляво от блока и пое по петнайсетминутния път до гарата. Отвсякъде се чуваха гърмежи на пиратки и фойерверки. Хората празнуваха Абу ел-Хагаг. Зачуди се дали да не мине през офиса за още амуниции, но се отказа. Прекалено голям риск имаше да се натъкне на някой от колегите си. Трябваше да се измъкне от Луксор, без никой да разбере, погледна си часовника. Девет и двайсет.

Колкото повече наближаваше центъра, толкова повече хора имаше по улиците. Деца в празнични шапки тичаха насам-натам и хвърляха пиратки; импровизирани оркестри — основно от мизмари и барабани — свиреха по тротоарите. Продавачите на сладкиши едва смогваха на търсенето.

В градинката до храма играеше група танцьори — две редици мъже с лица едни към други, полюляващи се в ритъм с прочувствения напев на муншида. Беше се събрала да ги гледа доста голяма тълпа и Халифа също забави крачка. Не за да погледа танцьорите, а за да огледа мъжете, които го следяха.

Не беше сигурен за броя им, нито кога се бяха лепнали за него, но беше сигурен, че го следят. Трима, може би четирима, които, смесени е тълпата, следяха всяко негово движение. Единия видя, като спря да си купи цигари, другия, като спря, за да пропусне неколцина мъже на коне. Срещна погледите им само за миг, преди да се слеят отново с тълпата. Бяха добри, това поне си личеше. Обучени. Вероятно от Тайните служби. Или от военното контраразузнаване, И сигурно го следяха от сутринта.

Спря в градинката и огледа тълпата. На десет метра от него един мъж се подпираше на някакъв парапет. Погледът му се стрелна към Халифа и детективът реши, че сигурно е един от тях. След това се приближи една жена и двамата отминаха хванати за ръце. Девет и половина. Халифа запали цигара и тръгна.

Трябваше да се отърве от тях преди да стигне до гарата. Не знаеше нито кои са, нито какво искат, но знаеше, че ако разберат накъде е тръгнал, ще направят всичко възможно, за да го спрат. А спряха ли го сега, нямаше да има втора възможност. Трябваше да се отърве от тях.

Девет и трийсет и една. Той сви наляво по някаква тясна улица и подмина групичка деца, които гледаха телевизия на тротоара. Ускори крачка и на следващата пресечка сви вдясно. Двама старци играеха на сита в прахоляка с камъчета вместо пулове. Мина бързо покрай тях и отново сви вляво по някаква криволичеща алея. Двайсет метра по-нататък беше паркиран някакъв мотоциклет и Халифа погледна в огледалото му. Нямаше никого. Той се втурна да бяга.

Следващите десет минути криволичи в задните улички на Луксор, като свиваше внезапно наляво или надясно и непрекъснато гледаше назад, преди накрая да излезе на Мидан ал-Махата, площада пред гарата с червения обелиск и фонтана, който никога не работеше. Халифа въздъхна облекчено, тръгна да пресича и погледна надясно да види идват ли коли. В същия миг забеляза в един тъмен вход точно насреща фигура в костюм, която гледаше право в него, и изсъска:

— Даммит!

Влакът за Кайро вече чакаше, пътниците се суетяха край него, носачите вкарваха куфари и чанти през вратите. Нямаше как да стигне до него, без да го видят. Той си погледна часовника. Девет и четирийсет и три. Седемнайсет минути.

За момент остана неподвижен и разколебан, после внезапно сви наляво и забърза по Шария ал-Махата, в посока обратна на гарата. Идеята беше абсурдна, но не се сещаше за нищо друго. Трябваше да се върне до дома си.

Мина по най-краткия известен му маршрут — криволичеше по улиците, без да се обръща, защото знаеше, че са там. Стигна до блока си за десет минути, изкачи стълбите на един дъх и влетя през входната врата.

— Юсуф, ти ли си? — Зейнаб излезе от хола. — Защо се връщаш?

— Сега не мога да ти обясня — каза задъхан, избута я в кухнята и вдигна китката с часовника си. Девет и петдесет и три. Можеше и да не успее.

Отвори кухненския прозорец и погледна надолу към тясната уличка. Както очакваше, двама мъже охраняваха задния вход. Зави му се свят от седемметровата височина. Погледна към покрива на отсрещния блок, който беше малко под нивото на прозореца му, на около три метра разстояние, плосък, с въжета за простиране и врата в единия край, която водеше към долните етажи. Винаги се беше чудил дали е възможно да прескочи от своя блок върху съседния. Е, сега щеше да разбере.

Погледна отново надолу, простена мислено, наведе се през прозореца и метна сака си през пропастта. Той тупна шумно и подплаши ято гълъби, което изпърха и отлетя в нощта.

— Юсуф! — възкликна Зейнаб и впи пръсти в ръкава му. — Какво си намислил?

Той хвана лицето й и я целуна по устата.

— Не питай. Защото ако почна да мисля, няма да го направя.

Качи се на перваза, стисна здраво металната рамка и се обърна към нея.

— Искам тази вечер да заключиш вратата. Ако се обади някой, ще казваш, че съм си легнал рано, защото утре пътувам за Измаилия.

— Не разбирам…

— Моля те, Зейнаб. Нямам време. Ако някой се обади, ще казваш, че не бива да ме безпокоиш. Утре сутринта искам да отидеш с децата при Хосни и Сама. Остани там, докато не ти се обадя. Разбра ли?

Тя кимна.

— Обичам те, Зейнаб.

Той се наведе и я целуна още веднъж, след това се обърна към отсрещния покрив. Изглеждаше ужасно далеч.

— И затвори прозореца след мен — прошепна.

Нямаше смисъл да събира кураж и затова само каза една кратка молитва, преброи до три и скочи, отблъсквайки се от перваза с всичка сила и потискайки ужасения си вик. За миг времето сякаш спря и той увисна във въздуха. След това тежко падна по очи на съседния покрив и одра лакътя си в бетона.

Остана така за миг, по-ужасен дори отколкото по време на скока, след което се изправи и погледна назад. Зейнаб стоеше на кухненския прозорец и го гледаше потресено. Той й изпрати въздушна целувка, грабна сака си и побърза към вратата на покрива. Пореден поглед към часовника. Девет и петдесет и четири. Затича се надолу по стълбите.

Главният вход на сградата гледаше в обратната посока на блока му и теорията му беше, че след като са покрили двата входа на собствения му блок, няма причина да наблюдават и този. Щеше да се измъкне, без да го видят. Нямаше да е лошо да изчака няколко минути, за да провери дали улицата е чиста, но нямаше време и затова изтича право на улицата и хукна към центъра на града. Разполагаше само с пет минути, за да измине километър и половина. Сърцето му биеше като лудо.

След две минути го прободе нечовешка болка отляво, а след три не можеше да диша. Но продължаваше да тича, изпращайки всяка частица енергия към краката, докато накрая изскочи от лабиринта тесни улички и пое с мъка към пешеходния надлез към гарата. На двеста метра от него влакът за Кайро бавно потегляше от перона с тракане и скърцане.

Даммит! За пръв път влак да тръгне навреме, и това да е точно тази вечер.

Остана на място, диша дълбоко, докато влакът почти се изравни с него, мина под бариерата и се затича заедно с него. От лявата страна го притискаше висока бетонна стена, от дясната бяха огромните стоманени колелета, които стигаха почти до гърдите му. Опита се да хване дръжката на една врата, но не успя. Разстоянието между влака и стената ставаше все по-тясно. Още петдесет метра и нямаше да има място да тича. Той сграбчи отчаяно следващата дръжка, този път успя да се задържи, набра се на стъпалото, отвори вратата с последни сили и успя да я затръшне точно когато бетонната стена се изравни на сантиметри с влака. Отпусна се изтощен на една седалка и задиша тежко.

— Добре ли сте? — попита го мъжът срещу него.

— Добре съм. — Дробовете му горяха. — Трябва ми само…

— Вода?

— Не. Цигара.

Сградите на Луксор се изнизваха в тъмнината. Влакът набираше скорост на север към Кайро.