Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (22)

18

Луксор

Към средата на следобеда Халифа вече беше толкова изтощен, че едва държеше очите си отворени.

В мига, когато се прибра, синът му се хвърли да го прегръща.

— Тате, тате! Може ли да ми купиш тромпет за Абу Хагаг?

Празникът Абу Хагаг започваше след няколко дни. През последните седмици Али и съучениците му украсяваха платформата за процесията на децата и момчето вече едвам сдържаше вълнението си.

— Може ли? — извика и задърпа сакото на баща си. — Мустафа вече си има. И Саид.

Халифа го вдигна и разроши косата му.

— Разбира се, че може.

Али заподскача доволно в ръцете му.

— Мамо! Тате каза, че ще ми купи тромпет за Абу Хагаг!

Халифа метна момчето на рамо, мина на зигзаг през строителните материали в коридора и влезе в дневната. Зейнаб седеше на дивана с бебето в ръце. От двете й страни седяха сестра й Сама и нейният съпруг Хосни. Халифа изстена наум.

— Здравей, Сама. Здравей, Хосни — каза и пусна сина си на земята.

Хосни се изправи и двамата мъже се прегърнаха. Али изтича и се скри зад дивана.

— Тъкмо се връщат от Кайро — осведоми го Зейнаб с едва доловимо обвинение в гласа. Непрекъснато натякваше на Халифа, че иска да я заведе за няколко дни в Кайро, но той някак все не успяваше да организира това пътешествие. И освен това щеше да им излезе през носа с парите.

— Взехме самолет — побърза да се изфука Сама. — Много по-бързо е от влака.

— По работа — добави Хосни. — Имах среща с един нов доставчик.

Хосни търгуваше с растителни мазнини и не говореше почти за нищо друго.

— Казвам ти, в момента едвам смогваме на търсенето. Хората трябва да ядат и за да ядат, им трябват мазнини. Пазарът е необятен.

Халифа направи физиономия, за която се надяваше да изобразява ентусиазъм.

— Не знам дали Зейнаб ти е казала, но съвсем скоро пускаме на пазара чисто нов вид сусамово олио. Малко по-скъпо е от обикновеното, но качеството е изключително. Ако искате, ще ви изпратя няколко кутии.

— Благодаря — отвърна Халифа. — Много ще сме ти признателни, нали, Зейнаб?

Той погледна жена си, която едва се сдържаше да не се разхили. Винаги я разсмиваше, когато той се опитваше да демонстрира интерес към бизнеса на Хосни.

— Сама — каза тя и се изправи, — дай да оставим мъжете да си поговорят. Хосни, ще пиеш ли каркаде?

— С удоволствие.

— Юсуф, ти?

— Ако обичаш.

Сестрите изчезнаха в кухнята, а Халифа и Хосни седнаха, избягвайки погледите си. Настъпи продължително мълчание.

— Е, как е в полицията? — попита накрая Хосни. — Днес, залови ли някой убиец?

Зет му се интересуваше от работата му още по-малко, отколкото Халифа от неговата. Всъщност той направо гледаше детектива отвисоко. Да работиш всеки Божи час, и то за такава мизерна заплата! Зейнаб определено не беше случила на мъж. Добре де, можеше да случи на по-лош. Ама можеше и на много по-добър. Някой, дето се занимава с растителни мазнини например. Там беше бъдещето. Необятен пазар. А с това ново сусамово масло — съвсем.

Халифа каза нещо, но той не го чу и попита:

— Моля?

— Днес не хванах нито един убиец.

— А, добре — каза Хосни. — Добре. Или не, не е добре. — Той замълча объркано, опитвайки се да си припомни нишката на разговора. — Чух, че са те предложили за повишение. Дали ще ти го дадат?

Халифа сви рамене.

— Инша-Аллах. Ако е рекъл Аллах.

— По ми се струва, че е ако е рекъл шефът ти!

Хосни се засмя гръмко на шегата си и плесна няколко пъти по облегалката на дивана.

— Сама! — викна. — Ей, Сама! Юсуф каза, че щели да го повишат, ако е рекъл Аллах, пък аз му викам, че ще го повишат, ако е рекъл шефът му.

Откъм кухнята се разнесе пронизително цвилене. Сама очевидно намираше коментара за толкова забавен, колкото и съпругът й. Али се беше показал иззад дивана и се готвеше да удари Хосни с възглавница по главата. Халифа го изгледа строго и малкият побърза отново да изчезне зад облегалката.

— Какво става с шадравана? — подхвана Хосни измъчения разговор след поредното продължително мълчание.

— А, върви. Искаш ли да го видиш?

— Разбира се.

Мъжете излязоха в коридора и застанаха сред торбите цимент и плочките, вперили поглед в доста окаяното на вид басейнче, от което Халифа се надяваше някой ден да бликне фонтан.

— Малко трудно се минава — отбеляза Хосни.

— Знаеш ли колко място ще се отвори като разчистя боклука.

— И откъде ще идва водата?

— От кухненската тръба.

Хосни се почеса по бузата, слисан от цялото мероприятие.

— Не знам защо просто не…

Прекъсна го Али, който избра точно този момент да нахълта при тях и да преобърне една съдина, в която няколко четки киснеха в терпентин. По бетонния под се разля мазно сиво-зелено петно.

— Даммит, Али! — ядоса се Халифа. — Зейнаб! Донеси парцал.

Жена му дойде да огледа белята.

— Изобщо нямам намерение да си съсипвам парцалите за това. Попий го е вестник.

— Нямам вестник.

— Аз имам един стар „Ал-Ахрам“ в чантата — обади се Хосни. — Ей сега ще ти го дам.

Донесе вестника и започна да го разстила лист по лист в локвата терпентин.

— Ето, попива. Чудесна попивателна.

Отдели още един лист и понечи да го сложи на пода. В този момент Халифа го хвана за ръката.

— Чакай!

И коленичи на пода.

— Откога е този вестник?

— Ъъ…

— От коя дата!

Гласът му не търпеше възражение.

— От вчера — объркано отвърна Хосни.

Едното коляно на Халифа беше накиснато в терпентина, но той изобщо не забелязваше. Беше се навел и жадно четеше статията в горния десен ъгъл на страницата, пръстът му бягаше напред-назад по редовете. Али коленичило него и зашари с пръст по подгизналата хартия, подражавайки на баща си.

— Вчера — каза на себе си Халифа, когато прочете статията. Вчера. Я да видим: Наяр е убит в петък и същия ден… Даммит! — извика и скочи. Тъмното петно бавно се стичаше по крачола му.

— Даммит! — изписка Али и също скочи.

— Какво? — попита Хосни. — Какво става?

Халифа се втурна към кухнята, без да го удостои с грам внимание. От умората му не беше останала и следа.

— Зейнаб. Трябва да тръгвам.

— Къде ще ходиш?

— В Кайро.

— В Кайро!?

За миг му се стори, че ще му вдигне скандал. Но тя само пристъпи към него и го целуна по челото.

— Чакай да ти дам чист панталон.

В коридора Хосни се взираше в статията, която беше прочел Халифа. Над снимката на някакъв грозен старец с превръзка на окото имаше дебело заглавие: „Търговец на антики от Кайро брутално убит“. Той поклати глава. В света на растителните мазнини нямаше такива простотии.