Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (34)

30

Луксор

Влакът на Халифа навлезе в Луксор малко преди осем сутринта. След кошмара не беше заспивал повече и сега беше изморен и клепачите му тежаха. Реши да се прибере у дома и да се освежи, преди да отиде в офиса.

Градът вече кипеше от живот. Празникът Абу ел-Хагаг започваше следобед и дори в този час тълпите се събираха в очакване и обсаждаха шарените улични сергии, отрупани с бонбони, сладкиши и празнични хартиени шапки. Друг път Халифа също очакваше празника с нетърпение. Но днес мислите му бяха заети с други неща и той запали цигара и тръгна по улица „Ал-Махата“ сляп и глух за оживлението наоколо.

Апартаментът му беше на петнайсет минути пеша от центъра, в един неприветлив бетонен блок, подреден като плочка от домино в средата на множество други неприветливи бетонни блокове. Когато се прибра, Бата и Али вече бяха излезли за училище, а малкият Юсуф спеше в кошчето си. Той си взе душ, а Зейнаб му сложи кафе, хляб и сирене. Той я гледаше с обич как влиза и излиза от кухнята, как косата й се стеле в черен водопад почти до кръста и стройните й бедра се поклащат предизвикателно. Понякога забравяше какъв късмет е имал тя да се омъжи за него. Родата й беше против — някакъв си безпаричен студент от бедно семейство. Но Зейнаб беше упорита. Той се усмихна.

— Защо се смееш? — попита тя. Държеше чиния нарязани домати.

— Спомних си, когато се оженихме. Как вашите не искаха и да чуят, но ти им каза, че или ще се ожениш за мен, или за никого.

Тя му подаде чинията и седна в краката му.

— Трябваше да ги послушам. Ако не бях такъв инат, сега щях да си имам някой като Хосни.

Халифа се разсмя, наведе се и я целуна по главата. Косата й беше топла и миришеше на хубаво, и въпреки умората му това беше възбуждащо. Халифа остави чинията с доматите и я прегърна през раменете.

— Как беше в Кайро? — попита тя и го целуна.

— Горе-долу. Видях професора.

— Как е той?

— Добре. Имаш много поздрави.

Тя се надигна и сложи ръка на коляното му. Роклята й се беше смъкнала и разкриваше рамото и извивката на гърдите й. Халифа побутна с лакът чинията с домати още по-надалеч.

— Какъв е този случай, по който работиш, Юсуф? — тихо попита тя и прокара пръсти по коляното му. — Много е важен, нали?

— Да — отвърна той, докато милваше косата й.

Тя знаеше, че това е неговият начин дай каже, че не иска да говори, и затова не настоя. Само се извърна леко, вдигна лице, целуна го по устните и прошепна:

— Бебето спи.

Халифа погали врата й и вдъхна аромата на косата й.

— Трябва да отивам в офиса.

Тя го целуна още веднъж, изправи се и остави роклята да се свлече от тялото й. Отдолу беше гола.

— Трябва ли?

Той погледна тялото й — стройно и мургаво, с високи стегнати гърди и деликатен хълм от черни като въглен косми между краката. Господи, колко беше красива. Изправи се и хвана ръцете й.

— Сигурно няма да ми стане нищо, ако закъснея малко.

Целунаха се и тя го хвана за ръката и го поведе към спалнята. Седна на леглото и разкопча ризата и панталона му, свали ги и го прегърна. Той я свали на леглото, легна до нея и започна да милва гърдите, корема и бедрата й, да целува раменете й, да се притиска в нея, да усеща дъхай…

Телефонът иззвъня.

— Остави го — каза Зейнаб, качи се върху него и разпиля косата си по лицето му.

Продължиха още малко, но бебето се събуди от телефона, разплака се и тя изстена ядосано и отиде при кошчето. Халифа се обърна на една страна и вдигна телефона. Беше професор ал-Хабиби.

— Надявам се, че не те безпокоя — каза той.

— Не. Тука… помагах на Зейнаб за една работа.

Тя го изгледа развеселено, вдигна ревящото бебе и отиде в другата стая, като пътьом го целуна по главата. Той бутна вратата с крак, за да я затвори.

— Юсуф — каза професорът, — има нещо, което реших, че трябва да знаеш. За онези предмети, дето ми ги остави вчера.

Халифа се наведе и измъкна цигарите от джоба на панталона си.

— Казвай.

— Миналата нощ, като си тръгна, ги огледах и намерих един надпис върху дръжката на кинжала, под кожената лента. Не гравиран надпис. Просто няколко думи, надраскани върху метала, доста грубо. На гръцки.

— На гръцки?

— Да. Име. Най-вероятно на собственика на кинжала.

— Давай.

— Димакос, син на Менендес.

— Димакос? — Халифа запрехвърля името из главата си. — Това говори ли ти нещо?

— Много интересно — каза Хабиби. — Бях сигурен, че съм го срещал някъде. Отне ми време да се сетя къде, но накрая се сетих. — Той замълча, за да подсили драматичния ефект.

— Е?

— В Долината на царете. В гробницата на Рамзес IV. Стените са покрити с древни графити. Гръцки и коптски, и един от тях е оставен от някой си Димакос, син на Менендес от Наксос. Проверих.

— Същият Димакос ли е?

— Е, не мога да съм сто процента сигурен, но ще се изненадам, ако в Тива е имало двама Димакосовци, чиито бащи са се казвали Менендес. Имената не са от най-разпространените.

Халифа подсвирна.

— Невероятно.

— Направо. Но изобщо не е толкова невероятно, колкото другото.

Отново замълча, за да подсили ефекта, и Халифа трябваше отново да го подкани.

— Този Димакос не просто е оставил името си в гробница. Оставил е и кратък надпис.

— Който казва какво?

— Ами, той не е довършен. Или върху него е писано нещо друго, или докато го е писал, е станало нещо…

От другата страна на линията се чу прелистване на хартии.

— Гласи следното: „Аз, Димакос, син на Менендес от Наксос, видях тези чудеса. Утре тръгвам на поход срещу амонийците. Дано…“. И тук свършва.

Халифа все още не беше запалил цигарата си.

— Амонийци — каза, размишлявайки на глас. — Гърците не са ли наричали така жителите на Сива?

— Правилно. От името на бог Амон, чийто оракул бил в оазиса. И, доколкото знаем, през този период срещу амонийците е била изпратена една-единствена военна експедиция.

— Която е била?

Поредната драматична пауза.

— Армията на Камбиз.

Цигарата на Халифа се пречупи в ръката му.

— Армията на Камбиз!? Онази, която е изчезнала в пустинята?

— Така твърди историята.

— Но не е оцелял никой. Как е възможно кинжалът да е принадлежал на някой от нея?

— Е точно това е въпросът.

Халифа чуваше пуфкането на лулата му. Извади друга цигара и я запали. Настъпи продължително мълчание.

— Кинжалът определено е от гробницата в Тива, така ли? — попита накрая Хабиби.

— Така мисля.

— Тогава възможните обяснения са няколко. Може този Димакос все пак да не е отишъл с армията. Или да е отишъл, но кинжалът вече да е бил сменил собственика си. Или Херодот просто да е сбъркал и армията да не е била погълната от пясъчна буря.

— Или да е била и Димакос да е оцелял.

Професорът замълча за момент.

— Бих казал, че това е най-малко вероятната възможност. Въпреки че определено е най-интригуващата.

Халифа дръпна дълбоко от цигарата си. Не биваше да пуши в спалнята, защото бебето спеше тук, и затова се пресегна да отвори прозореца. Мислите му се въртяха с бясна скорост, прекалено бясна, за да ги проследи или осмисли.

— Предполагам, че гробницата на един войник от армията на Камбиз би била значителна находка, нали?

— Ако се докаже, че е автентична — отвърна Хабиби. — Грандиозна находка.

А беше ли такава? Абу Наяр беше открил гробницата на мъж, който е бил част от изгубената армия на Камбиз. Както казваше професорът, това би било грандиозна находка. Една от най-значителните в Египет от много години. Но това не обясняваше защо Дравич си създаваше такива големи проблеми за едно парче йероглифен текст. В крайна сметка изобщо не си беше дал труд да потърси другите предмети в магазина на Икбар. Само това парче. Тук липсваше нещо. Нещо по-голямо.

— Ами самата армия? — Въпросът се изплъзна от устните му преди дори да се оформи в главата му.

— Какво самата армия?

— Изгубената армия на Камбиз. Колко значителна би била тази находка?

Професорът мълча дълго.

— Юсуф, струва ми се, че навлизаме в областта на фантастиката. Армията е погребана някъде в средата на Западната пустиня. И никога няма да бъде намерена.

— А ако бъде?

Поредната пауза.

— Май не е нужно да ми казваш колко важна би била такава находка.

— Прав си. Не е нужно.

Халифа изхвърли цигарата през прозореца и размаха ръце, за да разкара дима.

— Юсуф?

— Да, извинявай. Просто размишлявах. Какво друго знаеш за армията, професоре?

— Боя се, че не много. Не е моят период. Ако трябва да говориш с някого, това е професор Ибрахим ал-Захир. Прекарал е почти целия си живот да я изучава.

И къде да го намеря?

— При теб в Луксор. Прекарва по половин година в „Чикаго Хаус“. Но не е много добре. Миналата година получи удар. Съзнанието му си отива.

Настъпи мълчание. Халифа благодари на професора, обеща му да дойде на вечеря следващия път, когато е в Кайро, и затвори. Отиде в хола. Зейнаб люлееше бебето в ръце, все още гола. Той отиде до нея и ги прегърна.

— Трябва да отивам в офиса.

— А пък аз се опитвам да го приспя!

— Извинявай. Просто наистина…

— Знам. — Тя се усмихна и го целуна. — Тръгвай. И не забравяй за парада на децата следобед. Казах на Али и на Бата, че ще отидем да ги гледаме. В четири часа. Не закъснявай.

— Не се притеснявай. Ще дойда. Обещавам.

 

 

Западната пустиня

Тара идва в съзнание на два пъти по време на пътуването — кратки проблясъци в морето на всеобхватната забрава.

Първо в някакво горещо, тясно и вибриращо пространство, което вонеше на бензин и което въпреки непрогледния мрак и ужасната болка в главата разпозна като багажник на кола. Беше сама, свита на кълбо, с ръце, вързани за глезените, и лепенка на устата. Предположи, че пътуват по асфалт, защото въпреки че колата друсаше, подскоците не бяха много резки и освен това се движеха с голяма скорост. Улови се, че си мисли за всичките филми, в които затваряха някого в багажник на кола и героят се ориентираше за посоката, като обръщаше внимание на звуците и усещанията по време на пътуването. Опита се да направи същото, като се вслушваше във всички шумове отвън, които можеха дай подскажат накъде отиват. Но освен спорадичните изсвирвания на клаксони, а веднъж и тътена на силно пусната музика, нищо не й говореше нито къде се намира, нито къде отиват и тя скоро пак изпадна в безсъзнание.

Втория път, когато се пробуди, над главата й се чуваше оглушителен грохот. Тя послуша известно време и отвори очи. Беше завързана за седалка. Даниел беше до нея с глава, клюмнала на гърдите. По врата му имаше засъхнала кръв. Странно, но не изпита никаква тревога за него. Просто отбеляза присъствието му, след което обърна глава и се загледа в безкрайната жълта пустош отдолу. Незнайно защо теренът й заприлича на огромен пандишпан и тя се разсмя. В същия момент чу гласове и някой метна на главата й нещо като торба. Тя отново започна да се унася, но не и преди да прозре с невероятна яснота: „Аз съм в хеликоптер. И летя през пустинята към изгубената армия на Камбиз.“ След това мракът я погълна.

 

 

Луксор

Когато Халифа пристигна в полицейското управление, го очакваха две изненади. Първата беше, когато се сблъска с главен инспектор Хасани във фоайето и вместо да му се накара, че е закъснял, той го поздрави с нещо почти наподобяващо любезност.

— Радвам се, че се прибра, Юсуф! Заповядай в кабинета ми при първа възможност. Няма какво да се притесняваш. Точно обратното. Имам добри вести за теб.

И тупна Халифа по гърба, и закрачи по коридора.

Втората изненада дойде от Омар Абд ел-Фарук, който го чакаше в кабинета му.

— Не искаше да чака долу — обясни Сарийя. — Не искал никой да го вижда тук. Твърди, че има информация по случая Абу Наяр.

Омар се беше свил в ъгъла на кабинета и барабанеше с пръсти по коленете си, явно притеснен от обстановката.

— Охо — каза Халифа и седна зад бюрото си. — Не съм си представял, че ще дойде денят, когато някой Абд ел-Фарук ще ми дойде на крака по своя воля.

— Вярвай, не ми беше лесно — изсумтя Омар.

— Чай?

Омар поклати глава.

— Кажи му да се махне. — Той кимна към Сарийя. — Това, което ще кажа, е само за твоите уши.

Мохамед ми е колега — каза Халифа. — Той е също пол…

— Или ще говоря само с теб, или изобщо няма да говоря — отсече Омар.

Халифа въздъхна и кимна на Сарийя.

— Мохамед, остави ни за малко, ако обичаш. После ще ти кажа какво става.

Помощникът му излезе от стаята и затвори вратата.

— Цигара? — Той се наведе и му предложи кутията „Клеопатра“. Омар махна с ръка.

— Дошъл съм да говоря, не да си любезничим.

Халифа сви рамене, облегна се и запали цигара.

— Добре. Говори.

Пръстите на Омар забарабаниха още по-бързо.

— Мисля, че двама мои приятели са в опасност — тихо каза той. — Вчера дойдоха у дома да търсят помощ. След това изчезнаха.

— И какво общо има това с Абу Наяр?

Омар се огледа, сякаш да се увери, че никой друг не слуша.

— Преди два дни, когато ме докара тук, ме попита дали някой не е открил нова гробница горе в хълмовете.

— И ти ми каза, че не знаеш. Да разбирам ли, че внезапно си си спомнил нещо? — Въпросът беше саркастичен.

Омар го изгледа и изсъска:

— Доставя ти удоволствие, а? Че един ел-Фарук е дошъл да те моли за помощ.

Халифа не каза нищо, само дръпна бавно от цигарата си.

— Добре, значи Абу Наяр е намерил гробница. Не я знам къде е, така че не се хаби да ме питаш. Но е намерил гробница. Взел е парче от украсата на тази гробница. Това парче беше у моите приятели. И те изчезнаха.

Под прозореца избухна пиратка и Омар подскочи.

— И кои са тези твои приятели?

— Един археолог. Доктор Даниел Ласаж. И една англичанка.

— Тара Мъдрей — каза Халифа.

Омар вдигна вежди.

— Познаваш я?

— Тя и Ласаж са участвали в престрелката в Сакара преди два дни.

— Знам какво си мислиш, Халифа, но аз работя с доктор Ласаж от шест години. Той е добър човек.

Халифа кимна.

— Вярвам ти. — Замълча и добави: — Не съм си представял, че ще дойде денят, когато ще кажа такова нещо на един ел-Фарук.

Омар първо не отговори нищо. След това по лицето му се разля лека усмивка. Раменете му малко се отпуснаха.

— Дай все пак една цигара.

Халифа се наведе и му подаде кутията.

— И какво точно стана вчера, Омар?

— Както ти казах, двамата дойдоха у дома и поискаха помощ. Носеха онова гипсово парче от украсата в една кутия. Жената каза, че баща й го купил за нея и че Саиф ал-Таар го искал. И британското посолство.

— Британското посолство?

Каза, че някакви хора от британското посолство също го искали.

Халифа извади химикалка от сакото си и започна да пише на лист хартия. Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Друго?

— Искаха да разберат откъде е парчето. Казах им, че е опасно и по-добре да се откажат, но те не пожелаха. Доктор Ласаж ми е приятел. Когато приятел ме моли за помощ, не отказвам. Казах им, че ще поразпитам. Излязох към четири следобед. Като се върнах, бяха излезли. И досега не са се прибрали.

— Знаеш ли къде са отишли?

— Казали на жена ми, че ще отидат на върха на ел-Куирн. Страх ме е, че им се е случило нещо, инспекторе. Особено след онова с Абу Наяр. И Сюлейман ал-Рашид.

Халифа спря да пише.

— Какво Сюлейман ал-Рашид?

— Ами да изгориш така…

Халифа пребледня.

— Мъртъв ли е?

Омар кимна.

— О, не! — изстена Халифа. — Аллах, не и Сюлейман.

— Не знаеше ли?

Бях и Кайро.

Омар сведе глава.

— Съжалявам. Мислех, че знаеш. — Помълча и добави: — Всички знаят какво направи за Сюлейман.

Халифа беше заровил лице в ръцете си.

— Знаеш ли какво направих за Сюлейман? Убих го. Това направих. Ако не бях отишъл при него онзи ден… Даммит! Може ли да съм толкова тъп?

Гласът му притихна. Отвън някой биеше барабан. Настъпи дълго мълчание.

— Може би трябва да те оставя сам, инспекторе — каза тихо Омар и се изправи. — Не е редно да ти се бъркам в мъката. — Той тръгна към вратата.

— Парчето — каза Халифа.

— Моля?

— Парчето от стената. Ти видя ли го?

— Да — отвърна Омар. — Видях го.

— Със змии в дъното? И йероглифи?

Омар кимна.

— Знаците. Йероглифните знаци. Можеш ли да си ги спомниш?

Омар се замисли, приближи се до бюрото на Халифа, взе химикалката и начерта нещо на листа. Детективът погледна рисунката.

— Сигурен ли си, че това си видял?

— Така мисля. Знаеш ли какво означава?

— Мер — каза Халифа. — Това е знакът за пирамида.

Гледа рисунката още известно време, след което я сгъна и я прибра в джоба си.

— Благодаря ти, Омар. Знам колко ти е било трудно да дойдеш тук днес.

— Просто намери, приятелите ми, инспекторе. Само това искам. Просто намери приятелите ми.

За миг изглеждаше, сякаш ще подаде ръка, но в крайна сметка само кимна отсечено и излезе.

През следващите двайсет минути Халифа обяснява на Сарийя какво е станало в Кайро и слуша подробностите около смъртта на Сюлейман. След това се качи в кабинета на началника си, както му беше заповядано.

Друг път Хасани щеше да го накара да чака поне пет минути, преди да го приеме. Днес обаче го покани без никакво мотаене. Не само това, даде му да седне на що-годе сносен стол.

— До следобед ще ви напечатам доклад по хода на делото — започна Халифа с надеждата да изпревари неизбежните въпроси къде е докладът, но Хасани само махна небрежно с ръка.

— Не се притеснявай. Имам добри новини за теб, Юсуф.

Облегна се на стола и вирна брадичка, с което съвсем заприлича на президента Мубарак над главата му.

— Радвам се да те уведомя — започна надуто, — че молбата ти за повишение беше одобрена. Честито.

Той се усмихна, но нещо в изражението му подсказваше, че не изпитва чак такава радост, каквато демонстрира.

— Шегувате се — каза Халифа.

Усмивката охладня с няколко градуса.

— Никога не се шегувам. Аз съм полицай.

— Да, господине. Извинявайте. — Не знаеше какво да каже. Очакваше всичко друго, но не и това.

— Искам да си вземеш почивка до края на деня, да се прибереш у вас, да кажеш на жена си и да празнувате. Утре те пращам на конференция в Измаилия.

— В Измаилия ли?

— Някакви дивотии за полицейската работа в градски условия в двайсет и първи век. Три дни, Бог да ти е на помощ. И с такива работи се занимава човек, ако иска да расте в службата.

Халифа не каза нищо. Беше му приятно, разбира се. Но имаше и нещо…

— Ами случаят? — попита.

Същият небрежен жест и същата изкуствена усмивка.

— Не се тревожи за случая, Юсуф. Може да почака няколко дни. Иди в Измаилия, присъствай на конференцията, и пак ще се заемеш с него. Ще почака.

— Не мога просто да го оставя, господине.

— Отпусни се! Нали получи повишението! Наслаждавай му се!

— Знам, но…

Хасани се разсмя. Шумен превзет смях, който изпълни стаята и заглуши думите на Халифа.

Ето, как се обръщат понякога нещата! Аз да кажа на някой от подчинените си да работи по-малко! Надявам се да не кажеш на никого. Може да ми съсипе репутацията!

Халифа се усмихна, но не се поддаде на провокацията.

— Вече са убити трима души. Още двама са изчезнали. Имам определена връзка със Саиф ал-Таар и вероятно с британското посолство. Не мога да го оставя ей така.

Хасани продължи да се хили. Но Халифа забеляза в очите му раздразнение. Раздразнение, граничещо с ярост.

— Не искаш ли повишението? — попита началникът.

— Моля?

— Нещо не ми изглеждаш особено щастлив. Нито пък особено благодарен.

Той наблегна на последната дума, сякаш приканваше Халифа да си вземе бележка.

— Благодарен съм, господине. Но са застрашени човешки животи. Не мога просто така да изчезна в Измаилия за три дни.

Хасани кимна.

— Мислиш, че ние тук няма да се справим без теб, така ли?

— Не, господине. Просто…

— Мислиш, че силите на реда не могат да функционират в твое отсъствие?

— Господине…

— Мислиш, че си единственият, който се вълнува от правото и реда и от доброто и злото?

Гласът му постепенно се извисяваше. На врата му запулсира вена.

— Виж какво ще ти кажа, Халифа. През целия си живот работя за благото на тази държава и нямам намерение да стоя и да слушам как лайно като теб ми обяснява, че е единственият, на който му пука. — Вече дишаше тежко. — Сега получи каквото искаше. Получи си шибаното повишение. И утре, ако си знаеш интереса, ще заминеш за Измаилия. И точка.

Той се отблъсна от бюрото, изправи се, отиде до прозореца и започна да пука пръсти с гръб към Халифа. Халифа запали цигара, без да иска позволение. После тихо попита:

— Кой се добра до вас?

Хасани не отговори.

— Точно затова е повишението, нали? Някой се е добрал до вас. Някой, който иска да ме отстрани от случая.

Хасани продължи да мълчи.

— Всичко е сделка. Получавам повишението, ако забравя за случая. Нали това е сделката? Подкупът.

Пръстите на Хасани пукаха толкова силно, че направо щяха да се счупят. Той се обърна много бавно и изръмжа:

— Не те харесвам, Халифа. Никога не съм те харесвал и няма да те харесвам. Ти си арогантен, не търпиш субординация и изобщо си таралеж в гащите. — Той пристъпи със стисната челюст като борец, излизащ на тепиха. — Но освен това си най-добрият детектив в управлението. Не си мисли, че не го знам. И колкото и да не ти се вярва, никога не съм ти желал злото. Затова ме чуй много внимателно: приеми повишението, иди в Измаилия и забрави за случая. Защото, вярвай ми, ако не го направиш, няма да мога да те защитя по никакъв начин.

Той задържа още секунда погледа на Халифа, след което отново се обърна към прозореца. — И затвори вратата тихо.