Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (32)

28

Луксор, хълмовете на Тива

Беше твърде студено, за да лежат още голи, дори зад заслона, и след като се любиха, се облякоха. Даниел взе чантата и продължиха нагоре по хълмовете. Вятърът духаше в гърба им, пейзажът блестеше в мътносребрист цвят на лунната светлина. Тара стискаше ръката на Даниел, тялото й преливаше от чувствена, плътна топлина, между краката й пулсираше сладостна болка. Беше забравила какъв могъщ любовник е.

— Какво търсиш? — попита след известно време, когато забеляза, че Даниел оглежда тъмните възвишения.

— Мм? А, нищо. Просто отдавна не съм идвал тук.

Тя стисна ръката му по-силно.

— Нали не съжаляваш?

— За какво, че се любихме ли? — Той се усмихна. — Не, беше прекрасно. Защо, да не би ти да съжаляваш?

Тя го дръпна, вдигна се на пръсти и го целуна страстно по устните.

— Ще го приема за отрицателен отговор — засмя се той.

Продължиха хванати за ръце все по-навътре и по-навътре в хълмовете, светът наоколо беше зловещо тих с изключение на стъпките им, шушненето на вятъра и от време на време воя на някое диво куче.

Доколкото Тара се ориентираше, пресичаха широкото плато на върха на масива. Вдясно теренът се издигаше и възпрепятстваше всякаква гледка в тази посока. Вляво беше равен в продължение на няколкостотин метра, след което пропадаше в тъмна плетеница от скали и падини. Отпред се мержелееха далечните очертания на по-високи върхове, черни на фона на сиво-синьото небе. Нито имаше представа къде отиват, нито я интересуваше. Беше щастлива, че просто е с него, че го прегръща, че усеща топлината и силата му.

Накрая, след като бяха вървели повече от час, Даниел забави крачка и спря. Пътеката се беше спуснала леко надолу и прекосяваше многократно едно плитко изсъхнало дере, което се виеше на пътя им като змия. Тара го прегърна през кръста и каза:

— Трепериш.

— Просто ми е студено. Забравил съм колко хладно става тук нощем.

Тя пъхна ръце в задните джобове на джинсите му и зарови лице във врата му.

— Дали да не се връщаме? Няма ни вече три часа. Омар сигурно се тревожи.

— Да. Сигурно.

И двамата не помръднаха. Над главите им проблесна падаща звезда.

— Ако беше светло, можеше да слезем по един друг път — каза той. — Тук има какви ли не пътеки. Но по тъмно не е хубаво да се рискува. Тези хълмове са пълни с шахти от стари гробници. Ако се отклониш от пътеката и паднеш в някоя, няма почти никакъв шанс да излезеш. Преди няколко години една канадка падна в такава шахта близо до Деир ел-Бахри. Никой не чул виковете й. Накрая умряла от глад. Като намерили тялото й…

Той внезапно млъкна и застана нащрек.

— Какво? — попита Тара.

— Счу ми се нещо… Ти чуваш ли?

Тя наклони глава, но не чу нищо друго освен свистенето на вятъра и повтори:

— Какво?

— Нещо… ето пак! Чуй!

Сега го чу и тя. Вляво от тях, откъм скалите. Едва доловимо трополене на камъни, все едно някой чукаше леко с чук. Към тях се приближаваха хора. Тя напрегна очи да види нещо, но беше твърде тъмно.

— Сигурно е военен патрул — прошепна Даниел. — По-добре да се скрием.

Поведе я през дерето и се скриха зад една голяма скала.

— Защо се крием? — попита тя.

— Защото стават много подозрителни, ако открият някого по тъмно. Ние сме западняци и сигурно няма да ни създават проблеми, но в настоящата ни ситуация смятам, че ще е по-добре да избягваме сблъсъци с властите.

— Ами ако ни видят?

— Оставаш на място и по всякакъв начин им даваш да разберат, че си туристка. Повечето са младоци и, доколкото съм чувал, не се колебаят много да стрелят.

Стъпките вече се чуваха съвсем ясно. Както и приглушени гласове и нечия гърлена песен. Тара прехапа устни. Законът на световната гадост. След всичко, което им се беше случило, да ги застрелят по погрешка. Усещаше ръката на Даниел върху своята. Стискаше я здраво.

След още една минута патрулът се показа. В един момент ландшафтът беше пуст, объркана смесица от сенки и полусенки, а в следващия в дерето изведнъж се появиха фигури. Отначало очертанията им се сливаха, сякаш един-единствен силует пълзеше в мрака. Но очертанията им ставаха все по-различими и накрая Тара ги видя съвсем ясно: деветима мъже в колона, последните носеха нещо като ковчег. Най-отпред, малко преди останалите, крачеше огромна фигура в светъл костюм. Стомахът й се обърна.

— Господи! — изсъска тя. — Това е той!

Наведе се, за да вижда по-добре, и изпод крака й се търколи едно камъче, което падна в дерето. Трополенето сякаш изпълни нощта. Даниел сграбчи ръката й, дръпна я зад скалата и затисна устата й с ръка.

Двамата останаха неподвижни, без да смеят да си поемат дъх. Стъпките се чуваха все по-близо и по-близо, изкачваха се по скалистото дере, докато наближиха толкова, че Тара различи отделни гласове. Струваше й се, че няма как да не ги открият, и мускулите на краката й се стегнаха, готови за бяг. Но в последния момент, точно когато се озоваха буквално над главите им и Тара дори долови дима от пурата на Дравич, групата внезапно пое встрани от пътеката, перпендикулярно на дерето и в обратна посока на долината на Нил. След малко стъпките им заглъхнаха в хълмовете.

Даниел и Тара останаха на място още няколко минути. След това Даниел много бавно се изправи и надникна иззад върха на скалата. Тя също се надигна и изпрати с поглед отдалечаващата се колона.

— Какво правят тук?

— Били са в гробницата.

Тя го погледна озадачено.

— Е, какво друго да правят тука? Кротка вечерна разходка? С ковчег?

Той излезе иззад скалата и се загледа след мъжете.

— Сигурно знаят някакъв друг път надолу. Който не минава покрай патрулите из Долината на царете. Нали ти казах, тези хълмове са пълни с пътеки, стига да знаеш къде да гледаш.

Той постоя още малко, след което въздъхна дълбоко и преметна чантата на Тара на рамо.

— Искам да се върнеш в къщата на Омар — каза и я поведе надолу за ръка. — Просто следвай пътеката, по която дойдохме, а след това и надолу. После иди в къщата на Омар и стой там.

— А ти какво ще правиш?

— Не се притеснявай за мен. Тръгвай.

Тя издърпа ръката си от неговата.

— Ще търсиш гробницата, нали?

— Естествено, че ще я търся тая скапана гробница! Нали за това дойдохме! Хайде. Ще те изпратя до долу.

— Отиваме заедно. И аз искам да разбера какво става.

— За Бога, Тара! Нямам време да се разправям! Може да се върнат всеки момент!

— Тогава да побързаме.

Тя го подмина и заслиза към дерето. Той я настигна, сграбчи я за рамото и грубо я обърна към себе си.

— Тара, моля те! Нищо не разбираш. Тези хълмове са… опасни. Аз съм работил тук, знам откъде да мина. Ти само ще…

— Какво, Даниел? — Очите й проблеснаха. — Ще съм ти в тежест ли? Това ли искаше да кажеш?

— Не, не в тежест. Просто… не искам да пострадаш.

В гласа му се долавяше някакво отчаяние. Въпреки вятъра челото му беше покрито със ситни капки пот и тя усети, че целият трепери.

— Не искам да пострадаш — повтори той. — Не разбираш ли? Това не е игра.

Замълчаха, впили погледи един в друг. Накрая тя издърпа ръката си.

— Не ми дължиш нищо, Даниел. Няма какво да ми връщаш. Нито какво да ми доказваш. Заедно сме. Ако отидеш ти, отивам и аз, ясно?

Той отвори уста, за да спори, но погледът й му каза, че ще е безполезно.

— Не знаеш в какво се забъркваш.

— Каквото и да е, вече съм се забъркала — отвърна тя. — Вече няма кой знае какъв смисъл да внимавам. Да тръгваме.

Тя се вдигна на пръсти и го целуна.

— Просто не искам да пострадаш — прошепна безпомощно той.

— Някога да ти е минавало през ума, че и аз не искам ти да пострадаш?

Тръгнаха по пресъхналото дере по стъпките на Дравич и хората му. Нощта беше хладна и ниско над земята се бяха; спуснали валма мъгла, които блестяха на лунната светлина като блуждаещи огньове. Някъде отдалеч се чу вой на куче.

Следващите двеста метра дерето продължи да криволичи през равното плато. След това теренът започна да се спуска към южния край на масива.

— От тази страна хълмовете свършват в множество скали — каза Даниел, взирайки се в мрака. — Гробницата вероятно е издълбана, в някоя от тях, някъде близо до дерето. Но къде точно, не знам. Сигурно няма да можем да стигнем дотам без оборудване за алпинисти.

Дерето постепенно премина в стръмен тесен валог, чиито страни се издигаха над главите им като стени. Дъното му се изпълни с големи камъни и трябваше да внимават къде стъпват по сипеите, които се ронеха под краката им като бисквити. Даниел извади фенерче и започна да обхожда валога с лъча светлина. После измърмори:

— Ако това започне да се спуска, изгубени сме. Ще се сринем по хълма с цял водопад камъни. Ако стане още по стръмно, се връщаме. Един Господ ги знае как са довлачили ковчега дотук.

Колкото по-надолу слизаха, толкова по-стръмен ставаше валогът и толкова по-опасни сипеите под краката им. Стените се сближиха дотолкова, че вече можеха да ги докоснат с разперени ръце. Даниел на два пъти се опита да накара Тара да се върне, но тя настоя да продължи с него.

— След като съм дошла дотук, няма да се откажа.

Накрая стигнаха до място, където дъното на валога пропадаше вертикално шест метра надолу върху наклонени шисти, стръмни като детска пързалка. Склонът беше дълъг към двайсет метра, след което стените на валога изведнъж изчезваха като отворена врата и нямаше нищо друго освен парче небе и далечния блясък на еднообразната сребриста равнина.

— Това е ръбът на скалата — каза Даниел и посочи с лъча на фенерчето. — След това има стометрова пропаст. Дотук бяхме.

Той пъхна пръсти в една пукнатина, пробва дали ще издържи тежестта му и се провеси през ръба на урвата с фенерчето в ръка.

— Има ли нещо? — попита Тара.

— Нещо като отвор на пещера. Точно под нас.

Наведе се още повече.

— Почти нищо не виждам. Сипеят го е заринал. Но определено е някакъв вход. — Изправи се и й подаде фенерчето. — Я дръж. И го насочи надолу.

Обърна се, използва стените на валога за опора и се спусна до стръмните шисти отдолу. Движенията му бяха бързи, сякаш беше свикнал е подобен терен. Тара го последва значително по-бавно, като внимателно изпробваше земята с крак на всяка стъпка, преди да прехвърли тежестта си, вкопчила пръсти в скалата.

На дъното намери Даниел клекнал пред малък правоъгълен отвор, издълбан в склона.

— Това ли е? — прошепна тя.

— Ами, това определено е гробница — отвърна той и взе фенерчето от ръката й. — Ето виж, тук скалата е копана, за да се издълбае коридор. Личи къде древните са забивали длетото.

Половината отвор беше затрупан с шисти и камъни и само в горната част беше останало широко един метър свободно пространство. Даниел пъхна глава в отвора и насочи фенера към непрогледната тъмнина. Изведнъж нещо изпърха шумно и излетя в нощта.

— Какво беше това, по дяволите? — стресна се Тара.

— Прилепи. — Той се усмихна. — Те обичат гробници. Няма страшно.

Той обходи още веднъж вътрешността с лъча на фенерчето и пропълзя в отвора. Тара се изправи, готова да го последва. В този момент сипеят под краката й се свлече и тя изгуби равновесие. Залитна и направи отчаян опит да се хване за стените на валога, но целият пласт под краката й поддаде и тя се понесе към ръба на скалата заедно с порой от камъни като по водна пързалка.

— Тара! — извика Даниел.

Тя размахваше трескаво ръце, търсейки нещо, в което да се вкопчи. Тесният улей увеличаваше десетократно шума от свличащите се камъни и й се струваше, че е попаднала в оглушителен бързей. Каменният водопад изригна от края на валога и пропадна в нищото. Даниел стоеше безпомощен на входа на гробницата и наблюдаваше стремглавото й пропадане. Едва съвсем близо до ръба на скалата, когато беше сигурна, че пороят от камъни ще я помете, тя успя да забие крак в една издатина и да спре. Настъпи тишина, след което се чу приглушеното трополене на камъните, които падаха долу.

— Мамка му! — прошепна тя.

Дишаше тежко. Много предпазливо запълзя нагоре, като опираше здраво двата си крака в стените, където скалата беше здрава.

— Как си? — подвикна той.

— На косъм.

— Стой там. Не мърдай.

Изпълзя от гробницата, насочи фенерчето към улея, сграбчи протегната й ръка и я издърпа на равното. Дрехите и лицето й бяха целите в сивкав прах, а ризата й беше скъсана, на лакътя и покрита с кървави петна.

— Ударила си се.

— Нищо ми няма — отвърна тя и отърси косата си от праха. — Хайде най-после да видим какво има в тая гробница.

Той не можа да сдържи усмивката си.

— Аз пък си мислех, че аз съм маниакът. Трябвало е да станеш археолог, Тара.

Тя му се ухили.

— Не е достатъчно вълнуващо.

Навлязоха в тесен стръмен коридор. Лъчът на фенерчето освети полуразрушена тухлена стена, пред която се бяха натрупали камъни и пясък. Даниел дълго стоя пред нея и оглежда коридора.

— Някога целият проход е бил зазидан — каза накрая. — Но с вековете отпред са се трупали камънаци и накрая е останала да се вижда само най-горната част на стената. Този, който е открил гробницата, е разбил тухлите отгоре и е оставил долната част здрава.

Премести лъча към стената на прохода.

— Ето, виждаш ли тухлите?

Покрай стената имаше купчина цели и изпочупени тухли. Той порови из тях и вдигна една. Върху предната й част бяха издълбани фигурите на деветима коленичили мъже с ръце, вързани зад гърбовете, и един чакал, клекнал сред тях.

— Какво е това? — попита тя.

— Печатът на царския некропол. — Той се усмихна. — Деветима обречени грешници, наобиколили Анубис. Щом тухлите, запечатали входа, са си били на мястото с печата на некропола, значи гробницата е била непокътната, когато са я открили. Недокосната от древни времена. Изключителна рядкост.

Повъртя още малко тухлата в ръце, след което я остави на пода и насочи фенерчето в непрогледния мрак. Лъчът разкриваше, че шахтата се спуска полегато на трийсетина метра до нещо като камера. Мракът отвъд светлината на фенера беше най-непрогледният, който Тара беше виждала. Тръгнаха напред. Даниел шареше с фенерчето по гладко издяланите стени, таван и под. След няколко крачки спря.

— Какво има? — попита Тара.

— Там долу мърда нещо.

— Прилепи ли?

— Не, на пода. Ей там.

Той насочи лъча надолу. Нещо бързо се приближаваше към тях.

— Даниел. — Тя си наложи да говори спокойно. — Не мърдай. Никакви резки движения.

 

 

Между Кайро и Луксор

Нощният влак за Луксор не беше толкова претъпкан като в обратната посока и Халифа се настани сам на една четворка места. Свали си обувките, запали цигара и започна да прелиства копията от досиетата на Дравич, които му беше извадил Тауба. В дъното на вагона едно момче и едно момиче с големи туристически раници играеха карти. Досиетата не бяха приятно четиво. Роден през 1951 г. в Източна Германия, Дравич беше син на офицер от СС, който впоследствие беше влязъл в комунистическата партия и се беше издигнал до някакъв пост.

Като ученик беше имал висок успех, особено по езиците, и още на седемнайсет години беше спечелил стипендия за университета в Рощок, където беше направил докторат по близкоизточна археология. Беше публикувал първата си книга на двайсет години — анализ на линейната А-писменост на Минойската цивилизация, — след което беше издал още няколко труда, единият от които, посветен на гръцките поселища в долината на Нил през Късния период, все още се използваше като учебник по този предмет.

Халифа допуши цигарата си, запали следващата и си спомни, че е чел тази книга, когато събираше материал за една курсова работа в университета. Загледа се за миг през прозореца, където се изнизваше равният, тъмен и пуст пейзаж, разнообразяван нарядко от далечни къщи или села, след което насочи вниманието си обратно към листовете пред себе си.

Още от самото начало научните постижения на Дравич бяха помрачавани от склонността му към насилие. На двайсет извадил окото на свой колега по време на някакво сбиване на игрището и избегнал криминалното преследване на косъм, защото се намесил местният партиен шеф, приятел на баща му. Три години по-късно го заподозрели в убийството на някакъв скитник, чийто овъглен труп бил намерен в близкия парк, а още година след това в участие в груповото изнасилване на еврейска девойка. И двата пъти избегнал наказанието благодарение на връзките на баща си. Халифа поклати глава отвратен.

Германецът бе започнал да води разкопки на двайсет и няколко години, първо в Сирия, след това в Судан и накрая в Египет, където беше работил пет последователни сезона в Навкратис в делтата на Нил. Въпреки настойчивите слухове за контрабанда на антики и още по-лоши неща, срещу него никога не бяха повдигани никакви обвинения. Чудесна кариера. Имаше снимка, на която Дравич се ръкуваше с президента Садат, и друга, на която Ерих Хонекер му връчваше награда.

Изглеждаше предопределен за велики дела. Но след това беше дошъл инцидентът с доброволката. Въпреки че се беше случил в Египет, момичето беше германка и го бяха съдили в Германия. Беше се отървал, но този път калта беше полепнала по него. Научната гилдия го беше отхвърлила, концесиите му бяха отменени и издателите бяха спрели да публикуват книгите му.

Това се беше случило преди двайсет години. Оттогава Дравич си изкарваше прехраната на пазара на антики, като предоставяше на различни богати покровители опита си в набавянето на антики или удостоверяването на автентичността им. През 1994 го бяха арестували в Александрия за притежание на крадени антики и беше излежал три месеца в затвора Тура в Кайро, откъдето беше и последната му снимка в делото. Халифа я приближи към очите си — черно-бяла затворническа фотография, германецът подпрян на стена, с номер на гърдите, впил намръщен поглед в обектива, огромен и зъл. Халифа потръпна.

След като го бяха пуснали от Тура, Дравич беше минал в нелегалност, излизаше и влизаше незаконно в страната и организираше контрабандата на антики и продажбата им на черните пазари в Европа и Далечния изток. Въпреки че седем държави бяха издали заповеди за арестуването му и въпреки че го бяха засичали неведнъж, той винаги успяваше да изпревари закона с една крачка.

Подробностите за последните му придвижвания бяха оскъдни. Знаеше се само, че в средата на деветдесетте е започнал да работи за Саиф ал-Таар и че оттогава е при него. Имаше слухове за тайни банкови сметки, за връзки с неонацистки организации и дори тайно сътрудничество със западните разузнавателни агенции, но повечето от тези слухове бяха измислени. След 1994 германецът не беше попадал в полезрението на закона. Но едно беше сигурно — беше точно такъв престъпник, какъвто го описваха.

Халифа прегледа цялото досие, изправи се, за да се разтъпче, и се разходи до края на вагона, където двамата туристи бяха оставили картите и сега слушаха касетофон. Кимна им за поздрав и ги попита къде отиват. Те не му обърнаха внимание — „Сигурно мислят, че искам да им продам нещо“, помисли си той и се усмихна — така че сви рамене, върна се на мястото си, запали поредната цигара и зачете доклада на патолога от аутопсията на Икбар. Музиката от касетофона се преплете с ритъма на колелата, сякаш и двете бяха част от един и същ напев. Клепачите му натежаха.

Малко преди Бени Суеф влакът спря. Стоя около пет минути, издавайки шумно съскане, сякаш си поемаше дъх, след което потегли отново. След още една минута вратата на вагона зад гърба на Халифа се отвори, след секунда се чу вик и удар. Касетофонът замлъкна рязко. Халифа се обърна.

Трима мъже в черни джелаби стояха над туристите, чийто касетофон лежеше счупен на пода. Единият от мъжете сграбчи момчето за косата, изви главата му назад и с толкова светкавично движение, че Халифа почти не го видя, прокара ножа си през гърлото му. По пода на вагона плисна кръв.

Детективът скочи и посегна за пистолета си. В същия миг осъзна, че го е оставил в Луксор, и се огледа диво за нещо, което да му послужи като оръжие. Някой беше оставил купчина книги на седалката отсреща и той започна да ги мята срещу нападателите и да крещи:

— Полиция! Хвърлете оръжията.

Те се изсмяха и тръгнаха към него. Той се поколеба, след това хукна към вратата на вагона. Блъсна я, блъсна и следващата. В следващия вагон имаше повече хора, включително група деца, гушнали по една бронзова лампа.

Той се втурна между седалките, но се спъна в някаква тенекия и падна. Една ръка го сграбчи за челото и изви главата му назад.

— Господи, помогни ми! — закашля се той. — Аллах, опази ме!

Едно лице изникна пред погледа му, огромно като плажна топка, наполовина бяло, наполовина пурпурно.

— Горкичкият Али — ухили се мъжът. — Али, Али, Али!

Държеше ромбовидна археологическа мистрия с наточено до блясък острие. Изсмя се гърлено, замахна и я заби в гърлото на Халифа…

Събуди се облян в пот.

Докладът на патолога беше паднал от скута му и се беше разпилял на пода. Зад гърба му се чуваше касетофонът на туристите. Халифа се огледа. Момчето и момичето спяха, опрели глави един в друг. Халифа поклати глава и се наведе да събере доклада.