Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Yarm of Cambisys, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Изгубената армия на Камбиз

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

Компютърна обработка: ИК „Бард“

Оформление на корица „Megachrom“ — Петър Христов

ISBN: 9545854405

История

  1. — Добавяне

40

Западната пустиня

Халифа се кри зад купчина варели с гориво, докато лагерът не опустя напълно. След това бързо тръгна между купчините оборудване и палатките — търсеше онази, в която беше влязла жената. Разполагаше с петнайсет, максимум двайсет минути.

Отгоре, от високото, планът на лагера му се беше сторил съвсем ясен. Сега, долу, се ориентираше по-трудно. Всичко изглеждаше едно и също и ориентирите, които си беше набелязал — редицата варели с гориво и балите слама — не се виждаха никъде. Надникна в няколко палатки, но вътре нямаше никого. Тъкмо започваше да се отчайва, когато излезе иззад купчина наредени един върху друг варели и видя течно пред себе си, до купчината бали, палатката, която търсеше. Изръмжа от облекчение, затича се към нея, вдигна покривалото и нахлу с вдигнат за стрелба пистолет.

Не беше нужно, защото пазача, когото очакваше да види, го нямаше. Жената също не беше тук. Имаше само една-единствена фигура — мъж, коленичил с гръб към входа и долепил чело до земята. Халифа понечи да излезе, защото осъзна, че пак е объркал палатката, но нещо го спря. Лицето на мъжа не се виждаше, нито пък кой знае колко от тялото му под безформената роба. Но по някакъв начин той разбра. Това беше Саиф ал-Таар. Халифа вдигна пистолета с пръст на спусъка.

Дори да беше забелязал полицая, мъжът не даде никакъв признак за това и продължи да се моли. Пръстът на Халифа се напрегна върху спусъка и натисна бавно, докато не останаха частици от милиметъра до изстрела. От това разстояние нямаше как да не улучи. Стори му се, че вътрешността на палатката кънти от биенето на сърцето му.

Мъжът се изправи, каза молитвата си и коленичи отново. „Едно движение на пръста — помисли си Халифа, — само толкова.“ Едно движение и човекът пред него щеше да е мъртъв. Помисли си за Али, вдигна леко пистолета и го насочи в тила на мъжа. Пое си дълбоко дъх и прехапа устни, след което свали оръжието, махна пръста си от спусъка, отстъпи и излезе от палатката.

За миг се взря в износеното брезентово покривало и някакво странно чувство стегна стомаха му. Може да беше стоял зад мъжа само секунди, но през това време небето беше изсветляло забележимо и зората прииждаше от изток като вълна. Молитвата скоро щеше да свърши. Той се обърна и забърза през лагера.

— Чудя се какво ли прави Джоуи — промълви Тара.

Седеше на пода на палатката, обгърнала коленете си с ръце, и се люлееше напред-назад. Даниел лежеше до нея, барабанеше с пръсти по земята и от време на време вдигаше ръка, за да си погледне часовника.

— Кой е Джоуи? — попита той.

— Черновратата ни кобра. В зоологическата градина. Беше болна.

— Мислех, че повече няма да припариш до кобри до края на живота си.

Тя сви рамене.

— Никога не съм го харесвала особено, но все пак… нали разбираш… като си помисля, че повече няма да го видя… Надявам се Александра да е продължила антибиотика. И да е махнала камъка. Той имаше кожна болест. И се триеше в камъка. Повреждаше си люспите.

Дърдореше каквото й хрумне, ей така, за да говори нещо, сякаш разговорът щеше по някакъв начин да отложи момента, когато щяха да ги изведат навън и… какво? Да ги разстрелят? Да ги обезглавят? Да ги промушат с меч? Погледна към пазача. Представи си как опира автомата до главата й и стреля; звукът, усещането, фонтанът кръв — нейната кръв.

— Ти изобщо откъде така залюби змиите? — измърмори Даниел и седна. — Не го проумявам.

Тара се усмихна горчиво.

— Любопитното е, че точно баща ми ме насочи към тях. Нали разбираш, мразеше ги. Това беше една от пукнатините в бронята му. Така имах усещането за някаква власт над него. Помня как веднъж някакви негови студенти бяха скрили гумена змия в чантата му и като я отвори…

Гласът й затихна — тя осъзна, че няма смисъл да довършва разказа си, защото така или иначе на никого нямаше да му е смешно. Възцари се тежко и продължително мълчание.

— Ами ти? — подхвана тя накрая отчаян опит да продължи разговора. — Никога не си ми разправял защо си решил да станеш археолог.

— Откъде да знам? Никога не съм се замислял. — Даниел си играеше с връзката на ботуша си. — Просто винаги съм обичал да копая. Преди родителите ми да умрат, когато живеехме в Париж, имахме градина и непрекъснато копаех дупки и търсех заровени съкровища. Огромни дупки, дълбоки като кратери. Татко казваше, че ако не внимавам, накрая ще се озова в Австралия. Така започнах. А след това някой ми подари книга за съкровищата на Тутанкамон — и разкопките и Египет някак…

Покривалото на входа се вдигна и влезе пазач, увил шала плътно около лицето си, за да се предпази от утринния студ. Пазачът на входа се надигна. В същия момент новодошлият стовари приклада на автомата си върху главата му. Мъжът падна в безсъзнание. Даниел скочи, а Тара побърза да застане до него. Халифа разви шала, за да видят лицето му.

— Нямаме никакво време — каза и се наведе, за да вземе автомата на пазача. — Аз съм полицай. Дошъл съм, за да ви изведа оттук. — Той подаде автомата на Даниел. — Можете ли да го използвате?

— Мисля, че да.

— Как стигнахте дотук? — попита Тара. — Колко души сте?

— Само аз — отвърна Халифа. — Няма време да ви обяснявам. След няколко минути ще свършат да се молят и лагерът ще гъмжи от хора. Трябва да тръгнете веднага, докато има някакъв шанс.

Той подаде глава навън, огледа наоколо и се обърна към тях.

— Тръгнете на север по долината, покрай разкопките. Дръжте се близо до западната дюна. Така няма да ви видят постовете горе. Движете се възможно най-бързо.

— Ами вие? — попита Тара.

Халифа игнорира въпроса й, бръкна в робата си и извади телефона и ГПС уреда.

— Вземете тези неща. След като се отдалечите, извикайте помощ. Координатите ви ще се изпишат на екрана на това устройство. Само натиснете…

— Знам как работи — каза Даниел, взе уреда и подаде телефона на Тара.

— Ами вие? — повтори Тара, този път по-високо.

Халифа се обърна към нея и каза:

— Имам малко работа тук. Която не ви засяга.

— Не можем да ви оставим така.

— Тръгвайте — каза той и ги побутна към отвора на палатката. — По-бързо! На север и плътно покрай лявата дюна.

— Не знам кой сте — каза Даниел, — но ви благодаря. Надявам се някой ден да се срещнем.

— Инша-Аллах. Тръгвайте.

Тримата се промъкнаха през отвора. От другата страна Тара се обърна, наведе се към Халифа и го целуна бързо по двете бузи.

— Благодаря ви.

Той кимна и я побутна да тръгва.

— Съжалявам за баща ви, госпожице Мъдрей. Веднъж посетих една негова лекция. Невероятна личност. А сега тръгвайте, моля ви.

Тя го погледна в очите. След това двамата с Даниел се затичаха между палатките. Халифа ги проследи с поглед, докато не се скриха, обърна се и бързо пое в обратната посока.

Насочи се към южния край на лагера, като от време на време спираше и се заслушваше в напева на молитвата, преценявайки колко време му остава. Няколко минути. Не повече. Над билото на източната дюна се беше появила прозрачна ивица розова светлина, която непрекъснато се разширяваше и малко по малко надмогваше блясъка на лампите.

Вървя, докато не стигна мястото, където палатките оредяваха и се сменяха с купища оборудване. На петдесет метра по-нататък редиците мъже бяха коленичили върху пясъка и шепнеха молитви. Той се промъкна зад една купчина сандъци и се огледа да намери начин да предизвика диверсия.

Наблизо имаше няколко бали слама, а зад тях самотен варел с нафта. Той огледа дървените сандъци зад себе си. Върху всеки имаше знак с череп и кръстосани кости. Отиде при варела и разви капачката му. Горивото започна да се излива. Нафта, точно както си мислеше. Хвана варела и го наклони. Струята потече към най-близката бала. Той я напои добре, завлече я до сандъците и я подпря до един. Направи същото още два пъти. Робата и обувките му се намокриха с нафта.

Тъкмо оставяше третата бала, когато внезапна глъчка му каза, че молитвата е приключила. В същото време някой изкрещя от върха на дюната. Халифа си помисли, че са го забелязали, и се извърна с пистолета в ръка. Откъм другия край на лагера се чуха изстрели и той разбра, че са забелязали не него, а Даниел и Тара.

— Фар! — изсъска. — Мамка му!

Обърна се към подгизналата от нафта слама, бръкна в джоба си и извади запалката си. Стрелбата се засили. Отпред също настана раздвижване — молещите се развалиха редиците и се втурнаха към лагера. Той клекна и поднесе запалката към една от балите.

— На твое място не бих го направил.

Гласът дойде иззад гърба му.

— Пусни запалката и стани. Без резки движения.

Халифа за миг остана неподвижен, светът сякаш се сгъсти около него, след това затвори очи, пое си дъх и завъртя колелцето на запалката. Изщракване, искра, но не и пламък. Два куршума вдигнаха облачета пясък край него.

— Казах, пусни запалката. Няма да повтарям.

Халифа се предаде — разтвори пръсти и остави запалката да падне.

— Стани и се обърни — нареди гласът. — Бавно. И си вдигни ръцете.

Детективът направи каквото му заповядваха. На десет метра от него, с автомат в ръка, стоеше Дравич.

— Нещастник — изръмжа германецът.

Изведнъж навсякъде се изпълни с хора. Дравич извика и трима хванаха Халифа и го натиснаха да коленичи.

— Значи това е нашият смел полицай, така ли? — каза гигантът и пристъпи към него. — Нашият малък Омар Шариф.

Вдигна ръка, удари го през устата и му сцепи устната.

— Какво си въобразяваш бе? Че ще ни арестуваш тука с голия си гъз ли? Че ти си бил много по-тъп, отколкото те мислех.

Халифа не каза нищо, само го изгледа. По брадичката му се стичаше кръв. Стрелбата се беше засилила още повече. Един мъж дотича, каза нещо на Дравич и той погледна към Халифа и изръмжа:

— Ще си платиш за това. Прескъпо ще платиш.

Махна на един от мъжете, който вдигна запалката на Халифа и му я подаде. Гигантът я взе, наведе се напред и задуши въздуха с разширени ноздри.

— Охо, на какво мирише тука? Що за странен аромат по прекрасните ти одежди? Да не би пък да е нафта?

Ухили се садистично. Мъжете се разсмяха.

— Май сме се олели, а!

Той се отдръпна леко, поднесе запалката към гърдите на Халифа и завъртя валячето. Жълтеникавият пламък изскочи.

— Въпрос на сръчност, нали разбираш. Всичко е до палеца.

Заразмахва пламъка напред-назад, като го приближаваше псе повече и повече до напоения с нафта плат. Халифа се опита да се освободи, но мъжете от двете му страни го държаха здраво. Пламъкът почти облизваше робата му.

— Спри! Спри веднага!

Гласът долетя иззад тълпата, остър и властен. Дравич изви очи нагоре, измърмори нещо, отдръпна запалката и отстъпи назад. Кръгът от хора се разтвори, за да пропусне Саиф ал-Таар. Той остана на място, загледан в Халифа, след което пристъпи напред, спря пред детектива и го погледна.

— Здравей, Юсуф.

— Познаваш ли го? — удиви се Дравич.

— Всъщност — каза Саиф ал-Таар — това е малкият ми брат.

Тичаха през лагера. Прибягваха от палатка до палатка и се насочваха към лявата дюна, както им беше казал Халифа. Даниел водеше, Тара го следваше; възбудата от бягството поне за момента притъпяваше болката в цялото й тяло.

Спряха в северния край на лагера. Отпред се простираше огромният кратер на разкопките, неподвижен и безмълвен в просветляващото утро, с купчини артефакти, разпръснати по земята като останки от някаква безумна самолетна катастрофа. Постовете по върха на дясната дюна се виждаха, но те гледаха на изток към изгряващото слънце. Тези над главите им не се виждаха зад билото.

— Е? — каза Даниел.

— Давай.

Тръгнаха отново, долепени за дъното на склона; пирамидалната скала се издигаше пред тях. С всяка отдалечаваща ги от лагера крачка Тара имаше чувството, че малко по малко насилват късмета си. Не се беше молила от години, от дете. Сега, без дори да си дава сметка, започна да шепне — молеше се на която сила я чува, да ги опази, да им позволи да се измъкнат.

— Моля те, нека не ни видят — прошепна. — Моля те, нека не ни видят. Моля те, нека не ни видят.

Помогна за следващите петдесет метра. Но тогава, в момента, когато се изравниха с кратера, отгоре долетя вик и някой стреля по тях.

— Мамка му! — изсъска Даниел.

Към крясъка се присъединиха други гласове и още стрелба. Четиридесет чифта очи се обърнаха към тях. Даниел се извърна, стреля и изкрещя:

— Назад! Връщаме се назад.

— Не!

— Няма къде да се скрием!

Той сграбчи ръката й и я потегли натам, откъдето бяха дошли. От двете им страни мъже скачаха от дюните и стреляха бясно. Куршуми свистяха край главата на Тара, забива-; ха се в пясъка, в сандъците и в античните предмети. Даниел изстреля още един откос, след което се озоваха обратно сред палатките и за миг се изгубиха от погледите на преследвачите си сред лабиринта от брезент.

— Ами сега? — прошепна без дъх Тара.

— Не знам. Не знам.

Гласът му беше отчаян.

Затичаха се през палатките и оборудването. Виковете зад гърбовете им ставаха все по-силни. И тези отпред. Приклещваха ги. Нямаше накъде да бягат. Ушите на Тара писнаха от страх. Погледът й се замъгли.

Заобиколиха една палатка и пред погледите им се изпречи пустинен мотоциклет. Втурнаха се към него. Ключовете висяха на запалването. Без да каже дума, Даниел й метна автомата, възседна мотоциклета и ритна стартера. Двигателят изкашля, но не запали. Той ритна отново. Нищо.

— Хайде! — изкрещя. — Пали, копеле!

Крясъците вече се чуваха съвсем наблизо — приближаваха се като затягаща се примка.

Почти като в треска Тара вдигна автомата пред себе си и започна да стреля: оръжието подскачаше диво в ръцете й, пороят куршуми дупчеше брезент и дърво. Тя отпусна пръста си, после стреля отново, в другата посока, като изпразни пълнителя докрай. Върху магазинника беше прикрепен още един пълнител; тя извади празния, хвърли го и сложи другия. Мотоциклетът изрева.

— Качвай се! — изкрещя Даниел.

Тя скочи зад него и ръката му завъртя газта още преди да се е стоварила върху седалката. Изпод задното колело изхвърча струя пясък и мотоциклетът полетя напред. Някаква фигура се опита да им препречи пътя, но Даниел вдигна крак и я ритна. Други фигури заприиждаха отпред и отстрани и Тара стисна Даниел за кръста с лявата си ръка, притвори очи, сякаш това можеше по някакъв начин да я предпази, и започна да стреля, без изобщо да е сигурна уцелва ли някого. Някъде наблизо се чу експлозия и някакъв мъж в пламтяща роба залитна в периферното й зрение.

Носеха се в див зигзаг между палатките, на една посока, на друга, хлъзгаха се, поднасяха; накрая изскочиха от северния край на лагера и се понесоха към възвишението, върху което бяха стояли в нощта, когато беше намерена армията. От всички страни към тях се стичаха фигури в черни роби. Даниел намали, огледа се и завъртя отново газта. Дръж се!

Понесоха се право към възвишението. Мъжете се поколебаха, но после побързаха да се разпръснат. Като разбра какво се готви да направи Даниел, Тара хвърли автомата и го сграбчи здраво с две ръце през кръста.

— Няма да успееш! — изкрещя в ухото му.

Стигнаха до началото на склона, подкараха нагоре, мъчително и тежко, и след време, което й се стори цяла вечност, стигнаха до билото и се спуснаха от другата страна, като оставиха хълма между себе си и преследвачите. Задната гума поднесе жестоко, когато се стовариха на земята, и за момент изглеждаше, че ще паднат. Но успяха някак да се задържат и подкараха с пълна скорост през долината. Иззад гърбовете им долитаха спорадични изстрели, но не и отгоре — повечето патрули бяха напуснали постовете си и се бяха втурнали към лагера още в началото на престрелката. Бяха се измъкнали.

— Господи, погледни какво става — извика Даниел, докато минаваха покрай изкопа.

Тара го стисна по-здраво през кръста и изкрещя:

— Не гледай. Карай!