Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (38)

34

Западната пустиня

— Няма да го оставя да ме изнасили, Даниел.

Двата часа почти изтичаха. Бяха най-гадните два часа в живота й — бавно китайско мъчение, докато минутите до срещата й с Дравич се изнизваха неумолимо.

Имаше чувството, че се намира в река, че течението я влачи към водопад и че не може да направи нищо, за да се спаси.

Сега разбираше как се чувстват осъдените на смърт с наближаването на екзекуцията.

— Няма да го оставя да ме изнасили — повтори и стана. Беше прекалено изнервена, за да седи. — Предпочитам да умра.

Даниел не каза нищо, само продължи да се взира в нея на светлината на лампата. Искаше да говори, но не намираше нужните думи. Пазачът гледаше и двамата с празен поглед. Тя започна да крачи из палатката. Стомахът й се беше стегнал, повръщаше й се от безпомощност. Поглеждаше си часовника през няколко секунди. Беше захладняло и тя трепереше.

— Не е сигурно, че ще те изнасили — опита се да я успокои по някакъв начин Даниел.

— Така ли? — процеди тя. — Може би просто иска да си говорим за археология?

Гласът й преливаше от ярост, горчивина и сарказъм. Даниел наведе глава.

— Извинявай — каза тя след малко. — Просто ужасно ме е страх.

Той се изправи и я прегърна. Тя се сгуши в него отчаяно като дете и сълзите опариха очите й.

— Няма — прошепна той. — Всичко ще се оправи.

— Няма да се оправи, Даниел. Никога няма да се оправи, ако направи това с мен. Няма да го понеса. Ще се чувствам омърсена до края на живота си.

Той се канеше дай каже, че това не е от голямо значение, понеже така или иначе и двамата скоро ще са мъртви, но спря. Вместо това погали косата й и я притисна по-близо до себе си. Тя трепереше неудържимо.

Останаха така, докато не чуха приближаващите се стъпки. Покривалото се отметна и някой каза нещо на пазача. Той се изправи и махна на Тара да излиза.

Даниел я закри с тяло. Пазачът се приближи и протегна ръка. Даниел я плесна и сви юмруци, готов за бой. Пазачът извика и в палатката влязоха други двама. Даниел се нахвърли върху единия, но мъжът парира удара му, вдигна автомата си, събори Даниел на пода с приклада, застана над него и заби дулото в гърдите му. Спътникът му сграбчи ръката на Тара и я задърпа към изхода.

— Извинявай — изстена Даниел. — Извинявай!

— Обичам те. — Гласът й трепереше. — Винаги съм те обичала. Винаги.

Изведоха я и я повлякоха през лагера. Двамата пазачи я държаха за ръцете, а третият я подбутваше с автомата си. Тя се съпротивляваше отчаяно, дърпаше се и риташе, но нямаше никаква полза, държаха я здраво. Отпред пирамидалната скала се извисяваше огромна и безмълвна на фона на небето, осветявана от лампите отдолу.

Стигнаха до друга палатка, по-голяма от тази, в която ги бяха държали с Даниел. Единият пазач каза нещо и я бутнаха вътре. Покривалото падна зад нея. Звукът беше съвсем слаб, триене на брезент в брезент, но в него имаше нещо окончателно, като затръшване на врата на килия.

— Добър вечер — ухили се Дравич. — Радвам се, че успя да дойдеш.

Седеше на брезентов стол пред една дървена маса на магарета. В едната му ръка имаше изпушена до половина пура, а в другата чаша. На масата до него стоеше преполовена бутилка водка. Бледата страна на лицето му пламтеше в яркочервено, сякаш рожденият му белег беше пропълзял през носа му и бавно оцветяваше и другата му буза. Палатката смърдеше на дим и пот. Тара потръпна от погнуса.

Германецът извика нещо и пазачите пред палатката се отдалечиха.

Нещо за пиене?

Тя поклати глава. Толкова се страхуваше, че гърдите й щяха да се пръснат. Дравич пресуши чашата и си наля друга. Пресуши и нея и засмука пурата си.

— Горкичката Тара. — Той се усмихна. — Обзалагам се, че ти се ще никога да не се беше забърквала във всичко това, нали? И дори да не ти се ще сега, след няколко минути със сигурност ще ти се доще. — Той се изсмя хрипливо.

— Защо ме доведе тук? — Гласът й беше прегракнал.

Той долови ужаса й и се разсмя още по-силно.

— Да не искаш да ти обяснявам като на малоумна?

Отново напълни чашата си, изпразни я на една глътка и адамовата му ябълка подскочи, докато течността минаваше през гърлото му. Тя се огледа диво за нещо, което да използва като оръжие. Видя сакото на Дравич с дръжката на мистрията, която стърчеше от джоба му, и бавно започна да се примъква към нея. Последва ново изригване от смях.

— Давай — каза той. — Опитай се да я вземеш. Искам да я вземеш. Очаквам да я вземеш. Какъв е смисълът, ако няма борба?

Тя се хвърли към сакото, грабна мистрията, отскочи и насочи острието към него.

— Ще те убия! — изсъска. — Ако се приближиш до мен, ще те убия.

Той остави чашата и се изправи с леко залитане. Тя видя издутината на панталона му и гърлото й се сви, сякаш я душаха. Той тръгна към нея, издишвайки облаци дим, които обвиха огромната му глава.

— Ще те убия — повтори тя и замахна.

Изведнъж той се озова точно пред нея. Главата й едва стигаше до гърдите му, ръцете му бяха дебели колкото нейните бедра. Тя отстъпи към стената на палатката, трескаво размахвайки мистрията.

— Махай се!

— Ще те боли — прошепна той. — Ще те боли много.

Тя замахна отново, но той я хвана за китката и я изви. Мистрията падна от ръката й. Тя отстъпи към стената на палатката с отчаяното желание да забие коляно в слабините му, но кракът й не помръдваше. Той се наведе над нея и съдра с един замах ризата й. Тя се извърна, закри с ръце голите си гърди и изкрещя:

— Гадно животно! Мръсно гадно грозно животно!

Тежкият като парен чук удар попадна странично в главата й и я отхвърли в другия край на палатката. Полузамаяна, Тара го видя да се доближава до нея и усети смазващата тежест на тялото му, когато я възседна… Не можеше да диша.

Той извади пурата от устата си и докосна врата й с тлеещия връх. Тя изпищя от жестоката болка и се опита да се измъкне, но Дравич тежеше като скала. Пурата я докосна по горната част на ръката и по едната гърда. Всеки път тя пищеше и всеки път той се смееше доволно. Накрая хвърли пурата и започна да мачка и стиска гърдите й. След това наведе глава, загрухтя като свиня и започна да хапе врата и раменете й. Зъбите му оставяха дълбоки пурпурни вдлъбнатини в бялата й кожа. Тя успя някак да измъкне едната си ръка и с всичка сила да забие палеца си в окото му. Той се отдръпна с крясък.

— Мръсна кучка! Ще ти дам да разбереш!

Удари я три пъти по лицето толкова жестоко, че тя остана без дъх. Усети, че я обръща по корем, и го чу да разкопчава колана си, въпреки че звукът беше странно приглушен. Имаше чувството, че е излязла от тялото си и наблюдава отстрани по-скоро като свидетел на насилието, отколкото като негова жертва. Дравич разкопча панталона си, бръкна под корема й и започна да събува джинсите й.

„Ще ме изнасили — помисли си странно незаинтересовано. — Ще ме изнасили и аз не мога да направя нищо.“

Видя мистрията на пода на три метра от себе си и посегна към нея, макар да знаеше, че не може да я стигне.

„Колко ли ще боли?“

Той сграбчи косата й и изви главата й назад, докато в същото време дърпаше надолу джинсите и бикините й. Тя затвори очи и стисна зъби в очакване на изнасилването.

Не го дочака. Усещаше тежестта на Дравич и юмруците му върху задника си, но той стоеше неподвижно като замръзнал.

— Хайде — каза тя нетърпеливо. — Свършвай.

Той не помръдна. Тя отвори очи и се изви по гръб. Той гледаше към вратата с вдигната глава и се ослушваше. Тя също се ослуша. Отначало долови само неразличима врява. След това, като постепенно настроено радио, звукът се изчисти. Викове. Десетки гласове, които крещяха едновременно. Дравич остана така още миг, след което измърмори, стана и закопча панталона си. Виковете ставаха все по-силни и по-настойчиви, въпреки че Тара не разбираше какво крещят. Дравич взе мистрията, погледна Тара, отметна покривалото и излезе в нощта. Тара остана сама.

Известно време лежа на пода с подпухнало и натежало лице. Изгарянията я боляха жестоко. След това се обърна, по гръб, вдигна джинсите си и със залитане се изправи.

След няколко минути един пазач влезе в палатката. Погледна я и в очите му проблесна извинение, сякаш не одобряваше стореното от Дравич и искаше тя да го знае. След това изви глава и я подкани да излезе.

Дравич не се виждаше никъде. Всъщност целият лагер беше пуст като призрачен град. Пазачът посочи с автомата, си към дюната, на която бяха стояли през деня. Тя се изкачи на върха й и видя, че Даниел вече е там, обграден от двама пазачи.

— Господи, какво ти е направил този мръсник? — Той избута пазачите, втурна се към нея и я прегърна. Ще го убия! Ще го убия това животно!

— Добре съм — каза тя. — Добре съм.

— Той…?

Тя поклати глава.

— Чух, че пищиш. Исках да направя нещо, но тези бяха насочили автоматите си срещу мен. Страшно съжалявам, Тара.

— Вината не е твоя, Даниел.

— Ще го убия! Ще ги убия всичките!

От силата на прегръдката му я болеше и тя го отблъсна.

— Добре съм. Честно. Какво става? Чух викове.

Той се взираше в изгарянията по кожата й с изпълнени с отвращение и вина очи. Накрая измърмори:

— Май са намерили нещо. Дравич е долу в изкопа.

Тя го хвана за ръката и двамата отидоха при ръба на ямата.

От пристигането им следобеда в долината беше изсмукан огромен кръгъл кратер, оголил основата на пирамидалната скала като корен на гигантски зъб. Дравич беше на дъното в профил към тях и копаеше коленичил с мистрията си. Останалите стояха горе и го гледаха с очакване. Студената бяла светлина на прожекторите придаваше на гледката неземен сюрреалистичен вид.

— Какво са намерили? — попита Тара.

— Не знам — отвърна Даниел. — Много сме далеч.

Дравич извика и един от мъжете му хвърли метличка.

Той я взе и започна да разчиства пространството пред коленете си, като от време на време спираше и се взираше напрегнато в земята. След малко остави метлата и продължи да копае с мистрията. Така ги редува, докато не разчисти бавно пясъка пред себе си. Нещо се показа, но Тара не виждаше какво.

Изминаха няколко минути. Оголи се по-голяма част от предмета и тя видя, че е във формата на полукръг, като южната част на колело, Дравич продължи да разчиства около него. Накрая остави инструментите, хвана предмета с две ръце и започна да го тегли. Раменете му се издуха от усилието, но предметът не помръдна и той се принуди да разчисти още с мистрията и метлата. Въпреки това, което току-що й беше сторил, Тара беше погълната от действията му. Даниел се беше навел със стиснати ръце, внезапно забравил гнева си.

Дравич отново остави инструментите и задърпа предмета. Той пак не искаше да излиза. Дравич отметна глава и задърпа с всичка сила. Светът замря за миг, сякаш сцената, която се разиграваше пред Тара, бе по-скоро снимка, отколкото реално събитие. След това много бавно, сантиметър по сантиметър, предметът започна да излиза. Даниел пристъпи напред. Излизаше, въпреки съпротивата на пустинята, която не искаше да пусне съкровището си, нагоре и нагоре, а после земята изведнъж разтвори челюсти и предметът излезе сред облак от пясък и камъчета. Щит, голям, кръгъл, тежък, с издута предница, която блестеше в светлината на прожекторите. Дравич го вдигна над главата си и отвсякъде се чуха ръкопляскания, свиркане и тропане на крака.

— Намерих те, мръснице! — изкрещя Дравич. — Армията на Камбиз! Намерих те!

Остана още миг така с вдигнатия триумфално над главата щит, след което почна да крещи заповеди. Мъжете се спуснаха в изкопа. Щитът беше отнесен и прахосмукачките от помпи запоглъщаха трескаво пясъка.

— Разчиствайте! — ревеше Дравич. Разчиствайте всичко! На работа!

Отначало нямаше нищо, само пясък и пясък, бездънен жълт кладенец, и за известно време изглеждаше, че щитът е бил единична находка, нещо подхвърлено от пустинята, колкото да им се присмее и да ги подмами.

След това бавно започнаха да се появяват очертание след очертание. Отначало просто като безформени хълмчета и възвишения, едва забележими изкривявания по гладкото лице на пустинята. Но колкото повече пясък се изсмукваше, толкова по-отчетливи ставаха формите. Тела, десетки тела, стотици тела, с изсъхнала плът, втвърдена от двете хилядолетия и половина под повърхността, придали им вид не толкова на трупове, колкото на старци. Армия от старци. Невъобразимо древни и въпреки това живи, надигнали се уморено от пясъците, примигващи на яростната светлина, все още стиснали здраво оръжията в скелетоподобните си ръце. По главите им имаше коса и броните обвиваха телата им, но най-невероятни бяха израженията им — ужас и болка и ужас и ярост. Един мъж сякаш крещеше, друг плачеше, трети се смееше безумно с отворена уста, вдигната към небето, и гърло, пълно с пясък.

— Господи — прошепна Тара. — Това е…

— Приказно — каза Даниел, останал без дъх от вълнение.

— Ужасно.

Повечето тела бяха паднали, съборени от чудовищната буря, която ги беше погребала. Но имаше и коленичили, а някои все още стояха изправени, вдигнали ръце, за да предпазят лицата си, погълнати от пясъка толкова бързо, че не бяха имали време да паднат.

С появата на всяко ново тяло множество работници в черни роби се спускаха към него като лешояди, издърпваха бронята и оръжието и ги подаваха нагоре, където ги чакаха сандъци. От време на време някоя ръка или крак се отчупваха.

— Събличайте ги! — викаше Дравич. — Събличайте ги до голо! Искам всичко. Всичко!

Измина един час и разкопките се разпростряха във всички посоки, разкривайки още и още войници. Дравич крачеше напред-назад, лаеше заповеди, оглеждаше предметите и насочваше прахосмукачките. Накрая излезе от ямата и застана пред Тара и Даниел.

— Казах ти, че ще я намеря, Ласаж — извика тържествуващо. — Казах ти!

Даниел не отвърна нищо. Очите му горяха от ненавист. И, така й се стори на Тара, от едва доловима завист.

— Не можех да те убия преди да ти дам възможност поне да я видиш. Не съм чак толкова жесток!

Германецът се изсмя и махна на пазачите да ги отведат в палатката.

— А, госпожице Мъдрей — подвикна след тях, — малкото ни соаре не се отменя, само се отлага. Ще се видим скоро. След цялата тази работа ще искам да си го мушна в нещо топло и стегнато.

 

 

Северен Судан

Момчето го намери на върха на дюната, сам, вперил поглед на изток в нощта. Изкачи се при него.

— Намерили са я, учителю. Армията. Доктор Дравич току-що се обади по радиото.

Мъжът продължи да се взира в пустошта. Дюните блестяха в сребърно на лунната светлина, като море от живак. Накрая отговори с тих глас.

— Това е краят и началото, Мехмет. От днес всичко ще се промени. Понякога това ме плаши.

— Плаши ли ви, учителю?

— Да, Мехмет. Дори аз, воинът на Бога, мога да изпитвам страх. Страх ме е от отговорността, която ми е възложена. Трябва да свърша толкова неща. Понякога ми се ще просто да заспя. Много отдавна не съм спал, Мехмет. От години. Откакто бях дете.

Задуха лек ветрец. На момчето му беше студено.

— Утре минаваме границата. Сутринта. Съобщи на доктор Дравич.

— Да, учителю.

Момчето се обърна и заслиза по дюната. На половината път погледна назад и извика:

Саиф ал-Таар! Ти си ми като баща.

Мъжът продължи да се взира в пустинята.

— И ти си ми като син.

Гласът му беше тих, почти шепот, и думите се разтвориха в нощта, и момчето не ги чу.