Серия
Юсуф Халифа (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Yarm of Cambisys, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

10

Луксор

Халифа нямаше представа, че в Луксор има толкова много работилници за алабастър.

Разбира се, знаеше, че не са малко, но едва когато почна да ги посещава една по една, осъзна мащаба на задачата да открие онази, която му трябваше.

Двамата със Сарийя бяха започнали към края на предишния следобед, веднага след аутопсията, Халифа на западния бряг, Сарийя на източния, обикаляха от магазин на магазин със снимка на татуировката на скарабея и питаха дали някой я познава. Бяха продължили до среднощ и бяха възобновили търсенето в шест сутринта. Вече преваляше пладне и, според неговите собствени сметки, Халифа беше посетил над петдесет работилници без никакъв успех. Вече се чудеше дали Ануар не го е пратил за зелен хайвер.

Спря пред поредния магазин: „Царица Тийе на алабастъра, най-доброто в Луксор“. На витрината бяха нарисувани самолет и камила редом с черния куб на Кааба — знак, че собственикът е ходил на хаджилък до Мека. Няколко работници седяха по турски под един навес и изчукваха статуи от блокове алабастър. Ръцете и лицата им бяха бели от прахта. Халифа им кимна, запали цигара и влезе вътре. От дъното на магазина излезе някакъв мъж и го поздрави с усмивка.

— Полиция — каза Халифа и показа значката си. Усмивката на мъжа изчезна.

— Имаме разрешително.

— Искам да ви задам няколко въпроса. За работниците ви.

— За осигуровките ли става дума?

— Не става дума за осигуровките и не става дума за разрешителното. Търсим един изчезнал човек. — Той извади снимката от джоба си и му я показа. — Познавате ли тази татуировка?

Мъжът пое снимката и се вгледа в нея.

— Е?

— Може би.

— Какво е това „може би“? Познавате ли я, или не?

— Добре, познавам я.

Най-после!

— От вашите работници ли е?

— Беше ми работник, но го уволних преди една седмица. Защо, някакви неприятности ли?

— Може и така да се каже. Мъртъв е.

Мъжът се втренчи в снимката.

— Убили са го — добави Халифа. — Вчера намерихме тялото му в реката.

Възцари се мълчание, след което мъжът му върна снимката и се обърна.

— По-добре елате отзад.

Минаха през една врата със завеса от мъниста и се озоваха в просторното помещение в задната част на магазин. До едната стена имаше легло, телевизор на стойка и маса, на която беше подреден обяд, състоящ се от хляб, лук и бучка сирене. Над леглото висеше кафеникава фотография на старец с брада, фес и джелаба — предшественик на собственика, предположи Халифа — и до нея в рамка копие на първата сура от Корана. От отворената врата се излизаше в двор, където работеха още повече работници. Собственикът на магазина бутна вратата с крак и я затвори.

— Казваше се Абу Наяр — обърна се той към Халифа. — Работи тук близо година. Беше добър занаятчия, но пиеше. Закъсняваше за работа, не можеше да работи като хората. Вечно създаваше проблеми.

— Знаете ли къде е живял?

— В старата Куирна. Нагоре до гробницата на Рекмир.

— Семейство?

— Жена и две деца. Момичета. Държеше се с жената като с псе. Биеше я. Нали разбирате.

Халифа дръпна от цигарата и се загледа в боядисания варовиков бюст в ъгъла, копие на прочутата глава на Нефертити от музея в Берлин. Винаги беше искал да види оригинала и от дете се заглеждаше в копията му по витрините на магазините в Гиза и Кайро. Съмняваше се, че някога ще го види. Пътуването до Берлин му беше също толкова по джоба, колкото и пътешествие с балон над Долината на царете. Халифа се обърна към собственика.

— Знаете ли Абу Наяр да е имал някакви врагове? Някой, който е искал да му отмъсти за нещо?

— Откъде искате да започна? Дължеше пари на всички, караше се с всички и дори се стигаше до бой. Сещам се поне за петдесет души, които биха му пожелали смъртта. Не, сто.

— Някой по-специално? Някакви кръвни вражди?

— Не, не се сещам.

— Занимаваше ли се с незаконна дейност? Наркотици? Антики?

— Откъде да знам?

— Защото наоколо всички знаят всичко за всички останали. Хайде да не се баламосваме.

Мъжът се почеса по брадата и седна тежко на ръба на леглото. Отвън работниците пееха. Един подхващаше някакъв фолклорен напев и останалите му пригласяха в припева.

— Наркотици не — обади се собственикът след продължителна пауза. — Не се занимаваше с наркотици.

— А с антики?

Мъжът сви рамене.

— Антиките — настоя Халифа. — Занимаваше ли се с антики?

— От време на време, сигурно.

— От кое време на кое време?

— Не много. По някой и друг шабти, по някой скарабей. За бога, всички търгуват с антики. Не е кой знае какво.

— Но е незаконно.

— Но е начин за оцеляване.

Халифа загаси цигарата си в един пепелник.

— Нещо ценно? — попита накрая.

Собственикът на магазина сви рамене, наведе се напред и включи телевизора.

— Нищо, което да си струва убийството. — Черно-белият екран показа някаква телевизионна игра. Мъжът се загледа в телевизора. След дълго мълчание въздъхна. — Носеха се слухове.

— Какви слухове?

— Че е открил нещо.

— Какво?

— Един бог знае. Гробница. Нещо голямо. — Мъжът се наведе към телевизора и нагласи звука. — Слухове се носят навсякъде. Всяка седмица някой открива нов Тутанкамон. И откъде да знае човек кое е истина?

— Това истина ли беше?

Собственикът сви рамене.

— Може и да е, може и да не е. Не се бъркам в тия работи. Имам си добър бизнес и друго не ме интересува.

Мъжът замълча и се загледа в телевизионното състезание. Отвън мъжете продължаваха да пеят и ударите на инструментите им отекваха глухо в неподвижния следобеден въздух. Мъжът проговори отново и сега гласът му беше тих, почти като шепот.

— Преди три дни Наяр купил на майка си телевизор и нов хладилник. Това са много пари за човек без работа. Сам си правете заключенията. — Той избухна в смях. — Вижте го тоя — извика и посочи участника, който току-що беше отговорил неправилно. — Ама че идиот!

Смехът му звучеше някак пресилено. Детективът забеляза, че ръцете му треперят.

Историята на страната му винаги беше пленявала Халифа. Помнеше как като дете се качваше на покрива на къщата, за да наблюдава изгрева над пирамидите. Другите деца в селото приемаха монументите за нещо дадено, но Халифа не. Винаги беше намирал в тях нещо магическо, огромни триъгълници, издигащи се в сутрешната омара, врати към други времена и друг свят. Това, че беше израснал край тях, го подтикна да научи повече за миналото.

Беше споделил това си желание с брат си Али, който беше още по-фанатичен в страстта си към историята, която, ако не друго, поне предлагаше бягство от тежкото ежедневие. Всяка нощ Али се прибираше от работа уморен и мръсен и след като се изкъпеше и нахранеше, сядаше в ъгъла на стаята и се потапяше в някоя от археологическите си книги. Колекцията му вдъхваше респект — някои книги беше взел от местното читалище, други сигурно бяха крадени — и малкият Халифа обожаваше да седи до него и Али да му чете на глас на премигващия пламък на свещта.

— Разкажи ми за Разес, Али — молеше се той и потриваше нос в рамото на брат си.

— Рамзес — поправяше го със смях Али. — Ами, имало едно време един велик цар. Казвал се Рамзес Втори и бил най-могъщият човек в целия огромен свят, и имал златна колесница и корона от диаманти.

Какъв късмет, че се бяха родили египтяни, мислеше си тогава Халифа. Коя друга страна по земята притежаваше такова богатство от великолепни детски приказки! Благодаря ти, Аллах, затова, че си позволил да се родя в тази чудна страна!

Двамата провеждаха миниразкопки на платото Гиза, вадеха камъни и парчета от стари глинени съдове и си представяха, че са прочути археолози. Веднъж, малко след смъртта на баща им, бяха открили близо до Сфинкса малка варовикова статуетка, изобразяваща глава на фараон, и Халифа беше онемял от възторг, защото си мислеше, че най-после са открили нещо наистина древно и ценно. Трябваше да минат години, за да разбере, че Али е заровил статуетката там, за да отвлече съзнанието на по-малкия си брат от смъртта на баща им.

Понякога пътуваха на стоп до Сакара, Дашур и Абусир, както и до центъра на Кайро, където се преструваха, че са с някоя група ученици, за да влязат в Музея на антиките. И до ден-днешен помнеше разположението на всички експонати в музея, толкова добре ги беше изучил по време на чуждите ученически екскурзии. По време на едно от посещенията се бяха сприятелили с един възрастен академик, професор ал-Хабиби. Развълнуваният от ентусиазма им професор ги беше развел из музея, беше им показал много експонати и беше поощрил интереса им. След години, когато Халифа спечели стипендия за университета, за специалността „Древна история“, същият професор ал-Хабиби беше станал негов наставник.

Да, обичаше миналото. В него имаше нещо мистично, нещо бляскаво, верига от злато, която се простираше чак до зората на човешката история. Обичаше го заради неговия колорит и заради начина, по който успяваше да придаде блясък и на настоящето.

— Кои са царете от Осемнайсетата династия? — изпитваше го Али.

— Яхмес — започваше бавно да рецитира Халифа. — Аменхотеп Първи, Тутмос Първи и Втори, Хатшепсут, Тутмос Трети, Аменхотеп Втори, Тутмос Четвърти, Аменхотеп Трети, Ехнатон, ъъ… ъъ… ох, винаги го забравям тоя… ъъ ох…

— Шменкара — подсказваше Али.

— Даммит! Точно така! Шменкара. Тутанкамон. Да, и Хоремхеб.

— Учи Юсуф! Учи и пораствай!

Хубави времена.

Отне му известно време да открие къщата на Наяр. Намираше се зад множество други постройки на половината от склона на хълма и до нея имаше редица изкопи, служили навремето за погребения, а сега пълни с разлагащи се боклуци. Пред къщата беше завързана една измършавяла коза — ребрата й стърчаха под кожата като пластини на ксилофон.

Халифа почука на вратата и след малко му отвори една дребна жена с яркозелени очи.

Беше млада, не повече от двайсет и няколко годишна, и някога трябва да беше била хубава. Но подобно на повечето жени фелахи, бременностите и тежкото ежедневие я бяха състарили преждевременно. На лявата й буза имаше синина.

— Извинявайте, че ви безпокоя — каза той любезно и й показа значката. — Аз… — поколеба се в търсене на правилните думи. — Беше го правил много пъти, но така и не беше свикнал. Спомни си как беше реагирала майка му, когато й бяха казали, че баща им е загинал, как беше припаднала, как беше скубала косите си и беше вила като ранено животно. Мразеше мисълта, че причинява подобна болка.

— Какво? — попита жената. — Пак ли се е напил?

— Може ли да вляза?

Тя сви рамене, влезе в къщата и го въведе в голямата стая, където две момиченца играеха на голия бетонен под. Вътре беше хладно и мрачно като в пещера и нямаше никакви други мебели освен един диван до стената и телевизор на масата в ъгъла. Нов телевизор, отбеляза Халифа.

— Е?

— Боя се, че ви нося лоши новини — каза детективът. — Съпругът ви…

— Арестували ли са го?

Халифа прехапа устни.

— Мъртъв е.

Тя просто го зяпа известно време, след което се стовари на дивана и закри лицето си с длани. Той реши, че плаче, и пристъпи към нея, за да я утеши. Но когато приближи, разбра, че приглушените звуци, които се процеждаха между пръстите й, изобщо не са хлипове, а смях.

— Фатма, Имай! — викна тя на двете момичета. — Случило се е нещо чудесно.