Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (36)

32

Луксор, хълмовете на Тива

Имаше едно място, където Халифа обичаше да ходи, когато имаше нужда да размишлява, горе в хълмовете на Тива, под сянката на Куирн, и сега отиде там.

Беше го открил преди години, когато за пръв път дойде в Луксор — една изваяна от природата седалка в скалата с великолепна гледка към Долината на царете отдолу. Можеше да седи тук с часове, сам и на спокойствие, и колкото и объркан, нещастен, отчаян или потиснат да се чувстваше, мислите му винаги се проясняваха и настроението му се повдигаше. Седалката за размисъл, така я наричаше. Нямаше друго място на света, където да се чувства толкова близо до себе си или до Аллах.

Слънцето вече преваляше зенита, когато стигна там. Седна, подпря глава на хладния камък и се загледа в напечените от слънцето хълмове. Щъкащите из долината хора изглеждаха като мравки. Запали цигара.

Срещата с Хасани го беше потресла. Дълбоко. Естествено първата му реакция беше да откаже повишението и да продължи да се занимава със случая. Все пак животът на двама души беше в опасност — всъщност, ако още бяха живи — и не можеше ей така да им обърне гръб. Нито можеше да забрави онова, което бяха направили със Сюлейман, Наяр и Икбар. А в определен смисъл и с брат му Али.

И въпреки това го глождеха съмнения. Не искаше, но го глождеха. В крайна сметка това не беше филм, където щастливият край е гарантиран. Беше реалност и въпреки че се презираше за това, го беше страх.

Това, че беше тръгнал срещу Саиф ал-Таар, беше достатъчно опасно само по себе си. А сега очевидно имаше врагове и в собствените си редици. Един Бог знаеше кои и един Бог знаеше защо, но тези врагове бяха могъщи. Достатъчно могъщи, за да уплашат Хасани, което не беше толкова лесно.

„Няма да мога да те защитя по никакъв начин“ беше казал началникът. И не говореше само за кариерата на Халифа. Имаше предвид и живота му. А най-вероятно и живота на близките му. Беше ли редно да излага на опасност най-любимите си същества? В крайна сметка не дължеше нищо нито на Наяр, нито на Икбар, нито на Сюлейман, нито пък на двамата англичани. Ами на Али? Да, това щеше винаги да го измъчва, но струваше ли си? Може би трябваше да изостави случая. Да приеме повишението, да отиде в Измаилия. Със сигурност щеше да се мрази заради това. Но поне щеше да остане жив. Любимите му хора също. Той хвърли цигарата и вдигна поглед към недодяланите йероглифи, надраскани в скалата до седалката. Имаше три елипсовидни фигури — на Хоремхеб, на Рамзес I и на Сети I.

Под тях имаше кратък надпис, оставен от някой си, подписал се като „Амон, син на Ипу“. Някой от древните работници на гробниците сигурно бе седял на това място преди повече от три хиляди години, беше се наслаждавал на същата гледка като Халифа и беше се вслушвал в същата тишина и може би дори бе изпитвал същите чувства. Халифа докосна надписа.

— Какво да правя? — въздъхна и прокара пръсти по издълбаните йероглифи. — Кое е правилното? Кажи ми, сине на Ипу. Дай ми някакъв знак. Защото аз, по дяволите…

Прекъсна го трополене на камъни. Той се обърна и погледна нагоре. Някакъв мършав дрипльо го гледаше от върха на скалата на няколко метра от него.

Извинявай, извинявай, прости ми, Аллах, милост! — избръщолеви мъжът на арабски и се заудря по главата. — Глупак съм аз, глупак, че сбърках мястото.

Завърза джелабата си на възел около кръста, преметна съсухрените си крака през ръба на скалата и заслиза по напуканата канара.

— Ти говориш с призраци! — продължи да бръщолеви, след като слезе. — И аз говоря с призраци. Хълмовете са пълни с призраци! Хиляди призраци. Милиони призраци. Някои са добри, някои са лоши. Познавам ги. Навсякъде са. — Той посочи зад главата на Халифа. — Ето един. Ето и още един. И там, и там, и там. Здравейте, призраци! — Той размаха ръка. — Те ме познават. Те са гладни. Като мене. Всички сме гладни. Много гладни. — Той порови из гънките на робата си и извади омачкана хартиена кесия. — Искаш ли скарабей? Най-добро качество.

Халифа поклати глава.

— Не днес, приятелю.

— Виж, виж, най-доброто, няма по-добро в Египет. Само погледни. Моля те.

— Не днес — повтори Халифа.

Мъжът се огледа, приближи се още малко и снижи глас.

— Харесваш ли антики? Аз имам антики. Много добри.

— Аз съм полицай — каза Халифа. — Внимавай какво говориш.

Усмивката на мъжа помръкна.

— Фалшиви антики — побърза да каже. — Не са истински. Фалшиви. Фалшиви. Сам ги правя. Правя фалшификати. Ха, ха, ха.

Халифа кимна, извади цигара и я запали. Мъжът го изгледа като куче, чакащо да му подхвърлят нещо. Халифа изведнъж го съжали и му подхвърли цялата кутия „Клеопатра“.

— Вземи ги — каза — и ме остави на мира. Става ли? Искам да остана сам.

Мъжът взе цигарите и каза:

— Благодаря ти. Много си добър. Призраците те харесват. Те ми казаха да ти кажа. Много те харесват. — Той постави ръка зад ухото си, сякаш слушаше. — Казват, ако някога имаш проблеми, да идваш тук, да говориш с тях и то ще ти дадат колкото искаш добри отговори. Призраците ще те пазят. — Той пъхна цигарите в джоба на робата си и стана. — Искаш ли екскурзовод?

— Искам да ме оставиш на мира — каза Халифа.

Мъжът сви рамене, изсекна се в ръкава на джелабата и пое към подножието на скалата, без да обръща внимание на камъните под босите си крака.

— Искаш ли да видиш Долината на царете — извика през рамо. — Хатшепсут, гробници на благородници? Знам всички места наоколо. Много евтино.

— Друг път — извика след него Халифа. — Не днес.

— Ще ти покажа места, дето никой не ги е виждал. Много хубави места.

Халифа поклати глава, обърна се и погледна пустите хълмове. Лудият продължаваше да подскача надолу. Стигна до завоя, където пътеката се скриваше зад скалата, обърна се и извика:

— Ще те заведа на тайни места!

Халифа не му обърна внимание.

— Нова гробница, дето никой не я знае! Много добра.

И изчезна зад скалата. Настъпи тишина, след което изведнъж, сякаш някой го беше ритнал отзад, Халифа скочи.

— Чакай! — изкрещя и гласът му отекна усилен многократно от скалите. — Чакай!

Затича се след мъжа, който го беше чул и току-що беше излязъл иззад скалата.

— Нова гробница, дето никой не я знае — повтори останал без дъх Халифа и се приближи до него. — Каза, че знаеш нова гробница, дето никой не я знаел.

Мъжът плесна с ръце и извика:

— Аз я открих! Много тайна. Призраците ми я показаха. Искаш ли да я видиш?

— Да — отвърна Халифа и пулсът му препусна. — Искам да я видя. Много искам да я видя. Заведи ме.

Тупна мъжа по рамото и двамата поеха нагоре по хълмовете.

Отначало Халифа не беше сигурен, че гробницата на лудия е същата, която е намерил Наяр. Както беше отбелязал ал-Масри, хълмовете бяха пълни със стари шахти. Беше на пълно възможно гидът му да се беше натъкнал на някоя друга, която да няма нищо общо със случая.

Тогава след множество пазарлъци убеди мъжа да му покаже антиките, които беше споменал, и съмненията му се разсеяха. Имаше три шабти, напълно идентични с онези в магазина на Икбар, и един глинен съд за балсам с лицето на бог Бес, също идентичен с онзи от скривалището на Икбар. Беше очевидно, че идваха от едно и също място. Той му върна артефактите и бръкна за цигарите си, но едва с ръка в джоба осъзна, че ги беше дал на лудия.

— Дай ми една цигара, ако обичаш.

— Няма! — отвърна мъжът. — Те са си мои!

Отне им близо час да стигнат до върха на хълма и още половин час да си проправят път надолу до входа на гробницата. Последната част от пътя, когато трябваше да слязат по шестметровата скала над гробницата, беше особено мъчителна за Халифа, който никога не беше обичал височини. Лудият подскачаше надолу безгрижен като планинска коза. На Халифа обаче му трябваха цели пет минути да събере смелост за слизането и когато най-накрая го започна, пристъпваше сантиметър по сантиметър и толкова внимателно, че движенията му изглеждаха като на забавен кадър.

— Аллах, опази ме — мърмореше, притиснал лице в успокояващата твърдост на скалата. — Аллах, имай милост към мен.

— Хайде, хайде, хайде! — Лудият се смееше и подскачаше отдолу. — Ето я гробницата. Какво чакаш, нали искаше да я видиш?

Най-накрая детективът стигна до дъното, пропълзя през входа и седна тежко на пода на коридора.

— Дай една цигара — каза, останал без дъх. — И без да спориш, иначе ще те арестувам за притежание на крадени антики.

Мъжът неохотно извади кутията и Халифа си взе цигара, запали я, затвори очи и вдиша дълбоко. Успокои се едва след няколко дръпвания и отново отвори очи.

Тънък лъч светлина проникваше през отвора на гробницата, напълно достатъчен да освети коридора и тъмния кладенец на погребалната камера в дъното.

— Как я намери? — попита Халифа и се огледа.

— Призраците ми казаха — отвърна лудият. — Седем дни, десет дни. Не много. Казаха ми да дойда тук. Казаха, че има нещо важно. И аз дойдох и ето я, прекрасна гробница, много тайна, много хубава.

Той заподскача към изхода и посочи дупката, през която бяха пропълзели.

— Виж тук! Като дойдох за пръв път тук, имаше стена, голяма стена, покриваше вратата и нищо не се виждаше вътре. Но аз съборих стената и влязох, точно както ми казаха призраците. Много тъмно вътре, много тайно, върви надолу, надолу, надолу. Уплаших се, треперех от страх, но слязох, защото исках да видя, все едно някой ме дърпаше.

Говорът му се забърза. Той тръгна по коридора. Халифа го последва.

— Стая — каза и посочи надолу. — Тъмна, черна, като нощ. Паля кибрит. Много неща вътре. Стотици неща. Прекрасни неща и ужасни неща… Много магия. Дом на призраци.

Вече стояха пред входа на погребалната камера. Очите на Халифа привикнаха към тъмното и той различи смътни цветове и образи на отсрещната стена.

— Съкровища, съкровища, толкова много съкровища — дърдореше мъжът. — Останах цяла нощ. Спах при съкровищата, като цар! Много сънища сънувах, много странни неща имах в главата, все едно летях и даже виждах какво си мислят хората. — Той скочи в камерата. — По-късно казах на моя приятел.

— Какъв приятел? — попита Халифа.

— Понякога идва на хълмовете, като е пиян, говорим и той ми дава цигари. Има картинка. Тук.

Той посочи лявата си китка. На мястото, където Наяр имаше татуировка на скарабей. Детективът започваше да проумява.

— Казах на моя приятел какво са ми показали призраците. Той вика: „Заведи ме!“ И аз го доведох. Той се смя много. Вика: „Ние с теб ще станем много богати! Ще живеем като царе!“ Да съм оставел на него, така каза. Щял да вземе разни неща да ги покаже на специални хора. Щял да ми купи телевизор. Да не съм идвал повече тука, така каза И да не съм казвал нищо. И аз го чаках и чаках, и чаках, ама той не се върна. Тогава една нощ дойдоха други. А аз съм сам. И няма телевизор. И съм гладен. И само призраците са ми приятели. — Той подсмръкна и тръгна из помещението, прокарвайки ръка по стените. Халифа също скочи долу и забеляза, че облицовката на стената вляво от входа е изпочупена. Клекна до купчината строшен гипс и поклати глава, потресен от такъв див вандализъм.

Веригата на събитията вече му беше ясна. Мъжът се беше натъкнал на гробницата. Беше казал на Наяр, Наяр беше изнесъл някакви предмети, вероятно и парчето от стената, която сега лежеше на парчета в краката му. Саиф ал-Таар беше разбрал за това и Наяр е бил убит. Останалото му беше известно.

Халифа се изправи и започна да оглежда гробницата. Очите му бяха привикнали към сумрака и вече виждаше по-голямата част от украсата, въпреки че страничните стени продължаваха да тънат в непрогледни сенки, сякаш закрити от черни завеси. Мъжът седна на пода, впери печален поглед в Халифа и си затананика нещо.

— Ти връщал ли се тук? — попита детективът. — Откакто го намери?

Мъжът поклати глава.

— Но видях. Скрих се при скалите, не вдигах шум, и аз като скала. Идваха нощем, всяка нощ, като чакали. Изнасяха неща от гробницата, една нощ, две нощи, три нощи, всяка нощ все повече неща.

— А нощес?

— Пак дойдоха. След това си тръгнаха. Дойдоха и други.

— Какви други?

— Мъж и жена. Бели. И преди съм ги виждал. Влязоха в гробницата. Изядоха ги.

— Убиха ли ги?

— Кой знае? Не съм ги виждал с призраците. Може да са живи. Може да не са. Мъжа съм го виждал…

— Какво?

Лудият обаче млъкна и започна да чертае фигурки по праха на пода.

Халифа се обърна към стените. Обиколи бавно камерата, осветявайки със запалката си местата, където дневната светлина не достигаше. Прекара доста време пред триптиха, който така беше заинтригувал Даниел, взира се дълго във всяка от трите секции и след това закрачи отново. Надникна в нишата за органите, огледа рисунките на двамата персийци и гърка пред масата с плодовете, Анубис, който теглеше сърцето на покойника, огледа всеки сантиметър от стените. Пламъчето на запалката отслабваше все повече и накрая загасна тъкмо когато той завършваше обиколката си. Помещението потъна в мрак. Халифа прибра запалката в джоба си и излезе на светлото.

— Съвършена е — каза тихо. — Абсолютно съвършена.

Мъжът вдигна поглед към него.

— Имаше пясък — измърмори. — Пясък, хора, армия, всичките потънаха.

— Знам. — Халифа сложи ръка на рамото му. — А сега трябва да разбера къде.

Чикаго Хаус, домът на Археологическата мисия на Чикагския университет, се разполагаше сред три акра пищни градини на Корниш ел-Нил, на половината път между храмовете на Луксор и Карнак. През шестте месеца в годината, когато беше отворена, обширната сграда в стил хасиенда, цялата в задни дворове, алеи, арки и колонади, се превръщаше в дом на безкрайно разнообразна колекция от египтолози, хора на изкуството, студенти и реставратори, някои заети със собствените си проучвания, други работещи на другия бряг на реката в храма на Мединет Хабу, чиито барелефи и надписи Чикагската мисия описваше стъпка по стъпка вече цели седемдесет и пет години.

Когато Халифа пристигна пред входната врата и показа картата си на въоръжената охрана, следобедът преваляше. Пазачите се обадиха в главната сграда и след три минути една млада американка излезе да го посрещне. Той й обясни за какво е дошъл и тя го поведе навътре.

— Професор ал-Захир е голяма душичка — каза момичето, докато вървяха през градините. — Идва всяка година. Обича да чете в библиотеката. Направо е станал част от мебелировката.

— Чух, че не бил много добре.

— От време на време се отнася, но не познавам нито един египтолог, който да не го прави. Много си е добре.

Стигнаха до колонадата пред сградата. Въздухът ухаеше тежко на хибискуси, жасмин и прясно окосена трева. Въпреки близостта си до Корниш мястото беше тихо и се чуваха единствено птиците и дъждовалните машини.

Момичето го поведе през колонадата, а оттам през задната врата и в градината зад къщата.

— Ето го там — каза и посочи човека, седнал в сянката на огромна акация. — В сладка следобедна дрямка, но не се притеснявайте да го събудите. Той обича посетители. Ще пратя да ви донесат чай.

Тя се обърна и влезе в сградата. Халифа се приближи до професора, който спеше в стола си, подпрял брадичка на гърдите си. Беше дребен човечец, плешив и сбръчкан като сушена слива, със старчески петна по ръцете и черепа и огромни прозрачни уши, които пропускаха следобедните слънчеви лъчи. Въпреки жегата беше облечен в дебел костюм от туид. Халифа седна до него и положи ръка върху неговата.

— Професор ал-Захир?

Старецът измърмори нещо, закашля се и бавно отвори първо едното си око, а след това и другото, премигна и се обърна към Халифа. Приличаше малко на костенурка.

— Време за чая ли? — попита с крехък старчески глас.

— Ей сега ще донесат чай.

— Моля?

— Ей сега ще донесат чай — повтори по-високо Халифа.

Ал-Захир вдигна дясната си ръка и си погледна часовника.

— Не е ли малко рано за чай?

— Дойдох да говоря с вас — каза Халифа. — Аз съм приятел на професор Мохамед ал-Хабиби.

— Хабиби! — изръмжа старецът. — Хабиби ме смята за изкуфял! И е прав! — Той се захили и протегна треперещата си ръка. — А вие сте?

— Юсуф Халифа. Навремето учех при професор Хабиби. Полицай съм.

Старецът кимна и се намести в стола си. Халифа забеляза, че лявата му ръка лежи неподвижна в скута му като нещо мъртво. Ал-Захир проследи погледа му.

— Ударът — обясни.

— Извинявайте, не исках да…

Професорът махна със здравата си ръка.

— И по-лоши неща стават в този живот. Като например да учиш при този дръвник Хабиби! — Той се ухили отново и лицето му се превърна в голяма беззъба усмивка. — Как е старият пес?

— Добре е. Изпраща ви много поздрави.

— Съмнявам се.

Някакъв мъж дойде с две чаши чай и ги подреди на малка масичка между двата стола. Ал-Захир не можа да стигне своята и затова Халифа му я подаде. Той сръбна шумно. Някъде наблизо се чуваха ритмични удари на топка за тенис.

— Как казахте, че се казвате?

— Юсуф. Юсуф Халифа. Исках да ви питам за армията на Камбиз.

Поредното шумно сърбане.

— Армията на Камбиз, а?

— Професор Хабиби твърди, че никой не знае за нея повече от вас.

— Е, определено знам повече от него, но това не означава кой знае какво.

Той довърши чая си и махна на Халифа, който остави чашата на масичката. Една оса закръжи над нея. Мълчаха дълго и по едно време брадичката на ал-Захир започна да клюма към гърдите му, сякаш беше направена от восък и се топеше в следобедната жега. Изглеждаше, че ще заспи, но той изведнъж кихна и изправи глава.

— Значи армията на Камбиз — изръмжа той, извади носна кърпа от джоба си и се изсекна шумно. — Какво искате да знаете?

Халифа извади цигарите, които си беше купил по пътя за западния бряг, и запали една.

— Всъщност всичко, което можете да ми кажете. Изгубила се е във Великото пясъчно море, нали така?

Ал-Захир кимна.

— Нещо по-конкретно?

— Според Херодот е изчезнала на половината път между някакво място, наречено Оасис, или Островът на блажените, и земята на амонийците. — Той кихна отново и зарови нос в кърпичката. — Доколкото знаем, Оасис е сегашната ал-Кхарга — продължи с приглушен глас изпод носната кърпа, — макар някои да твърдят, че всъщност става дума за ал-Фарафра. Честно казано, никой не знае. Земята на амонийците е Сива. Някъде между двете. Така казва Херодот.

— Той единственият източник ли е?

— Да, за жалост. Някои смятат, че си е измислил цялата история.

Той довърши издухването на носа си и плъзна ръка към джоба на сакото в опит да пъхне кърпата вътре. На няколко пъти обаче не успя и накрая се отказа и я напъха в ръкава на неподвижната си лява ръка. По чакъла зад гърбовете им изхрущяха стъпките на двамата тенисисти — бяха приключили играта и се прибираха.

— Абсурдна игра е това тенисът — измърмори ал-Захир. — Да прехвърляш някаква топка над мрежа. Безсмислена история. Само англичаните могат да измислят такова нещо.

И поклати неодобрително сбръчканата си глава. Настъпи продължително мълчание.

— Не бих имал нищо против една цигара — каза накрая.

— Извинявайте. Трябваше да ви предложа.

Халифа му подаде една и му я запали. Старецът дръпна дълбоко.

— Лош навик, но приятен. След удара докторите ми забраниха да пуша, но съм сигурен, че една няма да ми навреди кой знае колко.

Той попуши известно време в мълчание, хванал цигарата в края на филтъра, със съсредоточено изражение. Почти я беше допушил, когато заговори отново.

— Вероятно са били погребани от хамсина. Пустинният вятър. Жесток е, като задуха, особено през пролетта. Много жесток. — Той пропъди една муха. — Армията я търсят почти от момента, когато е изчезнала, нали разбирате. Самият Камбиз изпраща експедиция да я намери. След това и Александър Велики. И римляните. Придобила е някаква мистична притегателна сила. Като Елдорадо.

— Вие търсили ли сте я?

Старецът изръмжа.

— На колко години ви изглеждам?

Халифа сви сконфузено рамене.

— Е, хайде де, на колко?

— Седемдесет?

— Ласкаете ме. На осемдесет и три съм. И четирийсет и шест от тези осемдесет и три години съм прекарал в Западната пустиня да търся проклетата армия. И за тези четирийсет и шест години знаете ли какво намерих?

Халифа не каза нищо.

— Пясък, това намерих. Хиляди и хиляди тонове пясък. Намерил съм повече пясък от всеки друг археолог в историята. Станах експерт по пясъка.

Той се изсмя весело, наведе се, допуши цигарата, загаси фаса в подлакътника на стола, пусна го в празната чаша от чая и каза:

— Не бива да го пускам на земята. Замърсява градината. Красива градина, нали?

Халифа се съгласи.

— Тя е основната причина да се заселя тук. Библиотеката е разкошна, разбира се, но най-много обичам градината. Толкова е спокойна. Надявам се да умра тук.

— Сигурен съм, че…

— Млади човече, спестете ми баналните фрази. Аз съм стар и болен, и когато си отида, се надявам това да стане в този стол под сянката на тази прекрасна акация.

Той се разкашля. Мъжът, който им беше донесъл чая, дойде и махна масичката.

— Значи никога не е била намирана и следа от армията? — попита Халифа. — Никакви признаци къде би могла да бъде?

Ал-Захир май не го слушаше. Триеше ръката си в подлакътника на стола и си мърмореше нещо.

— Професоре?

— Ъ?

— Никога ли не е била откривана никаква следа от армията?

— О, непрекъснато се появяват разни хора, които твърдят, че знаят къде е. — Той изсумтя. — Тази година още една експедиция твърдеше, че я е намерила. Но това са глупости. Откачени теории. Като ги притисне човек за доказателства, се оказва, че нямат. — Той бръкна с пръст в ухото си и го завъртя. — Въпреки че имаше един американец…

— Какъв американец?

Свестен човек. Млад. Падаше си малко отшелник. Но си разбираше от работата. — Той продължи да човърка в ухото си. — Работеше сам. В пустинята. Имаше си теория за някаква пирамида.

Халифа наостри уши.

— Пирамида ли?

— Не пирамида като пирамида. Голяма скала във формата на пирамида, така казваше. Намерил надписи по нея. Беше убеден, че са ги оставили войниците от армията. Обади ми се. От Сива. Каза, че е открил следи. И че ми праща снимки. Но те така и не пристигнаха. След няколко месеца го намериха в джипа му. Изгорял. Трагедия. Джон. Така се казваше. Джон Кейди. Свестен човек. Ама малко отшелник.

— Старецът извади пръста от ухото си и го загледа.

— Можете ли да си спомните къде е копал? — попита Халифа.

Ал-Захир сви рамене.

— Някъде в пустинята. — Въздъхна. Явно се беше уморил.

— Но тя е огромна. Самият аз съм прекарал там достатъчно време. Близо до пирамида. Така каза. Свестен младеж. В един момент наистина си помислих, че може да е намерил нещо. Но катастрофира. Тъжна работа. Никога няма да я намерят, да ви кажа. Армията. Никога. Примамка за наивници. Заблуда. Кейди. Така се казваше.

Гласът му постепенно притихваше и накрая затихна съвсем. Халифа го погледна. Старецът се беше свлякъл в стола си и кожата около врата и челюстта му се беше нагънала толкова, че лицето му приличаше на купчина бръчки. Здравата му ръка висеше отстрани на стола и когато захърка, Халифа го погледа още малко, след което го остави да спи и се запъти към къщата.

Библиотеката на Чикаго Хаус беше най-богатата египтоложка библиотека извън Кайро и заемаше две прохладни белосани стаи на приземния етаж на сградата, с високи тавани, метални полици и натрапчив аромат на паркетин и стара хартия. Халифа показа картата си на библиотекаря и обясни причината за посещението си.

Библиотекарят — млад американец с кръгли очила и гъста брада — потри замислено брадичката си.

— Ами, мисля, че определено разполагаме с книги, които могат да са ви от помощ. Четете ли немски?

Халифа поклати глава.

— Срамота. „Drei Monate in der Libyschen Wuste“ на Ролфс е много добра. Вероятно най-добрата книга за Западната пустиня, въпреки че е на сто години. Но имаме и някои неща на арабски и английски. И освен това имаме няколко много добри карти и въздушни снимки. Ще видя какво мога да намеря.

Той изчезна в задното помещение и остави Халифа до един рафт, пълен с томове от зората на египтологията. „Изследвания на Египет и Нубия“ на Белцони, „Монументите на Египет и Нубия“ от Роселини и дванадесетте тома „Denkmaler aus Aegypten und Aethiopien“ на Лепсиус. Халифа прокара пръст по гърбовете им, извади „Древни египетски рисунки“ на Давие и я разгърна внимателно. След двайсет минути, когато библиотекарят се върна и го потупа леко по рамото, още я гледаше.

— Оставих ви няколко книги в читалнята. Не е всичко по темата, но като начало ще ви стигне. Ако ви потрябва нещо, викнете ме. Или може би ми пошепнете, нали сме в библиотека.

Изкиска се на шегата си и се върна зад бюрото. Халифа остави томчето на Давие и влезе в другото помещение, чиито стени бяха също покрити с рафтове, а по средата имаше маси. На най-отдалечената, точно до прозореца с изглед към градината, бяха струпани две високи купчини книги. Той седна, взе най-горния том от по-близката купчина и започна да чете.

Отне му три часа да намери каквото търсеше. Накрая стигна до едно тънко книжле, озаглавено „Пътешествие през Великото море на дюните“, написано през 1902 от някакъв английски изследовател, капитан Джон дьо Вилие.

Дьо Вилие беше минал по обратния маршрут на земемерската експедиция на Ролфс от 1874, тръгвайки от Сива с местни гидове и керван от петнайсет камили, и беше поел през пустинята към оазиса Дакхла на 600 километра на югоизток. Двайсет дни по-късно болестите и недостатъчните запаси го бяха принудили да се отклони към ал-Фарафра, където експедицията се беше разпаднала. Но онова, което заинтригува Халифа, не беше начинът, по който експедицията беше приключила, а нещо случило се на осмия ден след потеглянето й.

На сутринта на осмия ден Абу, момчето, за което вече говорих, посочи една невероятна гледка далеч през дюните, нещо на изток от маршрута ни.

Първото ми впечатление беше, че това е пирамида, и беше точно това, затова си помислих, че може да е мираж или оптическа измама…

Халифа спря, отиде при библиотекаря и помоли за английско-арабски речник. Мъжът му посочи един, извади го от рафта и Халифа се върна в читалнята и продължи да чете, като проверяваше някои думи.

Определено не ми изглеждаше възможно това да е естествено природно образувание, както заради извънредно точната му форма, така и заради нещо още по-показателно — липсата на други подобни образувания в близост.

Но когато се приближихме, бях принуден да преосмисля това си първоначално впечатление. Беше ясно, че е пирамида, съвсем истинска и изцяло природно творение. Как беше възникнала и кога, не мога да кажа, тъй като за жалост опитът ми не се простира в областта на науката геология. Мога само да докладвам, че беше невероятно допълнение към пейзажа, изникнала от дюните като връх на копие или, може би едно по-подходящо сравнение, като връх на тризъбец като този на Посейдон (все пак се намираме в средата на Морето от пясък!).

Някаква шега, реши Халифа.

Отне ни по-голямата част от деня да стигнем до този фантастичен обект и това наложи значително отклонение от маршрута ни. Някои от хората бяха против да отиваме там, тъй като вярваха, че скалата е зла прокоба и предвестник на беда, очарователни суеверия, към които съзнанието на египетските араби явно е предразположено (както лорд Громър съвсем правилно отбелязва, в много отношения те не са нищо повече от една нация от деца).

Халифа поклати глава наполовина развеселен, наполовина раздразнен. Гадни арогантни англичани.

Нададох ухо за тревогите на хората и направих всичко възможно, за да ги успокоя, съгласявайки се, че огромните скали могат наистина да са много страшни, но само за хората с детска или женска нагласа, поне според мен, а не за такива закоравели мъже като тях. Това, изглежда, оказа желания ефект и въпреки някои невъзпитани мърморения, продължихме напред, достигайки целта си в късния следобед, след което разположихме там лагера си.

Това е, и съм сигурен, че ще съгласите с мен, най-многото, което мога да кажа за една скала, пък била тя и толкова интересна като тази, и освен това вярвам, че й посветих достатъчно място в предишните няколко абзаца. Бих привлякъл обаче вниманието върху един отделен аспект на формацията, а именно белезите, които открихме в близост до основата на южната страна, които при по-обстоен оглед се оказаха груби йероглифи.

Познанията ми по древно египетски са също толкова ограничени, както по геология. Но знам достатъчно, за да се досетя, че знаците означаваха име: „Нет-небу“.

Ранен пътешественик, без съмнение, минал оттук няколко хилядолетия преди нас самите.

Късно същата вечер, докато Азаб готвеше вечерята, вдигнах наздравица — за жалост с чай, а не с вино — за безстрашния Нет-небу, пожелах му добро здраве със задна дата и искрено се надявах да е стигнал целта си. Мъжете също вдигнаха чаши, повтаряйки тържествено думите ми, без, подозирам, да имат и най-малка представа какво означаваха. Това обаче, изглежда, повдигна духа им, и всички спаха спокойно.

Халифа прочете описанието два пъти, за да е сигурен, че го е разбрал както трябва, записа си странния надпис и обърна на индекса в края на книгата. Тук имаше извадки от дневника на Вилие с подробности за разстоянията, които експедицията беше изминавала всеки ден, както и показанията на компаса им. Като ги пренесе върху най-обикновена карта на Западен Египет, той успя донякъде да се ориентира за местоположението на пирамидалната скала. Помоли библиотекаря за карти с по-малък мащаб и се зае да определи координатите съвсем точно.

Това му отне повече време, отколкото предполагаше. Намери дори една карта в мащаб 1:1500 000, но не намери скалата и на нея. На една сателитна карта на Морето на дюните имаше нещо, което би могло да е тя, но изображението беше много неясно, а пък една карта в мащаб 1:50 000 на египетското военно разузнаване, на която нямаше как да не е отбелязана, свършваше съвсем малко по на запад от областта, която го интересуваше. Започна да си мисли, че няма да я намери.

Но накрая я откри. На една скица, направена от английски пилот през Втората световна война, едно от нещата, които се съхраняваха в библиотеката повече като исторически сувенири, отколкото като източници на географска информация. Въпреки това скицата представляваше подробно топографско изображение на района между 26 и 30 градуса ширина и дължина и там, приблизително на половината разстояние между Сива и ел-Фарафра, стърчащ сред иначе равния ландшафт, се намираше един малък триъгълник с обозначението „Пирамидална скална формация“. Халифа удари доволно с длан по масата и звукът отекна в читалнята като изстрел.

— Извинявайте — прошепна на библиотекаря, който подаде глава, за да види какво става.

Записа си координатите на скалата, провери ги няколко пъти, за да е сигурен, че ги е записал вярно, зачуди се дали приятелят му Абдул Дебелия все още организира екскурзии в пустинята, след което стана и се протегна. Едва тогава забеляза, че се е стъмнило. Погледна си часовника. Минаваше осем. А беше обещал да се върне в четири за парада на децата.

— Даммит! — измърмори, затвори бележника си и изхвърча навън. Зейнаб нямаше да е доволна.