Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (35)

31

Западната пустиня

Първото, което забеляза Тара, беше жегата, отначало й се струваше, че се издига към повърхността на хладно езеро, но с всеки метър нагоре водата ставаше все по-топла и по-топла, докато накрая не изплува в нещо като бушуващ пожар. Беше сигурна, че ако остане тук, на повърхността, ще изгори жива, и затова се обърна и направи опит да заплува надолу към хладните тъмни дълбини. Но незнайно защо тялото й не искаше да потъва и, колкото и да се опитваше, тя не успя да се потопи на повече от няколко сантиметра. Бори се още известно време да се гмурне, но накрая се отказа, обърна се по гръб и се понесе примирено към пламъците. Очите й примигнаха и се отвориха.

Намираше се в палатка. До нея седеше Даниел и я гледаше. Той посегна и я погали по главата.

„Добре дошли отново,“ каза той.

Главата я болеше и устата й беше суха и подута, сякаш беше направена от хартия. Тя полежа още малко и се опита да се надигне. На два метра от нея, до входа на палатката, седеше мъж с автомат в скута.

— Къде сме? — успя да каже тя.

— В центъра на Западната пустиня — отвърна Даниел. — Във великото пясъчно море. Някъде по средата между Сива и ел-Фарафра.

Беше толкова горещо, че й беше трудно да диша. Въздухът пареше устата и гърлото й, сякаш дишаше лава. През входа на палатката се виждаше само пясък, докъдето й стигаше погледът. Някъде наблизо се чуваха викове и боботене на генератори. Умираше от жажда.

— Колко е часът?

Той си погледна часовника.

— Единайсет.

— Бях в багажник на кола — каза тя и се опита да подреди мислите си. — След това в хеликоптер.

— Не помня как сме стигнали дотук. — Той сви рамене. — Само гробницата.

Той вдигна внимателно ръка и докосна главата си. Засъхналата кръв, която беше видяла по лицето и врата му, беше почистена, освен ако, разбира се, не беше халюцинирала. Тя плъзна ръка по постелката на пода и хвана пръстите му.

— Страшно съжалявам, Даниел. Изобщо не трябваше да те замесвам във всичко това.

— Аз сам се замесих. — Той се усмихна. — Вината не е твоя.

— Трябваше да оставя парчето в Сакара, когато ми каза.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Може би. Но помисли, ако го беше направила, какво забавление щяхме да изпуснем. Разкопките никога не са ми носили такива вълнуващи моменти. — Той прокара пръсти през косата си. — И освен това по този начин ще сме наблизо, когато бъде направено най-великото откритие в историята на археологията. Смятам, че си струва някой и друг удар по главата.

Знаеше, че се опитва да я ободри, и затова се усмихна. Но истината беше, че й се повръщаше, беше я страх и беше отчаяна и освен това знаеше, че въпреки шегите и Даниел се чувства по същия начин. Виждаше го в погледа му и в безжизнено отпуснатите му рамене.

— Ще ни убият, нали?

— Не е задължително. Може като намерят армията…

Тя го погледна в очите.

— Ще ни убият, нали?

Той замълча и след секунда сведе глава.

— Да. Сигурно ще ни убият.

Настъпи мълчание. Даниел се наведе, обхвана краката си с ръце и сложи брадичка върху коленете си. Тара се изправи, за да се разтъпче. Главата й кънтеше. Пазачът продължи да ги наблюдава с безизразна физиономия. Не си даваше труда да насочва автомата към тях и Тара за миг бе обзета от непреодолимото желание да го нападне и да избяга. Но отхвърли тази мисъл веднага. Дори да избягаха от палатката, къде щяха да отидат? Намираха се в средата на пустинята. Осъзна, че пазачът е само за показ. Истинските им похитители бяха пясъкът и жегата. Доплака й се, но очите й бяха прекалено сухи за сълзи.

— Жадна съм — измърмори тя.

Даниел вдигна глава и се обърна към пазача.

— Ех и а аатзанин. Аазин майя.

Пазачът ги изгледа и без да сваля очи от тях, изкрещя нещо на някого отвън. След няколко минути в палатката се появи един мъж с глинен съд в ръце. Подаде го на Тара. Тя го вдигна и пи. Водата беше топла и миришеше на глина, но тя изгълта половината преди да подаде съда на Даниел, който също пи. Над палатката мина хеликоптер и я разтърси.

Утрото се изнизваше. Жегата стана още по-силна и потта по лицето и врата на Тара се изпаряваше още с образуването си. Даниел поспа малко, положил глава в скута й.

Отгоре прелитаха хеликоптери.

След около час пазачът им се смени и им донесоха храна — сурови зеленчуци, сирене и корав безквасен хляб, който едва се преглъщаше. Тя се опита да яде насила, но нямаше апетит. На Даниел също не му се ядеше и повечето храна остана недокосната. Новият пазач беше също толкова мълчалив и безизразен като предшественика си.

Сигурно беше заспала, защото когато се събуди, храната беше изнесена и първият пазач си беше на мястото. Тя се опита да задържи погледа му и да установи някаква връзка. Но той просто я гледаше безизразно и след малко тя се отказа.

— Няма смисъл да се опитваш — каза Даниел. — За тях ние не сме нищо повече от животни. По-лошо. Ние сме куфр. Неверници.

Тя легна отново, с гръб към пазача, и затвори очи. Опита се да мисли за апартамента си, за терариума, за Джени, за кристално ледените следобеди в Брокуел Парк. За всичко, което можеше да я отвлече от настоящето. Но образите не се задържаха. Изникваха в главата й, но се разпадаха веднага щом посегнеше към тях. И зад тях неизменно изплуваше лицето на Дравич с отблъскващия похотлив поглед. Тя се въртя и обръща и накрая седна отново и зарови отчаяно лице в ръцете си.

По някое време, когато слънцето беше в зенита си и въздухът в палатката беше толкова горещ, че вече си мислеше, че няма да го издържи, покривалото на палатката се отметна и се показа една глава. Каза нещо на пазача, който се изправи, насочи автомата към тях и им махна да излязат. Те се спогледаха, станаха, минаха покрай него и излязоха. Очите им се свиха като цепки на яркото слънце. Палатката им беше част от голям лагер, разположен в долината между две дюни, едната стръмна, другата по-полегата. Навсякъде бяха струпани варели с гориво, въжета, бали слама и дървени сандъци. Ниско над главите им премина поредният хеликоптер — носеше мрежа с още сандъци и варели с гориво. Машината се снижи в долината и кацна на едно равно място, където десетина души в черни роби разтовариха сандъците и варелите.

Тара обаче не ги гледаше — онова, което мигновено привлече вниманието й, не беше нито хеликоптерът, нито лагерът, а огромната скала във форма на пирамида, която се издигаше пред нея. Палатките и сандъците й пречеха да я види цялата и виждаше само най-горната й част, но дори тя беше достатъчна, за да й даде представа за невероятния й размер. Имаше нещо заплашително в това образувание насред пустинята, черно и солидно на фона на обграждащите го пясъци, и тя потръпна. Забеляза, че всички избягват да гледат към скалата.

Тръгнаха през лагера — единият пазач вървеше отпред, други двама отзад, — излязоха в северния му край и се изкачиха на едно стръмно пясъчно възвишение, Дравич стоеше там: под един чадър, със сламена шапка на главата.

— Надявам се да сте се наспали — ухили се той, когато ги заведоха при него.

— Еби си майката — изръмжа Даниел.

От възвишението се виждаше като на длан цялата долина, която извиваше леко на север като падина между две приливни вълни от пясък. Огромната скала беше право пред тях и се виждаше цялата, изригваща от подножието на лявата дюна като глава на свредел през мек жълт материал. Под нея хората, размахващи лопати и мотики, изглеждаха като джуджета. В основата й се извиваха пет дълги тръби, заобикаляха дюната и изчезваха зад върха й. Тук боботенето на генераторите се чуваше още по-силно и въздухът трептеше ритмично, сякаш плющяха хиляди крила.

— Помислих, че ще искате да видите какво става — каза Дравич. — В крайна сметка няма вероятност да кажете на някого.

И отново злобният гърлен смях. Тара усети, че я оглежда похотливо. Потрепери от отвращение и отстъпи назад така, че Даниел да остане между тях. Дравич се ухили и се обърна да погледне долината. Извади пура от джоба на ризата си и я пъхна в устата си.

— Намерихме го по-лесно, отколкото мислех — похвали се германецът. — Боях се, че разстоянията от текста в гробницата може да са неточни, което е обичайно за древните текстове, но нашият приятел Димакос е посочил мястото е точност пет километра. Забележително постижение, като се има предвид, че не е разполагал е нашите съвременни технологии. — Той извади запалка, поднесе я към пурата и я разпали бавно е мляскащи звуци. — Още от първи зори огледахме района от въздуха и локализирахме обекта за по-малко от час. След всички усложнения от последните четири дни ни дойде малко като отмора. Очаквах повече драма.

Вдясно два мотоциклета обикаляха подножието на дюната с пищящи двигатели, гумите им оставяха дълбоки следи в пясъка, сякаш разрушаваха склоновете.

Всички мина като но учебник — продължи с широка усмивка да хвали успехите си Дравич. — Даже по-добре от учебник. Докарахме с хеликоптери достатъчно оборудване: гориво за генераторите, сандъци за опаковане, слама, за да предпазим находките. Идва и още, с камили. Вече намерихме няколко надписа на скалата е знаем, че армията е била тук. Остана само — той млъкна и дръпна дълбоко от пурата си — да я намерим. Което очаквам да стане до няколко часа.

— Може да не е толкова лесно, колкото си въобразяваш каза Даниел и го погледна. — Дюните се местят непрекъснато. Един господ знае на какво ниво е било дъното на пустинята преди две хиляди и петстотин години. Армията може да е и на петдесет метра отдолу. И повече. Можеш да копаеш седмици и да не я намериш.

Дравич сви рамене.

— С традиционните методи, сигурно. За щастие разполагаме с доста съвременно оборудване.

Той посочи петте тръби в основата гигантската скала. При отворения край на всяка стояха по двама мъже, които бяха хванали нещо като дръжки, движеха тръбите по пясъка и го всмукваха в огромните пластмасови тръбопроводи.

— Пясъчни прахосмукачки — обясни Дравич. — Много са модерни в Персийския залив. Почистват с тях самолетни писти, затрупани петролопроводи и така нататък. Работят на същия принцип като обикновените прахосмукачки. Пясъкът се всмуква, минава през тръбата и се изхвърля на подходящо разстояние, в случая от другата страна на тази дюна. Казаха ми, че всяка от тях може да изсмуче стотици тонове за час. Затова смятам, че ще намерим армията по-скоро, отколкото си мислиш.

— Ще ви видят — каза Даниел. — Операция от такъв мащаб не може да се пази дълго в тайна.

Дравич се разсмя и описа широка дъга с ръката си.

— Кой ще ни види? Насред пустинята сме, за Бога! Най-близкото поселище е на сто и двайсет километра оттук и отгоре не минават никакви граждански полети. Опитваш се да се хванеш за сламка, Ласаж. — Той издуха облак дим в лицето му и се разсмя още по-силно. — Представям си пред каква дилема си изправен! От една страна, умираш от желание да се проваля. Но в същото време част от теб, като археолог, отчаяно копнее да успея.

— Изобщо не ми пука за скапаната армия — процеди Даниел.

— Лъжеш, Ласаж! Лъжеш с всяка частица от тялото си. Държиш да узнаеш какво има отдолу точно колкото и аз. Двамата е теб сме еднакви.

— Не се ласкай.

— Така е, Ласаж, еднакви сме! И двамата живеем с миналото. Изпитваме непреодолима потребност да копаем. Не ни е достатъчно просто да знаем, че някъде тук в пустинята е погребана една армия. Трябва да я намерим. Да я видим. Да я притежаваме. И двамата не понасяме историята да има тайни от нас. О, аз те разбирам, Ласаж. По-добре, отколкото се разбираш самият ти. Теб те е грижа какво има там отдолу повече, отколкото те е грижа за собствения ти живот. Или за живота на приятелката ти.

— Глупости! — изръмжа Даниел. — Глупости!

— Така ли? — ухили се Дравич. — Не мисля. Даже дай прережа гърлото тук пред очите ти, част от теб пак ще иска да успея. Това е пристрастяване, Ласаж. Невероятно пристрастяване. И двамата страдаме от него.

Даниел го гледаше и за миг на Тара й се стори, че думите на Дравич са го жегнали някъде дълбоко. В очите му се четеше объркване, почти отвращение, сякаш Дравич му беше показал част от него, която предпочиташе да не опознава. Но всичко това изчезна почти веднага и Даниел тръсна презрително глава и пъхна ръце в джобовете си.

— Еби си майката, Дравич.

Гигантът се усмихна.

— Уверявам те, че ако ще еба някого, няма да е майка ми.

Той се наклони леко, погледна Тара и кимна на тримата пазачи. Те вдигнаха автоматите си и ги подкараха надолу към лагера.

— И не се опитвайте да избягате — подвикна Дравич след тях. — Ако не умрете от жега, сто процента ще се натъкнете на плаващи пясъци. Навсякъде са. Всъщност може би точно така ще се отърва и от двама ви. Много по-забавно е от куршум в главата.

Той се изхили и се обърна с лице към разкопките. Отдолу работниците подхванаха някаква песен.