Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (28)

24

Луксор

Стигнаха средата на пътя до Луксор следобед, след като бяха пътували почти двайсет часа.

Можеха да изминат целия път за една трета от това време, но Даниел беше настоял да избегнат пътуването през Среден Египет.

— На юг от Бени Суеф гъмжи от фундаменталисти — обясни той. — Не можеш и да се изплюеш, без Саиф ал-Таар да разбере. Освен това има полицейски постове на всяко разклонение. Чужденците пътуват в този район само с придружител. Ще ни хванат преди да сме изминали и десет километра.

Затова вместо да поемат право на юг по магистралата за Луксор покрай Нил, тръгнаха на изток към ал-Васта в пустинята.

— Ще отидем до Червено море — каза той, докато чертаеше маршрута на картата, — а след това ще следваме брега на юг до ал-Куизеир. След това отново ще влезем навътре и ще стигнем до Нил тук, в Кус, малко по на север от Луксор. Така ще избегнем магистралата.

— Струва ми се доста обиколно.

— Да — съгласи се той. — Но си има предимства. Като например да стигнем до Луксор живи.

Учудващо, като се имаха предвид обстоятелствата, но пътешествието се оказа много приятно за Тара. По пътя на изток нямаше много движение и Даниел вдигаше до сто и четиридесет километра в час. После слънцето залезе зад тях, падна мрак и те останаха сами насред пустинята. Въздухът беше чист и леденостуден, над главите им трепкаха милион звезди.

— Прекрасно е — извика тя, докато се носеха през пустошта. — Никога не съм виждала толкова много звезди.

Даниел забави малко.

— Египтяните вярвали, че звездите са деца на богинята на нощта Нут. Тя ги раждала всяка нощ и ги поглъщала на сутринта. Освен това вярвали, че са душите на мъртвите, очакващи в мрака завръщането на бога на слънцето Ра.

Тя го хвана по-здраво през кръста, наслаждавайки се на топлината и твърдостта на тялото му. Изведнъж всичко, което се беше случило през последните два дни, й се стори съвсем далечно.

Спряха да пренощуват в едно рибарско селце на брега и намериха в местното кафене стая с две легла и изглед към морето.

Даниел заспа почти моментално. Тара дълго остана будна — слушаше плискането на вълните и гледаше на лунната светлина лицето на Даниел, загоряло и силно, със смръщени вежди, сякаш мислите му го тревожеха. Той заговори насън и тя не можа да се сдържи и се наведе, за да го чуе. Изричаше някакво име. Женско име. Мери. И отново и отново. Мери. Стомахът й се сви и тя се отдръпна и се загледа през прозореца необяснимо натъжена.

На сутринта не каза нищо за това и след като закусиха набързо, на разсъмване продължиха на юг към Хургада, Порт Сафага и ел-Хамаравейн, докато не стигнаха до ал-Куизеир и не поеха отново на запад. Вятърът биеше в лицата им, каменистата пустиня се изнизваше от двете им страни.

Пристигнаха в Кус в два и в западен Луксор след още половин час. Докато сградите и колите ги заобикаляха все по-нагъсто и улиците се изпълваха с хора, Тара се снишаваше все повече зад гърба на Даниел, сякаш я налягаше огромна тежест. Въздъхна дълбоко. Дробовете й отчаяно молеха за цигара.

— Сега какво? — попита тя, когато спряха пред някакъв малък сервиз на „Мобил“ в покрайнините на града.

— Отиваме при Омар.

— Кой е Омар?

— Стар приятел. Омар Абд ел-Фарук. Беше ми райе в долината. Преди сто години предците му са били най-известните грабители на гробници в Египет. Сега работят за археологическите експедиции и държат магазини за сувенири. Тук не става почти нищо, което те да не знаят.

Собственикът дойде и започна да пълни резервоара.

И какво ще стане, ако той не може да ни помогне? — попита Тара. — Какво ще стане, ако не намерим нищо?

Даниел стисна ръката й.

Всичко ще се оправи. Вярвай ми.

Но не звучеше никак убедително.

Омар живееше в голяма тухлена къща точно на гърба на развалините, представлявали някога великия палат на Малкута. Когато пристигнаха, работеше в градината — късаше палмови листа и ги трупаше в ъгъла, където едно престаряло магаре летаргично дъвчеше изгорелите им от слънцето краища. Като ги видя, възкликна радостно и побърза да ги посрещне.

— Я Доктора! — извика. — Откога не съм те виждал! Заповядайте!

Двамата мъже се прегърнаха и се целунаха по два пъти и по двете бузи. Даниел представи Тара и обясни коя е.

— Слушал съм за баща ви — каза Омар. — Много съжалявам. Мир на душата му.

— Благодаря ви.

Той подвикна нещо към къщата и ги заведе до масата в сянката на едно бананово дърво.

— Много години съм копал с доктор Даниел — каза, след като седнаха. — Работил съм и с други археолози, но доктор Даниел е най-добрият. Никой не знае повече от него за Долината на царете.

— Омар казва същото на всички, с които работи — усмихна се Даниел.

— Вярно е. — Египтянинът намигна. — Но съм искрен само като го казвам за доктор Даниел.

От къщата се появи едно хубавко момиче с три бутилки кока-кола и ги остави на масата. Погледна Даниел, изчерви се и побърза да се скрие обратно.

— Голямата ми дъщеря — гордо обясни Омар. — Вече има две предложения за женитба. Местни момчета от добри семейства. Но тя си мисли само за един мъж.

Кимна към Даниел и се засмя.

— Пий си шибаната кола, Омар.

Поговориха още малко за разни работи: за децата на Омар, за пътуването им от Кайро, за други експедиции, които в момента работеха в района. Хубавото момиче се появи с тенджера супа от леща и, след като я изядоха, и с поднос печено пиле, ориз и задушена молочия. След това дойде жената на Омар с шиша и я остави между двамата мъже. Прие благодарностите им за обяда, събра чиниите и след като хвърли един любопитен поглед през рамо към Тара, изчезна в къщата.

— Е? — попита Омар и издиша дим през носа си. — Струва ми се, че за посещението ти има причина, доктор Даниел? Не е само от приятелски чувства.

Даниел се усмихна.

— Нищо не остава скрито от един ел-Фарук.

— Семейството ми работи с английски археолози повече от сто години. — Омар се разсмя и намигна на Тара. — Прапрадядо ми е работил с Питри. Прадядо ми с Картър. Братът на дядо ми с Пендълбъри в Амарна. Ясни са ни като на длан. — Той подаде лулата на Даниел. — Така че говори, приятелю. Ако мога да ти помогна с нещо, ще го направя. Ти си част от семейството ми.

Настъпи мълчание. След това Даниел се обърна към Тара.

— Покажи му го.

Тя се поколеба, но после се наведе, извади картонената кутия от чантата си и я подаде на Омар. Той вдигна капака, взе изрисуваното парче и започна да го оглежда.

— Мисля, че е дошло някъде оттук — каза Даниел. — Най-вероятно от някоя гробница. Да си го виждал преди? Знаеш ли нещо?

Омар не отговори — само продължи да обръща парчето, изучаваше го отпред и отзад. Накрая го върна в кутията, затвори капака и попита:

— Откъде го взе?

— Баща ми го е купил за мен — отговори Тара, замълча и добави: — Саиф ал-Таар го иска. Освен това и британското посолство.

Усети, че Даниел помръдна нервно до нея, и разбра, че не е искал да споменава това. Омар само кимна, взе лулата и запуфка бавно през месинговия мундщук.

— Затова ли сте изминали толкова много път чак от Кайро?

— Да — призна Даниел. — Решихме, че е по-добре да не минаваме през Среден Египет. Знаеш нещо, нали?

Египтянинът издиша гъст облак дим и помълча преди да отговори.

— Вчера сутринта ме извикаха на разпит в полицията. Което не е нещо необичайно. Всеки път като стане престъпление, свързано с антики, първата работа на полицията е да привика някой ел-Фарук. Непрекъснато им повтаряме, че вече не се занимаваме с такива неща, от сто години не се занимаваме, ама кой ти чува. Продължават да ни тормозят.

— Този път обаче не бяха обичайните тъпи въпроси — продължи той. — Беше убийство. Местен човек. Детективът мислеше, че може да е открил нова гробница. Искаше да разбере дали знам нещо.

Замълча и се наведе да раздуха жарта на шиша.

— Естествено, не им казах нищо. Те са кучета и предпочитам да умра, отколкото да им помагам. Но истината е, че чух някои работи. За някаква нова гробница в хълмовете. Не знам къде точно, но е нещо голямо. Нещо, за което се говори, че Саиф ал-Таар много държи да притежава.

— И ти смяташ, че това е част от него, така ли? — попита Даниел.

Омар сви рамене.

— Може би да, може би не. Не знам. Но мога да ти кажа, че и двамата сте в голяма опасност. Не е никак здравословно да се противопоставя човек на Меча на отмъщението.

Погледът му се местеше от единия на другия. Магарето беше престанало да се занимава с палмовите листа и сега душеше отвора на глинената пещ за хляб в ъгъла на къщата. Настъпи продължително мълчание.

— Трябва да разбера откъде е дошло това парче — каза Даниел. — Трябва да разберем защо е толкова важно. Помогни ни, Омар. Моля те.

Египтянинът мълча дълго време и само пуши. След това бавно се изправи и тръгна към къщата. В първия момент Тара си помисли, че ги изоставя. Но той се обърна на вратата.

— Разбира се, че ще ти помогна, доктор Даниел. Ти си ми приятел, а когато приятел моли за помощ, Абд ел-Фарук не го изоставя. Ще проуча нещата. Междувременно двамата сте мои гости.

После протегна ръка и ги покани да влязат.