Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (24)

20

Луксор

— Убийствата са свързани — настояваше Халифа. — Сигурен съм.

Седеше в един голям и педантично подреден кабинет на първия етаж в луксорското полицейско управление. Срещу него, изтегнат в екстравагантен черен кожен директорски стол, седеше главен инспектор Абдул ибн-Хасани, неговият началник, Самият Халифа седеше на нисък дървен стол, аранжировка предназначена да подчертае превъзхождащата позиция на Хасани в полицейската йерархия. Началникът рядко пропускаше възможността да покаже на хората си кой командва тук.

— Добре, разкажи ми още веднъж — въздъхна Хасани. — И този път по-бавно.

Хасани беше едър мъж с широки рамене на борец и ниско подстригана коса. Приличаше малко на президента Хосни Мубарак, чийто портрет висеше на стената зад него.

Двамата с Халифа открай време изпитваха неприязън един към друг. Халифа не харесваше манията на началника си да върши всичко по учебник; Хасани хранеше недоверие към университетското образование на Халифа, към готовността му да се осланя на интуицията си вместо на голите факти и към преклонението му пред древността. Началникът беше прагматик. Нямаше време за неща, случили се преди хиляди години. Интересуваше се от същността на престъпления тук и сега. А това ставаше с упорита работа, вникване в подробностите и уважение към висшестоящите, не с бълнувания за хора с непроизносими имена, умрели преди три хилядолетия. Историята беше развлечение, глезотия. И Халифа беше, според неговото лично мнение, една отвлечена и разглезена личност. Именно затова спираше повишението му. Този мъж не притежаваше необходимите качества. Трябвало бе да стане библиотекар, а не полицай.

— Според статията във вестника — говореше Халифа — този Икбар е бил намерен в магазина си с накълцано лице и тяло.

— Какъв вестник?

— „Ал-Ахрам“.

Хасани изсумтя и му махна да продължи.

— Същите рани, каквито открихме при Наяр. Наяр се е занимавал с антики. Икбар също. Или поне е притежавал антикварен магазин, което е същото. Двама мъже, и двамата в един и същ бизнес, убити по един и същ начин в разстояние от един ден. Едва ли е съвпадение. Особено ако вземем билета за влака на Наяр. Бил е в Кайро в деня преди Икбар да бъде убит. Трябва да има връзка.

— Имаме ли някакви твърди доказателства? Не ща предположения. Искам факти.

— Не съм видял доклада на патолога от Кайро, но…

— Значи може да се окаже, че не са убити по един и същ начин. Знаеш, че вестниците обичат да преувеличават. Особено парцали като „Ал-Ахрам“.

— Не съм видял доклада на патолога — повтори Халифа, — но знам, че ще се окажат убити но един и същ начин. Случаите са свързани, сигурен съм.

— Отивай тогава — въздъхна уморено Хасани. — Каква теория имаш?

— Смятам, че Наяр е открил гробница…

— Знаех си, че някъде ще е замесена и гробница!

— Или някой друг е открил гробница и Наяр е откраднал антики от нея. И в двата случая става въпрос за нещо голямо. Отишъл е в Кайро. Продал е някои неща на Икбар. Взел е пари. Върнал се. Пропилял е парите. Сигурно е смятал, че се е осигурил до края на живота си. Само че за гробницата е знаел още някой. И този някой не е харесал идеята да дели печалбата.

— Това са догадки, Халифа. Чисти догадки.

Детективът не му обърна внимание и продължи:

— Възможно е Наяр да е взел нещо ценно и другите да са си го искали. Възможно е само фактът, че е знаел за гробницата, да му е подписал смъртната присъда. Вероятно и двете. Какъвто и да е случаят, тези хора са го намерили, изтезавали са го, за да разберат още кой знае за откритието, след което са отишли в Кайро и са направили същото с Икбар. И ако не ги хванем, ще го направят и с някой друг.

— И кои са тези хора? Кои са тези идиоти, които според теб колят хора заради някакви прашни вехтории?

Разговаряше с Халифа като с прекалило във фантазиите си дете. Халифа го погледна за миг, после каза:

— Имам причина да подозирам, че е замесен Саиф ал-Таар.

Хасани избухна.

— За Бога, Халифа! Като че не ти стига да твърдиш, че имаме сериен убиец мародер, ами трябва да намесваш и шибания Саиф ал-Таар. Къде са ти доказателствата?

— Имам източник.

— Какъв източник?

— Човек, който работи в Деир ел-Бахри. Към храма. Бил е пазач там.

— Бил е?

— Пострада при злополука.

— И какво работи сега твоят източник!

Халифа прехапа устни, защото знаеше каква ще бъде реакцията.

— Държи тоалетните.

— Страхотно! — изрева началникът. — Великият източник на Халифа: някакъв шибан чистач на тоалетни.

— Знае какво става в Луксор повече от всеки, когото познавам. Той е абсолютно надежден.

— Сигурен съм, особено когато трябва да се чистят лайна. Но за полицейска работа? Хайде недей, моля ти се!

Халифа запали цигара и впери поглед през прозореца. Кабинетът на началника гледаше право към храма на Луксор, възможно най-красивият изглед към монумента от цял Луксор. Срамота, че отиваше на вятъра за такъв глупак като Хасани. Отвън долетя усилената от високоговорители реч на мюезина, който приканваше вярващите за следобедната молитва.

— Всички търговци на антики в града са изтръпнали от ужас — каза накрая Халифа. — Всички, с които говорихме във връзка с този случай, се страхуват до смърт. Нещо става.

— Със сигурност става — процеди Хасани. — В главата ти.

— Ако ме пуснете в Кайро за един ден, мога да поразпитам…

— Тръгнал си за зелен хайвер, човече. Този Найдер или как му беше там името, го е заклал някой, на когото е дължал пари… Ти каза, че дължал пари, нали?

— Да, но…

— Или някой, когото е обидил… Ти каза, че обиждал хората, нали?

Халифа сви рамене.

— А Икбар го е заклал някой крадец, ако изобщо е бил заклан, в което, като се имат предвид репортерите на „Ал-Ахрам“, много се съмнявам. Не ги е заклал един и същ човек. Търсиш теле под вола.

— Просто имам чувството…

— Чувствата нямат нищо общо с полицейската работа. Фактите имат. Ясното мислене има. Твърдите доказателства имат. Чувствата само объркват работата.

— Като в случая с ал-Хамди ли?

Погледът на Хасани се наля с ярост.

Случаят с Омая ал-Хамди беше шокирал всички, дори Хасани. Тялото й беше открито на дъното на един кладенец, голо. Беше удушена. Беше само на четиринайсет години. Впоследствие арестуваха едно умствено изостанало момче от нейното село и след интензивния разпит младежът беше признал вината си. Поради някаква причина обаче Халифа не се чувстваше комфортно от това разрешение и усещаше, че нещата не са толкова праволинейни, колкото изглеждаха. Съмненията му бяха предизвикали гняв от страна на Хасани и подигравки от страна на колегите, но той не се трогна и продължи разследването сам, като в крайна сметка доказа, че извършителят е братовчедът на девойката, който бил влюбен в нея. Така и не му бяха отдали дължимото признание за разрешаването на този случай, но оттогава на интуицията му се гледаше с малко повече респект.

— Добре — каза главният инспектор, — какво точно искаш?

— Искам да отида в Кайро — отговори Халифа, доловил отстъплението на началника си. — Да разбера подробностите около убийството на Икбар и да видя дали този случай не може да хвърли малко светлина върху нашия. Нужен ми е само един ден.

Хасани се завъртя на стола си и се обърна към прозореца. Пръстите му барабаняха по бюрото. Някой почука на вратата.

— Изчакай! — изкрещя Хасани.

— Ще взема нощния влак — каза Халифа. — Ще спестя разноските за самолетен билет.

— Естествено, че ще вземеш нощния влак, по дяволите! — процеди Хасани. — Тук да не сме някаква шибана туристическа агенция! — Той се завъртя отново с лице към детектива. — Един ден. И толкова. Само един ден. Тръгваш довечера. Прибираш се утре вечер. И сутринта докладът ти да е на бюрото ми. Ясно?

— Да, господине.

Халифа се изправи и тръгна към вратата.

— Надявам се да си прав — изръмжа Хасани. — За твое добро. Защото иначе съвсем ще ми падне мнението за тебе.

— Ами ако съм прав, господине?

— Изчезвай!