Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (11)

7

Луксор

Докато се взираше в трупа, инспектор Халифа си спомни деня, когато бяха докарали у дома трупа на баща му.

Беше шестгодишен и всъщност почти не беше разбирал какво става. Бяха внесли тялото в дневната и го бяха положили на масата. Майка му виеше и дереше черната си роба в краката му, а той и брат му застанаха един до друг при главата, хванати за ръце, вторачени в бледото, покрито с прах лице.

— Недей, майко — беше казал Али. — Аз ще се грижа за теб и за Юсуф. Заклевам се.

Трагичната злополука беше станала само на няколко пресечки от тяхната улица. Някакъв шофьор на автобус с туристи карал с твърде висока за тесните улички скорост, изгубил управлението и се врязал в паянтовото дървено скеле, върху което работел баща му, и цялата конструкция рухнала. Загинали трима души, между които баща му, погребани под цял тон тухли и дървения. Туристическата агенция категорично беше отказала да поеме отговорност и така и не им изплатиха никакво обезщетение. Хората в автобуса се бяха отървали невредими.

Тогава живееха в Назлат ал-Самам, в подножието на платото Гиза, в една кирпичена съборетина, от чийто покрив се откриваше непосредствена гледка към Сфинкса и пирамидите.

Али беше с шест години по-голям от него, силен и умен, и безстрашен. Халифа го обожаваше и го следваше навсякъде, подражаваше на походката му и на всичко, което вършеше. И до ден-днешен, когато беше ядосан, изсумтяваше под нос едно „Даммит!“^[1], дума, която беше научил от брат си, който пък я беше научил от някакъв британски турист.

След смъртта на баща им Али удържа на думата си и започна работа, за да изхранва семейството. Намери си работа при един собственик на камили, ринеше торта, поправяше седлата и водеше камилите до платото, за да ги яздят туристите. На Халифа му беше позволено да му помага в неделя. Не и обаче през седмицата. Беше се молил на колене на брат си да започне работа при него, но Али беше настоял да продължи учението си.

— Учи, Юсуф — говореше му непрекъснато. — Пълни мозъка си. Прави това, което аз не мога. Накарай ме да се гордея с теб.

Едва след години беше разбрал, че всеки ден, освен че им беше купувал храна и дрехи и беше плащал наема, Али беше заделял по малко от оскъдната си плата, за да може, когато му дойде времето, Халифа да си позволи да учи в университет. Дължеше толкова много на брат си. Всичко. Затова беше кръстил първородния си син на него — за да покаже, че признава дълга си.

Синът му обаче така и не беше виждал чичо си и никога нямаше да го види. Али си беше отишъл завинаги. Колко му липсваше! Колко копнееше нещата да се бяха развили другояче.

Той поклати глава и се върна към работата. Намираше се в облицованото с бял фаянс помещение в подземието на луксорската окръжна болница и на металната маса пред него лежеше без дрехи тялото, което бяха открили тази сутрин. Над главата му бучеше вентилатор; единствената тръба на луминесцентната лампа не затопляше по никакъв начин студената стерилна атмосфера. Доктор Ануар, местният патолог, се беше навел над тялото и го опипваше с облечени в латексови ръкавици ръце.

— Много любопитно — мърмореше. — Досега не съм виждал такова нещо. Много любопитно.

Бяха фотографирали трупа на мястото, където го беше изхвърлила реката, след което го бяха сложили в медицински чувал с цип и го бяха докарали с лодка до Луксор. Преди същинската аутопсия трябваше да се изпише доста хартия и следобедът вече преваляше. Халифа беше изпратил Сарийя да проучи всички доклади за изчезнали лица в радиус от трийсет километра, за да спести на помощника си неприятното задължение да присъства на аутопсията. На самия него вече на няколко пъти му се повдига. Отчаяно копнееше да запали цигара и непрекъснато посягаше инстинктивно към джоба си за пакета „Клеопатра“, но не го вадеше. Доктор Ануар беше известен със стриктното си отношение спрямо пушенето в моргата.

— Е, какво можеш да ми кажеш? — попита Халифа. Беше се подпрял на бялата фаянсова стена и пръстите му въртяха едно копче на ризата.

— Ами… — Ануар замълча, все едно мисли усилено. — Определено е мъртъв. — Докторът се изкикоти и потърка одобрително шкембето си. Безвкусните му шеги бяха също толкова известни, колкото и неприязънта му към пушенето. — Извинявам се — продължи той. — За изключително безвкусната шега.

Не можа да сдържи още едно подхилване, но след това физиономията му се изопна и гласът му стана сериозен.

— Какво точно искаш да знаеш?

— Възраст?

— Трудно е да се прецени, но бих казал, че е към трийсетте, а може и малко по-възрастен.

— Време на смъртта?

— Преди около осемнайсет часа. Може да са и двайсет. Максимум двайсет и четири.

— И през цялото това време е бил във водата?

— Бих казал да. Да.

— Според теб какво разстояние може да е преплавал за двайсет и четири часа, как мислиш?

— Нямам представа. Интересувам се от трупове, а не от реки.

Халифа се усмихна.

— Добре. Причина за смъртта?

— Струва ми се, че е очевидна — каза Ануар и погледна обезобразеното лице. Беше почистено от калта и изглеждаше още по-гротескно от момента, в който Халифа го беше видял за пръв път. Приличаше на зле транжирано парче месо. По тялото също имаше множество разкъсвания — по ръцете и раменете, по корема, по хълбоците. Имаше дори една малка червена рана в скротума, която Ануар беше посочил с особено задоволство. Халифа си помисли, че Ануар понякога влага твърде много ентусиазъм в работата си.

— Имах предвид…

— Да, да, знам — отвърна патологът. — Шегувам се. Искаш да знаеш какво е предизвикало раните.

Той се подпря на масата за аутопсии и свали ръкавиците си. Гумата се отлепи от ръцете му е шляпащ звук.

— Добре, да започнем отначало. Умрял е от шок и от загуба на кръв, като и двете са резултат от нараняванията, които виждащ. В дробовете му има сравнително малко вода, което означава, че първо не се е удавил, след което да е получил нараняванията. Това се е случило на сушата, след което тялото е било хвърлено в реката. Вероятно не много далеч от мястото, където е намерено.

— Значи не става дума за витло на лодка?

— Категорично не. Тогава разрезите щяха да са съвсем различни. Не толкова чисти, И ръбовете на раните щяха да са по-подпухнали.

— А крокодил?

— Не говори глупости, Халифа. Този мъж е бил осакатен умишлено. И освен това, за твоя информация, на север от Асуан крокодили няма. И дори да има, определено не пушат. — Той посочи ръцете, гърдите и лицето на мъжа. — Три следи от изгаряне. Тук, тук и тук. Най-вероятно от пура. Твърде са големи за цигара.

Той бръкна в джоба си, извади пакетче кашу и предложи на Халифа. Детективът отказа.

— Както искаш — каза Ануар, отметна глава и изсипа половината пакетче в устата си. Халифа го наблюдаваше и се чудеше как може да яде с това обезобразено лице на два метра от себе си.

— Какво ще кажеш за разрезите? От какво са причинени?

— Нямам представа — изръмжа Ануар, без да спира да дъвче. — Някакъв метален предмет, очевидно остър. Възможно е да е нож, въпреки че съм виждал какви ли не рани от нож и тези не приличат на нито една от тях.

— Какво имаш предвид?

Раните не са достатъчно чисти. Трудно ми е да ти го обясня. По-скоро е интуиция, отколкото чиста наука. Определено е било някакво метално острие, но аз го срещам за пръв път. Погледни тази например. — Той посочи един разрез на гърдите на мъжа. — Ако тази рана беше от нож, щеше да е по-тясна и нямаше да е толкова… как се казваше… къса. Освен това виж, в единия край е малко по-дълбока отколкото в другия. Не искай по-точна информация, Халифа, защото не мога да ти я дам. Просто приеми, че става въпрос за необичайно оръжие.

Инспекторът извади бележника си от джоба и надраска няколко бележки. Помещението кънтеше от мляскането на Ануар.

— Нещо друго можеш ли да ми кажеш за него?

— Ами, обичал е да пие. Високо съдържание на алкохол в кръвта. И освен това сигурно се е интересувал от Древен Египет.

— Татуировката на скарабея ли?

— Точно така. Не е от най-баналните модели. Освен това виж тук.

Халифа се приближи.

— Виждаш ли това охлузване около предмишниците? Тук и тук, обезцветената кожа. Бил е обездвижен ето така.

Ануар застана зад Халифа, сграбчи го и впи пръсти в плътта му.

— Охлузването на лявата ръка е по-масивно и продължава и от другата страна на предмишницата, което предполага, че е бил държан по-скоро от двама души, а не от един, и всеки го е държал по малко по-различен начин. От дълбочината на охлузването си личи, че се е съпротивлявал доста.

Халифа кимна наведен над бележника си.

— Значи са били най-малко трима души общо, така ли? Двама са го държали, а един е забивал ножа, или каквото там е било.

Ануар кимна, отиде до вратата, подаде глава в коридора и викна нещо на някого в другия край. След малко се появиха двама санитари е носилка. Вдигнаха тялото, покриха го с чаршаф и го изнесоха. Ануар дояде кашуто си, отиде до малката мивка и започна да си мие ръцете. Тишината се нарушаваше единствено от бръмченето на вентилатора.

— Честно казано, шокиран съм — каза патологът с интонация внезапно лишена от обичайната му шеговитост. — Работя тази работа от трийсет години и досега не съм виждал нищо подобно. Това е… — той се поколеба, сапунисвайки бавно ръцете си с гръб към Халифа — небогоугодно — каза накрая.

— Не знаех, че си религиозен.

— Не съм. Но не виждам как другояче да окачествя онова, което са направили на този мъж. Искам да кажа, че не просто са го убили. Направо са го транжирали.

Той спря водата и започна да си бърше ръцете.

— Намери тези, които са го направили, Халифа. Намери ги по-бързо и ги бутни в затвора.

Емоцията в гласа му изненада Халифа.

— Ще направя каквото мога. Ако излезе още нещо, ми се обади непременно.

Прибра бележника си и тръгна към вратата. Беше изминал половината разстояние, когато Ануар го извика.

— Още нещо.

Халифа се обърна.

— Не съм съвсем сигурен, но мисля, че е бил скулптор. От онези, дето правят статуетки за туристите, нещо такова. Под ноктите му имаше доста алабастров прах и мишците му са доста развити, което може да означава, че работи много с чук и длето. Може и да греша, но на твое място щях да започна да търся точно оттам. От работилниците за статуи.

Халифа му благодари, излезе в коридора и извади цигарите си. Гласът на Ануар се разнесе зад гърба му.

— И да не си посмял да пушиш, докато не излезеш от болницата!