Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Yarm of Cambisys, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Изгубената армия на Камбиз

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

Компютърна обработка: ИК „Бард“

Оформление на корица „Megachrom“ — Петър Христов

ISBN: 9545854405

История

  1. — Добавяне

27

Кайро

Когато Халифа стигна до офиса на Тауба, беше почти седем. Детективът седеше зад бюрото си, настолната лампа светеше, а той тракаше с два пръста на допотопна пишеща машина. Подът беше покрит с тънък слой цигарена пепел, сякаш в тази част на офиса беше паднал сняг.

Халифа му върна ключовете от магазина на Икбар и му разказа за момиченцето и артефактите. Тауба подсвирна.

— Знам, че не е по процедурата — продължи Халифа, — но оставих предметите на един приятел в музея. Той ще ги погледне и ще ги изпрати още утре сутринта. Надявам се, че нямаш нищо против.

Тауба махна с ръка.

— Никакъв проблем. Аз и без това нямаше да направя нищо с тях преди утре сутринта.

— Момиченцето ми даде доста добро описание на нападателите на Икбар — каза Халифа. — Изглежда, двама от тях са хора на Саиф ал-Таар.

— Страхотно, да му еба майката!

— Третият не е бил египтянин. Европеец или американец. Огромен, с нещо като белег или родилно петно на лявата буза.

— Дравич.

— Познаваш ли го?

— Всеки полицай в Близкия изток познава Каспар Дравич. Странно, че не си чувал за него. Абсолютно лайно. Германец.

Той подвикна през стаята на един от колегите си, който започна да рови в някаква кантонерка.

— Това определено се връзва със Саиф ал-Таар — каза Тауба. — Доколкото знаем, през последните няколко години Дравич работи за него, удостоверява автентичността на антиките и ги изнася от страната. Саиф ал-Таар не смее да стъпи в Египет и затова стои в Судан, а Дравич му движи нещата тук.

Колегата на Тауба остави на бюрото му три дебели червени папки и Тауба отвори най-горната.

— Дравич — каза, извади голяма черно-бяла снимка и я подаде на Халифа.

— Голям красавец — изръмжа Халифа.

— Правена е преди няколко месеца в Тура. Бяхме го прибрали за известно време за притежание на антики, но така и не успяхме да докажем нещо повече. Той е умен. Кара другите да му вършат черната работа. И тъй като е със Саиф ал-Таар, никой не желае да свидетелства против него. Веднъж изнасилил едно момиче и виж какво му се случило.

Тауба му подаде три снимки.

— Аллах! — прошепна Халифа.

Нали ти казах, абсолютно лайно.

Тауба отдалечи стола си, вдигна крака на бюрото и запали цигара. Халифа прелистваше папките.

— Ходих при онзи тип в британското посолство — каза след малко.

— И?

— Нищо. Не ми каза нищо ново. Но останах с впечатлението, че крие нещо. Имаш ли представа защо?

— А ти как смяташ? — изсумтя Тауба. — Така и не можаха да ни простят, че национализирахме Суецкия канал и им казахме да се пръждосват в шибаната си държава. Ще пречат с каквото могат.

— Не е само това. Той знае нещо по този случай. И не иска ли да знам, че знае.

Тауба приспи очи.

— Да не казваш, че британското посолство е замесено в тази история?

— Честно казано, и аз вече не знам какво казвам. — Халифа въздъхна уморено, наведе се и разтри очи. — Нещо става, но просто не разбирам какво. Просто не разбирам какво. Даммит!

Чарлз Скуайърс нагласи очилата на носа си и започна да изучава менюто. Близо две минути седя погълнат от него преди накрая да го остави с доволно кимване.

— Пъдпъдъци, мисля. Да, пъдпъдъците тук са много добри. А за предястие… ами палачинката с морски дарове ми звучи най-интригуващо. Джемал?

— Не съм гладен.

— О, стига. Не можем да си позволим да умираш от глад. Трябва да ядеш нещо.

— Дойдох, за да говорим, а не за да ям.

Скуайърс изсумтя неодобрително и се обърна към мъжа вляво от него, дебел и плешив, с кичозно голям „Ролекс“ на китката.

— Ами ти, Маси? Нали няма да ме оставиш да се храня сам?

Американецът хвърли един поглед към менюто на масата, извади носна кърпа и избърса врата си, който въпреки климатика в ресторанта беше плувнал в пот.

— Дали имат някакви пържоли? — попита със силен южняшки акцент.

Скуайърс посочи менюто.

— Струва ми се, че филето миньон ще удовлетвори желанието ти.

— Със сос ли е? Не искам нищо със сос. Най-обикновена пържола.

Скуайърс извика сервитьора и попита:

— Филето миньон със сос ли е?

— Да, сър. Сос от пиперки.

— Не искам сос от пиперки — настоя Маси. — Само пържола. Без гадости по нея. Не можете ли да направите най-обикновена пържола?

— Разбира се, че можем, сър.

— Добре тогава. Една пържола, средно изпечена, с пържени картофи.

— А за предястие, сър?

— Господи, откъде да знам. Какво беше онова, дето си го поръча, Скуайърс?

— Палачинка с морски дарове.

— Добре, една такава. И пържолата средно препечена.

— Прекрасно — усмихна се Скуайърс. — За мен палачинка с морски дарове и пъдпъдък и, ако обичате, листата с вината.

Той подаде менюто на сервитьора, който се поклони почтително и изчезна.

Маси отчупи половин хлебче, намаза го с масло и го набута в устата си.

— Е, какво става? — попита с пълна уста.

— Ами — Скуайърс не откъсваше от американеца поглед, изпълнен със смесица от интерес и погнуса, — нашите приятели най-накрая са се появили в Луксор. Нали така, Джемал?

— Днес следобед — потвърди египтянинът.

— Цялата тази шарада започва да става абсурдна — изръмжа Маси. — Знаем къде е парчето. Защо просто не го вземем? И да престанем да се държим като путки.

— Защото има голяма опасност да се издадем — обясни Скуайърс. — Не желаем да се намесваме, освен ако не стане абсолютно наложително. Засега пасуваме.

— Това да не ти е игра на карти? — Американецът изсумтя. — Залогът е огромен.

— Съгласен съм — каза Скуайърс. — Но за момента е по-добре да се въздържим. Защо да поемаме излишни рискове, когато Ласаж и момичето ги поемат вместо нас?

— Това не ми харесва. — Маси продължаваше да дъвче. — Изобщо не ми харесва.

— Всичко ще се нареди както трябва.

— Искам да кажа, Саиф ал-Таар…

— Всичко ще се нареди както трябва — повтори Скуайърс с леко раздразнение. — Освен ако не си изпуснем нервите.

Сервитьорът се върна със списъка на вината и Скуайърс върна, очилата на носа си и започна да го чете. Маси подхвана втората половина на хлебчето.

— Има още един малък проблем каза след малко Скуайърс, без да вдига поглед.

— Знаех си — изръмжа Маси. — Сега пък какво?

— Един полицай. От Луксор. Изглежда, е разбрал за липсващите йероглифи.

— Майка му да еба! Ти имаш ли представа какво е заложено тук?

— Имам — отвърна Скуайърс с вече неприкрито раздразнение. — Но не възнамерявам да изпадам в истерия.

— Я не ми се прави на велик, шибан англичанин такъв…

Джемал удари с юмрук по масата и приборите подскочиха.

— Престанете! — изсъска той. — Така няма да стигнем доникъде.

Тримата потънаха в злобно мълчание. Маси погълна остатъка от хлебчето. Скуайърс въртеше разсеяно вилицата си. Джемал тракаше с броеницата си.

— Джемал е прав — обади се накрая англичанинът. — Кавгите между нас са непродуктивни. Въпросът е какво да правим с този полицай от Луксор?

— Мисля, че е очевидно — процеди Маси. — Това е прекалено важно, за да позволим да го преебе някакво ченге.

— Господи! — пак изсъска Джемал. — Да не би да предлагаш да го убием? Полицай?

— Не бе, ще му купим рокля и ще го изведем на танци! Ти какво си мислиш, че предлагам?

Египтянинът впери в Маси поглед, пълен с открита ненавист, и стисна юмруци под покривката. Скуайърс остави листата с вината, събра ръце и подпря брадичка на пръстите си.

— Елиминирането ми изглежда прекалено драстична мярка при тези обстоятелства — каза тихо. — Нещо като да чупиш лешници с парен чук. Не виждам причина да не разрешим проблема, без да прибягваме до насилие. Джемал?

— Ще накарам да го отстранят от случая. Никакъв проблем.

— Аз предлагам да го ликвидираме — измърмори Маси. — И да изчистим нещата.

— В даден момент може да се стигне и до това — каза Скуайърс. — Но засега предлагам да се въздържим. Това нещо вече причини доста смърт.

— Ако си искал Нобелова награда за мир, значи си си сбъркал работата.

Скуайърс пренебрегна сарказма и отново се зае да изучава листата, прокарвайки пръст по редовете. В дъното на ресторанта засвири пиано.

— При този полицай има една интересна подробност — каза той. — Отношенията му със Саиф ал-Таар явно не са от вчера. Нали така, Джемал?

— Значи има сметки за уреждане — отвърна египтянинът и продължи да трака с броеницата. — Семейни истории.

— По дяволите! — изсумтя Маси.

— Да, не е за вярване, нали? — Скуайърс се усмихна, възстановил напълно самообладанието си. — Колко е малък светът! А! Ето ги и палачинките. Предлагам да ги полеем с по половин бутилка шабли, а след това да вземем бургундско с ястието.

Разгъна салфетката, положи я внимателно в скута си и зачака храната си.

Очите го боляха. Професор Мохамед ал-Хабиби ги потри бавно, натискайки сбръчканите си клепачи с кокалчетата, и за момент болката малко отслабна. Но като погледна отново артефактите, болката се върна със същата сила и слепоочията му запулсираха. Остаряваше и очите му вече не издържаха на напрежението. Знаеше, че трябва да се прибере и да си почине, но не можеше. Не и докато не откриеше всичко, което имаха да му казват тези предмети. В крайна сметка Юсуф му беше приятел. Дължеше му го. А в някакъв смисъл и на Али. Горкият Али.

Наля си последното шери от бутилката, запали изгасналата си лула, взе лупата и се наведе, за да поднови огледа на златния нагръдник.

Нещо в предметите, които беше донесъл младият му приятел, го озадачаваше. Не толкова външният им вид, колкото усещането, което предизвикваха. За Хабиби артефактите бяха като живи същества. Излъчваха сигнали. Общуваха. И ако човек знаеше как да ги слуша, можеха да му разкажат какви ли не интересни неща. В случая обаче колкото повече слушаше, толкова повече се озадачаваше.

Когато ги разгледа за пръв път, още докато Халифа беше тук, те не му направиха някакво особено впечатление. Артефактите бяха с проста изработка и обикновени форми, лесно определими като период, същите като множество други предмети, изложени долу в музея.

Едва след като Халифа си тръгна, го обзеха съмнения. Нямаше специална причина: просто го загложди чувство, че въпреки привидната си простота предметите се опитват да му кажат нещо различно.

— Какво ми говорите? — зачуди се на глас той, шарейки за кой ли път по нагръдника с луната. — Какво искате да чуя?

В кабинета вече беше съвсем тъмно и единствената светлина идваше от настолната лампа. От време на време се чуваха стъпките на пазача, който минаваше по коридора, но иначе в музея беше тихо. Над главата на професора тегнеше цигарен дим, гъст като буреносен облак.

Той остави нагръдника, хвана кинжала за острието и заобръща дръжката под светлината на лампата. Семпло оръжие, съвсем обикновено, дълго трийсет сантиметра, с грубовата бронзова инкрустация на върха на острието и лента от потъмняла кожа, увита стегнато около дръжката, за да не се изплъзва от ръката. Типично за периода си. Беше доказвал автентичността на почти същото оръжие само преди няколко месеца.

Довърши шерито и дръпна от лулата. Облакът дим за момент закри предмета пред него. Когато отново го видя ясно, забеляза, че кожата се е разхлабила в долния край на дръжката, близо до мястото, където се съединяваше с острието. Той я подхвана леко и ивицата започна да се развива.

Отначало ги помисли за драскотини. Едва когато наклони острието така, че светлината да не пада право върху него, и приближи лупата, разбра, че драскотините всъщност са букви. Не персийски или египетски, както би могло да се очаква, а гръцки… Низ от гръцки букви, издълбани несръчно върху метала на дръжката. ΔYMMAXOΣ О MENENΔOY — Димакос, син на Менендес. Очите му премигнаха от изненада.

— Охо, охо, охо — измърмори той. — Значи това е малката ти тайна?

Написа думите на бележника до себе си и ги провери буква по буква, за да е сигурен, че ги е прочел правилно. След това остави кинжала, взе бележника и се облегна в стола си.

— Къде съм го виждал? — попита на глас. — Къде? Къде?

Двайсет минути седя неподвижно и се взира в пространството, поднасяйки от време на време чашата с шерито до устата си, въпреки че в нея вече нямаше шери. След това изведнъж захвърли бележника, изправи се тежко на крака и отиде до рафта с книги, доста бързо за човек на неговата възраст.

— Невъзможно! — възкликна. — Не може да бъде.

Прокара нетърпеливо пръст по гърбовете на томовете и извади един от средата на рафта: стара книга с кожена подвързия, страници дебели като пергамент и заглавие, отпечатано със златни букви на гърба: „Inscriptions grecques et latines de tombeaux des rois ou syringes a Thebes“ J. Baillet. Бързо се върна на бюрото, разчисти място с лакти, сложи книгата под светлината и нетърпеливо започна да прелиства страниците. Отвън пазачът мина покрай вратата и извика: „Добър вечер, професоре“, но възрастният мъж изобщо не чу поздрава, толкова беше погълнат от книгата пред себе си. Тишината в стаята сякаш усилваше развълнуваното му дишане.

— Невъзможно — мърмореше той. — Невъзможно! Но, Господи, ако не е…