Пол Зюсман
Изгубената армия на Камбиз (25)

21

Кайро

— Къде отиваме? — попита шофьорът на таксито.

— Където и да е — отвърна Даниел. — Към центъра.

— Мидан Тахрир?

— Става.

Пътуваха няколко минути, след което Даниел се наведе напред. — Не, не към Мидан Тахрир. Закарай ни до Замалек. Шария Абдул Назим.

Шофьорът кимна и Даниел се облегна на седалката.

— Къде отиваме? — попита Тара.

— При подкупвача ми, Мохамед Самали. Най-малко заслужаващата доверие личност в Кайро, но в момента не се сещам кой друг може да ни помогне.

Седяха на задната седалка и гледаха през прозорците на таксито, което бавно си проправяше път в натовареното движение. След няколко минути Даниел посегна и хвана ръката на Тара. Никой не каза нищо и не погледна другия.

Замалек бе луксозен квартал с пищна растителност и високи блокове със скъпи апартаменти. Спряха пред входа на хубав блок с добре поддържана градина и стъклено фоайе, платиха на шофьора и изкачиха стъпалата пред входа. На стената имаше лъскав метален панел за домофони. Даниел натисна копчето на апартамент 43.

Изчака трийсет секунди и го натисна отново. След продължително чакане от панела се разнесе глас:

— Да?

— Самали? Даниел Ласаж съм.

— Даниел, каква приятна изненада. — Гласът беше мек, мелодичен, леко фъфлещ. — Заварваш в ме в доста неподходящ момент. Ще ти бъде ли възможно…

— Спешно е. Трябва да поговорим. Веднага.

Пауза.

— Изчакай пет минути долу и ела. Четвъртия етаж, нали знаеш?

Чу се прищракване и двамата влязоха в застланото с килим прохладно фоайе с климатик. Изчакаха пет минути, както ги бяха помолили, след което взеха асансьора до четвъртия етаж. Апартаментът на Самали беше в средата на коридора, застлан с килим и с фотографии в рамки на древни монументи по стените. Почукаха, изчакаха и чуха отвътре стъпки.

— Внимавай какво говориш пред него — прошепна Даниел. — И дръж кутията в чантата си. Най-добре е да не я вижда. Самали ще продаде и родната си майка, ако е на печалба. Колкото по-малко знае, толкова по-добре.

Изтракаха няколко ключалки и резета и вратата се отвори.

— Извинявам се, че ви накарах да чакате. Заповядайте.

Самали беше висок и много слаб, абсолютно плешив, с леко лъскава кожа, сякаш се беше мазал с овлажняващ крем. Обърна се и ги поведе към огромния минималистично обзаведен хол с паркет от светло дърво, бели стени и оскъдни метални и кожени мебели. През една открехната врата Тара зърна две момчета, едното облечено в хавлия за баня. Вратата обаче се затвори почти незабавно.

— С вас май не се познаваме — усмихна се Самали.

— Тара Мъдрей — представи я Даниел. — Стара приятелка.

— Колко очарователно.

Той хвана ръката й и я целуна. Ноздрите му се разшириха, сякаш вдъхваше аромата на кожата й. След това ги покани да седнат на едно огромно кожено канапе.

— Нещо за пиене?

— Уиски — каза Даниел.

— Госпожице Мъдрей?

— Същото. Благодаря.

Той отвори барчето, извади гарафа с уиски, наля две чаши и пусна кубче лед във всяка. Подаде им питиетата, седна срещу тях, взе кехлибареното си цигаре и пъхна вътре цигара.

— Ти няма ли да пиеш? — попита Даниел.

— Предпочитам да гледам — отвърна с усмивка Самали.

Запали цигарата и дръпна дълбоко през мундщука. Веждите му бяха много тъмни и много тънки и Тара изведнъж осъзна, че са подчертани с молив.

— Е — каза той, — на какво дължа това удоволствие?

Даниел погледна първо него, след което впери поглед през прозореца. Пръстите му барабаняха нервно по облегалката на дивана.

— Имаме нужда от помощ.

— Естествено — отвърна Самали все така с усмивка.

Обърна се към Тара, прехвърли крак върху крак и оправи гънките по панталона си.

— Госпожице Мъдрей, аз съм това, което често и доста грубо наричат „подкупвач“. Съсловие с лоша слава, до момента, и който на някого му дотрябва нещо. Тогава изведнъж ставаме незаменими. Благодарно занимание — той размаха ръка, показвайки скъпия апартамент, — макар и недотам облагородяващо. Човек с моята професия бързо научава, че посещенията никога нямат социален характер. Винаги има, как се казваше, дневен ред.

Интонацията му беше шеговита, но очите му бяха студени, сякаш казваше, че е наясно с протоколната им любезност и държи те да са наясно, че и неговата е такава. Той отметна глава, дръпна бавно от цигарето и се загледа в тавана.

— Е, какво ти трябва, Даниел? Имаш проблеми с разрешителното ли? Или Стивън Спилбърг е проявил интерес да заснеме работата ти и ти е нужна помощ с разните документи?

Самали се разсмя на шегата си. Даниел изпи уискито си, остави чашата и рязко отвърна:

— Трябва ми информация.

— Информация! — възкликна Самали. — Колко ласкателно. Учен с твоята репутация да дойде при мен за съвет. Наистина не се сещам какво ще е това, което аз знам, а ти не, по все пак питай.

Даниел се наведе и кожата на канапето проскърца под тялото му. Погледът му се върна за миг върху Самали, след което отново се зарея през прозореца. Явно нямаше желание да погледне в очите по-възрастния мъж.

— Искам да знам за Саиф ал-Таар.

Кратка тишина.

— Нещо по-конкретно? — попита Самали. — Или най-общо резюме?

— Искам да знам какво общо има Саиф ал-Таар с антиките.

— Мога ли да попитам защо?

— По-добре ще е да не навлизам в подробности. И заради твоята безопасност, и заради нашата. Има една определена антика, която смятам, че той иска, и желая да знам защо.

— Колко си тайнствен, Даниел!

Той вдигна лявата си ръка и започна да изучава ноктите си. На Тара й се стори, че чува шушукане откъм страничната стая.

— Тази мистериозна антика — каза Самали. — Прав ли ще съм, ако предположа, че е в кутията в чантата на госпожица Мъдрей?

Нито Тара, нито Даниел отговориха.

— Ще приема мълчанието ви като потвърждение. — Той премести поглед към Тара. — Може ли да я видя, ако обичате?

Тя погледна първо него, след това Даниел, след това чантата в скута си. Гърленият смях на Самали наруши мълчанието.

— Не се и съмнявам, че доктор Ласаж ви е казал да не ми я показвате. Още един урок, който се усвоява бързо в моята професия. Че никой никога не ти вярва.

Той ги изгледа продължително и махна с ръка.

— Няма значение. Задръжте я за себе си, щом така предпочитате. Просто ще ми затрудните задачата да отговоря на въпроса ви. Все едно да играеш открит покер, без да виждаш картите на другия.

Той отново се зае да изучава ноктите си.

— Значи искате да знаете за Меча на отмъщението, така ли? — замислено каза той. — Доста опасно разследване. И какво, чудя се…

— Ще спечелиш ти от това? — Даниел стана, взе чашата си, отиде до барчето и си наля още едно уиски. Ръката му трепереше. — Нищо. Моля те да ни помогнеш от сърце.

Веждите на Самали подскочиха.

— Охо! Първо ме ласкаят като източник на всемъдрост, след това като велик филантроп. Като свършим, сигурно аз самият няма да знам кой съм.

— Мога да ти дам няколкостотин долара. Триста или четиристотин. Ако за това става въпрос.

Самали изпуфтя презрително.

— Даниел, моля ти се. Може и да съм парвеню, но поне съм парвеню със стил. Да не съм ти някоя улична курва, дето взима пари в брой за извършена услуга? Задръж си четиристотинте долара.

Той дръпна поредната порция дим от цигарето и се усмихна, сякаш се наслаждаваше на смущението на Даниел.

— Въпреки че в този живот няма нищо напълно безплатно. Особено пък информацията за някой толкова опасен като Саиф ал-Таар. Така че дай да оставим ти да си ми длъжник — Някой ден може да се обадя да си поискам дълга. Става ли?

Двамата се погледнаха за миг, след което Даниел пресуши чашата си.

— Става.

Наля си още една щедра порция и седна на дивана.

Цигарата на Самали беше изгоряла до филтъра и той се наведе, за да изтръска цигарето в един метален пепелник.

— Естествено аз нямам връзки в организацията на Саиф ал-Таар. Искам това да е ясно от самото начало. Всичко, което ще ви кажа, са чисти слухове.

— Продължавай.

— И така — каза Самали и пак приглади панталона си, — говори се, че този добър човек от няколко години финансира операциите си с нелегална търговия на антики. — Той набучи нова цигара в цигарето. — По всичко личи, че знае за египетските артефакти повече от мнозина експерти, поради което те са очевидният му източник на доходи. Всъщност единственият източник, като се има предвид, че дейността му отблъсна почти всички други фундаменталистки групировки в Египет. Дори ал-Джихад не искат да имат нищо общо е него.

Самали стана и бавно отиде до прозореца. Следобедното слънце се отрази в черепа му и той заприлича на полиран бронз.

— Говори се, че въпросната личност управлява една истинска маломащабна индустрия. От разкопките се крадат артефакти, обират се новооткрити гробници, отмъкват се експонати от складовете на музеите. Всичко това се изпраща на юг в Судан, след което се доставя на прекупвачи в Европа и Далечния изток, които ги продават на частни купувачи. След това постъпленията се връщат в региона и се използват… ами, мисля, че всички знаем как се използват.

— Има един много едър мъж — обади се Тара. — С рождено петно на лицето.

Самали остана до прозореца, загледан в улицата. После каза:

— Дравит. Дракич, Дравич, нещо такова. Май че е германец. Той е очите и ушите на Саиф ал-Таар в Египет. Боя се, че не мога да ви кажа кой знае какво за него. Макар че слуховете не са приятни.

Той се обърна към тях.

— Даниел, не знам какво има в тази ваша кутия, но, ако както ти казваш, Саиф ал-Таар го иска, мога да ви уверя, че рано или късно Саиф ал-Таар ще го получи. Антиките са жизненият му сок. Когато става въпрос за придобиването им, той е безмилостен.

— Но тази антика дори не е ценна — каза Даниел. — Защо се опитва да придобие точно нея?

Самали сви рамене.

— Как мога да ти отговоря, като дори не искаш да ми я покажеш? Мога само да повторя това, което вече казах: че ако Саиф ал-Таар я иска, ще я получи.

Върна се бавно при креслото си, извади запалка, запали цигарата си и добави:

— Май все пак и аз ще пийна едно. Днес е необичайно горещо.

Отиде до барчето и си наля някакъв мътножълт ликьор.

— А какво общо има британското посолство? — попита Тара.

Настъпи кратко мълчание, след което кубчето лед изтрака в чашата на Самали.

— Британското посолство ли?

Гласът му звучеше достатъчно невинно, макар че регистърът му се беше вдигнал с една октава, сякаш някой го беше стиснал за гърлото.

— Те, изглежда, искат същото нещо — каза Даниел. — Или поне културният аташе го иска. Още едно кубче лед изтрака в чашата. Самали остави щипците и отпи щедра глътка от питието си, все още с гръб към тях.

— Какво изобщо ви кара да мислите, че британският културен аташе иска вашата антика?

— Защото ни излъга — отговори Тара.

Самали отпи още една глътка и се върна при прозореца, след което дълго време не проговори.

— Ще ви дам един съвет — каза накрая. — И ще ви го дам безплатно. Отървете се от тази антика, каквато и да е тя, и се махнете от Египет. Направете го бързо, направете го днес. Защото ако не го направите, ще умрете.

По гърба на Тара пролази хладна тръпка. Тя несъзнателно посегна и хвана ръката на Даниел. Дланта му беше хлъзгава от пот.

— Какво знаеш, Самали? — попита той.

— Почти нищо. И съм щастлив, че е така.

— Но все пак знаеш нещо.

— Моля ви — каза Тара.

След продължително мълчание Самали допи питието си и се изправи с чашата в ръка и цигарето в уста. Стъклата на прозорците, изглежда, бяха доста дебели, защото отвън не проникваше почти никакъв шум. Шушукането в съседната стая беше престанало.

— Има един… как да се изразя… канал — бавно проговори накрая Самали — за крадени антики. Чрез британското посолство. И през американското също, ако това, което съм чувал, е вярно, а то може и да не е. Разбирате, че това са само слухове. Слухове за слухове. От музеите се крадат предмети, така се говори, и се изнасят от страната под дипломатическо прикритие, продават се в чужбина и парите влизат в тайни банкови сметки, всичко съвсем като в шпионските романи.

— Господи! — измърмори Даниел.

— О, това е само половината — каза Самали и се обърна. — Посолствата организират износа на предметите. Но онези, които поначало организират кражбата им, — са нашите собствени тайни служби. Или поне елементи от тайните служби. Нещата са много нависоко и много нависоко — и много надълбоко, Даниел. Тези хора имат връзки навсякъде. Знаят всичко. Доколкото ги познавам, е възможно дори в момента да ни слушат и наблюдават.

— Трябва да отидем в полицията — каза Тара. — Трябва.

Самали се засмя горчиво.

— Вие изобщо не слушате какво говоря, госпожице Мъдрей. Тези хора са полицията. Те са властите. Не мога дори да ви опиша с каква власт разполагат. Ще ви манипулират, без дори да разберете, че сте били манипулирани. В сравнение с тях Саиф ал-Таар е най-близкият ви съюзник.

— Но защо? — попита Даниел. — Защо точно тази антика?

Самали сви рамене.

— Вече казах, че не мога да отговоря на този въпрос. Онова, което знам, е, че от едната страна са посолствата и тайните служби… — Той вдигна ръка с чашата в нея. — А от другата е Саиф ал-Таар… — Вдигна и другата си ръка. — А между тях, за да бъдат попилени на милион парчета…

— Сме ние — прошепна Тара и стомахът й се сви.

Самали се усмихна.

— Какво да правим? — попита тя. — Къде можем да отидем?

Египтянинът не отговори. Даниел се взираше в пода. Кутията в чантата на Тара изведнъж натежа в скута й като цял тон. Направо я заболяха краката. Въздухът жужеше от тишината.

— Нужен ни е транспорт — обади се накрая Даниел. — Кола, мотоциклет, каквото и да е. Можеш ли да ни намериш?

Самали ги изгледа накриво, след което погледът му омекна. Той прекоси стаята, вдигна телефона и проведе бърз разговор е някого.

— След пет минути пред входа ще има мотоциклет. Ключовете ще са в стартера.

— Колко? — попита Даниел.

— О, безплатно — ухили се Самали. — Даже аз не съм толкова меркантилен, че да вземам пари от обречен човек.

В стаята беше топло, но Тара се улови, че трепери.

Мотоциклетът — очукана оранжева „Ява“ 350 — ги чакаше пред входа, точно както беше казал Самали. От този, който го беше докарал, нямаше и следа. Даниел ритна стартера; и моторът оживя. Тара се настани зад него е чантата на гърба. Кутията беше вътре.

— И къде отиваме? — попита тя.

— На единственото място, където можем да разберем защо този артефакт е толкова важен.

— А то е?

— Откъдето се е взел. Луксор.

Той превключи скоростите, натисна газта и мотоциклетът се понесе по улицата. Косата на Тара се развя зад гърба й.

От прозореца си Самали ги проследи, докато се скриха зад ъгъла, след което отиде до телефона, набра някакъв номер и каза:

— Тръгнаха току-що. И парчето е в тях.

Северен Судан

Хеликоптерът прелетя право над лагера и кацна на равното място на стотина метра по-нататък. Въздушната струя от перките му вдигна облак от пясък и чакъл, който се изсипа над палатките като градушка. Момчето, което беше излязло да го посрещне, се обърна с гръб и закри лицето си с ръка. Обърна се едва когато перките замряха и вихрушката затихна, след което изтича до машината и отвори страничната врата.

Оттам слезе един мъж в измачкан костюм, куфарче в едната ръка и пура в другата. Фигурата му се извисяваше над момчето като канара.

— Той ви чака, я Доктора.

Двамата тръгнаха към лагера. Момчето не откъсваше поглед от земята — избягваше да поглежда лицето на мъжа, то го плашеше с ужасното пурпурно петно на лявата буза. Мъжът крачеше до него и нехайно люлееше куфарчето си.

Заобиколиха, лагера и стигнаха до една палатка встрани от останалите. Момчето вдигна покривалото на входа и влезе. Мъжът хвърли пурата си, наведе се и го последва.

— Добре дошъл, доктор Дравич — чу се глас. — Ще пиеш ли чай?

Саиф ал-Таар седеше със скръстени крака в средата на палатката. Лицето му се губеше в полусянката. На пода до него лежеше книга, но тъмнината пречеше да се види заглавието й.

— Предпочитам бира — раздразнено отвърна Дравич.

— Знаеш, че тук не употребяваме алкохол. Мехмет, донеси чай на доктор Дравич.

— Да, учителю. — Момчето излезе от палатката.

— Седни, ако обичаш.

Гигантът клекна, после седна на килима. Явно не беше свикнал да седи на земята, защото дълго се намества, опитвайки се да открие удобна поза. Накрая се установи в нещо като полуколеничило положение, подвил единия крак под себе си, другият сгънат пред гърдите му, и измърмори:

— Не мога да разбера защо не си вземеш столове.

— Предпочитаме да живеем просто.

— Е, аз не предпочитам.

— Тогава ти предлагам следващия път да си донесеш стол.

Гласът на Саиф ал-Таар не беше гневен, просто твърд.

Дравич измърмори нещо, но не настоя по темата. Присъствието на мъжа срещу него явно го изнервяше. Той извади носна кърпичка от джоба си и изтри челото си, което за двете минути от кацането на хеликоптера беше подгизнало от пот.

— Е? — попита Саиф ал-Таар. — Взе ли го? — За разлика от Дравич той седеше съвсем неподвижно с ръце на коленете.

— Не — измърмори германецът. — Беше в Сакара, както бях предвидил, но момичето се измъкна с него преди да успеем да го спрем. Уби двама от нашите.

— Момичето?

— Тя и някакъв тип, който беше с нея. Археолог. Даниел Ласаж.

— Ласаж ли? — Зелените очи на мъжа проблеснаха в мрака. — Интересно… Книгата му за иконографиите от Късния период е една от любимите ми.

Дравич сви рамене.

— Изобщо не съм я чел.

— А трябва. Отлична научна разработка.

По лицето на гиганта премина спазъм на раздразнение. Не за пръв път се чудеше защо този мъж го беше наел, щом познанията му за Древния Египет бяха толкова по-обширни от неговите собствени. Понякога му се струваше, че се подиграва с него. Непрекъснато подчертаваше как той, египтянинът, знае за миналото на страната си повече, отколкото би могъл да знае всеки чужденец. Шибана чернилка. Ако беше останало на такива като него, Египет нямаше да има минало. Всичко щеше отдавна да е изкопано и продадено на онзи, който е платил най-много. Дравич свиваше и разпускаше юмруци. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

Мехмет се върна с чая, подаде едната чаша на Дравич и остави другата на пода до повелителя си.

— Благодаря, Мехмет. Изчакай отвън.

Момчето излезе, избягвайки да поглежда към Дравич.

И защо този Ласаж помага на момичето? — попита Саиф ал Таар.

— Откъде да знам. Миналата нощ тя беше при него, днес следобед отидоха до Сакара, взеха парчето и изчезнаха.

— А сега къде са?

— Не знам.

— Ходили ли са в полицията?

— Не. Ако бяха отишли, щяхме да разберем.

— В посолството?

— Не. Наблюдаваме го непрекъснато.

— Къде тогава?

— На луната, откъде да знам. Казах ти, че изчезнаха. Може да са навсякъде.

— Смяташ ли, че са решили да се състезават за плячката?

— Виж какво, нямам никаква представа, не разбрали? Не чета мисли.

Мускулите около устата на Саиф ал-Таар се стегнаха едва забележимо. Първият признак на раздразнение.

— Срамота е, че сте се провалили така в Сакара. Ако не беше насилил стареца, можеше да си спестим доста неприятности.

— Вече ти казах, че вината не беше моя. Не съм докоснал с пръст дъртото копеле. Причакахме го в къщата, но той пукна от инфаркт преди изобщо да го попитаме нещо. Само погледна мистрията и падна мъртъв в краката ми. Не съм го докосвал.

— Тогава е срамота, че не сте претърсили къщата по-щателно.

— Парчето не беше в къщата. Затова не го намерихме. Бил го е скрил отвън, в стената на една мастаба.

Мъжът кимна бавно и взе чая си, без да сваля поглед от Дравич. Вдигна чашата към устните си и отпи съвсем малко, колкото да навлажни устните си. Дравич изсърба шумно своя чай. От лицето му се лееше пот. Едвам дишаше, толкова беше горещо.

— Ще ги намерим — каза. — Въпрос на време.

— Именно с време не разполагаме, Дравич, и ти го знаеш много добре. Не можем да държим всичко в тайна до безкрай. Парчето ни трябва сега.

— Наблюдаваме железопътните гари, автогарите и летището. Имаме хора навсякъде. Ще ги намерим.

— Надявам се.

Дравич за пореден път едва сдържа избухването си. След това, сякаш за да освободи напрежението, се разсмя и избърса челото си с носната кърпа.

— Господи, ако стане, всички ще сме милионери! Коментарът предизвика явен интерес у Саиф ал-Таар и той леко се приведе напред.

— Това вълнува ли те, доктор Дравич? Идеята да станеш милионер?

— Ти шегуваш ли се? Естествено, че ме вълнува. Теб не те ли вълнува?

— Кое? Да похарча милион лири за себе си? Да тъна в безсмислен разкош, докато в бордеите гладуват деца? — Мъжът се усмихна. — Не, не ме вълнува. Изобщо не ме вълнува. Отвращава ме.

Той пак вдигна чашата чай до устните си, после продължи:

— Но ако имам милион лири, които да похарча за делото на Господ… — Усмивката му се разшири. — Милион лири, с които да прогоня потисниците и да възстановя закона на Шериата. Да прочистя земята и да наложа Божията воля. Да, това ме вълнува, доктор Дравич. Вълнува ме, и то много.

— Ебал съм го в Господа! — разсмя се Дравич и попи потта от врата си. — Бих взел парите при всички положения.

Усмивката на Саиф ал-Таар изчезна внезапно. Той се втренчи в Дравич и стисна чашата точкова силно, че едва не я строши.

— Мери си приказките — изсъска. — Много добре ги мери. Има обиди, които няма да понеса.

Зелените му, сякаш без клепачи очи се впиха в Дравич. Гигантът отново попи челото си, избягвайки погледа му, и измърмори:

— Добре де, добре. Ти си имаш твоите приоритети, аз си имам моите. Дай да оставим нещата така.

— Добре. — Саиф ал-Таар кимна, но гласът му не омекна. — Ще ги оставим така.

Помълчаха малко, след което мъжът повика момчето.

— Мехмет, изпрати доктор Дравич до хеликоптера. Дравич се изправи бавно, намръщи се на изтръпналите си крака и тръгна към изхода, доволен, че срещата е приключила.

— Ще се обадя веднага щом има нещо ново. Ще бъда в Луксор. Ако изобщо се покажат някъде, ще е там.

— Да се надяваме. Тук всичко е готово. Можем да прекосим границата и да установим позиции до няколко часа. Само трябва да знаем къде.

Гигантът кимна и тъкмо се готвеше да излезе от палатката, когато гласът на Саиф ал-Таар го спря.

— Намери липсващото парче, доктор Дравич. Възможности като тази идват веднъж в живота. Трябва да се възползваме, докато имаме шанс. Намери парчето.

Дравич изръмжа и излезе. След две минути се чу вой на двигател и хеликоптерът излетя.

Останалият сам Саиф ал-Таар се изправи и отиде до големия сандък в дъното на палатката. Извади ключа от робата си, отключи го и вдигна капака.

Срамуваше се, че имаше куфр съратници като Дравич, но нямаше избор. Беше твърде рисковано сам да пресича границата. Властите го издирваха. Чакаха го. Винаги го чакаха. Скоро, може би когато парчето се намереше, но не сега. Ако можеше да използва някой друг, който и да е друг, щеше да го направи, но единствено Дравич беше достатъчно компетентен и, което беше по-важно, му липсваха всякакви скрупули. И затова разчиташе на него. На изметта на земята, на мършата на човечеството. Пътищата на Аллах наистина бяха неведоми.

Наведе се и извади от мастиленосинята вътрешност на сандъка една малка огърлица. Вдигна я на светлината и накитът заблестя. Злато. Той я разклати и деликатните зърна, от които беше изработена, звъннаха мелодично. Върна я в сандъка и започна да изважда други предмети. Сандали. Кинжал. Майсторски изработена броня с все още здрави кожени каишки. Сребърен амулет във формата на котка. Огледа ги възхитено един по един.

Нямаше никакво съмнение, че са автентични. Когато Дравич му беше донесъл вестта за гробницата, беше отказал да повярва. Беше твърде хубаво, за да е истина. Твърде много надежда. А Дравич и преди беше грешил. На преценките му в тази област невинаги можеше да се вярва.

Едва когато взе предметите в ръце, както ги държеше сега, и когато ги видя със собствените си очи, повярва, че са истински. И че гробницата е онова, което твърдеше Дравич. Че Аллах му се е усмихнал. Усмихнал му се е с цялото си благоволение.

Той върна артефактите в сандъка, затвори го и го заключи. В далечината бумтенето на хеликоптера заглъхваше.

Гробницата беше само началото. И щеше да бъде краят, ако не откриеха липсващото парче. Всичко висеше на този косъм. Това беше опорната точка, върху която балансираше съдбата им. Липсващото парче.

Той излезе от палатката и присви очи срещу яркото слънце. Горещината обаче не го притесняваше. Заобиколи лагера, изкачи се до върха на една ниска дюна и се загледа на изток през облите пясъчни хълмове, самотно черно петънце в необятната пустош. Някъде там беше. Някъде в това неизбродно море от палеща пустота. Някъде. Затвори очи и се опита да си го представи.