Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (9)

9.

Цяла седмица не можах да спя и се чувствах напълно безполезна.

Мъхестият ми килим не изсъхна с дни и всеки път, когато лягах върху него, влагата проникваше през тениската ми като дланите на Грант и постоянно ми напомняше за неговото докосване. Когато заспивах, сънувах, че фотоапаратът се беше обърнал към голата ми кожа, улавяше образа на китките ми, туптящото ми гърло и дори веднъж, зърната на гърдите ми. Вървях по пустите улици и чувах щракане, обръщах се бързо, очаквайки да видя Грант на няколко крачки зад себе си, който ме снимаше. Но никога не го забелязах.

Неспособността ми да общувам с нормални изречения с клиентите и да работя с касовия апарат не убягна от вниманието на Рената. Беше седмицата на Деня на благодарността и магазинът беше претъпкан, но тя ме заточи в задната стаичка сред препълнените с оранжеви и жълти цветя кофи, заобиколена от дългите стръкове от изсушени листа в ярки цветове.

Даде ми книга със снимки на празнични украси, но така и не я отворих. Не бях съвсем във форма, но аранжирането на цветя можех да го правя и на сън. Рената ме засипваше с купища поръчки и идваше на прибежки да ги взема от мен, когато бях готова.

В петък, след като мина празничната истерия, ме изпрати отзад да попия с парцал пода и да почистя масата, която беше започнала да се огъва и напуква след годините, в които бе заливана с вода. Когато дойде час по-късно да види как се справям, бях заспала по корем върху масата, с лице отпуснато върху твърдото дърво.

Рената ме разтърси, за да ме събуди. Шкурката, с която търках, беше още в ръката ми, пръстите ми стискаха плътно тъканта и ноктите ми се бяха забили в дланта ми.

— Ако нямахме толкова работа, щях да те уволня — каза тя, но в гласа й имаше весела, а не гневна нотка.

Зачудих се дали смята, че съм влюбена и объркана от тази връзка; истината обаче, помислих си аз, беше много по-сложна.

— Ставай — продължи тя. — Търси те онази жена.

Въздъхнах. Вече нямахме червени рози.

Жената ме чакаше, облегнала се с лакти на плота. Носеше палто в ябълковозелен цвят, а друга жена, по-млада и по-красива, в червено палто, стоеше до нея в същата полуприведена поза. Черните им обувки бяха мокри. Погледнах навън. Отново валеше, точно когато дрехите и стаята ми най-накрая бяха изсъхнали от пороя преди седмица. Потреперих несъзнателно.

— Това е прочутата Виктория — каза по-възрастната жена и кимна към мен. — Виктория, това е сестра ми Анемари. Аз съм Бетани — протегна ми ръка и аз я поех и разтърсих. Ставите ми изпукаха от силното й здрависване.

— Как сте? — попитах аз.

— Никога не съм била по-добре — каза Бетани. — Прекарах Деня на благодарността у Рей. И двамата не бяхме готвили преди това празнична вечеря, затова накрая се озовахме с полусурова пуйка и стоплена доматена супа от консерва. Беше вкусно — каза тя. Беше очевидно, че говореше за нещо повече от обикновена супа.

Сестра й се засмя.

— Кой е Рей? — попитах аз.

Рената се появи на прага с метла в ръцете, но аз не обърнах внимание на въпросителния й поглед.

— Мъж, когото познавам от работата си. Не бяхме говорили за друго, освен по работа, но в сряда дойде до бюрото ми и ме покани на среща.

— Бетани имаше планове за следващата вечер с Рей и искаше нещо за апартамента си, нещо съблазнително — каза тя, изчервявайки се, но не агресивно и натрапчиво.

— Без орхидеи — допълни, сякаш орхидеята бе сексуално цвете, а не символ на изтънчена красота.

— А за сестра ви? — попитах аз.

Анемари явно се чувстваше неудобно, но не се възпротиви, когато сестра й започна да описва в подробности любовния й живот.

— Тя е омъжена — каза Бетани, натъртвайки на думата сякаш корените на проблемите на Анемари можеха да бъдат открити в самото определение на брака. — Притеснява се, че съпругът й вече не я намира за привлекателна, което — виж я само — е абсолютно нелепо. Но те вече не… — знаеш за какво говоря. И то от дълго време.

Анемари погледна навън през прозореца и не защити нито съпруга си, нито брака си.

— Добре — казах, докато обмислях информацията. — Утре?

— По обед — уточни Бетани. — Цял следобед ще чистя апартамента си.

— Анемари? — погледна я аз. — По обед добре ли е?

Младата жена не ми отговори веднага. Миришеше останалите в кофите жълти и оранжеви рози и далии. Когато вдигна глава, очите й бяха празни по начин, който добре разбирах. Кимна с глава.

— Да — каза тя. — По обед, моля.

— Значи, ще се видим утре — казах аз, когато те се обърнаха да си ходят.

Щом вратата се затвори зад тях, се огледах за Рената — тя все още стоеше на прага на задното помещение с метлата в ръка.

— Прочутата Виктория — подигра ме тя. — Момичето, даващо на хората това, което искат.

Свих рамене и минах покрай нея. Взех си палтото от закачалката и се наканих да си ходя.

— Утре? — попитах аз. Рената никога не ми даваше график. Идвах на работа, когато тя ми кажеше.

— Четири сутринта — каза тя. — Имаме сватба в ранния следобед, с двеста гости.

Прекарах вечерта в синята си стая, обмисляйки молбата на Анемари. Бях добре запозната с обратното на интимността: хортензията, липса на страст, дълго време беше любимото ми цвете. Тя цъфтеше в малките дворни градини на Сан Франциско шест месеца от годината и ми вършеше работа, за да държа на разстояние съквартирантките си и персонала от груповите домове, в които живеех. Но интимността, близостта и сексуалните наслади — това бяха неща, за които никога не ми се беше налагало да мисля. Часове наред лежах под голата крушка и прелиствах леко деформираните от водата страници на моя речник в търсене на полезни растения. Тук беше липовото дърво, което означаваше съпружеска любов, но това не ми се струваше съвсем подходящо. Определението ми звучеше по-скоро като описание на миналото, не като вариант за бъдещето. Имаше и друга трудност — как щях да обясня на Анемари защо трябваше да сложи в маса в дневната си клон от липа вместо красив букет с цветя. Не, реших аз, липата не ставаше.

На долния етаж групата на Наталия започна да репетира и аз се пресегнах към тапите си за уши. Страниците на книгата завибрираха в скута ми. Открих цветя за привързаност чувственост и наслада, но нито едно само по себе си не ми се струваше достатъчно, за да пребори празнотата в очите на Анемари. Все по-разочарована, стигнах до последното цвете и се върнах обратно на началото. Грант ще знае, помислих си аз, но нямаше да го попитам. Дори самото задаване на въпроса би било проява на прекалена интимност.

Докато търсех, ми хрумна, че ако не успеех да намеря правилното цвете, можех да дам на Анемари букет с ярки и дръзки цветя и да излъжа за значението им. Знаех, че цветята не притежаваха свойството да привличат абстрактното значение, което им приписваха хората, и да го довеждат във физическия свят. По-скоро и Ърл, и Бетани си бяха отишли у дома с букет цветя, очаквайки промяната да настъпи в живота им, и дори само вярата, че това е възможно, бе предизвикало желаната трансформация. По-добре да увия няколко гербера в кафява хартия, реших аз, и да кажа, че те символизират сексуална наслада, отколкото да питам Грант за мнението му по въпроса.

Затворих речника си, затворих очите си и се опитах да заспя.

Два часа по-късно станах и се облякох, за да отида на борсата. Беше студено и още докато слагах якето си, знаех, че не мога да дам на Анемари гербери. Никога не съм била лоялна към нищо, освен към езика на цветята. Ако започнех да лъжа за него, в живота ми щеше да изчезне и последната частица красота и истина. Излязох от апартамента и тичах дванайсет пресечки надолу, надявайки се да изпреваря Рената.

Грант все още беше на паркинга и разтоварваше камиона си. Изчаках го да ми подаде няколко кофи и го последвах вътре в пазара. На сергията му имаше само един стол; седнах на него, а той се облегна на шперплатовата стена.

— Подранила си.

Погледнах часовника си. Тъкмо минаваше три сутринта.

— Ти също.

— Не можах да спя — отвърна той.

И аз не бях спала, но не казах нищо.

— Срещнах една жена — започнах аз. Отместих стола си по-далече от Грант, сякаш щях да му помагам в обслужването на клиентите, но борсата все още беше почти празна.

— Да? — каза той. — Коя?

— Просто една жена. Дойде вчера в магазина. Миналата седмица помогнах на сестра й. Тя каза, че съпругът й вече не я желае. Нали знаеш, в… — спрях, защото не можех да продължа мисълта си.

— Хъм… — каза Грант. Усещах очите му по гърба си, но не се обърнах към него. — Трудна задача. Било е викторианската епоха. Сещаш се, не са говорили много за секс.

Не бях помислила за това. Гледахме в мълчание как борсата се пълнеше с хора. Рената щеше да влезе през вратата всеки миг и часове наред нямаше да мога да мисля за нищо друго, освен за цветята за нечия чужда сватба.

— Желание — каза най-накрая Грант. — Бих опитал с желание. Мисля, че е най-близко до това, което търсиш.

Не познавах цвете с такава символика.

— Кичест нарцис — продължи той. — Среща се като диворастящо цвете в южните щати. Имам няколко, но луковиците няма да разцъфтят до пролетта.

До пролетта оставаха няколко месеца. Не вярвах, че Анемари можеше да чака толкова дълго.

— Няма ли друг начин?

— Можем да ускорим цъфтежа им в парника. Обикновено не го правя; цветята се свързват толкова много с пролетта, че няма голям пазар за тях преди края на февруари. Но можем да опитаме, ако искаш.

— Колко време ще е нужно?

— Не много. Обзалагам се, че ще ги имаме в средата на януари.

— Ще я попитам — казах аз. — Благодаря ти.

Надигнах се, за да си тръгна, но Грант ме спря, като постави ръка на рамото ми. Обърнах се към него.

— Този следобед? — попита той.

Спомних си цветята, фотоапарата, речника ми…

— Ще свърша работа към два часа.

— Ще мина да те взема от магазина.

— Ще съм гладна — казах, докато се отдалечавах.

Грант се разсмя.

— Знам.

Анемари изглеждаше по-скоро облекчена, отколкото разочарована, когато й съобщих новините. Януари ще бъде добре каза тя, даже много добре. Празничните дни преди това щяха да са много заети, месецът щеше да е доста оживен. Тя ми записа телефонния си номер, пристегна червения колан на палтото си и последва Бетани, която беше излязла преди малко и вече почти се бе скрила зад ъгъла. Бях й дала букет от лютичета: Ти искриш с множество чарове.

Грант подрани, също като предишната седмица. Този път Рената го покани вътре. Той седна до масата, наблюдаваше ни, докато работехме, и похапваше пиле с къри от димяща пластмасова кутия. Втора кутия, неотворена, стоеше пред него. Когато приключих с украсата за масите, Рената каза, че мога да си тръгвам.

— Бутониерите? — попитах аз и погледнах към кутиите, в които бе подредила букетите на шаферките.

— Мога да ги довърша и сама — отвърна тя. — Имам достатъчно време. Просто си тръгвай — махна с ръка към вратата.

— Искаш ли да хапнеш сега? — попита ме Грант и ми подаде пластмасова вилица и салфетка.

— Не, предпочитам в колата. Не искам да закъснеем и да няма подходяща светлина.

Рената погледна с любопитство към нас, но не попита нищо. Тя никога не ми досаждаше и не се натрапваше; досега не бях срещала такъв човек в живота си и докато следвах Грант към вратата, за миг изпитах чувство на привързаност към нея.

Кърито и дъхът ни замъглиха прозорците на колата по дългия път към къщата на Грант. Пътувахме в пълно мълчание, единственият шум бе постоянното бръмчене на климатика. Навън беше влажно, но следобедният въздух бе чист и свеж. Когато Грант отвори портата и подкара към къщата, небето над нас бе ясносиньо. Той каза, че ще влезе, за да вземе фотоапарата, но за моя изненада не отиде в къщата, а в друга триетажна постройка до нея.

— Какво е това? — попитах го аз, щом се върна, като посочих към мястото, откъдето току-що бе излязъл.

— Водната кула — каза той. — Превърнах я в апартамент. Искаш ли да видиш как изглежда отвътре?

— Светлината — напомних му аз и погледнах към хълма над който слънцето вече бе започнало да залязва.

— Да, вярно.

— Може би след това.

— Добре. Готова ли си за друг урок? — попита ме Грант. Пристъпи напред и провеси апарата на врата ми. Ръцете му докоснаха за секунда тила ми.

Поклатих глава.

— Няма нужда. Лещи, обектив, фокус — завъртях обектива и повторих термините, които ми бе обяснявал предишната седмица. — Помня всичко.

— Ясно. Аз ще бъда вътре — каза той, обърна се и се прибра във водната кула.

Изчаках, докато видях светлината да светва в прозореца на третия етаж, и се запътих към розовата градина.

Щях да започна с бялата роза; струваше ми се подходяща за начало. Седнах пред един разцъфнал храст и извадих празен бележник от раницата си. Щях да се науча да снимам като документирах подробно всеки свой провал и успех. Ако дори само една снимка от тези, които направех днес, се окажеше ясна, трябваше да знам какво бях направила, за да се получи този образ. Номерирах страниците на бележника си от едно до трийсет и шест.

На все по-бледата светлина направих снимки на една и съща полуотворена бяла розова пъпка, като записвах подробно, с обикновени думи, а не с термини, всички данни за точното положение на обектива и копчетата, фокуса, слънцето и ъгъла на сенките. Измервах разстоянието на апарата до розата, като използвах дланта си за мярка. Когато свърши лентата и слънцето залезе, спрях.

Грант седеше до кухненската маса. Вратата беше отворена и вътре бе толкова студено, колкото и навън. Слънцето бе изчезнало заедно с цялата си топлина. Потрих дланите си една в друга.

— Чай? — попита ме той, като ми протегна димяща чаша.

Пристъпих напред и затворих вратата зад себе си.

— Да, моля…

Седяхме един срещу друг до старата дървена маса за пикник, абсолютно същата като онази отвън. Беше допряна под малък прозорец, от който имаше гледка към фермата: лехите с цветя, бараките и парниците и изоставената къща. Грант се надигна да оправи капака на тенджерата, в която готвеше ориз; от нея се надигаше струя пара. Отвори долапа и извади бутилка соев сос, която постави на неравната маса.

— Вечерята е почти готова — каза той. Погледнах към печката. Нищо не се готвеше, освен ориза. — Искаш ли да огледаш?

Свих рамене, но се надигнах от стола.

— Това е кухнята.

Шкафовете бяха боядисани в бледозелено, плотовете бяха в сиво със сребристи ръбове. Явно нямаше дъска за рязане и плотовете бяха нарязани и надраскани от кълцането на продуктите. Имаше направо древна бяла газена печка и лавица с празни зелени стъклени вази и една-единствена дървена лъжица. На лъжицата имаше бяло етикетче с изтъркана цена, което означаваше, че лъжицата или никога не е била използвана, или просто никога не е била мита.

И в двата случая не горях от нетърпение да изпробвам кулинарните му умения.

В ъгъла на стаята имаше черна метална стълба, която се извиваше нагоре и отвеждаше до малка квадратна дупка в тавана. Грант започна да се катери, аз го последвах. На втория етаж имаше нещо като дневна, голяма колкото да побере един оранжев диван и шкаф с книги, стигащ до тавана. Отворена врата водеше към баня с бели плочки, в която имаше вана, стояща на четири подпори. Нямаше телевизор или музикална уредба. Не видях дори телефон.

Грант продължи да се катери по стълбата и ме отведе до третия етаж, който беше покрит от стена до стена с дебел дунапренен матрак. На места чаршафите се бяха отвили и се виждаше, че дунапренът се рони. В два от ъглите имаше струпани на купчини дрехи — едните нагънати, другите не. Там, където би трябвало да има възглавници, имаше купища книги.

— Спалнята ми — обяви тържествено Грант.

— Къде спиш?

— По средата. Обикновено по-близо до книгите, отколкото до дрехите.

Метна се върху матрака и угаси лампата, на чиято светлина явно четеше. Хванах се за перилата и слязох отново долу в кухнята.

— Хубаво е — казах аз. — Спокойно.

— Харесва ми така. Мога да забравя къде се намирам, разбираш ли?

Да, разбирах го. Във водната кула на Грант, издигаща се сред полетата с цветя, без никакви автоматични и дигитални неща, беше лесно да се забрави не само мястото, но и десетилетието, в което живеехме.

— Пънк групата на съквартирантката ми репетира по цели нощи на долния етаж на нашия апартамент — казах аз.

— Звучи ужасно.

— И наистина е такова.

Грант отиде до печката и сипа горещия, полутечен ориз в големи керамични купи за супа. Подаде ми едната, както и лъжица. Започнахме да ядем. Оризът стопли устата ми, гърлото и стомаха ми. Беше много по-вкусен, отколкото предполагах.

— Нямаш ли телефон? — попитах, оглеждайки се наоколо.

Мислех, че съм единственият млад човек в съвременния свят, който не бе обвързан с това средство за общуване. Той поклати отрицателно глава. Продължих:

— Имаш ли други роднини?

Грант отново поклати глава.

— Баща ми си е тръгнал, преди да се родя — върнал се е в Лондон. Никога не съм го срещал. Когато майка ми умря, ми остави земята и цветята, нищо друго.

Продължи да яде от купата си.

— Липсва ли ти?

Той си сипа още соев сос и се замисли, преди да ми отговори.

— Понякога. Липсва ми обаче такава, каквато беше, когато бях дете и тя готвеше всяка вечер за нас, а сутрин ми правеше сандвичи за училище. Но в края на живота си започна да ме бърка с баща ми. Побесняваше и ме изхвърляше от къщата. После, когато осъзнаваше какво е направила, ми се извиняваше с цветя.

— Затова ли живееш тук?

Грант кимна.

— Винаги ми е харесвало да съм сам. Никой не разбира това.

Аз го разбирах.

Той изяде ориза си и си напълни купата още веднъж, после се пресегна за моята и досипа и в нея. Довършихме вечерята си в пълно мълчание.

Грант стана, за да измие празната си купа, и я постави на металната поставка за сушене. Измих своята и направих същото.

— Готова ли си? — попита той.

— Лентата? — взех апарата от мястото, където го беше закачил, и му го подадох. — Не знам как да я извадя.

Той превъртя филма и го извади от фотоапарата. Прибрах го в джоба си.

— Благодаря.

Качихме се в камиона и потеглихме към града. Бяхме на половината път, когато си спомних молбата на Анемари. Прехапах устни и издишах шумно.

— Какво има?

— Нарцисите. Забравих.

— Погрижих се, докато беше при розите. Посадих ги и ги покрих с картонени кутии в парника — луковиците изискват мрак, докато започнат да се разлистват. Можеш да ги провериш следващата събота.

Следващата събота. Сякаш имахме уговорени редовни срещи. Наблюдавах го как шофира, профилът му беше остро изрязан, суров; не се усмихваше. Щях да проверя нарцисите следваща събота. Беше простичка фраза, но в един миг бе променила всичко, както откритието за символиката на жълтата роза.

Ревност, изневяра. Самота, приятелство.

 

 

Беше тъмно, когато се прибрах за вечеря; къщата светеше и в рамката на отворената врата видях как Елизабет седеше сама до кухненската маса. Беше сготвила пилешка супа ароматът й бе стигнал до мен сред лозята, ароматът на почти физическо привличане — и се взираше приведена над купата си, сякаш изучаваше собственото си отражение в бульона.

— Защо нямаш приятели? — попитах я аз.

Думите излязоха от устата ми, без да имам време да помисля. Цяла седмица бях наблюдавала как ръководеше беритбата на гроздето с решителност и отдаденост и когато я видях да седи така на кухненската маса, самичка и очевидно самотна, съжалението просто ги изкара навън.

Елизабет погледна към мен. Бавно и спокойно се изправи и изсипа съдържанието на купата си обратно в тенджерата. Взе клечка кибрит и запали синия огнен пръстен на котлона под нея.

Обърна се към мен.

— А ти защо нямаш?

— Аз не искам приятели.

Освен Перла, единствените деца, които познавах, бяха съучениците ми от училище. Те ме наричаха „сирачето“ и „момичето от приюта“ толкова често, че се съмнявах дали дори учителите ми знаеха истинското ми име.

— Защо? — не ме остави на мира Елизабет.

— Не знам — казах аз и усетих, че в гласа ми се бе появила отбранителна нотка. Но беше лъжа. Знаех.

Бях отстранена от училище за пет дни след нападението на шофьора на автобуса и за пръв път в живота си не се чувствах нещастна заради това. Вкъщи, с Елизабет, нямах нужда от никого другиго. Всеки ден вървях по стъпките й, докато тя ръководеше гроздобера, надзираваше работниците, насочваше ги към лехите с узряло грозде и ги връщаше от онези, където чепките имаха нужда от още един или два дни на слънце. Откъсваше грозде и го вкусваше, после слагаше друго в устата ми и изреждаше числа, които бележеха зрелостта му: 74/6, 73/7 и 75/6.

Ето този вкус, казваше тя, когато стигахме до добре узряла чепка, трябва да запомниш. Точно този вкус — нивото на захарта трябва да е на 75, танините — на седем. Това е съвършено узряло грозде, което не може да бъде разпознато нито от машина, нито от някой аматьор.

В края на седмицата бях сдъвкала и изплюла грозде от почти всяка лозичка и числата започнаха да изникват в съзнанието ми още преди гроздето да влезеше в устата ми, сякаш езикът ми просто ги разчиташе, като номерата на пощенски марки.

Супата започна да къкри и Елизабет я разбърка с дървена лъжица.

— Свали обувките си — каза тя. — И се измий. Супата е гореща.

Сложи две купи на масата и филии хляб, големи колкото пъпеши. Разкъсах филията на две, издълбах меката среда и я надробих в димящата супа.

— Някога имах приятелка — каза Елизабет. — Сестра ми. Имах сестра си и работата си, и моята първа любов и не желаех нищо повече в този свят. После, само за миг всичко се промени и ми остана само работата. Чувствах, че това, което бях загубила, не може да бъде заменено с нищо. Затова се съсредоточих единствено върху работата си, да имам успешен бизнес, да отглеждам най-търсеното и качествено грозде в района. Целта, която си поставих, беше толкова амбициозна и ми отне толкова много време, че не ми оставаше дори минута да мисля за всичко, което бях загубила.

Когато ме беше взела, това се бе променило, разбрах аз.

Присъствието ми постоянно й напомняше за семейство, за любов… Чудех се дали съжаляваше за решението си.

— Виктория — попита ме рязко Елизабет. — Щастлива ли си тук?

Кимнах и сърцето ми запрепуска бясно. Никой никога не ми бе задавал този въпрос, без след него незабавно да последва нещо от типа: … защото, ако си щастлива, ако осъзнаваш какъв късмет имаш, че си тук, няма да се държиш като малка неблагодарна твар. Но Елизабет не каза нищо такова, само на лицето й се появи усмивка на облекчение.

— Добре. Защото аз съм щастлива, че ти си тук. Всъщност хич не ми се иска да се връщаш утре на училище. Хубаво беше да си край мен през тези дни, къщата някак се изпълва с живот, когато си тук. За пръв път и ти като че ли проявяваш интерес към нещо и макар че трябва да призная, че ревнувам от времето, което отделяш на лозето, се радвам, задето си така ентусиазирана.

— Мразя училището — казах аз. Дори само произнасянето на тази дума накара супата да се надигне в гърлото ми и имах чувството, че ще я повърна обратно в чинията.

— Наистина ли го мразиш? Защото знам, че не мразиш ученето на разни неща.

— Наистина го мразя — повторих аз. Преглътнах тежко и й казах как ме наричат, казах й, че е като всички останали училища, в които съм била, че ме изолираха и никога не ме учеха на нищо, защото вече ми бяха поставили етикета на глупачка на челото.

Елизабет сдъвка последната си хапка хляб и отнесе купата си до мивката.

— Тогава още утре ще те отпиша. Тук мога да те науча на повече неща. Но ако ме питаш, ще ти бъде толкова тежко с мен, че даже ще съжаляваш за това си решение.

Върна се до масата, взе купата ми и я напълни отново догоре.

Облекчението ми беше толкова голямо, че я изядох почти наведнъж, после поисках и трета. А вътре в мен се бе разпалило някакво непознато сияние, което ме повдигна от стола, когато приключих, запрати ме нагоре по стъпалата и ме сложи в леглото. И после продължи да свети, докато заспивах.