Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (11)

11.

Рано сутринта в понеделник Грант отиде на цветната борса, но аз не тръгнах с него. Когато се събудих няколко часа по-късно, с изненада открих, че не бях сама в имота. Между лехите с цветя някакви мъже си подвикваха един на друг, а на земята бяха коленичили жени и изтръгваха плевелите. Наблюдавах всичко от прозореца: подкастрянето, почистването, наторяването и обирането на готовите цветя.

Никога не ми беше хрумвало, че някой друг, освен Грант се грижи за тези акри земя, но след като видях работниците в действие, ми се стори нелепо, че дори си бях помислила подобно нещо. Работата беше ужасно много, задачите — безброй. И макар да не ми допадаше, че споделях имота с някого особено в първия ден, в който Грант ме бе оставил сама, бях благодарна на тези хора, които помагаха на хилядите пъпки да разцъфнат.

Преоблякох се в чиста тениска и си измих зъбите, грабнах комат хляб и фотоапарата си и излязох навън. Работниците ме поздравиха с кимване и леки усмивки, но не се опитаха да ме заговорят.

Влязох в най-близкия парник, онзи, който Грант беше отворил за мен при първата ни разходка. В него имаше предимно орхидеи и само една стена с различни хибискуси и амарилис. Беше топло и се чувствах удобно само по тениска. Започнах от най-горната лавица на лявата стена. Номерирах отново бележника си и направих по две снимки на всяко цвете, но този път записвах научното му име вместо настройките на апарата. След това използвах една от градинарските книги на Грант, за да определя обикновеното му име, записвах и него, а на моя речник слагах по едно хиксче срещу всяко цвете, което бях снимала. Изщраках четири филма и сложих шестнайсет хикса в речника си.

Щеше да ми е нужна цяла седмица, за да заснема всички разцъфнали цветя и трябваше да чакам цяла пролет, за да цъфнат и останалите. Дори тогава щяха да ми липсват някои видове.

Загледана във визьора на апарата, направих няколко крачки назад и се препънах в нещо голямо на средата на пътечката; погледнах надолу и видях затворен кашон. Думата „нарциси“ беше надраскана отгоре с черен маркер.

Надникнах вътре. Шест керамични саксии бяха опаковани една до друга, песъчливата пръст в тях бе влажна, сякаш са били напоени тази сутрин. Пъхнах пръста си на сантиметър в една от саксиите, надявайки се да усетя поникващо стръкче, но там нямаше нищо. Затворих кашона и продължих по пътечката, щракайки всеки път, когато откривах ново разцъфнало цвете.

 

 

Дните се нижеха по същия начин. Грант излизаше, преди да се събудя, аз прекарвах дългите следобеди из парниците разминавайки се с вежливите работници по време на моите разходки между градината и водната кула. Повечето вечери Грант се връщаше с готова храна, друг път ядяхме супа от консерви или готови пици, които размразявахме в печката.

След вечеря се качвахме на втория етаж да почетем, понякога дори сядахме заедно на дивана. В тези вечери постоянно очаквах да ме завладее тревожната нужда от самота, но тъкмо когато усещах, че въздухът в стаята започваше да изтънява, Грант ставаше, пожелаваше ми „лека нощ“ и изчезваше по витата стълба надолу. Понякога се връщаше час по-късно понякога изобщо не се прибираше чак до другата вечер. Не знаех къде ходи и къде спи нощем, но не го и питах.

Бях у Грант почти две седмици, когато един късен следобед той се прибра с пиле. Сурово.

— Какво ще правиш с това? — попитах аз, като повдигнах с изненада студеното, запечатано в найлонов плик пиле.

— Ще го сготвя.

— И как смяташ да стане тази работа? Ние дори не знаем как да го почистим.

Грант извади лист, на който явно беше записана рецептата. На гърба имаше инструкции и той ми ги прочете на глас — всичко беше уточнено много подробно, от подготвянето на фурната до нещо, свързано с картофи и розмарин.

Обърнах се и включих фурната.

— Готово, ето моя принос към готвенето — заявих аз и седнах на масата. — Оттук нататък се оправяй сам.

Грант извади тавата, наряза картофите на кубчета и ги поръси с розмарин. Сложи ги вътре заедно с пилето, намаза цялото нещо със зехтин, сол и подправки от малък буркан. Изми си ръцете и пъхна тавата във фурната.

— Помолих месаря за най-лесната рецепта и той ми даде това. Не е лошо, нали?

Свих рамене.

— Единственият проблем е — добави той, — че според него трябва да се пече повече от час.

— Повече от час! — възкликнах аз. От мисълта, че трябва да чакам толкова, за да се наям, ме заболя сърцето. Не бях яла нищо от закуска и стомахът ми бе толкова празен, че ми се гадеше.

Грант запали свещ и извади тесте карти.

— За да се разсейваме — обясни той. Включи таймера на печката и седна срещу мен.

Играхме на светлината на свещта единствената игра с карти, която и двамата знаехме. Така си отвлякохме достатъчно вниманието, за да не припаднем от глад на масата. Когато таймерът изпиука, сложих чинии на масата, а Грант разряза гърдите на пилето на тънки парчета. Откъснах си бутчето на запечената до златисто птица и започнах да ям.

Храната беше великолепна, ароматът на пилето бе много по-силен и апетитен, отколкото можехме да очакваме, като се имаха предвид минималните усилия, които бяхме положили за подготовката. Месото беше горещо и нежно. Дъвчех и преглъщах с пълна уста, после откъснах и другото бутче, преди Грант да успее да се докопа до него.

Срещу мен той ядеше бавно, с вилица и нож, режейки парчетата месо едно по едно. На лицето му беше изписано изражение едновременно на наслада от храната и задоволство от това, че я бе приготвил сам. Най-накрая остави ножа и вилицата си на масата и ме погледна втренчено — личеше, че се радва на моя хищен апетит. Почувствах се неудобно.

Пуснах второто бутче в чинията си; всъщност от него бяха останали само кости.

— Знаеш, че няма да се получи, нали? — попитах аз.

Грант изглеждаше объркан.

— В магазина, възрастната двойка, която се пошляпваше и намигаше… Няма да сме като тях. Няма да ме познаваш след шейсет години — обясних му аз. — Вероятно няма да ме познаваш дори след шейсет дни.

Усмивката му изчезна.

— Защо си толкова сигурна?

Замислих се. Наистина бях сигурна и той го бе разбрал. Но ми беше трудно да обясня защо бях толкова убедена.

— Най-дългият период, в който съм познавала някой човек — освен ако не броим социалната ми работничка, а аз не я смятам съвсем за човек, е петнайсет месеца.

— Какво става след петнайсет месеца?

Погледнах го, осъзнавах, че в очите ми се четеше молба сам да открие отговора, да не ме кара да го казвам на глас. Когато той се сети, извърна смутено поглед встрани.

— Но защо и сега да бъде по същия начин?

Това беше правилният въпрос и когато го зададе, разбрах какво трябваше да отговоря.

— Не си вярвам — казах аз. — Какъвто и да си представяш, че ще бъде животът ни заедно, няма да се случи; ще го съсипя.

Виждах, че Грант обмисля думите ми, опитва се да прескочи бездната между категоричността в гласа ми и неговата визия за бъдещето ни, да ги свърже с моста на надеждата и лъжите. — Почувствах нещо, съчетание от съжаление и срам заради отчаяните му фантазии.

— Моля те, не си губи времето — казах аз. — Опитвала съм. Опитах веднъж преди и се провалих. Не е възможно, просто не мога да имам връзка с друг човек.

Когато той погледна отново към мен, изражението на лицето му се беше променило. Челюстта му бе стисната, ноздрите леко разширени, сякаш всеки момент щеше да издиша огън от тях.

— Лъжеш.

— Какво? — сепнах се аз. Това не беше отговорът, който очаквах.

Грант почеса разсеяно челото си, а когато проговори друмите му бяха бавни и внимателно подбрани.

— Не ме лъжи. Кажи ми, че никога няма да ми простиш за това, което направи майка ми, или че всеки път, когато ме погледнеш, ти се гади от мен заради нея. Но недей да седиш тук и да ме лъжеш, говорейки, че вината е твоя и никога не можем да бъдем заедно заради това.

Взех от чинията си отново пилешките кости и започнах методично да обирам останалото по сухожилията месце. Не го поглеждах, нуждаех се от време, за да осмисля думите му.

„Това, което направи майка ми.“ Имаше само едно възможно обяснение. Когато за пръв път го бях срещнала на пазара бях потърсила на лицето му признаците на гняв, а щом не ги открих, реших, че сигурно ми е простил. Но може би причината бе съвсем друга. Грант не ми се сърдеше, защото дори не знаеше истината. Не знаех как е възможно да бе живял с майка си през цялото време и да не бе разбрал, но реших да не питам.

— Не те лъжа — само това успях да измисля най-накрая.

Той остави рязко вилицата си, металът издрънча при удара в керамичната чиния. Изправи се.

— Не си единствената, чийто живот е съсипан.

После излезе от кухнята и се скри в мрака.

Заключих вратата зад него.

 

 

На фермерския пазар през юли бе оживено. Родители бутаха детски колички с натъпкани с провизии багажници малки дечица с ухаеща на праскови кожа задръстваха пътеките между сергиите, възрастни мъже с ръчни колички размахваха нетърпеливо ръце към разсеяните майки. Обелки от шамфъстък пукаха между краката ми. Подтичвах, за да настигна Елизабет, която упорито си проправяше път към боровинките.

Беше ми казала, че следобед ще направим къпинов коблър^[1] и домашен сладолед. Всъщност ме подкупваше, за да си остана вкъщи, далеч от рекордната жега и бързо зреещото й грозде, и аз с неохота се бях съгласила. Цяла пролет с Елизабет бяхме работили рамо до рамо в лозето и не исках да изоставям лозите сега, когато вече нямаше какво друго да се прави, освен да се чака. Липсваха ми дългите сутрини, в които опитвах гроздовите зърна, подрязвах прорасналите в основата на стъблото филизи, за да запазя силата на лозичката фокусирана в една-единствена посока. Липсваше ми да нося кухненския нож и да подтичвам след малкия трактор, с който Елизабет прочистваше земята по пътеките между редиците с лози, и да вадя останалите плевели с ръка, както тя ме беше учила: първо отслабвах корените с острието на ножа, после издърпвах растенията от почвата. Работех с ножа повече от три месеца, преди да й кажа, че според правилата на социалната система не беше разрешено на децата в приемните семейства да използват ножове. Но тя не ми го взе.

Ти не си дете в приемно семейство, каза ми простичко. Аз наистина не се чувствах като дете, дадено от системата на случайно приемно семейство — всъщност се чувствах толкова различна от момичето, което беше пристигнало тук преди почти една година, че в повечето сутрини оставах зазяпана в огледалото в банята дълго след като Елизабет ме беше извикала за закуска и се опитвах да открия по лицето си белезите на промяната, която знаех, че е настъпила в мен. И въпреки това думите й не бяха съвсем верни. Все още бях част от системата и щях да остана такава до явяването ми в съда през август.

Пробих си път през тълпата и застанах до Елизабет.

— Къпини? — предложи ми тя и ми подаде зелена хартиена кутия.

На масата с червена покривка продавачът бе изложил купища щайги с къпини, малини, боровинки и ягоди. Взех една къпина и я сложих в устата си. Беше сочна и сладка и боядиса пръстите ми в тъмнолилаво.

Елизабет купи шест кутии с къпини, пъхна ги в найлонова торба, после се преместихме на следващата сергия. Следвах я из претъпкания пазар, като мъкнех покупките, които не се побираха в платнената й чанта. При караваната, продаваща млечни продукти, тя ми подаде бутилка с мляко; стъклото на дъното й още бе покрито с пара.

— Приключихме ли? — попитах я аз.

— Почти. Ела — побутна ме тя към далечния край на пазара.

Преди да подминем сергията с кайсии, последния продавач от редицата, който познавах, вече знаех накъде сме се запътили. Държах хлъзгавата бутилка под мишница и подтичвах до Елизабет, после я хванах за ръкава и я дръпнах назад.

Но тя продължи да върви бързо напред, не спря, докато не стигна до сергията с цветя.

Китки рози отрупваха масата. Толкова отблизо съвършенството на цветята бе зашеметяващо: всяко венчелистче бе гладко и нежно, притиснато до другото, връхчетата им — събрани в идеално навит край. Елизабет стоеше неподвижно и изучаваше цветята, също като мен. Посочих с ръка към един смесен букет, надявайки се, че тя ще избере нещо, ще плати и ще си тръгне, без да се заговори с младежа. Но преди да вземе каквото и да било, той грабна останалите на масата цветя и ги метна в багажника на камиона си. Очите ми се разшириха от изненада. Момчето нямаше да продаде нищо на Елизабет. Погледнах към нея, за да видя реакцията й, но изражението й беше напълно неразгадаемо.

— Грант? — попита тя.

Той не помръдна, не погледна към нея. Тя опита отново:

— Аз съм леля ти. Елизабет. Сигурно знаеш.

Приведен напред, той разстилаше брезент върху цветята в багажника. Очите му бяха фокусирани върху розите, но сякаш се заслуша в думите й, брадичката му се повдигна леко предизвикателно. Отблизо ми изглеждаше по-голям. Светъл мъх покриваше горната му устна, мускулите му бяха ясно оформени. Носеше обикновен бял потник, извивките на лопатките му се очертаваха под тънката материя по начин, който ме хипнотизираше.

— Ще ми обърнеш ли внимание? — попита Елизабет.

Когато той пак не реагира, гласът й се промени — както го помнех от първите седмици на пребиваването ми в дома й: първо беше търпелив, строг, после внезапно се изостряше и ставаше гневен.

— Погледни ме! Поне ме погледни, когато ти говоря!

Младежът не се обърна.

— Това няма нищо общо с теб. Никога не е имало. Години наред те наблюдавах от разстояние как растеш и повече от всичко на света исках да изтичам при теб и да те прегърна.

Грант покри плътно розите с брезента, мускулите на ръцете му се бяха напрегнали. Беше ми трудно да си представя как някой го прегръща или че някога е бил малък и не толкова силен. Стегна последния възел на покривалото и най-накрая се обърна.

— Трябвало е да го направиш тогава, ако толкова ти се е искало. — Гласът му беше студен, без емоции. — Никой не те е спирал.

— Не — тръсна глава Елизабет. — Не знаеш за какво говориш.

Думите й бяха тихи, с дълбока вибрация в тях, която познавах от предишния си живот, от предишните приемни домове, където бях живяла, и която винаги бе предизвестие на внезапно нападение и агресия. Но тя не скочи срещу него както една част от мен очакваше да направи. Вместо това каза нещо толкова изненадващо, че Грант се извърна сепнато и очите ни се срещнаха за пръв път.

— Виктория ще прави къпинов коблър — прошепна Елизабет. — Трябва да дойдеш на вечеря.