Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (6)

6.

Наталия беше по-малката сестра на Рената. Бяха общо шест. Рената беше втора поред, Наталия — най-малката от всички. Мина цяла седмица, докато събера тази информация, и бях благодарна за това. През повечето дни съквартирантката ми спеше до късно следобед, а когато се събудеше не вдигаше почти никакъв шум. Веднъж ми каза, че не обича да хаби гласа си и фактът, че смяташе разговорът с мен за такова хабене, изобщо не ме обиждаше. Наталия беше вокалистка на пънк група, която беше известна само в много тесен радиус около апартамента й както самата тя изтъкна, — на разстояние около двайсетина пресечки. Групата се подвизаваше в Мишън, имаше няколкостотин фенове в парка „Долорес“ и беше тотално неизвестна навсякъде другаде. Репетираха на долния етаж. В останалите помещения в сградата имаше офиси, някои работещи някои празни, но всичките затваряха след пет часа. Наталия ми даде тапи за уши и купчина възглавници. Така усещах музиката само като вибрация по пода, от която косматият килим оживяваше още повече. В повечето случаи започваха да репетират едва след полунощ, така че разполагах само с няколко часа блажена забрава преди събуждане.

Нямаше да ходя на работа до следващата събота, но всяка сутрин през тази седмица се озовавах из улиците около цветната борса и гледах как търговците идват с препълнените с цветя камиони на претъпкания паркинг. Не търсех тайнствения си ухажор; поне така си казвах. Когато го видех, навеждах глава, шмугвах се в някоя уличка и бягах, докато останех без дъх. До събота вече бях решила какъв ще бъде моят отговор.

Антиринум, кученце, или както го наричат още, лъвска муцунка. Самонадеяност. Отидох на цветния пазар в четири часа сутринта, час преди срещата ми с Рената, с пет долара в джоба и нов, оранжев кичур в косата си, падащ ниско над веждите ми, експериментален подарък от Наталия.

Той беше приклекнал и разтоварваше връзките лилии рози и лютичета в пластмасови кофи. Не ме видя, че приближавам. Възползвах се от това предимство, за да му върна за първия ден, в който се срещнахме, когато ме огледа безсрамно от глава до пети, и сега аз на свой ред го огледах — от превития му врат до калните ботуши. Носеше същия черен суичър с качулка като предишните дни, вече по-мръсен, и бели работни панталони, изцапани с петна. На панталоните имаше клуп, като онези, на които се заканваше чук, но той бе празен.

Когато се изправи, аз бях точно пред него, а ръцете ми бяха пълни с кичестите цветове на цветето, което бях избрала антиринума. Бях ги купила за пет долара и за тази сума се бях сдобила с шест връзки, смесени букети в лилаво, розово и жълто. Държах цветята високо, така че закриваха напълно лицето ми и над тях се подаваше само върхът на шапката ми.

Усетих как ръцете му обхващаха дръжките им; усетих пръстите му, когато докоснаха моите — бяха студени, с температурата на ранното сутрешно ноемврийско небе. За миг изпитах желание да ги стопля — не с моите ръце, които бяха също толкова студени, а с шапката си или пък с чорапите си с нещо, което можех да сваля и да оставя след себе си. Той дръпна цветята и аз останах разкрита пред него, а руменината плъзна на вълни по лицето ми. Обърнах се светкавично и се отдалечих.

Рената ме чакаше на вратата, нервна и суетяща се. Имаше още една голяма сватба, а булката била като излязла от холивудска пародия — обезумяла и изискваща невъзможни неща. Беше снабдила Рената с дълъг списък на цветя, които харесваше, и на други, които не харесваше, уточнявайки цветовете размера им до сантиметри. Рената скъса списъка на две и ми връчи плик с пари в брой.

— Никога не давай цената, която ти искат! — провикна се след мен, докато тръгвах по задачите си. — Казвай, че са за мен!

На следващата сутрин Рената ме прати на цветната борса сама. Бяхме аранжирали цветята и връзвали букети до пет часа за сватбата, която бе обявена за шест часа, и напрежението й се беше отразило. Имаше нужда от почивка. Магазинът й вече щеше да бъде отворен всяка неделя; направи нова табела и каза на всичките си редовни клиенти, че аз ще бъда там. Даде ми пари в брой, картата, с която пазаруваше на борсата на едро, и ключ. Вкара номера на домашния си телефон в касовия апарат и ми каза да не я безпокоя за нищо на света.

Когато отидох на борсата, небето още беше тъмно и почти не го видях, както бе застанал вдясно от входа. Стоеше неподвижно, без цветя, с наведена към земята глава, но очите му гледаха нагоре и ме очакваха. Вървях към вратата решително, втренчена в металната дръжка. Пазарът щеше да бъде препълнен и оживен, но отвън не се чуваше почти никакъв шум. Докато минавах покрай него, той повдигна ръка и ми подаде увит на руло лист, завързан с жълта панделка. Поех го, както състезател в щафетно бягане взема палката от съотборника си, без да забавям крачка, и отворих вратата. Веднага ме заля звуковата вълна от жужащата вътре тълпа. Когато погледнах назад, той беше изчезнал.

На листа имаше рисунка, направена с молив — не на цвете, а на ствол на дърво с белеща се на места кора. Прокарах пръст по него; рисунката беше толкова реалистична, че почти усетих грубите възли по дънера. В долната част на листа, отдясно, бяха изписани думите „бяла топола“.

Бяла топола. Не знаех символиката на това дърво. Свалих раницата си и извадих речника на растенията. Прегледах съдържанието, но не открих „бяла топола“. Ако имаше някакво значение, явно нямаше да го открия в моя речник. Навих отново свитъка, вързах го с панделката и тъкмо се канех да го прибера, когато видях нещо и замръзнах на място.

На вътрешната страна на панделката с почерка, който познавах от дъската с цените на цветята пред сергията му, бяха изписани следните думи: „Понеделник, 5 следобед, 16-та и Мишън. Понички за вечеря.“ Черното мастило беше попило в коприната и думите почти не се четяха, но времето и мястото на срещата се виждаха съвсем ясно.

Тази сутрин купувах цветя, без да мисля, без да се пазаря и когато час по-късно отворих магазина, се изненадах от нещата, които носех. Работата сутринта вървеше бавно и леко и бях благодарна за това. Седях на високия стол зад касата и разлиствах дебелия телефонен указател. Открих номера на Обществената библиотека на Сан Франциско, позвъних и изслушах дългото съобщение. Чух го два пъти и си записах работното време и адреса й на дланта си. В неделя Централният клон затваряше в пет часа следобед, точно когато аз трябваше да затворя „Цвят“. Налагаше се да изчакам до понеделник. Тогава, въз основа на посланието, което предаваше бялата топола, трябваше да реша дали да се срещна с онзи мъж за вечеря с понички.

В края на деня, когато пренасях цветята от витрината в склада, входната врата се отвори. На прага застана жена и се огледа притеснено из празния магазин.

— Мога ли да ви помогна? — попитах нетърпеливо аз, защото вече исках да си тръгвам.

— Ти ли си Виктория?

Кимнах.

— Ърл ме изпрати. Помоли ме да ти кажа, че иска отново същия букет, абсолютно същия — подаде ми трийсет долара. — Каза да задържиш рестото.

Прибрах парите в касата и отидох в склада; не бях сигурна, че имахме достатъчно паяковидни хризантеми. Разсмях се силно, когато видях гигантската връзка, която бях купила тази сутрин. По пода бяха останали зимзелени от миналата седмица. Рената не беше пръскала с вода растението и то беше изсъхнало, но не и мъртво.

— Защо той не дойде? — попитах аз, докато започнах да подреждам букета.

Очите на жената пробягваха от цветята към прозореца. Приличаше на птиче, затворено в клетка.

— Искаше да се срещна с теб.

Не казах нищо и не повдигнах глава. С периферното си зрение виждах как си играеше с краищата на боядисаната си в бургундско кафяво коса; цветът покриваше напълно кичурите, които би трябвало да са напълно посивели.

— Смяташе, че можеш да направиш букет и за мен — нещо специално.

— По какъв повод? — попитах аз.

Жената млъкна и отново погледна през прозореца.

— Самотна съм, а не искам да бъда.

Огледах се наоколо. Успехът с Ърл ме беше направил самоуверена. Тя имаше нужда от рози и люляк, реших аз, а не бях купила нито едно от двете. Принципно ги избягвах.

— Следващата неделя — казах аз. — Можете ли да дойдете тогава?

Жената кимна.

— Бог знае, че мога да чакам.

Наблюдаваше мълчаливо как пръстите ми правеха кръгообразни движения около хризантемите. Десет минути по-късно излезе през вратата; стъпваше някак по-леко и вървеше по улицата като много по-млада жена.

На следващата сутрин взех автобус до Обществената библиотека и изчаках на стъпалата отпред, докато отвори. Бързо открих това, което ми трябваше. Книгите за езика на цветята бяха подредени на най-горния рафт, притиснати между викторианските поети и изключително голяма колекция от книги за градинарство. Имаше повече, отколкото очаквах. Бяха различни — от много стари, с ронещи се твърди корици като онази, която носех в раницата си, до илюстрирани меки издания, приличащи на списания, които са били четени из кафенетата в миналото. Всички си приличаха по едно — изглеждаха така, сякаш не бяха докосвани от години. Елизабет ми беше казвала, че някога езикът на цветята е бил широко известен, и винаги ме бе изумявало това как сега буквално бе забравен от хората. Взех толкова книги, колкото можех да нося, и се замъкнах към читалнята.

Седнах на най-близката маса и отворих кожения том; някога заглавието е било изписано със златни букви, които почти се бяха превърнали на прах. Картонът във вътрешното хартиено джобче на книгата имаше печат от време преди да съм била родена. Книгата съдържаше пълната история на езика на цветята. Започваше с оригиналния речник на цветята, публикуван във Франция през XIX век, и имаше дълъг списък на кралски и други знатни особи, които си бяха общували по този начин, заедно с подробно описание на букетите, които са си разменяли. Преминах към края, където открих кратък речник на цветята. Но бялата топола не беше в него.

Прегледах още няколко книги и безпокойството ми нарастваше все повече. Страхувах се да разбера съобщението на непознатия, но още повече се страхувах, че никога няма да го разгадая и няма да разбера какво се опитваше да ми каже.

След двайсет минути най-накрая намерих това, което търсех между толмеята и троскота. Топола, бяла. Време. Въздъхнах облекчена, но също така и объркана.

Затворих книгата и отпуснах глава върху прохладната й корица. Време като реакция на самонадеяност беше по-абстрактен отговор, отколкото се надявах да открия. Времето ще покаже? Дай ми време и ще видим? Отговорът му не бе конкретен; определено не се беше учил от Елизабет. Отворих друга книга, после още една, търсейки някакво по-подробно описание на значението на бялата топола, но никъде не открих друго споменаване на това дърво. Не беше изненадващо.

Едно дърво, особено тополата, не беше много вероятен избор за изразяване на романтични взаимоотношения. В подаването на клонки от топола или на ронещата й се кора нямаше нищо, което да породи копнеж.

Канех се да върна обратно на рафта книгите, когато вниманието ми бе привлечено от малко издание, джобен формат.

На корицата имаше нарисувана решетка и във всяко от квадратчетата й имаше цвете, а под всеки образ беше изписана символиката му. На най-долния ред бяха нарисувани изящни рози в различни цветове. Под жълтата роза бе изписана думата „ревност“.

Ако беше някое друго цвете, вероятно нямаше да забележа несъответствието. Но никога не бих могла да забравя тъгата, която се появяваше на лицето на Елизабет, когато сочеше към храста с жълтите рози, как всеотдайно се грижеше за всяка млада пъпка през пролетта и как струпваше на купчини до градинската ограда изсъхналите цветя. Да замениш изневярата с ревността беше сериозна подмяна на значението на жълтата роза. Едното беше действие, другото само емоция.

Отворих малката книжка, разлистих страниците, после я оставих и отворих следващата.

Часовете минаваха, а аз продължавах да поглъщам тонове нова информация. Седях застинала на стола, местеха се само страниците на книгите. Преглеждах значението на всяко цвете и го сравнявах с това, което знаех от преди.

Не ми беше нужно много време, за да разбера. Елизабет бе грешила за езика на цветята така, както бе сгрешила и за мен.

 

 

Елизабет седеше на предните стъпала, потопила краката си в леген с вода. От мястото, където аз стоях — на автобусната спирка, тя изглеждаше много дребничка, кожата на голите й глезени беше бледа.

Гледаше ме, докато приближавах, и почувствах как се изнервям — не беше приключила с мен, в това бях сигурна. Тази сутрин пронизителният й вик и шумното тропане на дървените токове по балатума на пода бяха знак, че е открила бодлите на кактуса, които старателно набучих предишната вечер от горе до долу по обувките й. Станах, облякох се и се впуснах надолу по стълбището, но когато влязох в кухнята тя вече седеше на масата и спокойно ядеше овесената си каша. Не погледна към мен и не каза нищо, когато седнах и аз на масата.

Липсата й на реакция ме вбеси. „Какво ще правиш с мен“ извиках аз и отговорът й ме смая. Кактусът, каза тя, означава страстна, пламенна любов и въпреки че обувките й може би нямало да може да се оправят, тя оценявала моето признание. Тръснах диво глава, но Елизабет ми напомни онова, което ми обясняваше в градината — че всяко цвете има едно-единствено значение, за да не се получават недоразумения.

Вдигнах раницата си и тръгнах към вратата, но тя дойде зад мен и притисна някакъв букет цветя до шията ми. Не искаш ли да видиш отговора ми, попита тя. Завъртях се и лицето ми се зарови в малки виолетови венчелистчета. Хелиотроп, каза тя. Отдаденост и обич.

От устата ми излезе нещо като яростно съскане. Кактусът означава, че те мразя, казах аз и затръшнах вратата в лицето й.

След цял ден в училище гневът ми вече бе преминал и изпитвах нещо като съжаление. Но Елизабет се усмихна, когато ме видя, изражението на лицето й беше лъчезарно, сякаш напълно бе забравила изявлението ми отпреди няколко часа, че я мразя.

— Как беше първият учебен ден? — попита тя.

— Ужасно — казах аз. Взех две стъпала наведнъж и се опитах да я прекрача, но кокалестите й пръсти се вкопчиха в глезена ми.

— Седни — каза тя. Силната й хватка осуети опита ми за бягство. Обърнах се и седнах на стъпалото под нея, за да не виждам очите й, но тя ме придърпа нагоре за шията и лицата ни се изравниха. — Така е по-добре.

После ми подаде чиния с нарязана круша и кексче.

— Сега яж. Имам работа за теб, която ще ни отнеме целия следобед, така че ще започнеш веднага, след като изядеш това.

Мразех я, защото готвеше много добре. Хранеше ме толкова изобилно, че още не ми се беше наложило да прибягна до кашкавала, който бях прибрала в чекмеджето. Резените круша бяха обелени и почистени от семките; кексчето беше с банан и фъстъчено масло. Изядох всичко, до последната трошичка. Когато приключих, й подадох празната чиния и получих в замяна чаша с мляко.

— Ето — каза тя. — Сега ще можеш да работиш колкото време е необходимо, за да махнеш всички бодли от обувките ми.

Даде ми чифт кожени ръкавици, които бяха прекалено големи за ръцете ми, пинцети и фенерче.

— Когато свършиш, ще ги обуеш и ще минеш три пъти нагоре и надолу по стълбището, за да видя, че си се справила успешно.

Запратих ръкавиците надолу и те се приземиха като забравени ръце в пръстта. Пъхнах голите си ръце в обувката пръстите ми опипваха меката отвътре кожа за бодли. Открих един, хванах го с ноктите си, издърпах го и го хвърлих на земята.

Елизабет ме наблюдаваше спокойно и съсредоточено как работя: първо кожата отвътре, после отстрани и накрая върховете. Обувката, която беше обула, преди да открие забитите бодли, беше най-трудна, защото тя беше стъпила вътре и тежестта й ги бе набила дълбоко в кожата. Извадих ги един по един с пинцетите като непохватен хирург.

— И така, щом не е пламенна любов, какво е? — попита Елизабет, когато бях накрая на задачата си. — Ако не показваш вечната си отдаденост и страстна привързаност към мен какво?

— Казах ти преди училище. Кактусът означава, че те мразя.

— Не означава — заяви твърдо Елизабет. — Мога да те науча кое цвете е за омраза, но думата „омраза“ не е конкретна. Омразата може да бъде силна или апатична; може да бъде породена от нехаресване или от страх. Ако ми кажеш точно как се чувстваш, ще мога да ти помогна да намериш правилното цвете, за да изразиш посланието си.

— Не те харесвам — казах аз. — Не ми харесва да ме заключваш извън къщата или да ме буташ в мивката. Не ми харесва да ме докосваш по врата, да ме стискаш за лицето или да ме принуждаваш да си играя с Перла. Не харесвам цветята ти нито посланията им, нито кокалестите ти пръсти. Не харесвам нищо в теб, не харесвам нищо в скапания свят!

— Много по-добре! — Елизабет изглеждаше искрено впечатлена от моя монолог на омразата. — Цветето, което търсиш, очевидно е обикновеният магарешки трън, който символизира мизантропия. „Мизантропия“ означава омраза или недоверие към цялото човечество.

— „Човечество“ означава ли всички хора?

— Да.

Замислих се за това. Мизантропия. Никой досега не беше описвал чувствата ми с една-едничка дума. Повторих си я няколко пъти наум, за да съм сигурна, че няма да я забравя.

— Имаш ли тук магарешки тръни?

— Имам — каза тя. — Довърши задачата си и ще отидем да ги видим. Трябва да звънна по телефона и няма да изляза от кухнята, докато не го направя. Когато и двете приключим заедно ще потърсим магарешкия трън в градината.

Закуцука навътре и когато мрежестата врата се затвори аз се изкачих по стъпалата и се свих под прозореца. Минах с длан по меката кожа на обувките, търсейки останали бодли. Ако Елизабет най-накрая щеше да направи онова обаждане, с което се бореше от дни, исках да слушам. Беше ми любопитно — мисълта, че Елизабет, която винаги имаше какво да каже, не можеше да се справи с едно позвъняване по телефона.

Надникнах през прозореца и я видях да седи до кухненския плот. Бързо набра седем цифри, заслуша се — вероятно в първия сигнал — и затвори. После бавно опита отново. Този път доближи слушалката до ухото си. От скривалището си под прозореца видях, че сдържа дъха си. Остана така със слушалката в ръка дълго време.

Най-накрая проговори:

— Катрин… — закри с длан слушалката и издаде звук между въздишка и стенание. Забелязах, че в ъгълчетата на очите й се появиха сълзи. Вдигна отново телефона към устата си. — Елизабет е.

Млъкна отново и аз се вслушах напрегнато, опитвайки се да чуя гласа, който минаваше по линията, но не успях. Тя продължи колебливо:

— Знам, че минаха петнайсет години и знам, че вероятно си смятала, че никога повече няма да ме чуеш. Да ти кажа честно, и аз така смятах. Но сега имам дъщеря и не мога да спра да мисля за теб.

Осъзнах, че говореше на телефонен секретар, не на жив човек. Постепенно ускори и думите й се изляха като порой сякаш веднъж отприщила се, не можеше да спре.

— Нали знаеш как всички жени, когато родят, веднага се обаждат на майките си, как искат да са при тях — дори жените, които мразят майките си — Елизабет се разсмя и отпусна рамене. Пръстите й се заиграха с навития кабел на телефона. Сега го разбирам, по напълно различен начин обаче. Родителите ни вече ги няма, само ти ми остана и аз мисля постоянно за теб, не мога да мисля за нищо друго.

Спря за миг, може би чудейки се как да продължи или как да каже това, което искаше.

— Нямам бебе, щях да имам, исках да осиновя, но накрая се озовах с деветгодишно момиче. Някой път ще ти разкажа цялата история, ако се срещнем лице в лице. Надявам се, че ще се срещнем. Както и да е, когато видиш Виктория, ще разбереш — тя има същите очи на диво животинче, каквито имах аз като малка, след като научих, че единственият начин да изкарам майка ни от стаята е да предизвикам пожар в кухнята или да унищожа целия ни запас от консерви с праскови.

Разсмя се отново и изтри очите си с ръка. Плачеше, въпреки че не изглеждаше тъжна.

— Помниш ли? Така че… Обаждам се само за да ти кажа, че ти прощавам за това, което стана. Беше толкова отдавна преди цял един живот… Трябваше да ти се обадя много по-рано и съжалявам, че не го направих. Надявам се, че ще ми позвъниш или ще дойдеш да ме видиш. Липсваш ми. И бих искала да се запозная с Грант. Моля те.

Изчака още малко, заслушана, после толкова леко затвори телефона, че почти не чух как слушалката щракна.

Смъкнах се отново надолу по стъпалата и забих поглед в обувките, като се надявах тя да не разбере, че бях подслушвала. Най-накрая Елизабет излезе от кухнята и закуцука към мен. Очите й бяха сухи, но все още искряха от сълзите и тя изглеждаше по-спокойна, дори по-щастлива, отколкото я бях виждала досега.

— Е, нека да проверим дали си се справила. Пробвай ги.

Обух обувките й, после ги свалих и извадих един бодил от мястото, където се падаше големия пръст, и ги обух пак. Минах три пъти нагоре и надолу по стъпалата.

— Благодаря ти — каза Елизабет, пъхна здравия си крак в обувката и въздъхна с удоволствие. — Така е много, много по-добре. — Изправи се бавно. — Сега изтичай в кухнята, вземи празен буркан от шкафа с чашите, една хавлиена кърпа и ножиците от масата.

Направих каквото беше поискала и когато се върнах, тя стоеше на долното стъпало и проверяваше дали може да върви с пострадалия си крак. Оглеждаше градината си, сякаш се чудеше в коя посока да поемем.

— Магарешкият трън е навсякъде — каза тя. — Може би това е причината хората да се държат постоянно толкова зле помежду си. — Пристъпи напред по пътеката и лицето й се сгърчи от болка. — Ще трябва да ми помогнеш или никога няма да успеем — каза тя и се пресегна към рамото ми.

— Нямаш ли си бастун или патерица? — казах аз и отскочих назад.

Елизабет се разсмя.

— Не, нямам. А ти? Не съм някоя старица, независимо какво си мислиш.

Посегна отново към мен и този път аз не се отдръпнах.

Беше толкова висока, че трябваше да се превие, за да се облегне на рамото ми. Вървяхме бавно по пътеката. Спря веднъж за да оправи обувката си, после продължихме. Рамото ми направо пареше под натиска на дланта й.

— Ето — каза Елизабет, когато стигнахме до пътя. Седна долу на чакъла и се облегна на дървената пощенска кутия.

— Виждаш ли? Навсякъде е — посочи към дерето, разделящо шосето от редиците лози. Беше много дълбоко, пълно със сухи растения, без никакви цветя.

— Не виждам нищо.

Бях ужасно разочарована.

— Слез тук долу — каза тя. Подаде ми буркана и ножиците. — Търси цветчета с размера на монета, които преди са били виолетови, въпреки че по това време на годината най-вероятно са станали кафяви, като всичко останало в Северна Калифорния. Остри са и с бодли, така че внимавай, като ги вземаш.

Взех буркана и ножиците и започнах да се спускам внимателно в дълбоката канавка сред трънаците. Храстите бяха гъсти, пожълтели до златисто и миришеха като края на лятото. Отрязах едно сухо цвете в края на стъбълцето му. Изправих се, заобиколена от всички страни от плевелите. Метнах го в скута на Елизабет.

— Това ли е?

— Да, но това няма цветове. Търси още.

Изпълзях нагоре по дерето, за да имам по-добра гледка, но все още не виждах нищо виолетово или лилаво. Взех един камък и ядосана, го метнах напред. Той се удари в срещуположната страна и отскочи обратно към мен, така че трябваше бързо да се отместя, за да не ме удари. Елизабет се разсмя.

Влязох отново в храсталаците, започнах да ги разделям с ръце и да оглеждам всяко изсъхнало стъбло.

— Ето! — извиках най-накрая тържествуващо, изскубнах цветето с размера на монета и го хвърлих в буркана.

Цветчето приличаше на малка златна риба балон с виолетова коса. Изкачих се при Елизабет, за да й го покажа. То се мяташе от едната до другата страна на буркана като живо същество и затова затиснах с длан отвора му, за да не избяга плячката ми.

— Магарешки трън! — казах аз и й подадох буркана. — За теб — добавих за всеки случай, ако не беше разбрала. После се пресегнах и я потупах по рамото, защото ми се стори, че не реагира.

Това беше може би първият път в живота ми, когато по собствена инициатива докосвах друго човешко същество — поне първият, който помнех. Мередит ми беше разказвала, че съм била досадно бебе — все съм се протягала и съм се опитвала да хващам чуждите коси, уши или пръсти, а ако е нямало никого наблизо, съм дърпала и удряла с морави юмручета колана на бебешкото си столче в колата. Но аз не помнех нищо от това, така че постъпката ми — бързият допир на дланта ми до рамото на Елизабет — ме изненада. Отстъпих назад и я зяпнах сърдито, сякаш по някакъв начин тя ме беше накарала да го направя.

Но Елизабет просто се усмихна.

— Ако не знаех какво е значението на растението, щях да съм трогната — каза тя. — Мисля, че това е най-милата ти постъпка. И направи всичко това само за да изразиш омразата си към човечеството.

За втори път този следобед очите й се навлажниха, но — също като преди — и сега не изглеждаше тъжна.

Разтвори ръце и се опита да ме прегърне, но преди да успее да ме докосне, аз отстъпих назад и се смъкнах отново в канавката.