Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (20)

20.

Рената не дойде в неделя. Нито Марлена. Останах в синята стая цял ден — поне така си мислех, — кърмех бебето и спях, но когато огладнях и ми се припика и се измъкнах навън в дневната, видях, че е едва десет часът сутринта.

Подпрях се на един от високите столове и се поколебах дали първо да се изкъпя, или да си приготвя нещо за ядене. Бебето спеше в синята стая, а аз бях гладна, но миризмата на собственото ми тяло — смесица от кърма и кайсиево бебешко олио — ми уби апетита. Реших първо да се изкъпя.

Затворих вратата на банята и по навик заключих. Съблякох се и влязох под горещата вода. Затворих очи и гузно се насладих на кратките мигове в уединение. Тъкмо вземах сапуна, когато чух пронизителен рев. Беше заглушен донякъде от затворената врата, но все пак се чуваше достатъчно силно.

Изпуфтях и продължих да сапунисвам тялото си. Само една минутка, помислих си аз. Един бърз душ и се връщам. Почакай малко.

Но бебето не можеше да чака. Писъците й ставаха все по-силни и по-чести, надигаха се между моментите на отчаяно по-тихо скимтене. Започнах бързо да втривам шампоан в косата си, облях главата си със силна струя вода, оставих я да потече над ушите ми, за да заглуши плача й. Не се получи. Имах странното усещане, че можех да сляза по стълбището да изляза навън на улицата, да пресека до другия край на града и пак щях да я чувам, защото нейният плач бе свързан с тялото ми не само чрез физическите вълни на звука. Тя се нуждаеше от мен, тя копнееше и изпитваше истински, дълбок глад за мен и този глад преминаваше от нейното тяло в моето.

Предадох се, изскочих от банята със стичаща се по тялото ми бяла пяна. Изтичах през дневната, пъхнах се в синята стая и взех на ръце студеното, пищящо бебе. Притиснах я към насапунисаната си гърда. Тя отвори уста, захапа зърното и засмука, после повтори същото упражнение два-три пъти преди да се успокои достатъчно, за да почне да суче нормално. В банята водата продължаваше да тече от душа в празната вана и да се излива в канала.

Подпрях се на стената и се отпуснах на подгънатите под тялото ми крака. Ако имах чиста хавлия, сега може би щях да я извадя и да се избърша. Но нямах и още дълго време нямаше да имам. Не бях Марлена. Не можех да нося бебе в едната си ръка и торбата с прането в другата нагоре по хълма към обществената пералня, не можех да пускам монети във вибриращите машини, докато в откритата ми гръд се притискаше гладната уста на дъщеря ми. Искаше ми се да бях помислила за проблема с прането, преди бебето да се беше родило.

Искаше ми се да бях помислила за много неща, за които сега вече бе прекалено късно. Трябваше да купя памперси и продукти, и бебешки дрехи. Трябваше да събера менюта от всички ресторанти, които имаха храна за вкъщи, и да запомня наизуст номерата за доставките им. Трябваше да намеря детегледачка или служба за почасова грижа за деца, или и двете. Трябваше да си купя книги за млади родители и да прочета всичките до една. Трябваше да избера име на бебето.

Сега вече не можех да направя нищо.

С бебето щяхме да използваме мръсни хавлии, да спим на мръсни чаршафи и да носим мръсни дрехи. Идеята да направя нещо различно от кърменето и опита да нахраня собственото си тяло беше толкова плашеща, че дори не можех да я осмисля.

Понеделник, вторник и сряда оцеляхме съвсем сами, с изключение на кратко отбиване на Рената, която ми донесе храна. Беше пролет; тя имаше много работа, а така и не ми бе намерила заместник. Марлена се обади да ми каже, че ще отиде за месец при роднини в Южна Калифорния. Щеше да се върне навреме за ангажиментите ни през април, увери ме тя. Повече никой не позвъни.

В четвъртък бебето яде цял ден. Събуди се за първото си хранене в шест часа сутринта и започна да суче без прекъсване, като заспиваше на всеки половин час. Ако се опитах да я отместя от гърдата си, се събуждаше с оглушителен писък. Можеше да спи само ако личицето й бе притиснато до голата ми кожа, и всеки път, щом се опитвах да я оставя в кошчето й, независимо колко дълбоко бе заспала, се събуждаше и искаше още мляко.

Пренебрегнах собствения си глад и цяла сутрин се вслушвах в звуците на пролетта, които навлизаха през отворения кухненски прозорец. Птици, свистене на гуми на колите, самолет, училищен звънец. Галех мекото раменце на бебето, докато спеше, и си казвах, че един обикновен глад е нищожна саможертва за толкова красиво създание като нея. Но с напредването на деня гладът пропътува от стомаха към ума ми.

Започнах да халюцинирам, не гледки, а миризми: призрачни кюфтенца, някъде къкреше ароматен сос, другаде се печеше нещо с шоколад.

Следобед вече бях убедила себе си, че в кухнята ми имаше вкусно ядене, което ме чакаше, сервирано на масата; изпълзях от синята стая с бебето, все още впило устни в гърдата ми. Когато видях студената печка, празните тенджери и фурна, почти се разплаках. Поставих бебето на плота и лекичко я поклащах с една ръка, докато с другата претърсвах шкафовете за някаква храна. В дъното на единия открих консерва супа. Бебето изскимтя и се разплака. Звукът отслаби мускулите на ръката ми и не успях да отворя докрай кутията. Отказах се по средата и с помощта на лъжица надигнах капака дотолкова, че да мога да ям направо от консервата. Изпих супата студена, на един дъх. Когато я изпразних до дъно, хвърлих кутията в мивката. Бебето се стресна от силния звук и спря да плаче — само за миг, но ми беше достатъчно, за да долепя отново лицето й до гърдата си. Отнесох я обратно в синята стая въпреки че гладът ми изобщо не бе уталожен.

Петък започна като четвъртък, само дето бях двайсет и четири часа по-изтощена и гладна като никога незасищащото се бебе. Ядох фъстъци в леглото, докато я кърмех. Мама Руби ме бе предупредила, че тя ще има такива гладни пристъпи, и аз се успокоявах с мисълта, че щом е пристъп, скоро би трябвало да свърши. Нямам какво повече да й дам, мислех си аз докато пъхах пръста си и опипвах отпусналата се кожа, която някога беше кръгла, пълна с мляко гръд.

По обед издърпах спящото бебе от себе си и видях, че устните й бяха червени. Зърната ми бяха сухи и напукани от постоянното смукане и гризане. Бебето бе пило не само млякото ми, но и кръвта ми; нищо чудно, че бях толкова изтощена. Скоро от мен нямаше да остане нищо. Поставих я внимателно на леглото, молейки се поне веднъж да не се пробуди.

Сетих се, че в хладилника имаше останало малко от приготвената от Марлена храна. Но бебето се събуди и повдигна брадичката си към изцедената ми гърда. Въздъхнах. Нямаше начин да е все още гладна, но я вдигнах отново и я наместих на зърното си, за да се опита да изцеди още малко мляко.

Тя засмука само два-три пъти, преди да заспи отново с полуотворена уста, но щом понечих да я оставя пак долу, отвори очи. Издаде бълбукащ, засмукващ звук и нацупи устни.

Поставих я за пореден път на гърдата си, малко по-грубо отколкото възнамерявах.

— Ако си гладна, яж — казах с раздразнение. — Не заспивай.

Бебето сгърчи личице и впи устни в мен.

Изпуфтях, съжалявайки за нетърпението си.

— Така е добре, голямо момиче — казах, повтаряйки думите на мама Руби.

От моята уста обаче звучаха изкуствено и неискрено. Разроших косичката на бебето, рехавите черни кичурчета, растящи над ушите й.

Когато заспа отново, се надигнах и бавно отидох до кошчето, купено от Рената. Може би щеше да се почувства по-удобно в малкото, меко пространство, помислих си аз, и започнах внимателно, сантиметър по сантиметър, да я спускам надолу. Успях да я положа вътре, но щом отместих ръцете си от тялото й, тя започна да плаче на мига.

Застанала над нея, се вслушвах в плача й. Трябваше да ям. Възприятията ми за реалността отслабваха с всеки час, в който не слагах и хапчица в устата си, но не можех да понеса звука на отчаяния й рев. Добрите майки не оставят бебетата си да плачат. Добрите майки слагат нуждите на децата си на първо място, а повече от всичко исках да бъда добра майка. Така щях да се реванширам за всички злини, които бях причинила на хората — ако направех нещо правилно и добре, поне веднъж, поне за един човек.

Взех я на ръце и започнах да обикалям из стаята. Зърната ми имаха нужда от почивка. Тананиках и шепнех, и крачех както бях виждала Марлена да прави, но бебето не се успокояваше. Въртеше главичка наляво и надясно и започна да смуче въздух с отворени уста, търсейки познатия източник на храна и утеха. Седнах на дивана и притиснах мека, кръгла възглавничка до лицето й. Не успях да я заблудя. Тя започна да плаче по-силно, да смуче въздух и да протяга малките си ръчички над главата си. Няма начин все още да е гладна, казах си отново; тя нямаше нужда от повече храна.

Личицето на бебето почервеня като кръвта, която все още се процеждаше от пукнатините на зърната ми. Отидох с нея до кошчето и я оставих решително вътре. В кухнята опрях стиснатите си в юмруци ръце на плота.

Аз бях гладна; бебето не. Трябваше да се погрижа за себе си. Тя трябваше да изчака поне час, докато напълнех стомаха си и възпалените ми зърна се успокояха. От мястото, където бях виждах лицето й — вече бе станало почти лилаво от отчаяния рев и напъване. Тя ме искаше; не разбираше, че моето тяло не е само нейно.

Излязох от стаята, за да се отдалеча от звука на гласа й и застанах до прозореца на стаята на Наталия. Не можех повече да кърмя бебето, не и след като го бях правила почти непрекъснато през последните трийсет и шест часа. Беше изцедила всичкото мляко от тялото ми, сигурна бях, и бе преминала към нещо по-дълбоко, по-ценно, нещо, свързано със сърцето ми или с нервната ми система. Нямаше да бъде заситена, докато не ме погълнеше цялата, докато не изсмучеше всяка капчица течност, всяка мисъл, всяка емоция от тялото ми. Щях да остана празна обвивка, без никакво съдържание, и тя все още щеше да бъде гладна.

Не, реших аз, нямаше да й дам повече. Мама Руби щеше да дойде чак на следващия ден, нямах никаква вест и от Рената. Щях да отида до магазина за сухо мляко и да я храня с шише, докато зърната ми се възстановят. Щях да я оставя в кошчето и да изтичам до най-близкия смесен магазин. Беше прекалено рисковано да я взема със себе си. Някой щеше да чуе гладния й сърцераздирателен плач и щеше да разбере, че съм абсолютно неспособна да бъда майка. Някой щеше да ми я вземе.

Грабнах портмонето си и изтърчах по стълбището, преди да размисля. Тичах надолу по хълма, после пресякох от другата страна на улицата, без да спирам пред коли или пешеходци. Подминавах всички. Имах чувството, че тялото ми, все още възстановяващо се от раждането, щеше да се разцепи на две. Между краката ми пламна огън, плъзна по гръбнака ми и се качи чак до врата ми, но не спирах да тичам. Щях да се върна, преди дори да е разбрала, че ме няма, казвах си сама. Щях да я гушна и да я нахраня със сухото мляко и тя най-накрая щеше да се засити.

На оживеното кръстовище на 17-та улица и „Потреро“ светофарът бе червен. Спрях да тичам и зачаках. Дишах тежко и наблюдавах колите и пешеходците, които бързаха във всички посоки. Чух клаксон, някой изруга, хлапак на оранжев велосипед си пееше нещо високо и весело, куче на къса каишка излая срещу един нахален гълъб. Но не чувах дъщеря си. Въпреки че бях на няколко пресечки от апартамента, се изненадах. Нашата раздяла бе смайващо окончателна.

Сърцето ми възстанови нормалния си ритъм. Гледах как светва зелено, после червено и пак зелено. Не помръдвах. Светът продължаваше да си върви, зает и неподозиращ за плачещото бебе на шест пресечки оттук, бебето, което бях родила, но чиито викове вече не можех да чуя. Животът в квартала си продължаваше по същия начин като преди седмица, както преди две седмици, сякаш нищо не се бе променило. Фактът, че моят живот се бе преобърнал с главата надолу, не беше от значение за никого, и тук, на тротоара, паниката ми изглеждаше безпричинна. Бебето беше добре. Беше нахранено и можеше да почака.

Пресякох на следващото зелено и продължих бавно до магазина. Купих шест кутии сухо мляко, няколко пакета с различни ядки, половин галон портокалов сок и сандвич с пуешко. Докато вървях към апартамента, погълнах набързо две-три шепи с бадеми и стафиди. Гърдите ми се напълниха и започнаха леко да протичат. Щях да я накърмя за последно реших аз, копнеейки отново за нежността, която споделяхме в тези моменти на близост.

Влязох в сградата и се заизкачвах бавно по стъпалата към втория етаж. Апартаментът бе тих и изглеждаше празен и за миг лесно можех да си представя, че се прибирам след доставката на цветя просто за да се изкъпя или да подремна, сама.

Стъпките ми по килима бяха почти безшумни, но бебето се събуди, сякаш можеше да почувства по свръхестествен начин моето присъствие. И се разплака.

Взех я от кошчето, седнах на дивана и тя се опита да засмуче гърдата ми през изтънялата ми памучна тениска. Повдигнах тениската нагоре и тя започна да суче. Сбръчканите и ръчички стиснаха протегнатия ми пръст, докато впиваше устни в гърдата ми, сякаш фактът, че разраненото ми зърно беше в устата й не беше достатъчно доказателство за моето завръщане. Докато тя сучеше, аз започнах да ям сандвича с пуешко. Тънко парченце месо падна от устата ми върху слепоочието й — късчето се надигаше и спускаше в ритъма на яростното й бозаене. Наведох глава и го изядох направо от личицето й; устните ми се задържаха малко по-дълго върху нежната бебешка кожа и я целунах. Дъщеря ми отвори очи и ме погледна. Очаквах в погледа й да има гняв или страх, но видях само едно — облекчение.

Никога повече нямаше да я оставя сама.

Когато се прибрах у Елизабет, вече бе тъмно. През прозореца на втория етаж се процеждаше приглушена светлина и се представих как тя седи до бюрото ми, отворила дебелите учебници пред себе си, чакайки ме. Никога досега не бях пропускала вечеря, сигурно се беше разтревожила. Скрих тежката препълнена торба под стъпалата на задната веранда и влязох в къщата. Мрежестата врата проскърца, когато я отворих.

— Виктория? — провикна се Елизабет от стаята ми.

— Да — отвърнах аз. — Прибрах се.