Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (24)

24.

Бях нагънала писмото й на съвсем малко квадратче и го бях напъхала в сутиена си, за да бъде близо до кожата ми, докато работех същата вечер с Марлена.

„Аз те подведох, пишеше тя. Никога не съм спирала да съжалявам за това.“ И после най-отдолу на листа, точно над името й: „Моля те, моля те ела си у дома“. По два-три пъти на час го вадех и препрочитах кратките изречения, докато запомних не само думите, но и точната форма на всяка буква. Марлена не ме попита нищо само работеше двойно по-бързо, за да компенсира разсейването ми.

Щях да отида при Елизабет. Реших го в мига, в който прочетох писмото там, на тротоара, седнала до Рената. Надигнах се и исках още тогава да се кача на колата си и да подкарам по моста и по магистралата до нейното лозе. Но тогава през прозореца видях Марлена, която вече работеше — аранжираше един букет, после спря и се зае с друг. Минаха часове. На следващия ден имахме тържество по случай семейна годишнина, след това две сватби. Можехме да обявим съвсем официално есента за също толкова зает сезон като лятото, пълен с взискателни, суеверни булки, които по-скоро щяха да се омъжат в неделя през есента, отколкото да ползват друг цветар. Изобщо не харесвах тези клиентки. Не бяха толкова богати, че да платят повече и да заемат църквите и ресторантите за лятна сватба, която да бъде тържество на лукса и екстравагантността, но все пак имаха достатъчно средства за да се движат в същите кръгове и да изпитвах огорчението от постоянното сравнение. Есенните булки бяха несигурни, а мъжете, за които се омъжваха, обикновено бяха разглезени богаташчета. През последния месец три различни булки ни се бяха обаждали за последна консултация ден преди сватбата и се налагаше всичко, което бяхме планирали, да се променя из основи.

Но не само спешността на нашия график ме задържа до Марлена. Осъзнаването, че Елизабет още ме искаше, бе притъпило болката от изминалото десетилетие и дори от липсата на дъщеря ми. Бавех се, защото така обещанието в писмото й оставаше непокътнато, съвършено. Опасявах се, че ще потропам на вратата й и ще открия друга жена, различна от тази, която помнех — със сигурност по-стара, но освен това по-тъжна или по-гневна, а това беше прекалено голям риск и ме беше страх да го поема.

Тази нощ спях на пресекулки, събуждах се на всеки няколко часа, горяща от желание да тръгна към Елизабет. На сутринта желанието да подкарам към лозето бе отслабнало. Щях да изчакам седмица, две най-много и тогава щях да отида при нея, напълно подготвена за това, което ще открия.

Изкъпах се, облякох се и телефонът звънна. Каролин. Очаквах обаждането й. По време на консултацията ни тя не знаеше какво иска от мен, нито от връзката си и се разплакваше, когато й задавах въпрос, на който не можеше да отговори, което на практика бе всеки път, щом я питах нещо по-сложно от името й или датата на сватбата й. Може би трябваше да откажа поръчката, но харесах годеника й, Марк; той се шегуваше с нея по начин, който изглеждаше любящ и окуражаващ, а не подигравателен.

Вдигнах телефона на първото позвъняване. Тъкмо когато се чудех дали да й кажа да дойде за среща, или да излъжа, че съм прекалено заета, минах през стаята до прозореца и я видях да стои на тротоара на отсрещната страна на улицата. Марк беше до нея. Тя погледна нагоре към мен. Ръцете й бяха стиснати в юмруци, но разтвори едната си длан и ми помаха леко. Затворих слушалката на телефона и се провикнах през прозореца „Слизам след минутка!“, точно както бе направила Наталия първия път, когато потропах на вратата. И също като Наталия се забавих по-дълго. Отидох в кухнята и сложих вода за чая, после сварих яйца и приготвих препечени филийки.

Ако щяхме да се заемем с букетите след разговора ни — а аз знаех, че ще стане така, най-вероятно в следващите двайсет и четири часа ме чакаше работа без почивка. Хапнах и изпих две чаши мляко, преди да сляза долу.

Каролин ме прегърна, когато отворих вратата. Беше може би на трийсет години, но носеше косата си на две дълги плитки и така изглеждаше много по-млада. Когато седна на масата срещу мен, видях, че очите й са зачервени.

— Сватбата е утре — каза тя, сякаш бях пропуснала някак тази подробност. — И мисля, че съм разбрала всичко неправилно — въздъхна и допря длан до сърцето си.

Марк седеше до нея и я потупа по гърба с длан. Тя се засмя и се разхълца.

— Опитва се да не плаче — обясни той. — Ако плаче сега определено ще си проличи на сватбените снимки.

Каролин се засмя отново и от очите й избягаха почти незабележими сълзи. Тя ги изтри с пръстите си с чудесно оформен маникюр и целуна годеника си.

— Той не разбира важността на това — каза тя. — Никога не е срещал Алехандра и Луис и не знае какво е станало на медения им месец.

Кимнах, сякаш си спомнях въпросната двойка и цветята, които бях избрала за тях.

— Е, какво мога да направя за теб? — попитах търпеливо.

— Нали знаеш онзи стар въпрос — ако можеше да ядеш само пет вида храни до края на живота си, какво би избрала?

Кимнах, въпреки че никой не ме беше питал подобно нещо.

— Е, аз не спирам да мисля за това. Избирането на цветята за сватбата е все едно да избереш петте качества, които искаш да има връзката ти — до края на живота ти. Как въобще е възможно подобно нещо?

— Тя казва до края на живота ти, като че ли е смъртна присъда или неизлечима болест — пошегува се Марк.

— Знаеш какво имам предвид — каза Каролин и заби поглед в ръцете си.

Слушах само с половин ухо разговора им, мислейки за петте храни, които щях да избера. Понички, със сигурност. Трябва ли да уточнявам вид, или мога да кажа асорти? Асорти, реших, като най-голям превес щяха да имат поничките с кленов сироп.

Каролин и Марк обсъждаха червените рози и белите лалета, любовта срещу изразяването на любов.

— Но ако ме обичаш, но не ми го казваш, как ще го разбера? — попита тя.

— О, ще разбереш — каза Марк, повдигна вежди и прокара пръсти от коленете й нагоре по бедрата.

Погледнах през прозореца. Понички, печено пиле, чийзкейк и крем супа от американски орех, много пикантна. Оставаше още едно. Трябваше да бъде плод или зеленчук, ако исках да оцелея повече от година на тази въображаема диета, но не можех да се сетя за нищо, което щях да харесвам достатъчно за да го ям всеки ден. Потропах по масата с пръсти и погледнах през прозореца към нетипично синьото за сезона небе.

И тогава разбрах какво ще бъде то и знаех, че трябва да тръгна — сега, в този миг, за да видя Елизабет. Гроздето щеше да е узряло. Бях преброила топлите есенни дни — дванайсет поредни, и точно сега, когато слънцето блестеше в прашните тъмни ъгли на стаята, си дадох сметка, че лозите щяха да са готови за беритбата. Освен това знаех, че Елизабет още иска да го е открила. Не знам как и откъде бях сигурна, но бях, по начина, по който бях чувала, че майките и дъщерите понякога свързани с пъпна връв — знаят, преди някой да им каже, кога другата е болна или в опасност.

Изправих се. Каролин и Марк бяха преминали към друг спор — хелиотропа срещу мушкатото, но бях пропуснала кой бе спечелил в битката между розата и лалето.

— Защо се ограничаваш? — попитах по-остро, отколкото възнамерявах. — Никога не съм ти казвала да се ограничаваш в определен брой цветя за букета си.

— Но… виждала ли си някога булка с букет от петдесет различни цветя? — попита тя.

— Е и? Създай нова мода — казах аз. Каролин беше от типа жени, на които би им харесало да поставят началото на нова мода. Извадих тетрадката си и химикалката. — Разгледай кутията и отбележи всяко качество, което искаш да има във вашата връзка. Ще се опитаме да намерим всичко, въпреки че е в последната минута. Но се откажи от идеята, че букетите трябва да подхождат и на роклите на шаферките ти.

— Роклите са в резеда — каза тя смутено, сякаш ги беше купила в очакване точно на този момент. — Те подхождат на всичко.

Вече бях на средата на стълбището. Трябваше да позвъня на Марлена. Тя можеше да изпълни поръчката и без мен и щеше да го направи бързо и професионално. Нейните букети не бяха красиви, макар през изминалите месеци да се бе усъвършенствала, но познаваше цветята и значенията им и нямаше да обърка мушкатото с дъбовидни листа с островърхото мушкато. Репутацията на Посланието зависеше от съдържанието на букетите, не от артистичните им достойнства, а в това отношение Марлена бе безукорна.

Тя вдигна след първото позвъняване и знаех, че бе очаквала обаждането ми.

— Ела тук — казах аз.

Марлена въздъхна. Затворих, без да й казвам, че нямаше да ме намери, когато пристигнеше, или че Каролин и Марк изберат вероятно най-сложния букет в сватбената история на Сан Франциско. Нямаше нужда да я тревожа.

Грабнах ключовете си и се затичах по стъпалата надолу.

— Марлена идва насам — казах на Каролин и Марк, докато минавах покрай масата и излизах през вратата.

Карах по селските пътища, както толкова много пъти преди с Грант и последния път, когато бях дошла тук с бебето. Докато минавах покрай цветната ферма, сложих ръка на лявото си слепоочие, за да блокирам периферното са зрение. Не видях къщата, водната кула, нито цветята. Може и да имах най-накрая куража да се срещна с Елизабет, но не можех да понеса мисълта, че в същия ден ще зърна и Грант и дъщеря си.

Стигнах до алеята към къщата на Елизабет и отбих от другата страна на пътя. Покрай мен мина училищен автобус после претъпкан камион с животни. Когато пътят се изпразни излязох от колата и погледнах пред себе си.

На пръв поглед лозето изглеждаше точно така, както го помнех. Дългата алея, къщата в края й, в центъра на имота, лозите, подредени в стройни редици, успоредно на пътя.

Облегнах се на колата, търсейки знаци за щетите, които бях причинила. Лозите бяха засадени отново, обгорената земя бе прекопана, а пепелта отдавна я нямаше; дори магарешките тръни бяха поникнали пак в дерето, високи и сухи, сякаш беше нощта, в коя то бях подпалила пожара. Само дебелината на стволовете на лозите разкриваше историята на опустошението. В югоизточния край на имота бяха наполовина по-тънки отколкото онези от срещуположната страна на алеята. Листата на по-младите растения бяха с по-яркозелен оттенък и по клоните висяха значително повече чепки грозде. Запитах се дали качеството на гроздето от новите лози беше достигнало стандартите на Елизабет.

Пресякох шосето. Къщата изглеждаше същата, но бараките бяха изчезнали — предположих, че са изгорели до основи. Караваната на Карлос също я нямаше, но се съмнявах, че металът се бе стопил; по-вероятно си бе намерил друга работа или се бе преместил и Елизабет се бе отървала от караваната. Без порутените навеси край нея къщата приличаше повече на провинциална къща за гости или пансион, отколкото на селскостопански имот. Бялата боя бе свежа и чиста и на предната веранда имаше изнесени два люлеещи се стола от секвоя. Зад покрития с дантелено перде прозорец се виждаше, че лампата в кухнята свети. Спрях на най-долното стъпало и чух тих звук като от повей на вятъра, последван от леко цопване. Елизабет бе в градината. Долепих гърба си до белите стени и внимателно заобиколих къщата. Елизабет бе коленичила боса в пръстта само на няколко метра от мен. Калта се процеждаше по напуканите й пети, а когато се наведе напред, видях, че сводовете на стъпалата й бяха чисти и розови.

— Отново ли? — попита тя и вдигна във въздуха малък метален обръч, закачен за протрита дървена дръжка.

Отместих се малко напред от стената, за да огледам по-добре градината. На пътеката пред розите бе поставен надуваем басейн, пълен с пяна и сапунени балони, в които се отразяваха всички цветове на дъгата. Бебе с големи кръгли очи се държеше с една ръка за ръба на басейна, а другата протягаше към металния обръч. Седеше на земята само по памперс голото му телце се клатушкаше, а пухкавото му коремче се полюляваше. Елизабет подпираше гръбчето на бебето със свободната си ръка и то се възползва от моментното й разсейване, успя да се докопа до обръча и го пъхна, както си беше покрит с пяната, в устата си. Захапа го здраво.

— Извини ме, малка госпожице — каза Елизабет, като се опита неуспешно да дръпне дървената дръжка назад. — Но това е обръч за балони, не бебешка залъгалка.

Бебето не реагира на предупреждението. След малко Елизабет почна да гъделичка голото му коремче, докато накрая то се засмя и устните му освободиха металния обръч. Елизабет изтри сапунената пяна от устата на детето с палеца си.

— Гледай сега — каза тя. Потопи обръча в басейна и духна силно през него. Издуха се гигантски мехури, които се спуснаха над бебето и оставиха мокри кръгове по раменете и челцето му.

Косата й беше пораснала, черни къдрици покриваха ушите й и се виеха по вратлето й. Явно прекарваше часове в градината, защото кожата й бе придобила красив загар, а в устата й се показваха две зъбчета — на долния венец, точно там, където преди месеци прокарвах пръстта си, за да я накарам да пусне гърдата ми. Може би нямаше да я позная, ако не бяха очите й — нейните кръгли, пронизителни, сиво-сини очи, които се обърнаха и се втренчиха въпросително в лицето ми както бяха направили сутринта, в която я положих в покритото и с мъх кошче.

Отстъпих мълчаливо назад, обърнах се и се затичах към пътя.