Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (7)

7.

Солидната форма на стола, в който седях, бе започнала да се втечнява. Не бях сигурна как се бях озовала там, но вече лежах по корем на пода в библиотеката разпръснала книгите около себе си в полукръг. Колкото повече четях, толкова повече усещах как цялата ми представа за света, според която бях живяла досега, се разпада около мен. Аквилегията означаваше и изоставяне, и безумие; макът — въображение и екстравагантност. Бадемовият цвят, който в речника на Елизабет се свързваше с недискретност, в другите се появяваше като надежда и понякога като нехайство, невнимание.

Определенията бяха не просто различни, а много често и напълно противоречиви. Дори обикновеният магарешки трън основата на моето общуване с хората — присъстваше като мизантропия само когато не значеше строгост и аскетичност.

С напредването на деня в библиотеката ставаше все по-топло. В ранния следобед вече се потях и попивах челото си с мокрите си длани, сякаш се опитвах да изтрия спомените от напоения ми с погрешно познание мозък. Бях давала на Мередит божури — гняв, но сега разбирах, че означаваха и срам.

Признаването на срам беше близко до извинение, а аз нямах никакво намерение да й се извинявам. Не аз, тя трябваше да идва при мен с купища божури, отново и отново, толкова много, че да покрият леглото ми, да изпълнят стаята ми догоре. Ако посланието на божура можеше да се тълкува погрешно, колко ли пъти, на колко ли хора бях „казвала“ нещо различно от това, което си мислех, че казвам? От тази мисъл стомахът ме присви болезнено.

Изборът ми за цвете, с което да отговоря на продавача, ставаше плашещо неопределен и несигурен. Рододендронът се срещаше във всички речници, които бях прегледала, с едно и също значение — пази се, внимавай! — но колко ли още книги имаше, които не бях прочела? Нямаше откъде да знам как той щеше да разтълкува посланието ми или какво си мислеше, докато седеше и ме чакаше в заведението с понички. Вече минаваше пет часа. Сигурно чакаше и очите му се взираха във вратата.

Трябваше да вървя. Оставих книгите разпилени по пода, затичах се по стъпалата на библиотеката, като прескачах по две-три наведнъж, и излязох под смрачаващото се небе на Сан Франциско.

Беше почти шест, когато стигнах до сладкарницата с понички. Отворих двойната стъклена врата и го видях да седи на една маса с розова кутия понички пред себе си.

Отидох до него, но не седнах на стола.

— Рододендрон? — попитах аз, както беше направила Елизабет преди години.

— Внимавай.

— Имел?

— Ще преодолея всички препятствия.

Кимнах и продължих:

— Антиринум?

— Самонадеяност.

— Бяла топола?

— Време.

Кимнах отново и разпилях на масата пред него няколко цветчета от магарешки трън, които бях събрала по пътя си насам.

— Магарешки трън — каза той. — Мизантропия.

Седнах. Това беше тест и той го бе издържал. Облекчението ми беше много по-голямо, отколкото се предполагаше да изпитам от петте му правилни отговора. Внезапно усетих, че съм прегладняла, и извадих една бяла поничка от кутията. Не бях яла нищо цял ден.

— Защо магарешки трън? — попита мъжът и на свой ред захапа една класическа шоколадова поничка.

— Защото — казах аз между две големи хапки — това е всичко, което трябва да знаеш за мен.

Той приключи с поничката си и взе друга. Поклати глава.

— Не е възможно.

Взех една глазирана и една посипана с пудра захар поничка от кутията и ги поставих върху салфетка. Той ядеше толкова бързо, че се страхувах да не изяде всичко, преди да съм дояла моята първа поничка.

— Е, какво друго има там? — попитах с пълна уста.

Той спря да яде и после погледна право в очите ми.

— Къде беше през последните осем години?

Въпросът му ме смая.

Спрях да дъвча и се опитах да преглътна, но бях натъпкала толкова много в устата си, че не успях. Изплюх последната хапка върху бялата салфетка и вдигнах поглед към него.

И внезапно го видях. Мигът на осъзнаването беше толкова шокиращ не само заради очевидността си, но и заради факта, че се бяхме срещнали отново; не можех да повярвам, че не го бях разпознала веднага. Момчето, което някога беше все още се спотайваше в мъжа, в който се бе превърнало, очите му бяха все така дълбоки и уплашени, тялото му — вече по-плътно и налято, но раменете продължаваха да се привеждат напред, закрилнически. Припомних си първия път, когато го видях — дългурест тийнейджър, облегнат на багажника на камиона, подаващ рози на хората.

— Грант.

Той кимна.

Инстинктът ми казваше да стана и да избягам. Бях прекарала толкова много години, опитвайки се да не мисля за това, което бях направила, да не си спомням всичко, което бях загубила. Но колкото и да исках да избягам, желанието ми да разбера какво бе станало с Елизабет, с лозето беше много по-силно.

Закрих лицето си с ръце. Миришеха на захар. Прошепнах въпроса, на който не бях сигурна, че ще има отговор:

— Елизабет?

Грант мълчеше. Погледнах го през процепите на пръстите си. Не изглеждаше гневен, както очаквах, а някак измъчен.

Прибра кичур коса зад ухото си.

— Не знам — каза той. — Не съм я виждал от…

Млъкна, погледна през прозореца, после към мен. Свалих ръце от лицето си и потърсих гнева в очите му. Но той все така изглеждаше само притеснен и нервен. Мълчанието тежеше между нас.

— Не разбирам защо ме покани тук — казах най-накрая. — Не знам защо поиска да ме видиш след всичко, което се случи.

Грант въздъхна облекчено, свъсените му вежди се отпуснаха.

— Страхувах се, че ти няма да искаш да се срещнеш с мен.

Облиза пудрата захар, полепнала по пръста му. Флуоресцентната светлина на лампите се отразяваше в очите му и проблясваше по наболата му брадичка. Принципно не се чувствах удобно в присъствието на мъже, като се имаше предвид, че бях прекарала детството и юношеството си в групови домове само с момичета и жени; много рядко ни посещаваха мъже — терапевти, учители. Не помнех някога да съм била в толкова голяма близост с мъж, който беше едновременно и млад, и хубав.

Грант беше толкова различен от всичко, с което бях свикнала от размера на ръцете му, положени тежко на масата, до ниския спокоен глас, който отекваше в мълчанието между нас.

— Майка ти, Катрин… ли те научи на това? — попитах, посочвайки към разпръснатите по масата магарешки тръни.

Той кимна.

— Тя почина преди седем години. Твоят рододендрон беше първото цвете, носещо послание, което съм получавал оттогава. Изненадах се, че не съм забравил значението му.

— Съжалявам. За майка ти.

Думите ми не прозвучаха искрено и сърдечно, но Грант явно не забеляза. Сви рамене.

— А теб Елизабет ли те научи?

Кимнах.

— Научи ме на това, което знаеше — отговорих аз, — но се оказа, че тя не знае всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Езикът на цветята е безспорен, Виктория — изимитирах гласа на Елизабет. — А днес, в библиотеката, научих, че има три противоречащи си значения на бадемовия цвят.

— Недискретност.

— Да. И не.

Разказах на Грант, че бялата топола не беше включена в моя речник, за посещението ми в библиотеката и за определението на жълтата роза.

— Ревност — каза той, когато му описах илюстрацията на корицата на книгата.

— Точно това пишеше там — казах му аз. — Но аз знам друга.

Довърших последната поничка, облизах пръстите си и извадих оръфания речник от раницата си. Отворих на буквата Р и прокарах пръст по редовете, докато намерих „роза жълта“. Посочих му значението й.

— Изневяра — очите му се разшириха от изненада. — Уау…

— Това променя всичко, нали?

— Да — повтори той. — Променя всичко.

Грант бръкна в своята раница и извади книга с червена подвързия и яркозелени предни страници. Прелисти до страницата с жълтата роза и постави двата речника един до друг. Ревност. Изневяра. Това простичко несъответствие и начинът, по които жълтата роза бе променила живота и на двама ни, увиснаха тежко между нас в полупразната сладкарница. Едната сестра бе имала предвид едно, другата го бе разбрала погрешно. Грант може би знаеше подробностите, за разлика от мен, но аз не го попитах нищо. Да бъда с него в този момент, ми беше достатъчно; нямах никакво желание да дълбая повече в миналото.

Явно и той не желаеше. Погледна в празната кутия от понички.

— Гладна ли си?

Винаги бях гладна. Но имаше и още нещо — не бях готова да си тръгна. Грант не ми беше сърдит; това, че бях с него, ме караше да чувствам, че ми е простил. Исках да се потопя в това усещане, да го отнеса със себе си, да посрещна следващия ден по-малко терзаеща се, по-малко мразеща се.

Поех си дълбоко дъх.

— Умирам от глад.

— Аз също — призна той и затвори и двата речника, плъзна моя по масата към мен и прибра своя в раницата си. — Нека да отидем някъде да вечеряме и да продължим да сравняваме.

Решихме да похапнем в „Мери’с дайър“, защото заведението бе отворено цяла нощ. Трябваше да сравним стотици страници с цветя и за всяко несъответствие, което откривахме, спорехме кое е по-подходящото определение. Съгласихме се, че загубилият ще зачеркне старото значение и ще запише в речника си новото.

Спряхме се още на първото цвете. Според речника на Грант акацията означаваше приятелство, а според моя — тайна любов.

— Тайна любов — казах аз. — Следващото.

— Следващото? Просто така? Не си се аргументирала.

— Акацията е бодлива и има шушулки, точно видът дърво, което те кара да мислиш за шарещите очи на мъжете в любовните романи, на които не може да се вярва.

— А как мъжете, на които не може да се вярва, са свързани с тайната любов? — попита той.

— А с какво друго да са свързани? — сопнах се аз.

Грант явно не беше сигурен как да отговори, затова избра друг подход.

— Акация. Подсемейство Mimosoideae, Мимозови. Семейство: Fabaceae, Бобови. Тя подкрепя човешкия организъм, дава енергия на тялото. Добрият приятел прави същото.

— Бля — казах аз. — Пет венчелистчета. Толкова малки, че почти са скрити от голямата тичинка. Скрити — повторих аз. Тайна. Тичинката: любов.

Почувствах, че се изчервявам, докато казвах тази дума, но не извърнах очи. Грант също.

— Добре, печелиш — каза най-накрая той и посегна към черния маркер, който лежеше на масата между нас. Продължихме така, час след час, ядяхме и спорехме.

Грант беше единственият човек, когото някога бях срещала, който можеше да ми се опре на ядене и — също като мен — явно никога не се засищаше. До изгрев-слънце бяхме поръчали по три пъти и бяхме едва на средата на буквата В.

Грант се предаде на върбинка и затвори речника си. Не го оставих да спечели, нито веднъж.

— Явно днес няма да ходя на пазара — каза той с гузно изражение.

Погледнах часовника си. Шест часа. Рената вече щеше да е там, изненадана, че сергията на Грант е празна. Свих рамене.

— Ноември, мързелив вторник. Пиши го дъждовен и си вземи почивка.

— И какво да правя? — попита той.

— Откъде да знам? — сопнах му се аз. Внезапно се почувствах уморена и исках да остана сама. Станах, протегнах се и прибрах речника си в раницата. Побутнах сметката по масата към Грант и излязох от ресторанта, без да му кажа „довиждане“.

 

 

Не можех да забравя Грант, както не можех да забравя и Елизабет. Не беше само заради преплитането на нашето минало, нито дори заради рисунката на бялата топола, чиято загадка беше причината да открия истината за езика на цветята. Имаше нещо по-особено, свързано със самия него, със сериозността, с която се отнасяше към цветята, с тона на гласа му, когато спорехме, едновременно умоляващ и решителен. Той просто бе свил рамене, когато изказах съболезнованията си за смъртта на майка му, и това също предизвика любопитството ми. С изключение на онези кратки моменти от живота му, на които бях успяла да хвърля поглед миналото му беше загадка за мен. Момичетата в груповите домове постоянно разказваха и обсъждаха миналото си и в редките случаи, когато срещах някого, нежелаещ да разкрива подробности от детството си, за мен това бе облекчение. С Грант се чувствах различно. Само след една нощ заедно исках да знам повече.

Цяла седмица ставах рано и прекарвах дните в библиотеката, сравнявайки определенията в книгите. Напълних джобовете си с малки гладки камъчета от градинката пред японската чаена къща в парка „Голдън Гейт“ и ги използвах да затискам листата, когато се налагаше. Подреждах речниците в равна линия на две маси, отварях всичките на една и съща буква и поставях камъчетата в ъглите на страниците. Местех се от една книга на следващата и сравнявах написаното, цвете по цвете. Когато откривах противоречиви значения, мислено провеждах дълга дискусия с Грант. От време на време го оставях да спечели.

В събота отидох на цветната борса преди Рената. Подадох на Грант списъка, който бях съставила — до буквата И, включително и поправките, които бяхме направили заедно. Когато час по-късно с Рената се върнахме при неговата сергия, той още го четеше. Повдигна глава, докато тя оглеждаше розите му.

— Имаш ли сватба днес? — попита той.

Тя кимна.

— Две. Обаче малки. Една от племенниците ми. Тя всъщност пристана на избраника си, няма да е голяма, официална сватба, но ми каза, защото иска да й подаря цветя — Рената направи гримаса. — Използва ме, малката кифличка.

— Значи ще приключите рано? — попита Грант, като погледна към мен.

— Вероятно, тъй като работи Виктория — отвърна тя. — Искам да затворя магазина преди три часа. По това време на годината няма много работа.

Грант уви цветята за Рената и й върна повече пари, отколкото трябваше. Тя беше престанала да се пазари с него; вече не беше необходимо. Тръгнахме да си ходим.

— Ще се видим тогава — провикна се след нас. Обърнах се и го погледнах въпросително. Той вдигна три пръста нагоре.

Сърцето ми щеше да избухне. Пространството ми се стори неестествено ярко и пълно с прекалено много кислород. Концентрирах се върху дишането си, изпълнявах поръчките на Рената автоматично, без да мисля. Бяхме натоварили всичко в камиона й, когато си спомних обещанието си от предишната седмица.

— Почакай малко — извиках аз, тръшнах вратата и я оставих сама в кабината.

Затичах се през пазара, търсейки червени рози и люляк.

Грант имаше пълни кофи с тях, но аз го подминах. На връщане към камиона отново минах покрай него. Бях закрила лицето си с белия люляк, но махнах с букета в негова посока. Той пак вдигна три събрани пръста и на лицето му се появи нещо като усмивка. Усещах, че моето беше почервеняло. Надявах се да не си помисли, че цветята в ръцете ми бяха знак за него.

Цял ден работих трескаво. Вратата се отваряше и затваряше, клиентите влизаха и си отиваха, но аз не им обръщах внимание.

Към един и половина Рената повдигна косата от челото ми и когато я погледнах, очите й бяха на сантиметри от моите.

— Ехо? Три пъти вече те викам — каза тя. — Една дама те търси.

Грабнах розите и люляка от склада и отидох в предното помещение. Жената беше с лице към вратата, сякаш се канеше да си тръгва, раменете й бяха отпуснати и прегърбени.

— Не съм забравила — казах аз, когато я видях.

Тя се обърна към мен.

— Ърл каза, че няма да забравиш.

Гледаше ме как работя, как подреждам люляка около розите, докато червеното вече почти не се виждаше. Вмъкнах стръкчета розмарин — в библиотеката бях научила, че освен обвързване, може да означава и спомен — и ги увих около стъблата на цветята като панделка. Розмаринът беше свеж и гъвкав и не се прекърши, когато го завързах на възел. Добавих бяла панделка и увих целия букет в кафява хартия.

— Емоцията на първата любов, истинска любов и обвързване — обясних, докато й подавах цветята. Жената ми даде четирийсет долара. Сложих парите в касата, взех нужното ресто, но когато вдигнах глава, тя си беше отишла.

Върнах се отзад на работната маса и Рената ме изгледа с лека усмивка.

— Какво правиш там, а?

— Просто давам на хората това, което искат — отвърнах аз и завъртях престорено очи така, както бе направила Рената в първия ден, когато се срещнахме и тя стоеше на тротоара с дузина лалета, напълно неподходящи за сезона.

— Каквото искат… — съгласи се Рената, докато махаше острите бодли от една жълта роза.

Жълта роза за сватбата на племенницата й: нейната племенница бегълка, която бе пристанала на избраника си и я използваше. Ревност, изневяра. Конкретното значение не беше важно в този случай, помислих си аз. Тази връзка нямаше как да се развие добре. Довърших аранжировката си за последната маса и погледнах към часовника. Два и петнайсет.

— Ще натоваря тези — казах и награбих колкото можех да нося вази. Бяха прекалено пълни и водата се плисна по блузата ми.

— Не се притеснявай — успокои ме Рената. — Грант чака отвън под навеса вече два часа. Казах му, че ако ще седи там да внимава да не уплаши клиентите ми и че трябва да ни помогне с товаренето на тежките неща.

— И той се съгласи?

Тя кимна и аз оставих вазите на пода. Метнах раницата си на гръб и й махнах за довиждане, като избягвах да я гледам в очите. Грант седеше на тротоара, облегнат на затоплената от слънцето тухлена стена. Стресна се, когато излязох от вратата, и скочи на крака.

— Какво правиш тук? — попитах аз и се изненадах от обвинителната нотка, която прозвуча в гласа ми.

— Искам да те заведа във фермата си. Не съм съгласен с някои от определенията ти, а ти ще ме разбереш по-добре, ако държиш цветята в ръка. Знаеш, че не съм добър в споровете.

Погледнах към хълма. Исках да отида с него, но присъствието му ме караше да се чувствам неловко. Сякаш правех нещо незаконно. Не знаех дали чувството беше свързано с времето, прекарано при Елизабет, или защото отношенията ни бяха започнали да стават прекалено близки до приятелство и дори до романтична връзка, две неща, които цял живот бях избягвала. Седнах на тротоара, за да помисля.

— Добре — каза той, приемайки действието ми за знак на съгласие. Размаха връзка с ключове и кимна към другата страна на улицата. — Можеш да ме изчакаш в камиона, ако искаш, докато помогна на Рената с цветята. Купил съм нещо за хапване.

Споменаването на храна победи колебанията ми. Грабнах ключовете. На седалката до шофьора в камиона имаше бяла хартиена торба. Вдигнах я и седнах на мястото. Камионът беше пълен с изпопадали цветя: отрязани стъбла покриваха пода, измачкани венчелистчета се бяха превърнали в тапицерия. Потънах в удобната седалка и отворих книжната торба.

Сандвич с дебела франзела — пуешко, бекон, домати и авокадо с майонеза. Отхапах една хапка.

Виждах как от другата страна на улицата Грант носеше по две вази наведнъж нагоре по хълма. Спря само веднъж на върха, погледна надолу към мен. Усмихна се и устните му оформиха безгласен въпрос: Вкусно ли е?

Скрих лицето си зад сандвича.

 

 

Шофьорът се отдръпна леко назад от мен, когато се качих в училищния автобус. Разпознах изражението на лицето му — съжаление, неприязън и лека доза страх — и стоварих шумно раницата си на празната седалка, докато сядах. Единствената причина, поради която би трябвало да ме съжалява помислих си гневно, беше, задето щеше да ми се налага да гледам грозната му плешива глава по целия път до училище.

Перла седна на срещуположното място през пътеката и ми подаде сандвича си с шунка, преди да й го поискам. Ходехме само от два месеца на училище, но тя вече знаеше правилата. Отхапвах големи хапки и ги тъпчех в устата си, мислейки как тази сутрин Елизабет изхвърча от къщата и ме остави сама да прибера обяда си в чантата и да си намеря обувките.

Не исках да ходя на училище — умолявах я да ме остави вкъщи за първия ден на гроздобера. Но тя пренебрегна молбите ми, дори когато станаха агресивни. Ако ме обичаше, щеше да искаш да съм тук, казах аз и я замерих с учебника си по математика, докато излизаше. Не бях достатъчно бърза. Елизабет се затича по стъпалата, без дори да се обърне при звука на учебника, удрящ рамката на вратата. По начина, по който вървеше, разбрах, че изобщо не мислеше за мен. Както беше през цялата сутрин. Напрежението от гроздобера я беше погълнало изцяло и тя искаше да се махна от главата й, да не й преча. Имах чувството, че за пръв път я разбирах, и в гнева си й изкрещях, че е същата като всички мои предишни приемни майки. Ругаех по целия път до автобуса, без да ми пука за погледите на берачите, които пристигаха с камионите.

Шофьорът на автобуса ме зяпаше в огледалото за обратно виждане, следейки хапките, които поглъщах със същите тези очи, които би трябвало да гледат пътя. Отворих нарочно широко устата си, докато дъвчех, и лицето на човека се сгърчи в отвращение.

— Тогава не гледай! — извиках аз и скочих на крака. — Ако толкова те отвращавам, просто не гледай!

Вдигнах раницата си и разсеяно се замислих дали да не скоча от автобуса в движение и да извървя пътя до училище пеша, но вместо това внезапно замахнах и я стоварих върху лъскавата глава на шофьора. Чух удовлетворително тракане, когато металният ми термос се срещна с черепа му. Автобусът започна да лъкатуши по шосето, шофьорът изпсува, а децата запищяха оглушително. Някъде изпод целия този шум чувах пискливия глас на Перла, която ме умоляваше да спра, а после се разплака. Когато автобусът успя да отбие отстрани на пътя и двигателят му угасна, плачът на Перла беше последният звук, който се носеше вътре, след като останалите деца млъкнаха.

— Слизай — заповяда ми шофьорът. На главата му вече се оформяше голяма цицина и той я притисна с едната си ръка докато с другата посягаше към радиостанцията си.

Метнах раницата си на гръб и слязох от автобуса. Около мен се вдигнаха облаци от прах от пътя, докато стоях там и гледах нагоре към отворената врата.

— Как се казва майка ти? — попита шофьорът, насочвайки пръста си към мен.

— Нямам — отвърнах аз.

— Кой ти е настойник тогава?

— Щатът Калифорния.

— При кого, по дяволите, живееш?

По радиостанцията му се разнесоха някакви силни гласове и той я изключи. В автобуса цареше пълна тишина. Дори Перла бе престанала да плаче и седеше неподвижно на мястото си.

— Елизабет Андерсън — казах аз. — Не знам нито телефона й, нито адреса.

През цялото си детство бях отказвала да запомням телефонните номера на приемните си родители, за да не мога да отговарям на въпроси като тези.

Шофьорът метна радиостанцията си ядосано на пода. Погледна ме и аз отвърнах нагло и наперено на погледа му. Надявах се, че ще потегли и ще ме остави сама на пътя. Предпочитах да остана там, отколкото да продължа за училище, а тайничко си пожелах изоставянето ми да струва работата на този тъпанар. Той потупваше нервно с пръсти по волана си, а аз стоях на пътя в очакване на решението му.

И точно тогава Перла се изправи и отиде при него.

— Можете да се обадите на баща ми — каза тя. — Той ще дойде да я вземе.

Хвърлих й убийствен поглед. Тя извърна очи встрани.

Карлос дойде за мен. Вкара ме в камиона, изслуша версията на шофьора и после подкара към лозето в мълчание. Гледах през прозореца, докато пътувахме, и обръщах внимание на всяка подробност, запомнях всеки детайл от пейзажа — като за последно. Елизабет нямаше да ме задържи, не и след това. Стомахът ми се сви.

Но когато Карлос й разказа какво бях направила, побутвайки ме е грубата си длан, за да се изправя лице в лице с нея тя се разсмя. Звукът беше толкова неочакван и нелеп, че в мига, в който спря да се смее, помислих, че съм си го измислила.

— Благодаря ти, Карлос — каза Елизабет и лицето й стана отново сериозно.

Протегна се, стисна ръката му и бързо я пусна — жестът беше едновременно и благодарствен, и като за край на разговора им. Карлос се обърна бързо, за да си тръгне.

— Хората имат ли нужда от нещо? — провикна се Елизабет, докато той се отдалечаваше. Карлос поклати глава. — Ще се върна след час, може би повече. Наблюдавай беритбата моля те, докато ме няма.

— Добре — отвърна той и изчезна зад бараките.

Елизабет тръгна към своя пикап. Когато се обърна и видя, че не я бях последвала, се върна обратно до мен.

— Идваш с мен — каза тя. — Веднага.

Пристъпи към мен и аз си спомних как ме беше отнесла в къщата точно преди два месеца. Оттогава насам бях пораснала и бях наддала на тегло, но изобщо не се съмнявах, че ще може да ме метне в колата, ако поискаше да го направи. Последвах я в кабината и си представих какво щеше да се случи после: откарване до социалната служба, чакалнята с белите стени, Елизабет си тръгва още преди социалната работничка на смяна да ме е проверила в системата. И преди се беше случвало. Стиснах здраво юмруци и се зазяпах през прозореца.

Но докато потегляхме по алеята, думите на Елизабет направо ме смаяха.

— Ще отидем да видим сестра ми — каза тя. — Тази вражда продължава прекалено дълго, не мислиш ли?

Тялото ми се вкочани. Елизабет ме погледна, сякаш наистина очакваше отговор от мен, и аз кимнах сковано, поразена и зашеметена, защото бях започнала да осъзнавам какво значеха думите й.

Тя щеше да ме задържи.

Очите ми се напълниха със сълзи. Гневът, който бях изпитала към нея тази сутрин, изчезна напълно и се замени от шок. Не й бях повярвала нито за миг, когато бе казала преди, че не мога да направя нищо, абсолютно нищо, което да я накара да ме върне. Но ето ме, само минути след като бях изгонена от училище — със сигурност щях да бъда отстранена може би дори и изключена, — слушах как Елизабет говори за сестра си. В мен бушуваше объркване и нещо неочаквано облекчение или дори може би радост. Стиснах устни, опитвайки се да не се усмихна.

— Катрин няма да повярва, че си ударила шофьора по главата, докато е карал — каза Елизабет. — Имам предвид, че няма да повярва, защото аз направих същото нещо — абсолютно същото! Май обаче бях във втори клас. Не помня точно. Както и да е, в един момент си пътувахме, в следващия той ме зяпаше в огледалото за обратно виждане и преди да се усетя, бях скочила от мястото си, блъсках го и крещях: Гледай си пътя дебело копеле! А той беше наистина дебел, повярвай ми.

Разсмях се и веднъж като започнах, вече не можех да спра. Превих се на две, опрях чело напред, смехът ми се превърна в задавени хрипове, които приличаха на плач. Покрих лице с длани.

— Шофьорът на автобуса ми не е дебел — казах, когато се успокоих достатъчно, за да мога да говоря, — но е грозен.

Започнах да се смея отново, но мълчанието на Елизабет скоро ме върна в реалността и спрях.

— Не искам да мислиш, че те окуражавам — каза тя. — Това, което си направила, е лошо. Но се чувствам зле, защото пренебрегнах гнева ти сутринта и те изпратих на училище в състоянието, в което се намираше. Трябваше да ти обясня как стоят нещата, да те включа в това, което се случва във фермата.

Елизабет разбираше.

Повдигнах главата си от таблото, на което се бях опряла отпуснах я в нейния скут и внезапно, за пръв път в живота си почувствах, че не съм напълно сама. Воланът беше само на сантиметър от носа ми и аз зарових главата си в корема й. Дори Елизабет да се беше изненадала от моята неочаквана реакция, то тя не го показа по никакъв начин. Премести ръката си от скоростния лост, докосна ме по челото и плъзна пръстите си по линията на носа ми.

— Надявам се, че си е вкъщи — каза тя и разбрах, че мислите й се бяха върнали към Катрин. Включи мигача и изчака опашката от коли да мине, преди да излезе от алеята на пътя.

Елизабет не бе спряла да мисли за сестра си в седмиците преди гроздобера. Знаех го заради телефонните обаждания заради всички онези съобщения, които оставяше на телефонния секретар на Катрин. Първите няколко бяха подобни на онова, което подслушах под прозореца на верандата: разпокъсани спомени от миналото им и уверение, че е простила всичко. Но напоследък бяха станали различни — по-дълги по-обстоятелствени, понякога бяха толкова продължителни, че секретарят прекъсваше и тя трябваше да се обажда отново. Разказваше на Катрин подробности от всекидневието ни описваше безкрайното опитване на чепките грозде и чистенето на кошовете, в които ги събирахме. Понякога обясняваше какво готви, докато готвеше, и се увиваше в дългия шнур местейки се от печката до шкафа и обратно.

Колкото повече време Елизабет говореше с Катрин, или по-скоро — с нейния телефонен секретар, толкова повече ме поразяваше фактът колко малко говори тя с други хора. Излизаше от къщата само за да отиде до пазара, до бакалията, до железарския магазин и от време на време до пощата.

Последните посещения бяха само за да си вземе растенията, които поръчваше по каталог, никога за да прати или да получи писма. Беше очевидно, че в малката общност, в която живеехме, тя познаваше всички — молеше месаря да предаде поздрави на жена си, а когато ходехме на земеделския пазар се обръщаше към всеки продавач по име. Но не разговаряше с тези хора. Всъщност мисля, че не беше провела нито един разговор с никого за цялото време, през което бях с нея. Говореше с Карлос, когато се налагаше, но само за конкретни неща, отнасящи се за лозето, за беритбата на гроздето и нито веднъж не се бе отклонила от тези теми.

Докато пътувахме към Катрин, все още отпуснала глава в скута на Елизабет, аз сравнявах спокойния си престой при нея с всичко, което дотогава бях смятала, че представлява животът: големи семейства, шумни къщи, офисите на социалните оживените градове, пълните с насилие квартали. Не исках да се връщам там. Харесвах Елизабет. Харесвах цветята й, лозята й и нейното съсредоточено внимание към детайлите. Най-накрая, осъзнах аз, бях открила място, където исках да остана.

Тя отби край пътя, паркира и си пое дълбоко дъх; личеше, че е притеснена.

— Какво ти е направила? — попитах аз, внезапно проявявайки интерес към нея, както не се бях интересувала никога преди това от хората, с които живеех.

Елизабет не изглеждаше изненадана от въпроса ми, но не отговори веднага. Разроши косата ми, погали ме по лицето после по раменете. Когато най-накрая проговори, думите й бяха едва доловим шепот.

— Тя засади жълти рози.

После изгаси двигателя, извади ключа и се протегна към дръжката на вратата.

— Хайде — каза тя. — Време е да се срещнем с Катрин.