Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (22)

22.

Събудих се от изгрева на слънцето. Тялото ми бе подгизнало, по лицето ми имаше отпечатъци от тревите и листата в гората. Бях спала шест часа, може би седем. Надигнах се и се отместих по-далече от двете локви, образували се под пиреновия храст.

Градът се пробуждаше. Двигателите на колите бръмчаха спирачки се набиваха рязко, птичките пееха. На улицата под мен малко момиче, ученичка, слезе от автобус. Тръгна бързо самичка надолу, носейки букет с цветя в ръцете си. Не можах да видя какви бяха. Въздъхнах. Повече от всичко исках да бъда това момиче да бъда отново дете и да държа в ръце минзухари или глогинки вместо магарешки тръни. Исках да претърся Северното крайбрежие, докато открия Елизабет и й се извиня, и помоля за прошката й. Исках да започна живота си наново, да тръгна по път, който няма да ме доведе до този момент, до това бягство в парка, докато дъщеря ми плачеше сама в празния апартамент на пустата сграда. Всеки избор, който бях правила всички решения, които бях вземала, ме бяха водили дотук, и исках да ги върна обратно, да залича цялата тази омраза и на, и насилие. Исках да седна на пейката със сандвич в ръка с моето десетгодишно аз, да си побъбрим, да я предупредя за тази сутрин и да и дам цветята, които ще я поведат в различна посока.

Но не можех да върна времето назад. Съществуваше само това: тази сутрин, тази гора и градът с моята дъщеря някъде там, която ме чакаше. Мисълта ме изпълни с ужас. Не знаех какво щях да открия, когато се върнех в апартамента. Не знаех дали тя щеше още да пищи, или времето, самотата и гладът щяха да са изпразнили дробовете й окончателно като надигащ се прилив.

Бях я разочаровала. Само три седмици след раждането й и след като бях дала обещание и пред двете ни, я бях предала отново. И този цикъл щеше да продължи. Обещания и провали, майки и дъщери, до безкрай.

 

 

Ръцете ми започнаха да треперят конвулсивно, кофата се разтресе и водата се плисна върху Елизабет. Това сякаш я събуди и тласна към действие. Тя изтича до телефона в кухнята, а аз избягах навън през предната врата, разбутвайки бурканите, докато прескачах стъпалата.

Водата в кофата не беше достатъчна, за да спаси дори една лозичка. Погледнах огъня и го разбрах. И все пак трябваше да опитам. Горяха акри от лозето, жегата ставаше все по-непоносима. Всичко, на което Елизабет бе посветила живота си щеше да изчезне, ако не направех нещо. Щеше да остане сред опустошената си земя, бездомна и сама. Трябваше да попреча това да се случи. Ако не го направех, никога повече нямаше да мога да я погледна в очите.

Лиснах водата върху редичка от горящи лози. Дори да е имало съскане, дори един пламък да се беше предал, не чух нито видях нищо. Отблизо пращенето на огъня бе оглушително, миризмата на дима бе отровно сладникава. Напомняше ми за карамелизираните ябълки на Елизабет и осъзнах, че сладостта идва от гроздето, от съвършено узрялото грозде, което умираше.

Елизабет ме извика от верандата. Обърнах се. Огънят се отразяваше в нейните прозрачни като стъкло, безпомощни очи. С едната ръка закриваше устата си, а другата бе допряла до сърцето си. Обърнах се, усещайки мащабността на грешката си, тежка и смазваща като пушека в дробовете ми. Нямаше да има никакво значение, че не бях искала да причиня толкова щети. Нямаше да има никакво значение, че го направих само защото исках да остана с нея и защото я обичах…

Трябваше да запаля този огън. Ако не го бях направила, щях да загубя всичко.

 

 

Но не можех да върна времето назад. Съществуваше само това — тази сутрин, тази гора и градът с моята дъщеря някъде там, която ме чакаше. Мисълта ме изпълни с ужас. Не знаех какво щях да открия, когато се върнех в апартамента. Не знаех дали тя щеше още да пищи, или времето, самотата и гладът щяха да са изпразнили дробовете й окончателно като надигащ се прилив.

Бях я разочаровала. Само три седмици след раждането й и след като бях дала обещание и пред двете ни, я бях предала отново. И този цикъл щеше да продължи. Обещания и провали, майки и дъщери, до безкрай.

 

 

Без да мисля, съблякох нощницата си и започнах да удрям по пламъците, опитвайки се да ги задуша. Тънкият плат напръскан с капки бензин, избухна в ръцете ми. Елизабет се затича обезумяла към мен. Кресна ми да се отдалеча от огъня, но аз продължих да размахвам пламтящата нощница над главата си. От нея хвърчаха искри и Елизабет трябваше да се сведе, докато тичаше към мен.

— Полудя ли?! — изкрещя тя. — Прибирай се в къщата!

Приближих се още към огъня, жегата бе заплашителна и смазваща. Една искра се приземи на върха на главата ми и тръгна надолу по косата ми. Елизабет замахна с ръка към пламналия кичур и ударът й ми подейства добре, заслужавах го.

— Ще го угася! — изкрещях аз. — Остави ме!

— С какво? — попита Елизабет. — С голи ръце? Пожарната идва насам. Ще умреш тук като пълна глупачка, махаща ръце във въздуха.

Но аз не отстъпих. Пламъците приближиха още към мястото, където стоях.

— Виктория — каза по-тихо Елизабет. Беше спряла да крещи и подивелите й очи изглеждаха странно спокойни. Напъвах се да чуя думите й, заглушавани от бумтенето на огъня. — Няма да загубя лозето и дъщеря си в една и съща нощ. Няма.

Когато не помръднах, тя се впусна към мен, сграбчи ме за раменете и ме разтресе.

— Чу ли ме? Няма!

Изскубнах се, но Елизабет ме стисна отново за едната ръка и ме повлече към къщата. Борех се, дърпах се, но тя ме дръпна още по-силно и усетих как рамото ми изщрака от натиска. Тя ахна и ме пусна. Строполих се на земята и се свих на кълбо.

Огънят ме обви като одеяло и през грохота му чух как металната врата на караваната изпука от жегата. Елизабет изкрещя да се изправя, дръпна ме и ме ритна в ребрата. Когато се опита да ме вдигне и да ме отнесе на ръце, изпищях и я захапах като подивяло животно.

Най-накрая тя ме остави.

 

 

Когато се върнах, бебето се бе събудило. Широко отворените й очи мигаха към тавана и тя не се разплака, когато ме видя. Намерих шишето й в кухнята, изпразних старото мляко в мивката и направих нова смес. Наведох се над бебето и поставих биберона в устата й. Тя разтвори устни, но не засмука. Стиснах гумения биберон и наблюдавах как тънката струйка потича по изплезения й очакващ език. Тя преглътна два пъти, преди да заспи в кошчето си.

Изкъпах се и изядох купа с овесени ядки. Всеки път, когато отивах до кошчето, спирах и изучавах лицето й, а ако тя отваряше очи, поставях шишето в устата й. Научи се да пие от него, бавно, спокойно, без яростната ожесточеност, с която преди поглъщаше гърдите ми. Беше й нужен цял ден, за да изпие шишето докрай. Не плака. Дори не хленчеше.

Преди да си легна, смених подгизналия й памперс, но не я вдигнах от кошчето. Тя явно се чувстваше удобно там и се страхувах да не разруша крехкия мир, който бяхме постигнали, страхувах се, че паниката ми ще се завърне при звука на първия й писък. Преместих кошчето на дивана и двете останахме там, осветени от бледата лунна светлина. Приготвих второ шише и й го подадох; устничките й оформиха съвършен кръг около оранжевия гумен биберон. В бутилката се образуваха малки мехурчета, докато тя изсмукваше вода, желязо, калций и протеини през микроскопичните дупчици. Очите й бяха по-отворени, по-големи, отколкото друг път — почти кръгли, с малки бели триъгълничета вътре — и се взираха търсещо в лицето ми. Когато спря да яде, гуменият биберон се изплъзна от устата й и тя протегна малките си пръстчета към мен. Разперваше ги и ги събираше в празното пространство между нас, стискайки силно нещо невидимо.

Преди да осъзная, се разплаках, сълзите се стекоха по брадичката ми и закапаха върху личицето на бебето; оформиха тънка линийка покрай червените й устни и те се свиха и нацупиха изненадано. Разсмях се и сълзите ми потекоха по-силно. Откритата прошка в очите й и безусловната й любов ме ужасяваха. Също като Грант дъщеря ми заслужаваше много повече от това, което можех да й дам. Исках тя да носи клонки от глог в ръцете си, да се смее с лекота и да обича без страх. Но аз не можех да й дам това, не можех да я науча на нещо, което не знаех. Съвсем скоро моята отровна злъч щеше да увреди нейното съвършенство. Тя щеше да се изцеди от тялото ми и бебето щеше да я погълне с готовността на ненаситно дете. Бях наранила всички хора в живота си; отчаяно исках да я спася от опасността да бъде моя дъщеря.

На сутринта щях да я занеса на Грант. Той щеше да съхрани нейната доброта и да я научи на всичко, което тя трябваше да знае. Рената беше права; Грант заслужаваше да познава дъщеря си. Той заслужаваше нейната сладост, нейната красота и непоколебима преданост.

Когато отдръпнах лицето си, очите на бебето бяха затворени. Оставих кошчето на дивана и се затворих в синята стая.

 

 

Тази нощ усещах мириса на мъх, на сухи листа и влажна почва в апартамента си, сред мазилката и цимента, на десетки пресечки от всичко зелено и растящо.

На сутринта излязох бързо от сградата. Нахраних бебето с това, което бе останало в шишето от предишната вечер, и я понесох с кошчето към колата си. Тя беше будна, докато шофирах през града. През нощта беше спала, а дори и да се бе събудила по някое време, не бе плакала. Аз самата спах дълбоко, без да сънувам нищо, но се събудих притеснена и нервна от това, което ми предстоеше. Тялото ме болеше, препълнените ми с мляко гърди щяха да се пръснат и цялата горях въпреки че сутринта бе студена. Смъкнах до долу прозорците и бебето сгърчи лице от нахлулия в колата силен вятър.

Подкарах на север по магистралата, пресякох моста и поех по първото отклонение. Нямах време да се отбивам до някой от пищните градски паркове, но това нямаше значение.

Пролетта бе дъждовна, щях да открия каквото ми бе нужно във всяка по-сенчеста, гъста горичка. Спрях на паркинг, от който се откриваше гледка към крайбрежието и към огрения от сутрешното слънце мост Голдън Гейт. Паркингът вече бе пълен с туристи, които нахлузваха туристическите си обувки и пълнеха шарени пластмасови бутилки с вода.

Грабнах кошчето за дръжките му и тръгнах по централната алея към гората. Тя се разклоняваше на няколко места и аз поех по пътеката с най-малко слънце; потръпвах, докато вървях сред прохладните дървета. Туристи ме подминаваха и гукаха умилително над бебето, докато най-накрая отбих встрани и тръгнах по още по-малка пътечка, в началото на която имаше табела с надпис „Залесяване. Не преминавай.“ Преметнах кошчето през рамо на дългата му дръжка и се скрих от погледа на преминаващите сред гигантските секвои.

Бебето не издаде никакъв звук, когато я извадих от кошчето и я оставих на земята, полагайки плешивата й мека главичка върху мекия пласт опадали листа. Тя се взираше към секвоите, мътните й сини очи оглеждаха високите дървета лъчите светлина, сивото небе и може би дори това, което се намираше отвъд видимия свят. Не се съмнявах, че е способна да прозре всичко.

Извадих големия кухненски нож, който бях пъхнала в задния джоб на дънките си, и започнах да стържа порестия зелен мъх от дънерите на секвоите. Мъхът падаше на земята на дълги, плътни парчета и аз ги подреждах внимателно по дъното и отстрани на кошчето, като се стараех най-меките и ароматни части да бъдат на мястото, където щеше да лежи главичката й.

Когато кошчето беше напълно покрито, прибрах ножа в джоба си, вдигнах бебето, което беше заспало, и я положих нежно върху мекото одеяло от мъх.

Майчина любов.

Само това можех да й дам. Някой ден, надявах се, тя щеше да разбере.

 

 

Резервният ключ на Грант беше на мястото си, в ръждясалата тенекиена кутия до предната веранда. Отключих вратата и внесох кошчето с бебето в кухнята. Оставих го на пода, до витата стълба в ъгъла на стаята. От мястото, където лежеше дъщеря ми можеше да гледа нагоре към трите етажа и това явно я забавляваше по някакъв начин. Тя продължаваше спокойния си оглед, докато аз обиколих кухнята, включих котлона на печката и напълних чайника с вода, за да направя чай.

Беше минала почти година, откакто бях правила за последно чай в тази кухня, но всичко си беше на мястото, както преди. Седнах на стола до масата и зачаках водата да заври. Бебето беше толкова спокойно, че лесно можех да забравя за нея; можех да си представя, че се бях върнала само за да изненадам Грант с чаша чай. Той ми липсваше. Докато седях във водната кула и гледах към цветната му ферма, не можех да пренебрегна това чувство. А скоро и бебето щеше да ми липсва. Прогоних мисълта от съзнанието си и се съсредоточих върху цветята, изпълнили пространството пред къщата докъдето стигаше погледът ми.

Бебето издаде звук, нещо средно между въздишка и грачене, точно когато водата кипна. Парата замъгли кухненския прозорец. Запитах се дали тя можеше да пие ментов чай. Може би щеше да бъде добре за стомахчето й, да я успокои; бях донесла полупразното шише, но забравих сухото мляко. Изхвърлих съсирената течност в мивката, измих шишето, напълних го до половината с врящата вода, а после долях студена вода от чешмата. Пъхнах вътре една торбичка чай и завих капачката с биберона. Носът на бебето се сгърчи от изненада, когато опита за пръв път чая, но устните й засмукаха биберона хищно и тя започна да пие, без да се оплаква. Парата от все още врящата на котлона вода се спусна над нас. Мъхът в кошчето изглеждаше по-зелен от влагата във въздуха.

Подпрях шишето в едната страна на кошчето, така че бебето да продължи да пие; напълних една тенджера с вода и сложих и нея на котлона. Исках мъхът да живее колкото се можеше по-дълго. Докато бебето пиеше, водната кула се изпълни с гореща, издигаща се пара. Отнесох кошчето на третия етаж, до леглото на Грант. Когато стигнах горе, видях, че дъщеря ми бе заспала — дълбок, прекалено спокоен сън, който ме притесни; може би ментовият чай не беше добра идея. Оставих кошчето в средата на матрака и легнах до него. Приближих лицето си, докато усетих дъха на бебето да гъделичка горната ми устна.

Останах там — споделях дъха си с този на дъщеря си, носовете ни бяха почти долепени, — докато слънцето се вдигна опасно високо в небето. Грант щеше да се прибере всеки момент. Затворих очи и се отдръпнах назад. Бебето изхленчи и засмука въздух, както правеше преди, когато издърпвах зърното от устата си, и гърдите ми ме заболяха при този спомен.

Извадих малко парченце мъх от края на кошчето и го потрих в лицето й, по брадичката й, после го пъхнах под гушката й. Мъхът се повдигаше и спускаше в ритъма на ударите на сърцето й.

Отдръпнах се, изправих се и слязох надолу по стълбата. Тенджерата беше почти празна. Напълних я отново с вода до самия ръб, върнах я на печката и излязох през вратата.

Подкарах комбито по прашната алея, после продължих по магистралата, без да се обръщам назад. Това, което бе започнало като тъпо туптене в лявата ми гърда, се бе превърнало в остра болка. Когато докоснах зърното, болката се разля по плътта ми и продължи към гръбнака ми. Започнах да се потя. Прозорците все още бяха смъкнати, включих и климатика, но пак ми беше горещо. Погледнах в огледалото за обратно виждане към мястото, където преди стоеше кошчето с бебето, а сега бе празно. Нямаше нищо, освен малко суха пръст и изпаднало късче яркозелен мъх.

Включих радиото и местих станциите, докато открих нещо достатъчно шумно, нещо с много мощни инструменти и само глас, без думи. Музиката ми напомни за групата на Наталия. Карах бързо, направо летях по моста и докато пресичах кръстовищата, не намалявах нито на червено, нито на жълто. Нуждаех се от синята стая. Трябваше да легна долу, да затворя очи и да заспя. Нямаше да изляза оттам цяла седмица; ако въобще излезех някога.

Спрях рязко пред апартамента и за малко да се блъсна в колата на Наталия. Багажникът й беше отворен, кутии и куфари бяха струпани на тротоара. Трудно беше да се каже дали пристигаше, или тръгваше. Излязох тихо от колата, надявайки се, че ще успея да се плъзна незабелязано в синята стая и да заключа ключалките, преди тя да ме види.

Минах на пръсти през празния първи етаж и почти се сблъсках с Наталия в подножието на стълбището. Тя не отстъпи встрани. Погледнах към нея и от изражението й разбрах, че явно изглеждах толкова зле, колкото се чувствах.

— Добре ли си? — попита Наталия. Кимнах и се опитах да мина покрай нея, но тя все още не се отместваше. — Лицето ти е по-розово от косата ми. Пресегна се, докосна челото ми и отдръпна ръка, сякаш се бе опарила. Минах покрай нея, но се спънах и паднах на долното стъпало. Дори не се опитах да се изправя, а запълзях на колене по стъпалата нагоре. Наталия ме последва. Вмъкнах се в синята стая и затворих вратата зад себе си.

Наталия потропа по нея.

— Трябва да тръгвам — прошепна тя и гласът й бе изпълнен със страх. — Удължиха турнето ни — няма да ме има поне шест месеца. Дойдох само да си взема някои неща и да ти кажа да използваш стаята ми, ако искаш.

Не реагирах по никакъв начин.

— Наистина трябва да тръгвам — каза тя отново.

— Тогава тръгвай — успях да отроня аз.

Нещо удари силно вратата, вероятно кракът на Наталия.

— Не искам да се върна след шест месеца и да открия миризмата на разлагащото ти се тяло — каза тя и ритна вратата отново.

Следващото, което чух, бе звукът от обувките й, трополящи надолу по стълбището, и затръшването на вратата на колата и. Двигателят забръмча, после гумите изсвистяха и тя изчезна.

Дали щеше да се обади на майка си, зачудих се аз. Дали щеше да се досети, че бебето го няма, и да се обади на социалните? Ако решеше да се обади на някого, надявах се да избере полицията; предпочитах тях пред това да се изправя срещу мама Руби и нейното разочарование.

Полегнах на лявата си страна върху пухения дюшек твърдата буца, в която се бе превърнала гърдата ми, се подпираше в матрака. Тялото ми, което вече не усещах като свое се тресеше неконтролируемо. Замръзвах. Облякох си всички блузи и пуловери, които имах, и се завих с кафявото одеяло. Когато и това не ме стопли, се пъхнах под дюшека. Останах там, макар че почти не може да дишам, и тялото и умът ми бяха все по-замъглени. Студът в мен се превърна в черна вихрушка и внезапно ми хрумна утешителната мисъл, че сънят в който изпадах, щеше да бъде окончателен, състояние, от което никога нямаше да се завърна.

В далечината се чуха сирени, все по-силно, все по-наблизо, докато накрая ги чувах, сякаш идваха от стаята на Наталия. Снопчета светлина проникнаха под вратата ми. И после внезапно угаснаха. Около секунда стаята беше тъмна и тиха като смъртта; после внезапно се чу блъскане по вратата и трополене на крака по стълбището.

 

 

Лежах в линейката, покрита с бял чаршаф. Не можех да си спомня как съм се озовала там. Все още бях само по бельо и някой бе метнал през гърдите ми болнична нощница.

Чух хлипането на Елизабет.

— Вие ли сте майка й? — попита някакъв глас.

Отворих очи. Млад мъж в униформа стоеше до главата ми. Въртящите се светлини на сирените присветваха през прозореца и хвърляха отблясъци по потното му лице.

— Да — отвърна Елизабет, все още плачейки. — Искам да кажа, не. Още не.

— Под ваше попечителство ли е?

Елизабет кимна.

— Трябва да докладвате веднага на социалните. Или аз ще го направя.

В думите на мъжа пролича съжаление и Елизабет се разплака още по-силно. Той й подаде тежък черен телефон, прикачен към линейката с виещ се шнур като телефона в кухнята ни. Затворих отново очи. Елизабет продължаваше да плаче, а ми се струваше, че пътувахме часове наред в нощта.

Когато линейката спря, нечии ръце наместиха болничната нощница под мишниците ми. Вратите се отвориха. Навлезе студен въздух и щом отворих очи, първото, което видях бе Мередит. Чакаше ме. Беше все още по пижама, наметнала само един шлифер върху нея.

Докато отнасяха носилката, тя се наведе напред и ръката й отмести Елизабет.

— Аз ще поема оттук — каза тя.

— Не ме докосвай — каза Елизабет. — Не смей да ме докосваш.

— Изчакай ме в чакалнята.

— Няма да я оставя.

— Ще изчакаш в чакалнята или ще повикам охраната да те изведе насила — каза Мередит.

Успях да повдигна глава и гледах как Елизабет остава зад мен, в коридора, очевидно все още в шок. Мередит ме последва в болничната стая.

Една сестра огледа тялото ми и записа нараняванията ми.

Имах изгаряния по черепа и червени дълбоки следи на корема си, където ластикът на памучното ми бельо се бе разтопил. Рамото ми беше извадено и ръката ми висеше отпуснато встрани, а по гърба си имах синини там, където Елизабет ме беше ритала. Мередит записа всичките наранявания в своя бележник.

Елизабет ме беше наранила. Не така, както смяташе Мередит, но го бе направила. Белезите бяха неоспорими и щяха да бъдат заснети и сложени в досието ми. Никой нямаше да повярва на версията на Елизабет: че се е опитвала да ме спаси и да ми попречи да вляза в горящите пламъци. Макар да бе истина.

И внезапно го видях — в следите по тялото ми — пътя, по който можех да поема, да избягам от вината, от съжалението от изпепеленото лозе. Не можех да се изправя лице в лице с Елизабет, с болката, която й бях причинила. Никога нямаше да мога. Не беше само пожарът; беше цяла година, в която й бях причинявала щети, някои малки, някои непростими. Отглеждането ми я бе променило. Година след като бях влязла в дома й, тя беше различна жена, по-слаба, жена, която можеше да страда, да бъде наранена. Тя не го заслужаваше. Не заслужаваше нищо от това.

Сестрата излезе в коридора. Мередит затвори вратата зад нея и двете останахме сами в малката стая.

— Тя би ли те?

Прехапах долната си устна толкова силно, че я разкъсах.

Когато преглътнах, усетих вкуса на кръвта. Мередит ме гледаше втренчено. Поех си дълбоко дъх. Огледах облицования с плочки под и затворих очи, преди да отговоря по единствения начин, който можех, единствения, който Мередит очакваше.

— Да — казах аз.

Тя излезе от стаята.

Една дума и всичко свърши. Елизабет можеше и да се опитва да ме посети, но щях да отказвам да я виждам. Мередит и сестрата вече вярваха, че е опасна, и щяха да ме защитят.

Тази нощ за пръв път сънувах огън. Елизабет се навеждаше над мен, стенейки. Звукът беше почти нечовешки. Опитвах се да пристъпя към нея, но краката ми бяха залепнали за земята, сякаш плътта ми се разтапяше и сливаше с пръстта.

Тя започна да крещи, думите й звучаха отчаяно, изпълнени с агония. Тялото ми почерня, преди да разбера, че казваше колко ме обича, отново и отново, и отново. Беше по-ужасно от стенанията. Събудих се, изгаряща от треска, тялото ми бе плувнало в пот.