Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (13)

13.

Когато паркира камиона си в седем часа сутринта на пустата улица, Рената се изненада да ме види на тротоара пред магазина. Бях стояла будна цяла нощ и ми личеше.

Тя повдигна въпросително вежди и се усмихна.

— Да не би да си чакала Дядо Коледа? Никой ли не ти е казал истината?

— Не — отвърнах аз. — Никога не го направиха.

Последвах я в склада и й помогнах да извади кофите с червени рози, бели карамфили и гипсофила. Най-малко любимите ми цветя.

— Моля те, кажи ми, че са по специално настояване на някоя ужасна булка и ти нямаш нищо общо.

— Заплаши ме със смърт — увери ме тя. Рената също ненавиждаше червените рози. Излезе и когато се върна с две чаши кафе, вече бях приготвила три украси.

— Благодаря — казах аз и се пресегнах към хартиената чаша.

— Моля. И забави малко. Колкото по-бързо приключим толкова повече време ще трябва да прекарам на коледното парти у майка си.

Избрах роза, отрязах бодлите й много бавно и започнах да ги подреждам в редичка на масата.

— Така е по-добре — каза тя, — но все още не е достатъчно бавно.

Работехме нарочно мудно през останалата част от сутринта, но колкото и да се мъчехме, до обяд бяхме свършили.

Рената взе листа с поръчката и два пъти провери цялата украса.

— Това ли е всичко?

— Да — отвърна тя, — за нещастие. Остава ни само да направим доставката и после — коледното празненство. Ти идваш с мен.

— Не, благодаря — казах аз, отпих последна глътка от вече студеното кафе и вдигнах раницата си.

— Да не би да прозвуча сякаш те питам и имаш избор? Объркала си се.

Можех да поспоря с нея и да откажа, но се чувствах задължена заради щедрия бонус, а и макар да не бях в настроение за коледно празнуване, нямах нищо против коледната гощавка. Не знаех нищо за руската национална кухня, но все трябваше да е по-хубава от парчетата шунка, които смятах да хапна направо от опаковката — моят по-ранен избор за празнична вечеря.

— Добре, все тая — отвърнах аз. — Но в пет часа трябва да бъда на друго място.

Рената се разсмя. Вероятно знаеше, че едва ли имах къде другаде да отида по Коледа.

Майката на Рената живееше в квартал „Ричмънд“ и се отправихме натам по възможно най-обходния маршрут през целия град.

— Майка ми може да дойде на всекиго в повече — обясни Рената.

— В какъв смисъл? — попитах аз.

— Във всякакъв.

Паркирахме пред светла къща, боядисана в яркорозово. На дървен стълб в двора бе окачена коледна украса, а малката веранда бе претъпкана с блещукащи пластмасови създания: ангели, северни елени, катерици с коледни шапчици и танцуващи пингвини с плетени шалове.

Рената отвори вратата и се озовахме в много, много затоплено помещение. Мъже и жени седяха върху възглавниците, облегалките и гърба на единствения диван; момчета и момичета лежаха по корем на мъхестия килим, по краката им пълзяха по-малки дечица. Влязох вътре и свалих якето и пуловера си, но пътят към дрешника, където Рената поздравяваше някого, приблизително на моя възраст, беше напълно блокиран от телата на хлапетиите.

Докато стоях до вратата, една по-възрастна, по-омекотена версия на Рената си проби път през тълпата. Носеше в ръце голям дървен поднос с нарязани портокали, ядки, смокини и фурми.

— Виктория! — възкликна тя, когато ме видя.

Подаде подноса на Наталия, която се беше излегнала на дивана, и започна да прекрачва децата, препречили пътя й до мястото, където стоях. Притисна ме рязко към себе си и лицето ми потъна в подмишницата й, а широките ръкави на сивия й вълнен пуловер се увиха около мен като живо същество. Беше висока и силна жена — и когато най-накрая се откъснах от нея, тя просто ме сграбчи за раменете и повдигна лицето ми нагоре, за да ме огледа.

— Мила Виктория — повтори тя и дългата й вълниста бяла коса се разлюля напред и погъделичка бузите ми. — Дъщерите ми са ми разказвали толкова много за теб, обикнах те още преди да те срещна.

Миришеше на иглика и ябълков сайдер. Отдръпнах се назад.

— Благодаря ви, че ме поканихте на празненството си, мисис… — спрях, защото осъзнах, че Рената никога не ми беше казвала името й.

— Марта Рубина — каза жената. — Но всички ме наричат „мама Руби“.

Наведе се напред, сякаш да се здрависаме, но после се разсмя и ме прегърна отново. Бяхме притиснати в ъгъла и само дебелата стена зад гърба ми ме подпираше да не падна. Тя ме придърпа напред, ръцете й пак обвиха раменете ми и после ме поведе из стаята. Децата се дръпнаха от пътя ни, а Рената, която междувременно се бе настанила на сгъваем стол в ъгъла, ни наблюдаваше развеселена.

Мама Руби ме заведе в кухнята, сложи ме да седна и сервира на масата пред мен две чинии, преливащи от храна. В първата имаше огромна печена риба, цяла, с подправки и някакви зеленчуци. Втората беше пълна с боб, грах и картофи с магданоз. Подаде ми вилица и лъжица и купа с гъбена супа.

— Ние ядохме вече — каза тя, — но запазих храна специално за теб. Рената каза, че ще си гладна, което ме зарадва много. Най-много обичам да нагощавам семейството.

Мама Руби седна срещу мен. Обезкости рибата ми, докосна с пръст граха и затопли отново чинията, мърморейки колко бързо е изстинало всичко. Представяше ме на всички, които влизаха в кухнята: на дъщерите си, на зетьовете си на внуците, на гаджетата на различните членове на семейството…

Вдигах глава и кимах, но не пуснах вилицата си.

Заспах у мама Руби. Нямах намерение да го правя. След вечеря избягах в празната стая за гости и може би заради тежката храна и безсънието от предишната нощ заспах непробудно още в мига, в който помирисах възглавницата.

На следващата сутрин ме пробуди ароматът на кафе, носещ се от кухнята. Полутах се из коридора, преди да открия банята. Вратата беше отворена. Зад прозрачната найлонова завеса мама Руби се къпеше под душа. Когато я видях, се обърнах и тръгнах обратно по коридора.

— Влизай! — провикна се тя. — Имаме само една баня. Не ми обръщай внимание!

Открих Рената в кухнята — тъкмо наливаше кафе. Подаде ми една чаша.

— Майка ти е под душа — казах аз.

— Сигурна съм, че е на отворена врата — каза тя, прозявайки се.

Кимнах.

— Съжалявам за това.

Отпих от кафето и се облегнах на мивката.

— Майка ми е била акушерка в Русия — каза Рената. — Затова е свикнала да вижда голи жените само минути след запознаването с тях. Америка през седемдесетте не е била много по-различна и не мисля, че изобщо е забелязала, че времената доста са се променили оттогава.

Мама Руби влезе в кухнята, увита в яркооранжева хавлия.

— Какво се е променило? — попита тя.

Рената поклати глава.

— Голотата, мамо.

— Не мисля, че голотата се е променила от времето на първия човек — отвърна мама Руби. — Само обществото.

Рената завъртя очи и се обърна към мен.

— С майка ми водим този спор, откакто се научих да говоря. Когато станах на десет, й казах, че никога няма да имам деца, защото не желая да бъда отново гола пред нея. И ето виж ме — вече съм на петдесет и съм бездетна.

Майка й счупи едно яйце в тигана и го разбърка.

— Сама изродих всичките си дванайсет внуци — сподели тя с гордост.

— Все още ли сте акушерка?

— Не и според закона — каза тя. — Но пак ми звънят в два посред нощ от всички краища на града и винаги се отзовавам — усмихна ми се и ми подаде чиния с яйца.

— Благодаря — казах аз. Изядох ги и след това тръгнах по коридора към банята. И заключих вратата зад себе си.

— Следващия път ме предупреди какво ме очаква — казах на Рената, докато пътувахме към „Цвят“ на другата сутрин. Предстоеше ни цяла седмица със сватби, но и двете бяхме отпочинали и добре нахранени.

— Ако те бях предупредила — отвърна тя, — нямаше да дойдеш. А имаше нужда от охранване и почивка. Не ми казвай, че не съм права.

Не й отвърнах.

— Майка ми е нещо като легенда сред акушерките в града. Виждала е всичко и процентът на успешните й израждания е много по-голям от този на съвременната медицина; дори когато не би трябвало да е така. И с бременностите е същото просто те поглежда и сякаш посажда бебето в теб. Правила го е с доста жени.

— Но с теб не се е получило.

— Уважавам майка си — каза Рената. — Ние просто сме различни. Всички предполагат, че има някаква биологична съвместимост и връзка между майките и децата им, но невинаги е така. Не познаваш другите ми сестри, но виж само мен, Наталия и майка ми.

Беше права — трите не можеха да бъдат по-различни една от друга.

През целия ден, докато съставях списъци с цветя и количествата им за предстоящите сватби, мислех за майката на Грант. Спомнях си бледата ръка, която се бе протегнала от мрака в онзи следобед, когато с Елизабет посетихме къщата им. Какво ли е било да си на мястото на Грант като дете? Съвсем самичък, само с цветята, с майка, която се изплъзваше от настоящето към миналото, докато се луташе от стая в стая. Ще го попитам, реших аз, ако се съгласеше някога отново да говори с мен.

Но той не беше на цветната борса нито тази, нито следващата седмица. Щандът му стоеше празен, белият, олющен на места шперплат изглеждаше някак самотен. Чудех се дали щеше да се появи пак, или заради вероятността да ме срещне тук повече нямаше да идва въобще.

Бях разсеяна от отсъствието на Грант и това се отрази на качеството на работата ми. Рената започна да се застоява до мен на масата и вместо да си мълчим както преди, сега започна да ми разказва дълги, смешни истории за майка си, за сестрите и племенниците си. Слушах я с едно ухо, но постоянното й говорене беше достатъчно, за да ме държи фокусирана върху цветята.

Новата година дойде и си замина, шеметна поредица от бели сватби и букети, украсени със сребристи камбанки.

Грант още не се бе върнал на борсата. Рената ми даде седмица почивка и аз я прекарах свита на кълбо в синята си стая като излизах само за да ям и да посетя тоалетната. Всеки път, когато изпълзявах от нея, се озовавах лице в лице с оранжевата кутия и осъзнавах какво съм загубила.

Рената нямаше да има нужда от мен до следващата неделя, но в събота следобед някой потропа на вратата ми. Подадох си главата навън и видях Наталия, все още по пижама и очевидно изнервена.

— Рената се обади — каза тя. — Чака те в магазина. Каза да си вземеш душ и да отидеш колкото може по-бързо.

Да си взема душ? Молбата на Рената бе странна. Вероятно искаше да я придружа при някаква доставка и съвсем логично бе предположила, че цяла седмица съм спала и не съм се къпала.

Влязох под душа, насапунисах се хубаво, изкъпах се и си измих зъбите под течащата гореща вода. Когато се изсуших с кърпата, кожата ми беше червена и на петна. Облякох си най-хубавите дрехи: черни панталони и мека бяла блуза, с басти като риза от старомоден смокинг. Преди да изляза от банята сресах косата си внимателно и махнах падналите по ризата косъмчета.

Когато наближих магазина, видях позната фигура, седнала на пустия тротоар с отворен кашон в скута си. Грант. Значи затова ме беше извикала Рената. Спрях на място и се загледах в него, как седеше там, сериозен и вглъбен. В този миг той погледна към мен и се изправи.

Тръгнахме един към друг, докато се срещнахме по средата на стръмната улица, Грант леко надвиснал над мен. Бяхме на достатъчно голямо разстояние и не можех да видя съдържанието на кашона, който държеше в ръцете си.

— Изглеждаш добре — каза той.

— Благодаря.

Искаше ми се да му върна комплимента, само дето нямаше да бъде истина. Беше работил цяла сутрин — личеше по пръстта на коленете му и по прясната кал на ботушите. Освен това миришеше, но не на цветя, а като мръсен мъж: равни части пот, пушек и пръст.

— Не съм се преоблякъл — каза той, явно осъзнал как изглежда. — Май трябваше да го направя.

— Няма значение. — В мига, в който го казах, съжалих. Исках думите ми да го успокоят, защото наистина ми бе все едно как изглеждаше, а те прозвучаха пренебрежително. Лицето му помръкна и аз се ядосах (не на него, на себе си, защото не се бях научила да контролирам тона си и все още не знаех как да говоря с хората). Пристъпих по-близо до Грант, непохватен жест на извинение.

— Знам, че няма — добави той. — Отбих се само защото мислех, че тези ще ти трябват — за приятелката ти…

Подаде ми кашона. Вътре видях шест керамични саксии с нарциси; жълтите цветя бяха красиви и с дълги дръжки със свежи и жизнени съцветия. От тях се носеше опияняващо ухание. Протегнах ръце и сграбчих саксиите, искаше ми се да изтръгна и шестте едновременно и да се обградя с ароматните цветове, да се скрия зад тях. Грант наведе кашона и с малко балансиране успях да повдигна всичките наведнъж. Само за миг ги задържах в ръцете си и средните две паднаха на земята. Саксиите се разбиха на тротоара, луковиците се оголиха и стъблата на нарцисите се огънаха. Грант веднага коленичи и започна да събира цветята.

Притиснах останалите четири до тялото си и се приведох така, че да го виждам през разперените венчелистчета. Той обви нежно със силните си ръце луковиците и поизправи прегънатите дръжки, после се опита да приглади островърхите листенца на местата, където се бяха измачкали при падането.

— Тези къде ги искаш? — попита ме, като вдигна глава към мен.

Коленичих до него.

— Тук — кимнах с брадичка да постави цветята върху тези, които държах.

Той раздели съцветията и сложи голите луковици върху пръстта в другите саксии, а изпочупените цветя сякаш се сгушиха сред останалите. Пръстите му погалиха жълтите цветчета и по бавното му, равномерно дишане се досетих, че се кани да тръгва.

Отпуснах ръцете си и саксиите се плъзнаха бавно в скута ми, настанявайки се като в гнездо между бедрата ми. Дланите на Грант се озоваха на коленете ми. Хванах ги и ги повдигнах към лицето си, допрях ги до устните си, до бузите си, до клепачите си; увих ги около шията ми и го притеглих по-близо към себе си. Челата ни се докоснаха. Затворих очи и устните ни се долепиха плътно — неговите бяха меки и сочни, въпреки че горната му устна издраска моята. Той затаи дъх и аз го целунах отново, този път по-дръзко, по-алчно.

Паднала на колене, се приплъзнах нагоре и изпуснах саксиите на земята в желанието си да бъда по-близо до Грант, да го целуна по-силно, по-дълго, да му покажа колко много ми бе липсвал.

Когато се откъснахме един от друг, останали напълно без дъх, една-единствена саксия бе оцеляла непокътната — беше се изтърколила в подножието на хълмчето, цветчетата в нея се извисяваха здрави, изящни и почти ослепително яркожълти на светлината на зимното слънце.

Може би бях сгрешила, помислих си аз, загледана в полюшващите се от бриза листенца. Може би значението на всяко цвете, неговата същност, наистина се съдържаше някъде в крепкото му стъбло и в деликатно съединените му венчелистчета. Сигурна бях, че Анемари щеше да остане доволна от своя букет с нарциси.

 

 

Седях на предната веранда и пресявах купчината от малките бели цветчета на лайката в краката си. Между мен и Елизабет имаше дълъг и дебел конец, двата края на който бяха вкарани в игли. Работехме бързо, като промушвахме иглите през меката жълта среда на цветистата и ги избутвахме към средата. Спирах през няколко минутки, разсейвана от някоя мухичка или от скърцането на дървените дъски, но Елизабет не забавяше нито за миг движенията си. След час бяхме свършили с работата си и между нас се простираше деликатна, красива панделка от плътно долепени бели венчелистчета.

— Определение? — попитах я аз.

Елизабет се беше привела над цветята и промушваше нагънат лист хартия в края на връвта. Зърнах „2 август“ и думата „моля“, повторена няколко пъти след изречение, което разчетох като „Не мога да го направя без теб“.

— Сила в нещастието — отвърна тя, докато нагъваше цветната връв.

Нищо не можеше по-точно и лаконично да изрази нейното мисловно състояние в момента. Откакто бе решила да общува отново със сестра си чрез цветята, Елизабет бе постоянно в движение, садеше семена, чистеше плевели, проверяваше развитието на полуотворилите се пъпки и чакаше отговор; самото й чакане също бе като действие — динамично и напрегнато.

— Ела с мен — каза тя, качи се в пикапа и разположи връвта с лайката помежду ни.

Отидохме до къщата на Катрин. Елизабет остави двигателя включен, когато излезе от кабината, уви цветната връв около дървената пощенска кутия и пъхна вътре бележка. Качи се обратно при мен и подкара по пътя, отдалечавайки се от лозето.

— Къде отиваме?

— На пазар — отвърна тя. Косата й се вееше свободно около лицето от вятъра и тя бързо я прибра отново с ластика си.

Хвърли ми пакостлив поглед.

— Къде по-точно? — попитах настоятелно аз. На около миля оттук имаше голям магазин, откъдето ми беше купила якето за дъжд и градински ботуши, но той бе в противоположната посока.

— На улица „Честън“ — каза тя. — В Сан Франциско. Там има цяла редица с детски магазини, от онези, в които се продават кадифени костюми за новородени бебенца за по двеста долара, рокли за двегодишни момиченца от копринена органза, такива неща. Искам да ти купя специална рокля по случай осиновяването ти — ще ми струва повече от това, което мога да взема за два тона грозде, но ако не го направим сега, кога?

Ставаш на десет, нали знаеш? Следващата седмица ще бъдеш моето малко момиче, но няма да си малка още дълго. Трябва да те облека красиво, докато още имам възможност — усмихна ми се отново и усмивката й беше като покана.

Преместих се по-близо и облегнах глава на рамото й, докато шофираше. Беше ме учила да седя изправена на своята седалка в колата, по-отдалечена от нея, за да не ни спрат и глобят заради неправилно използване на коланите, но днес усмивката й казваше, че денят е специален. Караше с една ръка на волана, а другата бе обвила около раменете ми и ме притискаше към себе си. Никога не ме бяха водили да ми купуват нови дрехи нито веднъж, и това за мен бе идеалният начин да започна новия си живот като нечия дъщеря. Припявах на песните от радиото, докато минавахме по моста и влизахме в града, борейки се с емоциите вътре в мен — желанието ми този ден да продължи вечно и да дойде краят му, защото само след три дни щяхме да отидем в съда и да бъда осиновена. Най-накрая.

На улица „Честън“ Елизабет паркира пред един магазин и аз я последвах през отворената врата. Магазинът бе празен, с изключение на продавачката, застанала зад стъклен щанд, която аранжираше обеци с лъскави камъчета на поставка във формата на дърво.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя и ни се усмихна демонстрирайки искрен интерес, или поне така ми се стори. — Нещо по-специално ли търсите?

— Да — отвърна Елизабет. — Нещо за Виктория.

— На колко години си, милинка? Седем? Осем?

— На десет — отвърнах аз.

Жената, изглежда, се притесни, но думите й не ме бяха обидили.

— Все ме предупреждават да не се опитвам да отгатвам възрастта на децата — каза тя. — Нека ти покажа какво имаме в твоя размер.

Последвах я в задната част на магазина, където имаш една-единствена дълга закачалка с рокли, поставени срещу голямо колкото цялата стена огледало, пред което имаше дървен хоризонтален прът като в балетна школа. Елизабет се хвана за него и приклекна уж грациозно с разперени встрани стъпала. Тя беше слаба и стройна като истинска балерина, но това с грациозността хич не й се получи. И двете се разсмяхме.

Прегледах роклите веднъж, после втори път.

— Ако нищо не ти хареса — каза Елизабет зад мен, — има и други магазини.

Но проблемът беше друг. Харесвах роклите, всичките без изключение. Ръката ми се спря на една с кадифена панделка на деколтето. Извадих роклята и я допрях до тялото си. Беше едва осми размер, но стигаше под коленете ми. Светлосинята горна част бе отделена от полата с кафява кадифена панделка, която се връзваше на гърба. Полата беше много красива — кадифени кафяви цветя на син фон. Концентричните им венчелистчета ми приличаха на рози или хризантеми. Погледнах към Елизабет.

— Пробвай я — каза тя.

Съблякох се в малката пробна стаичка. Стоях пред огледалото с бялото си памучно бельо, а Елизабет застана зад мен; гледах втренчено бледото си лице, светлата и чиста кожа, тъничкия кръст над тесните бедра. Елизабет изучаваше тялото ми с гордост, с каквато си представях, че биологичните майки гледат дъщерите си, възхищавайки се на изящните им пораснали кости, ръце, крака, създадени някога в техните собствени тела.

— Вдигни ръце — нареди ми тя. Плъзна роклята през главата ми, завърза панделката на шията ми и втората на кръста.

Роклята ми стоеше чудесно. Взирах се в отражението си ръцете ми бяха леко разперени отстрани на набраната пола. Когато погледите ни се срещнаха, очите на Елизабет преливаха от вълнение, но не можех да кажа дали щеше да се разплаче, или да се разсмее. Придърпа ме към себе си, ръцете й обвиха плътно талията ми, тилът ми се опря в ребрата й.

— Виж се само — каза тя. — Моето момиченце.

И някак си в този момент тези думи станаха истина. Почувствах се като малко дете, като бебе, гушнато в майчината прегръдка, люляно от нежни ръце. Сякаш детството, което бях имала досега, принадлежеше на друг, на момиче, което вече не съществуваше, на момиче, заменено от това красиво и щастливо отражение в огледалото.

— Катрин също ще те хареса — прошепна ми Елизабет. Ще видиш.