Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (2)

2.

Мередит зави на булевард „Сънсет“ и подкара прекалено бавно по улица „Нуриега“, четейки табелите на всяка пресечка. Зад нас се разнесе клаксонът на нетърпелив шофьор.

Откакто се качих в колата, не беше спряла да говори и да изброява причините, поради които едва ли щях да оцелея в новия си, свободен живот: нямах диплома от гимназия, нямах мотивация, нямах никакви приятели и познати, които да ме подкрепят, а социалните ми умения бяха отчайващи всъщност напълно липсваха. Попита ме дали имам план за бъдещето си и поиска да разбере как смятам да се издържам.

Пренебрегнах я напълно.

А някога отношенията ни бяха различни. Когато бях малка, направо попивах нейното оптимистично бърборене; седях на ръба на леглото, тя сресваше и сплиташе тънката ми кестенява коса и ми връзваше панделка, преди да ме представи на новата ми майка и на новия ми баща като красив подарък.

Но времето минаваше, семействата едно след друго ме връщаха и ентусиазмът й започна да изстива. Някога ласкавото сресване с четката се превърна в трескаво скубане и дърпане, което следваше ритъма на нейното монотонно натякване. Указанията как трябваше да се държа ставаха все по-дълги с всяко ново преместване, а момичето, което описваше, беше все по-различно от това, което знаех, че съм. Мередит правеше списъци с недостатъците ми в своя бележник и ги четеше на съдията като присъда на престъпник. Дистанцирана. Избухлива. Потайна. Не съжалява за постъпките си. Помнех всяка дума, която бе казвала.

Въпреки разочарованието си обаче, запази моето досие. Отказа да ме извади от базата данни за осиновяванията дори след като умореният съдия го предложи — в лятото, когато навърших осем години, — защото явно бе направила всичко възможно за мен. Мередит отхвърли предложението му без колебание. За миг се обърках и си помислих, че отказът е дошъл от някакво място дълбоко в сърцето й, където имаше скрита нежност към мен, но когато се обърнах, видях, че от притеснение по бледата й кожа бяха избили румени петна. Тя беше моята социална работничка от раждането ми; ако бъдех обявена за провал, това щеше да бъде неин провал.

Спряхме пред Дома за временно настаняване — ниска къща с равен покрив, боядисана в прасковен цвят, една от многото в редицата от други ниски къщи с равни покриви, боядисани в прасковен цвят.

— Три месеца — каза Мередит. — Искам да чуя как го казваш. Искам да знам, че разбираш. Разполагаш с три месеца свободен престой и след това трябва или да започнеш да плащаш наем, или да се изнесеш.

Не казах нищо. Тя излезе и затръшна вратата зад себе си. Кашонът ми се беше разместил по пътя и дрехите ми се бяха разпилели по седалката. Струпах ги върху книгите и последвах Мередит по стъпалата към входната врата. Тя натисна звънеца.

Мина повече от минута, преди вратата да се отвори, а когато това стана, на прага се бяха струпали няколко момичета. Притиснах кашона по-близо до гърдите си. Нисичко момиче с мускулести крака и дълга руса коса отвори металната решетка и протегна ръката си.

— Аз съм Ив — каза тя.

Мередит ме настъпи, но аз не приех протегнатата за поздрав ръка.

— Това е Виктория Джоунс — каза тя и ме побутна напред. — Днес навършва осемнайсет.

Чуха се няколко приглушени „честит рожден ден“, а две момичета с тежък грим се спогледаха многозначително.

— Миналата седмица изгониха Алексис — каза Ив. — Ще вземеш нейната стая.

Обърна се и тръгна по тъмния, покрит с килим коридор към единствената отворена врата, а аз я последвах. Влязох в стаята, затворих вратата и веднага заключих.

Стаята искреше от белота. Миришеше на прясна боя и когато докоснах стените, усетих, че бяха още лепкави. Бояджията обаче явно е бил небрежен. Някога белият килим, който сега бе на петна от дългогодишната употреба, беше изпръскан с боя по краищата, в близост до стените. Искаше ми се човекът да бе продължил, да бе боядисал целия килим, матрака и нощното шкафче от тъмно дърво. Бялото бе чисто, символ на новото и ми харесваше, че не бе принадлежало на никого преди мен.

Мередит ме повика от коридора. Потропа по вратата, пак и пак. Поставих тежкия си кашон в средата на стаята, извадих дрехите си и ги струпах на купчинка в дъното на гардероба, а книгите сложих върху шкафчето. Когато изпразних кашона го накъсах на парчета, с които покрих голия матрак, за да легна върху тях. Светлината проникваше през малкия прозорец и се отразяваше в стените, сгряваше кожата на лицето ми, на шията и на ръцете. Забелязах, че прозорецът гледаше на юг подходящо изложение за отглеждане на орхидеи и други луковичести растения.

— Виктория? — обади се отново Мередит. — Трябва да знам какви са плановете ти. Просто ми кажи какво смяташ да правиш и ще си тръгна.

Затворих очи, пренебрегвайки звука на ударите й по вратата. Най-накрая тя се отказа.

Когато отворих очи, на килима близо до вратата видях плик. Вътре имаше банкнота от двайсет долара и бележка: „Купи си храна и си намери работа.“

Двайсетте долара на Мередит стигнаха точно за пет галона^[1] мляко. В продължение на седмица всяка сутрин си купувах кутия мляко и я пиех бавно, през целия ден, докато се мотаех из градските паркове и дворовете на училищата и оглеждах местните растения. Тъй като никога не бях живяла толкова близо до океана, предполагах, че тукашната флора щеше да ми бъде непозната. Очаквах, че заради гъстата сутрешна мъгла, която покриваше само няколко сантиметра от почвата, в района щеше да е култивиран по-особен вид растителност каквато не бях срещала досега. Но освен огромното количество алое вера в близост до брега и непознати за мен високи червени цветя, протягащи се към небето, за своя изненада не открих нищо друго ново. Преобладаваха същите чуждестранни цветя, които бях виждала в градините и разсадниците из целия Ийст Бей — лантана, бугенвилея, пълзящи лози и латинка. Само мащабите бяха различни. Обвити в непроницаемата влага на крайбрежието, растенията израстваха по-големи, по-ярки и по-пищни, захлупвайки ниските огради и градинските навеси.

Когато изпиех галона мляко, се връщах в Дома, разрязвах кутията наполовина с кухненски нож и чаках да падне нощта. Пръстта в цветните лехи на съседния двор беше тъмна и хубава и щом се стъмнеше, я прехвърлях с лъжица в импровизираната си саксия. Пробивах дупки в дъното на кутиите и ги поставях на пода на стаята си, в центъра, точно там, където за няколко часа сутрин щяха да бъдат изложени на пряката слънчева светлина.

Може би щях да си потърся работа; знаех, че трябва да го направя. Но за пръв път в живота си имах спалня, която се заключваше отвътре, и никой не ми казваше какво и кога да правя. Реших, че преди да започна да си търся работа, ще си направя своя собствена градина. В края на първата седмица имах вече готови четиринайсет саксии и бях огледала периметър от шестнайсет преки наоколо. Съсредоточих се върху растения, цъфтящи през късната есен, и с ловкостта на опитен крадец успях да извадя с корените избраните цветя от парковете, дворовете, обществените градинки и лехите около площадките за игра. Обикновено се прибирах пеша, носейки внимателно в шепите си калните топки, в които се криеха корените на цветята, но няколко пъти се загубих — бях се озовала прекалено далече от Дома. В тези случаи се вмъквах през задната врата в някой претъпкан автобус, сядах и се возех, докато околността ми се стореше позната. В стаята си грижливо разстилах корените на цветята, покривах ги с богатата на хранителни вещества почва и ги поливах обилно. Водата проникваше от картонените кутии право в килима и постепенно семенцата започнаха да поникват през протритата тъкан. Следях, наблюдавах и изскубвах агресивните видове още преди да се опитат да си пробият път през мрака.

 

 

Мередит ме проверяваше всяка седмица. Съдията я беше назначил за моя „постоянна връзка“, тъй като беше нужно да имам такава за официалното встъпване в сила на моето излизане от системата, а не успяха да открият никого другиго в досието ми. Правех всичко възможно, за да я избягвам. Когато се връщах от разходките си, първо наблюдавах вратата на къщата от ъгъла и влизах само ако не забележех бялата й кола, паркирана на алеята. В крайна сметка обаче тя разгада тактиката ми и в началото на септември се прибрах и я видях да седи на масата в общата стая за хранене.

— Къде е колата ти? — попитах я аз.

— Паркирах на съседната пряка — отвърна тя. — Не съм те виждала повече от месец, затова реших, че ме отбягваш нарочно. Има ли причина?

— Не.

Отидох до масата и разбутах някакви мръсни чинии, за да освободя място. Седнах и изсипах на издрасканата дървена повърхност лавандулата, която носех в шепите си — бях я откраднала от един двор в Пасифик Хайтс^[2].

— Лавандула — казах аз и й подадох един стрък. Недоверие.

Мередит повъртя разсеяно стръкчето лавандула между пръстите си и го остави долу.

— Работа?

— Какво?

— Намери ли си някаква работа?

— Защо ми е?

Тя въздъхна. Вдигна отново стръкчето, което й бях дала и го метна към мен. То полетя непохватно като лошо сгъната хартиена ракета. Приземи се на масата, аз го вдигнах и пригладих внимателно с пръсти разрошените му листенца.

— Ще си намериш работа — каза Мередит, — защото ще потърсиш, ще кандидатстваш и ще те наемат. Ако не го направиш, след шест седмици ще бъдеш на улицата и никой няма да отвори вратата си за теб в студените нощи.

Погледнах към вратата на дневната, чудейки се кога ли щеше да си тръгне.

— Трябва да го поискаш — продължи тя. — Нищо повече не мога да направя. В края на деня трябва да го поискаш с цялото си сърце.

Да поискам какво? Винаги съм се чудила, когато казваше нещо такова. Исках да си тръгне. Исках да изпия млякото от горния рафт на хладилника, на което имаше написано името „Лорийн“, и да прибавя празната кутия към колекцията картонени саксии в стаята си. Исках да посадя лавандулата близо до възглавницата си и да заспя, вдъхвайки нейния прохладен, сух аромат.

Мередит се надигна.

— Ще се върна следващата седмица, когато най-малко ме очакваш, и искам да видя купчина молби за работа в раницата ти. — Спря за миг до вратата. — Ще ми бъде трудно да те оставя да излезеш на улицата, но бъди сигурна, че ще го направя.

Не вярвах, че ще й бъде чак толкова трудно. Отидох в кухнята, отворих хладилника и се зарових из яйчените ролца и няколкото замръзнали корндога^[3], докато чух входната врата да се затваря. През последните седмици в къщата премествах градината от спалнята си в „Маккинли Скуеър“, малкия градски парк в горната част на Потреро Хил^[4]. Открих го, докато обикалях улиците и оглеждах витрините на магазините за табели, предлагащи каквато и да било работа, и бях омагьосана от съвършеното му съчетание на слънце, сянка, уединеност и сигурност. Потреро Хил беше един от най-топлите квартали в града, а паркът бе разположен в центъра му, на върха на истинския хълм, на който бе кръстен районът, и разполагаше с видимост във всички посоки. По средата на едно доста открито пространство имаше малка пясъчна площадка за игра, но зад моравата паркът ставаше по-горист и стръмен, склонът с плетеница от гъсти шубраци се извисяваше над главната болница на Сан Франциско и някаква пивоварна. Вместо да продължа с търсенето на работа, се заех с пренасянето на картонените си саксии до уединен парцел, който избрах след внимателно оглеждане на парка. Подбрах мястото за всяко растение много грижливо — обичащите сянка цветя под високите дървета, тези, които имаха нужда от слънце — няколко метра по-надолу по хълма на по-открито.

 

 

Сутринта, когато щях да бъда изгонена от къщата, се събудих преди изгрев-слънце. Стаята ми беше празна, подът все още бе влажен и кален на местата, където бяха стояли кутиите от мляко. Предстоящото ми оставане на улицата, без покрив над главата, не беше съзнателно решение; въпреки това, когато отворих очи тази сутрин, за да се облека и приготвя знаейки, че вече на практика съм бездомница, с изненада открих, че не се страхувах. Предполагах, че ще бъда паникьосана или гневна, но бях изпълнена единствено с нервно очакване, чувство, подобно на това, което изпитвах като малко момиче в навечерието на срещата си с всяко ново семейство. Сега бях голяма и надеждите ми бяха простички: исках да съм сама и да бъда обградена от цветя. И изглеждаше, че най-накрая щях да получа точно това, което исках.

Стаята ми беше празна, с изключение на няколко дрехи раницата ми, четката ми за зъби, един гел за коса и книгите, които Елизабет ми беше дала. Лежейки в леглото си миналата вечер, чувах как момичетата от къщата ровеха из другите ми вещи като гладни животни, които поглъщат ранен и строполил се на земята член на стадото. Това беше обичайна процедура в приютите и груповите домове — обирането на вещите, оставени от някое преместено набързо, ридаещо дете. Съквартирантките ми, макар вече да бяха „еманципирани“ както наричаха навършилите осемнайсет години и на път да излязат от системата, продължаваха традицията.

Бяха минали години — почти десет, — откакто аз самата участвах в подобно разграбване, но все още помнех тръпката от това да намериш нещо ценно, което можеше да се продаде в училище, пък било то и за дребни монети, нещо загадъчно или лично. В основното училище започнах да събирам тези малки, забравени предмети като съкровища — сребърен медальон с гравирано М, каишка на часовник от фалшива зеленикава змийска кожа, кутийка от хапчета, в която имаше кътник с остатъци от кръв по него, — и ги криех в една мрежеста торба с цип, която бях откраднала от нечие перално помещение. Когато станаха повечко и торбата се препълни, предметите започнаха да се показват от малките дупки на плата.

Известно време се залъгвах, че пазя тези предмети за истинските им собственици — не за да им ги върна обратно, а за да ги използвам като подкуп за храна или услуга, ако отново се озовяхме в един и същ дом. Но докато растях, започнах да ценя по друг начин колекцията си, да си разказвам сама историята на всеки предмет: времето, когато живеех с Моли, момичето, което обичаше котки; другото момиче, с което спях в едно легло — когато децата й дръпнаха часовника от китката, й счупиха ръката; мазето, където Сара научи истината за феята на зъбките. Привързаността ми към предметите нямаше нищо общо с връзката ми с техните собственици.

Не ги избягвах съзнателно, не забравях нарочно имената им обстоятелствата, свързани с тях, или надеждите, които бяха имали за бъдещето си. Но с течение на времето започнах да възприемам тези предмети като верига от тайни ключове към моето собствено минало, като пътечка от трохи, и изпитвах силно желание да ги последвам, докато ме заведат до мястото, за което нямах спомени. После, при поредното неочаквано преместване, бях принудена да оставя торбата си. Години след това упорито отказвах да опаковам вещите си и отивах в новия приемен дом с празни ръце.

Бързо започнах да се обличам: навлякох един върху друг два потника, после три тениски и суичър с качулка, обух си единствените кафяви панталони, чорапи, обувки. Кафявото вълнено одеяло нямаше да се побере в раницата ми, затова го сгънах на две и го увих около кръста си, като прикрепих краищата му с безопасни игли. Повдигнах долната част и я оформих на дипли като обикновена фуста, после нахлузих отгоре две поли с различна дължина — първата дълга и от оранжева дантела, втората по-къса и тъмночервена. Огледах се в огледалото в банята, докато си миех зъбите и лицето, доволна, че не изглеждах нито привлекателна, нито отблъскваща. Очертанията на тялото ми бяха добре скрити под всичките дрехи, а заради много късата прическа, която си бях направила сама миналата вечер, яркосините ми очи — единственото забележително нещо на моето иначе обикновено лице — изглеждаха неестествено огромни, почти притеснително изпъкващи на лицето ми. Усмихнах се в огледалото. Не приличах на бездомна. Поне не още.

Спрях за миг на прага на празната си стая. Слънчевата светлина блестеше по белите стени. Кой ли щеше да дойде тук след мен, какво ли щеше да си помисли за семената, които щяха да поникнат от килима близо до краката на леглото? Ако се бях сетила по-рано, щях да оставя на новото момиче картонена саксия с копър. Билката с меки и нежни стъбла и омайващо сладостен аромат щеше да я утеши. Но беше прекалено късно. Кимнах за сбогом на стаята, която повече нямаше да бъде моя, благодарна за слънчевите лъчи, за заключващата се врата, за личното пространство и време, които ми подари, макар и за кратко.

Бързо отидох в дневната. През прозореца видях, че колата на Мередит вече бе на алеята, с изключен двигател. Тя изучаваше отражението си в огледалото за обратно виждане и стискаше волана здраво с ръце. Обърнах се, измъкнах се през задната врата и се метнах на първия автобус, който мина.

Повече никога не видях Мередит.

 

 

От пивоварната в подножието на хълма ден и нощ в небето се издигаше пара подобна на пушек. Гледах белия дим, докато садях в парка, и гледката ме изпълваше с разочарование. Ноември в Сан Франциско бе мек, паркът Маккинли Скуеър бе спокоен. Всичките ми цветя, освен чувствителния мак оцеляха след пренасянето от кутиите и новото засаждане и през първите двайсет и четири часа си представях, че мога да водя прекрасен анонимен живот тук, в безопасност под короните на дърветата. Докато работех, се ослушвах за шум от стъпки и бях готова веднага да побягна, но никой не се появи в близост до горичката, която си бях избрала. Дори детската площадка бе празна, с изключение на прозорец от петнайсетина минути преди началото на учебните часове, когато строго наблюдавани от родители и бавачки деца се полюляваха на люлките — един, два, три пъти, — преди да продължат надолу по хълма. На третия ден вече можех да свържа гласовете на децата с имената им. Знаех кой слуша майка си (Джена), кой е обичан от учителката си (Хлое) и кой по-скоро щеше да бъде погребан жив в пясъчника, отколкото да прекара още един ден в училище (Грета, малката Грета; ако астрите ми бяха цъфнали, щях да й оставя букет от тях на площадката — толкова отчаяно бе гласчето й, когато умоляваше майка си да й позволи да си поиграе още малко). Семействата не можеха да ме видят, аз също не ги виждах, но с всеки ден, който минаваше, усещах, че очаквам с нетърпение техните посещения.

Прекарвах сутрините в размисъл на кое детенце бих приличала, ако имах майка, която да ме води на училище всеки ден. Представях си се послушна вместо непокорна, усмихната, а не мрачна. Питах се дали пак щях да обичам цветята, дали щях все така да копнея за самота. Въпроси, на които едва ли някога щях да имам отговор, се завъртаха във водовъртеж като струите вода, с които поливах дивите си мушката; те трябва да се напояват често и обилно.

Подтиквана от глад, от време на време се качвах на някой автобус и пътувах до Пасифик Хайтс, улица „Филмор“ или пристанището. Обикалях деликатесните магазини и си отмъквах от щандовете за дегустация някоя маслина, парченце канадски бекон или кашкавал. Задавах въпроси, които би задавала Елизабет: кой зехтин е най-пречистен, колко пресни са всъщност албакората, сьомгата и морският език; колко сладки са първите за сезона червени портокали? Приемах допълнителни продукти за дегустация, симулирах колебание какво да си избера. После, когато служителят се обърнеше към друг клиент, си тръгвах.

След като утолявах донякъде глада си, обикалях из парковете и по хълмовете в търсене на други растения, които да добавя към моята разрастваща се градинка. Оглеждах частни дворове, както и обществени места, промъквах се под пищния балдахин от виещите се грамофончета и пасифлора.

Много рядко ми се случваше да не мога да определя някое растение. Тогава присядах до него на земята, откъсвах стръкче и бързо отивах в най-близкото претъпкано заведение; там изчаквах някой клиент да си тръгне и се настанявах на масата му, преди да е разчистена. Седях пред чиниите с недоизядено ризото или лазаня, слагах стръкчето в чаша с вода и се взирах в него, докато то отпускаше оклюмалото си телце на ръба на чашата. Хапвах от време на време от ястието пред мен и ровех из справочника на дивите цветя, който носех винаги със себе си, като изучавах отделните части на растението и си задавах методично въпроси: Венчелистчетата големи ли са или почти незабележими? Листенцата заострени като меч ли са, излизащи едно от друго, или с формата на сърце? Изтича ли обилен млечен сок, яйчникът (завръзът) закачен ли е от едната страна на цветето или липсва млечен сок и съответно яйчникът е в горно положение? Когато откривах от кое семейство е растението и запомнех наизуст обикновеното и латинското му име, притисках цветето между страниците и се оглеждах, с надеждата да открия още някоя полупразна чиния.

На третата нощ не успях да заспя. Празният ми стомах къркореше и за пръв път цветята ми не успяха да ме утешат. Вместо това тъмните им силуети ми напомниха за времето, когато трябваше да си потърся работа, времето, което ми бе дадено, за да започна нов живот. Придърпах одеялото по-плътно над главата си и затворих очи, в полуунес между съня и реалността, отказвайки да мисля какво щях да правя на следващия ден или на по-следващия.

По средата на нощта се събудих внезапно от острата миризма на текила. Отворих очи. Храстът калуна, който бях присадила от една алея близо до улица „Дивисадеро“, простираше бодливите си ръце над главата ми. През новопоявилите се искрящи и оформени като камбанки цветчета виждах очертанията на мъж, който се бе навел и тъкмо откъсваше стръкче от моите хелениуми. Бутилката текила, която държеше в едната си ръка, се наклони и алкохолът се плисна върху храста, който ме прикриваше. Зад него имаше млада жена, която се протегна към бутилката. Тя седна на земята с гръб към мен и вдигна глава към небето.

Мъжът й подаде цветето и на светлината от луната видях, че беше млад: прекалено млад, за да бъде пиян, прекалено млад дори за да бъде навън по това време. Погали момичето по лицето с откъснатото цвете.

— Маргаритка за моята любима — каза той, опитвайки се да докара южняшко провлачване. Беше много пиян.

— Това е слънчоглед, глупако — каза момичето и се разсмя.

Конската й опашка се размяташе напред и назад, вързана с панделка, която бе в тон с късата й плисирана пола. Момичето взе цветето с пръстите си и го подуши. Половината венчелистчета на малката оранжева главичка вече липсваха; тя откъсна и разпиля и останалите, докато цветето се оголи напълно, изоставено сред нощния въздух, и го захвърли към гората.

Момчето седна близо до нея. Миришеше на пот, макар и прикрита донякъде от силната миризма на евтин одеколон. Девойката метна празната бутилка в храстите и се обърна към него.

Без забавяне момчето започна да поглъща лицето й, като издаваше шумни, мляскащи звуци, а ръцете му се плъзнаха под полата й. Езикът му се пъхна в устата й и аз си помислих, че тя ще го отблъсне, но вместо това девойката изпъшка и го сграбчи за мазната коса. Стомахът ми се преобърна, повдигна ми се и почти усетих как парчето салам, което бях изяла последно, се качи обратно до гърлото ми. Запуших с една ръка устата си, а с другата закрих очите си, но все още ги чувах.

Целувките им бяха звучни и натрапчиви и стигаха безпрепятствено до мястото, където лежах — имах чувството, че ги усещам по собственото си тяло, полепваха по устните ми, по шията ми, по гърдите ми…

Свих се на кълбо, листата под тялото ми изшумолиха.

Двойката продължи да се целува.

 

 

На следващата сутрин наблюдавах от автобусната спирка как висока жена, носеща кофа, пълна с бели лалета, пъха ключ в ключалката на местния магазин за цветя. Тя пусна осветлението и сега видях, че на големия широк прозорец имаше преплетени клонки, които оформяха надпис, очевидно името на магазинчето — „Цвят“. Пресякох улицата и приближих до нея.

— Не са подходящи за сезона — кимнах аз към лалетата.

Жената повдигна изненадано вежди.

— Булки.

Постави кофата на земята и ме погледна, сякаш очакваше да продължа да говоря.

Сетих се за любовниците, преплели телата си под моя храст. Те се бяха строполили много по-близо до мен, отколкото предполагах, и на сутринта направо настъпих момчето по плешката, преди да ги видя в храсталака. Никой от тях не помръдна. Устните на момичето бяха долепени до врата на любовника й, сякаш бе заспала, докато го бе целувала; брадичката на момчето бе повдигната нагоре, главата му мачкаше хелениумите ми. За един кратък миг илюзията ми за сигурност и самота бе изчезнала.

— Мога ли да ти помогна? — попита жената и прокара нетърпеливо пръсти през гъстата си сива коса.

Сетих се, че не се бях сресала, надявах се, че нямам клечки и листа, полепнали по косата. Поклатих стеснително глава, преди да проговаря.

— Имате ли нужда от помощници за нещо?

Тя ме огледа от главата до петите.

— Имаш ли някакъв опит с цветя?

Замислих се за опита си и нервно пристъпих от крак на крак. Буркани, пълни с мъх и бодли от алое вера, май не бяха кой знае какво в света на цветарското аранжиране. Можех да рецитирам страници с латинските имена и историята на растителните семейства, но се съмнявах, че щях да я впечатля и с това. Поклатих глава.

— Не.

— Тогава отговорът ми също е „не“.

Изгледа ме отново и изражението й беше непоколебимо като на Елизабет преди години. Гърлото ми се сви, а после се вкопчих в кафявата си вълнена фуста, защото усетих, че се разхлабва и щеше да се свлече в краката ми.

— Ще ти дам пет долара, за да разтовариш камиона ми — каза тя.

Прехапах устни и кимнах, че съм съгласна. Сигурно имам листа в косата си, помислих си аз.

 

 

Ваната вече беше приготвена. Стана ми неприятно, че Елизабет е знаела, че ще дойда мръсна.

— Искаш ли да ти помогна? — попита ме тя.

— Не.

Ваната бе искрящо бяла, сапунът бе поставен сред морски мидички в метална поставка.

— Слез долу тогава, когато се облечеш. Побързай.

На дървената бяла тоалетна масичка бяха подредени чисти дрехи. Изчаках, докато си тръгне, опитах се да заключа вратата зад нея и видях, че ключалката бе махната. Дръпнах малкия стол от тоалетната масичка и го подпрях под дръжката, за да бъда сигурна, че поне ще я чуя, когато идва. Съблякох се колкото можех по-бързо и се потопих под горещата вода.

Когато слязох долу, Елизабет седеше до кухненската маса, чинията в храната й не беше пипната, а в скута й имаше платнена салфетка. Бях облечена в оставените от нея дрехи бяла блуза и жълти панталони. Тя ме огледа от глава до пети и без съмнение забеляза колко огромни ми бяха. Бях навила панталоните на кръста си няколко пъти, както и над глезените, и те все още ми падаха, така че бельото ми щеше да се вижда, ако блузата ми също не беше толкова дълга. Бях поне с една глава по-ниска от повечето момичета в трети клас, а и това лято бях отслабнала с три килограма.

Казах на Мередит причината, поради която отслабвах, и тя ме нарече „лъжкиня“. Въпреки това обаче веднага ме премести от онзи дом и назначи служебно разследване на въпроса. Съдията ме изслуша, а после мис Тейпли разказа своята версия. „Няма да бъда обявена за престъпница, защото съм отказала да прислужвам на някакво глезещо се за храна дете“, беше написала тя в показанията си. Съдията обяви, че истината е някъде по средата, но очите му ме стрелкаха гневно и обвинително. Той грешеше. Бях правила много неща, повече, отколкото Мередит можеше да изпише в един съдебен доклад, но не бях „глезещо се за храна дете“.

През целия юни месец мис Тейпли ме караше да доказвам дали наистина съм гладна. Всичко започна още първия ден в нейния дом, деня след края на училището. Тя ми помогна да разопаковам нещата си в новата ми стая и ме попита с подозрително мил глас коя е любимата ми храна и коя — най-омразната. Не й вярвах, но бях гладна и отговорих: пица и замразен грах.

За вечеря тя ми поднесе купа, пълна с грах. Замразен. Ако си наистина гладна, ще я изядеш, каза тя. Станах от масата. Мис Тейпли затвори с катинар хладилника и заключи всички шкафове в кухнята.

През следващите два дни излизах от стаята си само за да ползвам тоалетната. Под вратата ми на равни интервали се процеждаха миризми на готвено, телефонът звънеше, звукът на телевизора се усилваше и намаляваше. Мис Тейпли не дойде при мен нито веднъж. След двайсет и четири часа позвъних на Мередит, но моите оплаквания за лишаване от храна и гладуване бяха толкова чести, че тя не ме потърси. Когато на третата вечер се появих в кухнята, цялата се потях и тресях. Мис Тейпли гледаше спокойно как се опитвам да дръпна с хилавите си ръце тежкия стол, за да седна на масата. Не успях, предадох се и плъзнах тънкото си телце в тясното пространство между тях. Граховите зърна в купата бяха сбръчкани и твърди. Мис Тейпли ме наблюдаваше, докато подсушаваше чиниите, а на печката нещо се пържеше и ми обясняваше назидателно, че децата сираци ядат много, защото са травматизирани. „Храната не е за да утешава“, каза тя, докато поставях първото грахче в устата си. То се плъзна по езика ми и заседна в гърлото ми като камък. Преглътнах тежко и изядох още едно, като броях всяко следващо зрънце. Миризмата на мазнина и нещо пържено ми даваше сила да продължа, надявах се, че след граха ще има и друго за ядене.

Трийсет и шест. Трийсет и седем. На трийсет и осмото грахче повърнах всичко обратно в купата. Опитай отново, каза тя и посочи към полусмлените зрънца. Изсипа съдържанието на димящия тиган в чинията си, седна на високия стол до кухненския плот и започна да яде, като не сваляше очи от мен.

Опитах отново. Това продължи седмици наред, докато Мередит дойде за месечното си посещение, но тогава вече бях отслабнала с няколко килограма.

Елизабет се усмихна, когато влязох в кухнята.

— Красива си — каза тя изненадано. — Трудно ми беше да го забележа под целия този кетчуп. Добре ли си?

— Не — отвърнах аз.

Но не беше вярно; не помнех кога за последно в някой дом ми бяха разрешавали да използвам ваната. У Джаки имаше вана, но на децата не бе позволено да се качват на втория етаж. Преди нея имаше поредица от малки апартаменти, в които баните бяха тесни килийки, отрупани с козметични продукти и пластове плесен. Горещата вана беше чудесна, но сега, докато гледах Елизабет, се чудех какво ли щеше да ми струва това.

Седнах на стола пред кухненската маса. На нея беше сервирана храна, достатъчна за шестима. Големи купи със спагети, дебели резени шунка, чери доматчета, зелени ябълки сирене, нарязано на парчета, дори лъжица с фъстъчено масло, сложена на чиста платнена салфетка. Не можех да изброя всичко. Сърцето ми заби шумно; свих устни и ги прехапах.

Елизабет щеше да ме принуди да изям всичко. А за пръв път от месеци не бях гладна. Погледнах я, очаквайки да чуя заповедта й.

— Храна за деца — каза тя и посочи свенливо към масата. Как съм се справила?

Не казах нищо.

— Не мога да си представя, че си гладна — продължи тя, като видя, че аз явно няма да й отговоря. — Не и ако нощницата ти е доказателство какво си похапнала този следобед.

Поклатих глава.

— Тогава хапни само каквото ти харесва — каза тя. — Но остани с мен, докато аз се навечерям.

Въздъхнах с облекчение. Очите ми пробягаха отново по масата и видях малък букет от бели цветя. Бе завързан с лилава панделка и беше точно до купата със спагети пред мен.

Разгледах внимателно деликатните цветенца, преди да го отместя от храната си. Бях чувала много истории от други деца истории за отравяне и болници. Потърсих отворен прозорец в стаята, в случай че ми се наложеше да избягам. В стаята с бели дървени шкафове и стари мебели и предмети имаше само един прозорец: малък квадрат над кухненската мивка. По перваза имаше подредени малки сини стъклени шишенца. Прозорецът бе плътно затворен.

Посочих към цветята.

— Не можеш да ме отровиш, нито да ми даваш лекарства ако аз сама не поискам; не можеш и да ме удряш — дори да го заслужавам. Такива са правилата.

Гледах я втренчено през масата и се надявах да е усетила заплахата в гласа ми — бях докладвала не един приемен родител за побой.

— Ако се опитвах да те отровя, щях да ти дам дигиталис или хортензия, може би анемона, зависи колко искам да те заболи и какво послание искам да отправя.

Любопитството ми победи нежеланието ми за разговор.

— Какво искаш да кажеш?

— Тези цветя се наричат звездици. На езика на цветята звездицата означава „добре дошла“. С този букет ти казвам „добре дошла“ в моя дом, в моя живот.

Елизабет повдигна глава от купата си със спагети и ме погледна право в очите, докато говореше, без никаква подигравка в погледа си.

— На мен ми приличат на маргаритки. И все още мисля, че са отровни.

— Не са отровни и не са маргаритки. Виждаш ли как имат само пет венчелистчета, но изглеждат все едно са десет? Всяка двойка венчелистчета е съединена с центъра.

Вдигнах малкия букет от масата и огледах цветчетата. Венчелистчетата се срастваха, преди да се долепят до стъбълцето, така че всяко от тях беше с формата на сърце.

— Това е характерно за рода Stellaria — продължи Елизабет, когато видя, че разбирам за какво говори. — Маргаритка е името, известно на повечето хора, и се отнася за много различни семейства, но цветята, които обикновено наричаме „маргаритки“, имат повече венчелистчета и всяко израства отделно от останалите. Важно е да знаеш разликата, защото може да се получи объркване при посланието. Маргаритката означава „невинност“, което е доста различно от „добре дошла“.

— Все още не разбирам за какво говориш — казах аз.

— Свърши ли с яденето? — попита Елизабет и остави вилицата си. Бях хапнала само едно парче шунка, но кимнах с глава. — Тогава ела с мен и ще ти обясня.

Тя се изправи и тръгна към другия край на кухнята. Пъхнах шепа резенчета салам в единия си джоб и изсипах купичката с чери домати в другия. Елизабет спря до задната врата, но не се обърна. Набутах парчета кашкавал в чорапите си до глезените си. Преди да скоча от стола, грабнах лъжицата с фъстъчено масло и започнах да я облизвам бавно, докато следвах жената. Четири дървени стъпала ни доведоха в голяма градина с цветя.

— Говоря за езика на цветята — каза Елизабет. — Той е измислен през викторианската епоха — виж, като името ти е. Ако мъж давал на дама букет цветя, тя се прибирала у дома и се опитвала да го разшифрова, като скрито послание. Червените рози например означават „любов“, жълтите — „изневяра“. Затова мъжът трябвало внимателно да избира цветята, които ще подарява.

— Какво е „изневяра“? — попитах, докато вървяхме по пътеката и от всички страни ни обграждаха жълти рози.

Елизабет спря. Когато я погледнах, видях, че лицето й бе тъжно. За миг помислих, че нещо, което съм казала, я е разстроило, но после видях, че очите й бяха втренчени в розите не в мен. Запитах се кой ли ги бе посадил.

— Означава да имаш приятели… тайни приятели — каза тя накрая. — Приятели, които не би трябвало да имаш.

Не разбрах определението й, но тя вече бе продължила напред, като хвана лъжицата ми с фъстъчено масло и ме повлече след себе си. Издърпах я от ръката й и я последвах до друга цветна леха.

— Това е розмарин, той е, за да помниш. Казал го е още Шекспир, ще го учите в гимназията. А онова там е аквилегия или кандилка — изоставяне; джел, известен и като бодлива зеленика — предвидливост; лавандула — недоверие.

Пътеката се разклоняваше и Елизабет се шмугна под ниско висящите клонки на някакво дърво. Облизах до края лъжицата, метнах я в храстите и подскочих, за да се полюлея на един по-стабилен клон. Дървото не се поклати.

— Това е бадемово дърво. Когато цъфне през пролетта цветчетата му са символ на недискретност, но ти е раничко да знаеш такива неща. Красиво е — добави тя — и отдавна си мисля, че е идеално място за къщичка на дърво. Ще помоля Карлос да направи една и да я качи горе.

— Кой е Карлос? — попитах, като скочих долу. Елизабет бе продължила напред по пътеката и аз се затичах, за да я догоня.

— Помощникът ми. Живее в караваната между бараките за инструменти в двора, но тази седмица го няма — заведе дъщеря си на къмпинг. Перла е на девет години, също като теб и ще те наглежда, когато започнете училище.

— Няма да ходя на училище — казах аз, докато се опитвах да я настигна.

Елизабет бе вече в средата на градината и се запътваше към къщата. Продължаваше да сочи наляво и надясно разни цветя и да изрежда имената и значението им, но вървеше прекалено бързо за мен. Започнах да тичам по-бързо и я настигнах точно когато бе на стъпалата на задната веранда. Тя се наведе, за да бъдат очите ни на едно ниво.

— Започваш училище от понеделник — каза твърдо. — Четвърти клас. И няма да влезеш вътре, докато не ми донесеш лъжицата. — Обърна се и влезе в къщата, като заключи вратата зад себе си.