Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (25)

25.

Седях сред градината и оглеждах оскъдните цветя. Грант беше окастрил розите. На половин сантиметър под всеки отрязан край по дръжката се бе оформила червена пъпка, от която щеше да се роди ново цвете. Грант щеше да има рози за Деня на благодарността, както всяка година. След като бе живял двадесет и пет години сам, той се бе свързал отново с Елизабет. Смаяна от откритието си подкарах веднага към цветната ферма, карайки като луда по пътя. Отдавна бях изхвърлила ключа за външната порта, затова се покатерих по нея. Вместо да потропам на вратата на високата кула обаче, отидох в градината с розите. Свенливата усмивка на дъщеря ми се появяваше постоянно пред очите ми, радостта й, игрива като сапунените балони в басейна, изпълваше сърцето ми. Тя беше с Елизабет и бе щастлива. Лекотата на общуването им ме караше да мисля, че живееше постоянно там; това обаче означаваше, че Грант отново бе самотен, по-самотен от всякога.

Мина час. Все още се опитвах да дойда на себе си от неочакваната среща с моето малко момиченце, когато чух стъпки зад себе си. Сърцето ми затупка силно, както бе станало на пазара преди толкова много години, и присвих колене към гърдите си, сякаш можех да заглуша ударите му. Грант спря после приседна на земята до мен, раменете ни се докосваха.

Бутна нещо зад ухото ми и аз го дръпнах с ръка. Бяла роза. Повдигнах я към слънцето и сянката й падна върху нас.

Седяхме там в мълчание дълго време.

Най-накрая се отместих леко и се обърнах към него. Беше минала повече от година, откакто го бях видяла за последно и ми се стори, че е остарял много повече, отколкото се предполагаше за това време. Тънки линии се бяха появили между сериозните му вежди, но силният му мирис на пръст беше същият, какъвто го помнех. Преместих се отново към него докато раменете ни пак се допряха.

— Каква е тя? — попитах аз.

— Красива — отвърна без замисляне той. Гласът му бе спокоен, замислен. — Обикновено първо се притеснява. Но когато се отпусне, когато се протегне напред и те хване за ушите с малките си пухкави ръчички… това не може да се сравни с нищо на света.

Млъкна за миг, откъсна венчелистче от розата, която държах и го поднесе към устните си.

— Обича цветя, къса ги, мирише ги, ако не внимаваш, ще ги изяде.

— Наистина ли? Обича цветята, също като нас?

Грант кимна.

— Трябва да видиш как се усмихва, когато изброявам имената на орхидеите в парника: oncidium, dendrobium, bulbophyllum, и epidendrum, как се протяга към всяко цвете и същевременно се върти, защото я гъделичкат. Няма да се учудя ако „орхидея“ бъде първата й дума.

Представих си кръглото й личице, поруменелите бузи от жегата в парника, как се притиска до гърдите на Грант, за да избегне гъделичкането на цветята.

— Опитвам се да й покажа и скритата символика на растенията — каза той. Усмивката, която се появи на устните му бе пълна със спомени. — Но засега не се справям добре. Заспа, когато се опитах да й разкажа историята на семейство betulaceae, Брезови, или как мъхът расте без корени.

Мъхът расте без корени. Дъхът ми секна от думите му.

През всичките тези години, в които бях изучавала растенията, този простичък факт ми бе, убягнал, а, изглежда, сега беше единствената информация, която отчаяно се нуждаех да знам.

— Как се казва? — попитах аз.

— Хейзъл.

Лешник. Помирение помислих си аз. Грант се опитваше да изскубне от земята някакъв упорит плевел и избягваше погледа ми.

— Мислех си, че някой ден ще те доведе отново при мен — каза след известно време.

И тя го беше направила. Беше ни събрала заедно. Коренът на плевела най-накрая се извади и той го метна надалече.

— Сърдиш ли се? — попитах аз.

Грант мълча дълго време. Изтръгна още един корен и изтръгна целия плевел, после уви дългия стрък трева около показалеца си.

— Би трябвало да ти се сърдя — каза най-накрая, после замълча отново повдигна глава, оглеждайки имота си. — Обмислях какво ще ти кажа стотици пъти, след като открих Хейзъл. Трябваше да ме чуеш.

— Знам. Кажи го сега.

Погледнах към него, но той не отвърна на погледа ми. Не каза думите, които бе репетирал. Въпреки че имаше пълното право да ми бъде бесен, не беше и не искаше да ме кара да страдам. Не беше в природата му.

След малко въздъхна и поклати глава.

— Направила си каквото е трябвало да направиш — каза той. — И аз направих това, което е трябвало да направя.

Предположих, че думите му означаваха онова, за което вече се бях досетила — дъщеря ми живееше в къщата сред лозето. Грант я бе дал на Елизабет.

— Готвиш ли? — попитах аз.

Той кимна и аз се изправих. Тръгнах към водната кула, но Грант ме хвана за ръката и ме поведе към предната веранда на голямата къща. Позволих му да ме води и за пръв път забелязах, че къщата бе пребоядисана и с нови прозорци.

Масата бе подредена като за вечеря, в единия край на гладкото лакирано дърво бяха сложени две подложки, сгънати кърпи, лъснати сребърни прибори и чинии от фин китайски порцелан с красиви сини цветя по ръба. Седнах на стола, а Грант наля вода в кристални чаши преди да изчезне зад плъзгащата се врата, която водеше към кухнята. Върна се с цяло печено пиле върху сребърен поднос.

— Само за себе си ли готвиш всичко това? — попитах аз.

— Понякога отвърна той. — Когато не мога да те избия от главата си. Но днес го приготвих специално за теб. След като те видях да прескачаш оградата, включих фурната.

Отдели двете бутчета с нож и ги постави в чинията ми.

Донесе отново от кухнята сос и голяма чиния с печени зеленчуци: цвекло, картофи и чушки. Още докато ги сервираше бях приключила с оглозгването на първото бутче. Поставих оголения кокал отстрани в чинията си, а Грант седна на стола срещу мен.

Имах толкова много въпроси. Исках да ми опише всеки ден, откакто бе намерил бебето в кошчето. Исках да разбера как се бе почувствал, когато бе видял очите на дъщеря си за пръв път — дали бе изпитал любов или ужас и как тя бе започнала да живее с Елизабет.

Исках да го попитам, но вместо това се нахвърлих ожесточено върху пилето, сякаш не бях яла месо от последния път, когато ми бе готвил. Изядох и двете бутчета, и двете крилца, и се прехвърли на гърдите. Вкусът на месото бе свързан в паметта ми с вкуса на Грант, с целувките му след вечеря, с начина, по който ме докосваше само когато аз исках, в ателието на майка му или във водната кула. Бях изоставила и него, и докосването му, и готвенето му и никога нищо не ги бе заменило. Когато вдигнах глава, Грант ме гледаше как ям, както правеше и преди, и по изражението му личеше, че и той не ме бе заменил с нищо.

След като приключих с яденето, пилето в сребърния поднос бе оглозгано до кости. Погледнах към чинията на Грант.

Не можех да кажа дали изобщо бе хапнал нещо. Надявах се да е така. Надявах се, че не съм погълнала сама цялата птица. Но когато той ме попита дали искам да видя стаята на Хейзъл и аз се опитах да се изправя, усетих тежестта на месото в корема си. Позволих му да ми помогне да се изкача по стъпалата.

Той отвори последната врата по дългия коридор и аз приседнах на ръба на леглото на два етажа. Полегнах на долното.

Грант повдигна главата ми и пъхна възглавница под врата ми. Заобиколи люлеещия се стол и взе розов кожен дневник от лавицата с книги.

— Елизабет го направи за нея — каза той и отвори дневника.

На първата страница бе прикрепена рисунка на лешников цвят, очевидно нарисувана от Катрин. Бе извадена от папката й, ламинирана и прикрепена към листа със златисти ъгълчета за снимки. Под нея с изящния почерк на Елизабет бе написано името на дъщеря ми — Хейзъл Джоунс — Хейстингс, и рождената й дата, първи март. Макар това да не беше изобщо рождения й ден. Грант обърна страницата.

На следващата снимка Хейзъл лежеше в покритото си с мъх кошче така, както я бях оставила. Стомахът ми се преобърна и очите ми се навлажниха, когато си спомних колко я обичах в онзи момент, изгарящо, непосилно много. На следващата страница главичката на Хейзъл се подпираше в гърдите на Грант, който я носеше в кенгуру; под брадичката й бе вързана мека бяла шапчица. Спеше. Имаше по две-три снимки, правени с любов и внимание през всеки месец от живота й — първата й усмивка, първото зъбче, първата й твърда храна.

Затворих дневника и го подадох на Грант. Тук беше всичко, което исках да зная.

— Това ли е стаята й? — попитах аз.

— Когато ми идва на гости — каза той. — Обикновено в събота следобед или в неделя, след фермерския пазар.

Погали облегалката на празната люлка, докато връщаше дневника на мястото му. После се върна и легна до мен, тялото му пламтеше, когато се докосна до ръката ми.

Огледах се наоколо. По стената в красиви розови рамки бяха окачени рисунките на Катрин. Рамките подхождаха на розовите мебели; люлката, люлеещия се стол, нощното шкафче и рафта с книги, всичките украсени с бели маргаритки.

— Къщата изглежда добре — казах аз. — Много неща си направил през тази година.

Грант поклати глава.

— Година и половина. Започнах в деня, когато ти показах ателието на майка ми. В следобедите, когато работеше до късно, идвах тук, за да махам тапетите и да цикля подовете. Исках да бъде изненада. Надявах се някой ден да живеем тук заедно.

Бях си тръгнала, без да се сбогувам, без дори да му кажа, че съм бременна. А през цялото това време той бе изграждал нов дом за мен, макар да не знаеше кога или дали въобще ще се върна.

— Съжалявам — казах аз.

В тишината, която настана, си спомних ранните месеци на бременността ми, как спях отново в парка, как ми се гадеше и повръщах, мръсна, несресана. Споменът ме накара да се почувствам зле. Дадох си сметка, че съм била в шок, изгубила всякакво чувство за самосъхранение.

— Аз също съжалявам — каза Грант.

Отдръпнах се и го погледнах в очите. Той говореше за дъщеря ни, за празната й стая, която ни заобикаляше.

— Дал си я на Елизабет? — попитах аз. Тонът ми не беше обвинителен и поне веднъж успях да изразя това, което желаех наистина исках да разбера и не го винях за нищо.

Грант кимна.

— Не исках да го правя. Обикнах я в мига, в който я видях. Обичах я толкова много, че забравих да ям и да спя и през целия март изобщо не успях да се погрижа за цветята.

Значи и за него е било същото, помислих си аз; прекалено много, непосилно.

Той се обърна към мен, тялото му бе притиснато между моето и стената. Продължи да говори, без да ме гледа в очите някъде в пространството над главата ми.

— Исках толкова много да я направя щастлива. Но все грешах. Хранех я прекалено много или забравях да й сменя памперса, оставях я много дълго навън на слънце, докато работех. Тя никога не плачеше, но се чувствах виновен и нощем не можех да спя. Мислех си, че я предавам, че предавам и теб. Не можех да бъда бащата, който исках, не и сам. И се страхувах, че ти няма да се върнеш, дори и след като я кръстих с това име.

Повдигна ръка и я прокара през косата ми. Притисна бузата си до главата ми и усетих небръснатата му брадичка да гъделичка кожата ми.

— Отнесох я при Елизабет — каза той. — Само това успях да измисля. Когато се появих на верандата й с бебето в кошчето, тя се разплака и ни вкара в кухнята си. Останах там две седмици, а когато си тръгнах, не взех бебето с мен. Хейзъл се усмихна за пръв път в прегръдките на Елизабет; не можех да понеса мисълта да ги разделя една от друга.

Обви ме с ръцете си и сведе лицето си към ухото ми.

— Може би това беше просто извинението ми, задето я оставях — прошепна той. — Но не можех да постъпя другояче.

Пъхнах ръцете си под мишниците му. Когато ме притисна към себе си, отвърнах на прегръдката му.

— Знам — казах аз.

Бях постъпила по същия начин и той го разбираше, без да бе нужно да му го казвам. Държахме се един за друг като удавници, които не търсеха бряг, и останахме така дълго време, без да говорим, едва дишайки.

— Казал си на Елизабет за мен? — попитах накрая аз.

Грант кимна.

— Тя искаше да знае всичко. Мислеше, че мога да й разкажа с подробности всеки ден от живота ти, след като за последно те е видяла в съдебната зала, и бе много разочарована, че не можех да го направя.

Обясни ми как е седял в кухнята на Елизабет, докато във фурната се печало нещо, със заспалата в ръцете му Хейзъл и отговарял на пороя от въпроси. Защо не я попита, възмущавала се Елизабет, когато не можел да отговори какво съм правила на шестнайсетия си рожден ден, дали съм ходила в гимназия, или какво обичам да ям за закуска.

— Разсмя се, когато й казах, че не обичаш много лилии, и каза, че не си падаш особено и по кактуси.

Отдръпнах се от гърдите му и го погледнах. По извитите нагоре ъгълчета на устните му разбрах, че бе чул цялата история за покушението ми срещу кактуса и обувките на Елизабет. И не само.

— Казала ти е всичко? — попитах аз. Той пак кимна. Отпуснах главата си отново надолу и следващите ми думи едва се чуха. — Дори за пожара?

Ново кимване. Брадичката му се притисна в челото ми. Мълчахме известно време. Най-накрая зададох въпроса, който ме мъчеше отдавна.

— Как може да не си знаел истината?

Грант не отговори веднага. Когато го направи, думите му се сляха с една дълга въздишка.

— Майка ми беше мъртва.

Реших, че това е знак да спра да задавам въпроси. Но след кратка пауза той продължи.

— Беше прекалено късно да я питам. Но според мен тя вярваше, че е запалила пожара. Състоянието й бе такова, че през повечето време вече не ме разпознаваше. В нощта на пожара я открих в ателието и — взираше се през прозореца. По лицето й се стичаха сълзи. Започна да кашля, после се задави, сякаш имаше дим в дробовете си. Отидох до нея и я прегърнах. Струваше ми се толкова малка, безпомощна. Сигурно бях пораснал с цяла глава от последния път, когато тя ме беше прегръщала. Между хлипанията си казваше едно и също изречение, отново и отново: „Не исках да го направя“.

Представях си пурпурното небе, силуетите на Катрин и Грант на прозореца, усещането за завръщане на отчаянието, което бях изпитала сред жегата на огъня. Катрин го бе почувствала също. В онзи момент сме били еднакви, всяка от нас унищожена от собствените си ограничени възприятия за реалността.

— А после? — попитах аз.

— Цяла година рисува зюмбюли; с молив, въглен, мастило, пастели… Накрая започна да рисува по всичко — върху големи платна и върху пощенски марки; високи лилави дръжки със стотици дребни цветчета. Всичките са за мен, казваше тя. Никое не е достатъчно добро за Елизабет. Всеки ден опитваше наново.

Зюмбюл. Моля те, прости ми. Спомних си бурканите пълни с лилава боя, на горния рафт в ателието на Катрин.

— Беше добра година — продължи Грант. — Една от най-добрите, които бяхме имали. Тя си вземаше лекарствата, опитваше се да яде. Всеки път, когато минавах под счупения й прозорец, се провикваше отгоре, че ме обича. Понякога все още поглеждам нагоре, когато минавам пред къщата, и чакам да я видя.

Катрин никога, дори в болестта си, не го бе изоставила. Сама и без ничия подкрепа, тя бе успяла да направи това, с което нито аз, нито Грант се бяхме справили: да задържи и да отгледа детето си. Уважението, което изпитах към нея, ме заля неочаквано като гигантска вълна. Погледнах го, за да видя дали изпитваше същото. Очите му, влажни и пълни със сълзи, бяха вперени в рисунките на майка му по стената.

— Тя те е обичала — казах аз.

Той прехапа устни.

— Знам.

В гласа му долових изненада, но не знаех дали беше изненадан, че майка му го бе обичала толкова много, или защото най-накрая бе прозрял дълбочината на нейните чувства.

Майчинството й бе далеч от съвършенството. Но Грант бе пораснал силен, способен да обича, успял в работата си. Понякога дори бе щастлив. Никой не би казал, че не го е отгледала добре или поне недостатъчно добре. Изпитах огромна благодарност към тази жена, която никога нямаше да срещна, жената, създала мъжа, когото аз обичах.

— Как умря?

— Един ден просто не стана от леглото си. Когато отидох при нея, вече не дишаше. Алкохол, смесен е лекарствата й, така казаха лекарите. Тя знаеше, че не бива да пие, но често си криеше някоя бутилка под леглото. В крайна сметка й е дошло в повече.

— Съжалявам.

Наистина съжалявах. Съжалявах за Грант и за това, че нямаше да срещна майка му. Съжалявах, че Хейзъл нямаше да познава баба си.

Притиснах го за последен път. Измъкнах ръката си изпод тялото му, целунах го по челото и се надигнах.

— Ти си добър с Хейзъл — казах с треперещ глас. — Толкова добър. Благодаря ти.

Претърколих се през него и се изправих.

— Не си тръгвай — каза той. — Остани тук с мен. Моля те. Обещавам, че ще ти готвя всяка вечер.

Огледах рисунките по стената: минзухар, иглика и маргаритка; цветя за малко момиче. Не можех да погледна към Грант, не можех да мисля за неговото готвене. Ако надзърнех в очите му още веднъж или помиришех нещо от фурната, нямаше да мога да си тръгна.

— Трябва да вървя — казах аз. — Моля те, не ме моли да оставам. Прекалено обичам дъщеря си, за да се появя отново в живота й и да го объркам; сега тя е щастлива и обичана.

Грант стана от леглото. Обви ръце около талията ми и ме придърпа към себе си.

— Но е без майка си. Нищо не може да замени това.

Въздъхнах. Думите му не бяха обвинителни, не бяха казани, за да ме убеждава.

Бяха истина.

Тръгнах надолу по стълбището, а той ме последва. Задмина ме в дневната и отвори пред мен входната врата. Излязох бързо навън.

— Ела за Деня на благодарността. Ще има рози.

Тръгнах към пътя с бавни и тежки стъпки. Въпреки че бях отхвърлила поканата на Грант да остана, всъщност не исках да си тръгвам. След като чух смеха на дъщеря си, след като видях Елизабет отново като майка и гласът й бе твърд и нежен, точно както го помнех, не можех да понеса мисълта, че ще си отида. Не исках да мина обратно по моста и да се прибера в синята си стая. И с изненада осъзнах, че най-вече не искам да бъда отново сама.

Изчаках входната врата да се затвори. Когато чух звука се върнах и се вмъкнах в първия парник. Имах нужда от цветя.