Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (27)

27.

Сложих синята кутия на рафта, в празното пространство до оранжевата на Грант. Кутиите с платнена подвързия се наместиха идеално между учебниците по ботаника и антологията с поезия — това си беше тяхното място още когато живеехме във водната кула предишната година.

Беше Денят на благодарността. Цяла сутрин помагах на Грант, кълцах зеленчуци, белех картофи и подреждах рози на масата. Всеки момент Елизабет щеше да пристигне. Заедно с Хейзъл. Грант искаше всичко да е идеално. Когато го оставих в кухнята, правеше соса и проверяваше фурната толкова често, че целият горещ въздух щеше да излезе от нея. Пуйката щеше да стане чак късно вечерта, но това беше без значение за мен. Нямаше да ходя никъде.

Бях излизала от къщата сред лозето само два пъти, откакто с дъщеря ми пробвахме сладостта на гроздето — веднъж за да помогна на Марлена за сватба с петстотин гости, най-голямата ни досега, и втори път, точно преди един ден, за да си прибера нещата от апартамента. След като го изпразних отидох в Дома за временно настаняване и предложих жилище без наем срещу работа. Две момичета проявиха желание наех ги веднага и ги откарах обратно в апартамента. Марлена беше там и ни чакаше нервна; наблюдавах я как развежда момичетата наоколо. Те слушаха внимателно, докато им обясняваше задълженията им, които никак не бяха малки. След това се наканих да си тръгна, спокойна, че в близко бъдеще нямаше да имат нужда от мен, но Марлена ме дръпна настрани, а в очите й се четеше отчаяние.

— Но те не познават цветята — прошепна ми тя.

— В началото и ти беше като тях — казах аз, но тя не ми изглеждаше напълно успокоена. Обещах й, че ще се върна скоро. Просто имах нужда от още малко време.

Докато влачех тежкия брезентов чувал на Грант до третия етаж, си мислех за обещанието, което бях дала на Марлена. Обичах работата си, обичах Посланието, което тя разнасяше по света, обичах погледа на булките, когато им подавах свитъка с техните сватбени списъци, обичах благодарствените картички, които идваха всеки ден по пощата. Бяхме създали нещо, Марлена и аз. Бетани и Рей вече бяха резервирали Послание за своята първа, пета и десета годишнина. Бетани ми вярваше заради хармонията, която бе открила във връзката си; аз вярвах, че на нея дължа все по-успешния си бизнес.

Нямаше да я подведа и нямаше да позволя и Марлена да го направи. Някой ден щях да успея да имам и работа, и семейство. Щях да пътувам до Сан Франциско сутрин и да се връщам навреме за вечеря като всяка друга работеща майка. Щях да вземам Хейзъл от Елизабет и да я слагам на столчето й в колата да карам до цветната ферма и да сядам с нея на дългата маса в трапезарията. Грант щеше да е приготвил вечеря, щяхме да режем храната на Хейзъл на малки късчета и да си разказваме как е минал денят ни, все още изумени от това как процъфтяваше бизнесът ни, дъщеря ни, любовта ни. В почивните дни щяхме да водим Хейзъл на брега, Грант щеше да я качва на раменете си, докато станеше достатъчно голяма, за да тича сама сред вълните, а отпечатъците на крачетата й по пясъка щяха да порастват с всеки месец.

Някой ден щях да имам всичко.

Но все още не бях готова.

Точно сега знаех, че ще ми е нужна цялата ми сила и внимание, за да обединя отново семейството си. Макар да се тревожеше, Марлена го разбираше. Задачата пред мен беше тежка. Трябваше да се науча да приемам любовта на Грант и на Елизабет и да спечеля наново любовта на дъщеря си. Никога при никакви обстоятелства, не биваше да изоставям повече никого от тях.

Мисълта за това ме изпълваше с радост и ужас едновременно. Бях живяла и преди с Грант и се бях провалила. Бях живяла с Елизабет; бях живяла с Хейзъл. Всеки път се бях проваляла.

Този път, казах си сама, докато се оглеждах из старата спалня на Грант, щеше да бъде различно. Този път щях да правя малки стъпки и да се грижа за странното ни семейство по начин, които можех да понеса. От кърменето на Хейзъл бях научила как рискувам да се срина напълно, когато се отдам необмислено на нещо непознато за мен, колко опасно е шеметното хвърляне с главата надолу. Затова бях решила засега да живея сама във водната кула. Хейзъл щеше да остане при Елизабет, но посещенията й щяха да стават по-чести и за по-дълги периоди от време. Когато страхът ми най-накрая се превърнеше в доверие — в семейството ми, но най-вече в мен самата, щях да се преместя в голямата къща при Грант и щяхме да вземем Хейзъл при нас. Елизабет беше на по-малко от миля и винаги щеше да ни подкрепя. А водната кула, обеща ми Грант, винаги щеше да бъде моя, за да се уединявам там, когато пожелаех отново своята самота. Това беше всичко, от което се нуждаех, за да остана.

Отворих брезентовата торба и започнах да вадя от нея вещите си, да трупам на купчинки дънките, тениските и обувките си в ъглите на леглото; после закачих блузите и коланите на редицата ръждиви пирони по стената, които служеха за закачалки. Отвън се чу проскърцването на външната порта. Отидох до прозореца и се загледах как Елизабет бута детската количка, вкарва я на алеята, после се връща, за да затвори портата. Кожените обувчици на Хейзъл се показваха под платнения навес, който бе спуснат ниско, за да защити личицето й от слънцето.

Намерих единствената си рокля и я тръснах, за да се изглади поне малко. Съблякох се набързо и я намъкнах през главата си. Роклята беше черна, памучна с тънък колан от същата материя. Обух червените си ниски обувки, тип балерина, и си сложих колието с камъчета, което Елизабет ми беше подарила и което Хейзъл обичаше да дърпа.

Прокарах пръсти през късата си коса и отидох отново до прозореца. Елизабет бе стигнала до първото стъпало на верандата и в момента тъкмо пускаше страничната спирачка на количката; после дръпна навеса. Хейзъл присви очи от силната слънчева светлина, която я заслепи. Погледът й се насочи към водната кула и аз й помахах от прозореца на третия етаж. Тя се усмихна и се наведе напред, сякаш искаше да я взема от количката.

Елизабет видя протегнатите й ръце и я гушна. С бебето подпряно на хълбока й, тя приклекна и взе нещо от багажника и после го вдигна високо, за да го видя и аз.

Раничка във формата на калинка. Знаех, че вътре беше пижамата на Хейзъл, заедно с резервен комплект дрехи и памперси. Лицето на Елизабет грееше лъчезарно и решително; моето със сигурност бе същото. Когато гледах дъщеря си се изпълвах с любов, каквато някога мислех, че не съм способна да изпитвам. Сетих се какво ми бе казал Грант, когато се появих отново в розовата градина. Щом мъхът нямаше корени и майчината любов можеше да се роди спонтанно, сякаш от нищото, може би грешах, като смятах, че не мога да отгледам дъщеря си. Може би едно нежелано, непогалено и необичано дете ще успее да преодолее омразата и да разцъфне в нещо красиво, за да дари любов също толкова щедро колкото другите, израснали под слънчевите лъчи на майчината ласка деца.

Това ще бъде първата нощ на дъщеря ми тук, заедно с нас. С Грант ще й четем приказки и ще я люлеем в люлката й. После всички ще се опитаме да заспим. Може би тя ще е уплашена и може би аз също ще се паникьосам, но следващата седмица ще опитаме отново и следващата пак. С времето ще свикнем една с друга и аз ще се науча да я обичам така, както всяка майка обича дъщеря си, несъвършено и без корени.