Ванеса Дифенбо
Езикът на цветята (19)

19.

Без предупреждение внезапно ми се догади и повърнах в мивката. Отворих уста и си поех въздух. Не можех да дишам не ми стигаше време за това. Контракцията ме повали като гигантска тежка вълна, истинска стена от вода, и бях сигурна, че ще се удавя. Успях да се добера до телефона и набрах някак си номера на „Цвят“. Рената вдигна почти веднага. Не казах почти нищо, но сред отчаяното ми пуфтене и дишане долових реакцията й — беше разбрала какво става и затръшна слушалката.

Само след минути тя вече беше в дневната в апартамента на Наталия. Бях пропълзяла отново в синята стая и подпирах с крака ниската полуврата.

— Радвам се, че звънна — каза Рената.

Завъртях се на една страна и се свих на кълбо. Когато Рената се опита да надзърне в стаята, затворих с крак вратата под носа й.

— Обади се на майка си — извиках аз. — Искам да извади това бебе от мен!

— Вече го направих — отвърна тя. — Оказа се, че е наблизо. Сигурно съвсем съзнателно. Тя има предчувствия за тези неща. Ще бъде тук след минутка.

Изпищях и се сгърчих от болка. Не бях чула как е влязла, но мама Руби беше вече при мен и ме събличаше. Ръцете й бяха по цялото ми тяло, отвън, отвътре, но не ми пукаше. Трябваше да изкара това бебе от мен!

Каквото и да направеше, бях готова. Ако в този миг извадеше нож, за да ме разреже на две, нямаше да се опитам да избягам.

Подаде ми хартиена чаша със сламка. Отпих от нея нещо студено и сладко. После мама Руби попи ъгълчетата на устните ми с кърпа.

— Моля те — казах аз. — Моля те. Направи каквото трябва. Просто го махни от мен.

— Ти сама ще го направиш — каза тя. — Само ти можеш да го направиш.

Синята стая пламна. Водата не би трябвало да гори, но ето, бях там, потъвах и изгарях едновременно. Не можех да дишам; не можех да виждам. Нямаше въздух; нямаше изход — Моля те — прошепнах аз. Знаех, че съм аз, но не познах гласа си.

Мама Руби беше при мен, в синята стая, коленичила до гърчещото ми се тяло. Очите ни бяха на едно ниво, челата ни се допираха. Вдигна ръцете ми и ги постави около раменете си, надигнах се, сякаш щеше да ме изведе навън от пламтящата вода, но тя не помръдна. Бяхме все така ниско до пода и тя се вслушваше в нещо вътре в мен.

— Бебето идва — каза мама Руби. — Ти ще я доведеш тук. Само ти можеш да го направиш.

Едва тогава разбрах какво ми казваше. Разплаках се, стенех, изпълнена с разкаяние. Сега не можех да се обърна, не можех да си тръгна, без да приема последствията от това, което бях направила. Имаше само един-единствен път към другата страна и той минаваше право през болката.

Най-накрая тялото ми се предаде. Спрях да се боря и бебето започна да се движи — бавно, мъчително — надолу по родилния канал към очакващите ръце на мама Руби.

 

 

Беше момиче. Роди се по обед, точно шест часа след изтичането на водите ми. Струваха ми се като шест дни, а ако мама Руби ми беше казала, че са били шест години, щях да й повярвам. Дойдох на себе си след раждането с чувство на тихо ликуване и усмивката, която видях в огледалото в банята часове по-късно, не беше на гневното, изпълнено с омраза към хората дете, което пренасяше кофи с магарешки тръни от крайпътното дере. Беше усмивка на жена, на майка.

Мама Руби каза, че раждането е минало идеално, че бебето е съвършено и аз ще бъда чудесна майка. Тя я изми, докато Рената отиде до магазина за памперси, и после постави увития вързоп в ръцете ми за пръв път. Очаквах, че ще е заспала, но не беше. Очите й бяха широко отворени, втренчени и изучаващи измореното ми лице, късата ми коса и бледата ми кожа. Личицето й се сгърчи в нещо като крива полуусмивка и в безмълвното й изражение видях и благодарност, и облекчение, и доверие. Исках, отчаяно и от все сърце, да не я разочаровам.

Мама Руби повдигна блузата ми, хвана гърдата ми в шепата си и притисна лицето на бебето към щръкналото ми зърно. Бебето отвори уста и започна да суче.

— Идеално, съвършено напасване — каза мама Руби отново.

Тя беше съвършена. Знаех го от мига, в който излезе от тялото ми, бяла и мокра, и хленчеща. Освен задължителните десет пръстчета на ръчичките и крачетата, туптящото сърчице, вдишващите и издишващи дробове, дъщеря ми знаеше как да пищи. Знаеше как да накара другите да я чуят. Знаеше как да се протегне и да засмуче гръдта, която й даваше храна. Знаеше какво й е нужно, за да оцелее. Не разбирах как е възможно такова съвършенство да се развие в тяло като моето, но когато погледнах личицето й, видях, че тя е точно това, което трябваше да бъде.

— Как ще се казва? — попита Рената, когато се върна от магазина.

— Не знам — отвърнах аз, галейки разсеяно покритото с мъх ушенце на бебето, което още сучеше. Не бях мислила за това. — Още не я познавам.

Но щях да я опозная. Щях да я задържа, да я отгледам, да я обичам, дори да се наложеше тя да ме учи как се правят тези неща. Държах родената си само преди няколко часа дъщеря в ръцете си и чувствах, че всичко в света, което досега ми се бе струвало непостижимо, е вече възможно. За мен и за нея.

Изпитвах това чувство точно една седмица.

Мама Руби остана почти до полунощ и се върна рано сутринта на следващия ден. През тези осем часа, в които бях сама с бебето, аз се вслушвах в дишането й, броях ударите на сърцето й и наблюдавах как пръстчетата на ръцете й се свиваха и разтваряха. Миришех кожата, слюнката и естествената й бяла мазнина, която бе устояла на миенето на мама Руби и се бе утаила в гънките на ръцете и крачетата й. Докосвах всеки сантиметър от тялото й, търках го внимателно и моите пръсти също ставаха мазни.

Мама Руби ми беше казала, че първата нощ бебето ще спи шест часа или дори повече, изтощено от раждането. Това е първият подарък, който детето дава на майка си, каза ми тя, преди да си тръгне. Първият, но не и последният. Приеми го и поспи. Опитах се да заспя, но съзнанието ми бе претоварено, изпълнено с изумление и почуда от появата на това дете, на детето, което не бе съществувало в света предния ден, детето, излязло от собственото ми тяло. Гледах как моето бебе спи и знаех, че е в безопасност и че тя също го знае. Изпитах силен пристъп на адреналин от това простичко постижение. Когато на следващата сутрин чух ключа на мама Руби да се превърта в ключалката на долния етаж, през цялата нощ не бях мигнала дори за секунда.

Мама Руби довлече голямата си чанта пред вратата на синята стая. Бебето беше будно и сучеше. Тя го взе от гърдите ми, вслуша се в сърдечния му ритъм и го пъхна в нещо като торба с метална пружина, която служеше за кантар. Възкликна доволно, защото беше наддало доста — необичайно за първите двайсет и четири часа, обясни тя. Вързопът изскимтя. Мама Руби притисна малкия пашкул до другата ми гърда и с показалеца си провери как суче.

— Продължавай да си хапваш, голямото ми момиче! — каза тя.

И двете наблюдавахме как бебето се храни със затворени очи, как пулсираха слепоочията му. Това беше последното нещо в света, което някога съм предполагала, че ще правя — да кърмя бебе. Но мама Руби каза, че е най-доброто и за двете ни — че така бебето ще порасне здраво и силно, а тялото ми ще възвърне естествената си форма. Тя се гордееше с мен и ми го казваше по два-три пъти на час. Не всички майки имали това търпение и отдаденост, но тя знаела, че аз ще се справя. Беше доволна, че преценката й за мен се бе оказала правилна, не я бях разочаровала.

Аз също бях горда. Горда, че тялото ми произвеждаше всичко, от което бебето ми се нуждаеше, че можех да понасям неспирното хапене на челюстта му, усещането за изтичащото от дълбините на тялото ми мляко, което преминаваше дълбоко в дъщеря ми. Всяко хранене отнемаше повече от час, но нямах нищо против. Кърменето ми даваше възможност да изучавам лицето й, да запомня завинаги правите й къси ресници, голото челце, белите точици, избили по носа и бузите й. Когато отваряше очи, изучавах цвета им и търсех сред тъмната сивота някакви следи, които да ми покажат дали ще станат кафяви или сини. Чудех се дали ще прилича на мен или на Грант, или ще има чертите на някой от роднините ни, които никога не бях срещала. Все още не разпознавах нищо в нея. Мама Руби ми правеше бъркани яйца, докато четеше на глас от книги за млади майки. Хранеше ме на малки хапки и ме препитваше върху текста. Аз слушах внимателно всяка нейна дума и повтарях дословно наученото. Тя спираше да чете, когато бебето заспиваше, и отказваше да продължи колкото и да я умолявах.

— Заспивай, Виктория — казваше, като затваряше книгата. Сега това е най-важното нещо за теб. Следродилните хормони могат да повлияят на възприятията ти за реалността, ако не се наспиваш добре.

После протягаше ръце към мен, за да й подам бебето си. Въпреки че сънят вече ме завладяваше, не исках да й давам дъщеря си. Страхувах се, че раздялата ни ще бъде завинаги. Насладата, която изпитвах, докосвайки бебето, беше напълно нова и все още неразбираема за мен; понякога се страхувах, че ако я дам на друг, няма да успея да понеса допира й, когато ми я върнат.

Но мама Руби не разбираше колебанията ми. Протягаше се и вземаше бебето от ръцете ми и преди да успея да изпротестирам, обикновено вече бях заспала.

През тази първа седмица не само мама Руби ме посещаваше в апартамента. В деня след раждането Рената купи дюшек за синята стая и преносимо кошче за бебето и ги пренесе горе на два пъти. Идваше всеки следобед с обяд и за двете ни. Лежах на новия си дюшек — полувратата беше отворена, а бебето спеше с личице, притиснато до голата ми гърда — и похапвах спагети или сандвичи с ръце. Рената седеше на стол в дневната. Рядко говорехме; нито тя, нито аз можехме да се отпуснем и да си говорим свободно заради неудобството, което изпитвахме от моята голота. Дните обаче минаваха и ние се чувствахме все по-спокойно сред нашето мълчание. Бебето ядеше и спеше и пак ядеше. Стига да се гушеше и притискаше до тялото ми, кожа до кожа, тя беше доволна. Във вторник, докато с Рената обядвахме сред обичайната за нас тишина, Марлена позвъни на вратата. Бях спряла да отговарям на телефонните обаждания, а на следващия ден имахме уговорка за тържество по случай семейна годишнина. Рената я пусна да влезе и тя изпадна във възторг при вида на бебето. Гушна го, залюля го и му заговори толкова непринудено, че Рената повдигна изненадано вежди и поклати глава. Помолих я да извади пари от раницата ми и да ги даде на Марлена; щеше да се наложи сама да приготви цветята за вечерята.

— Не — отсече Рената. — Тя ще остане при теб, а аз ще оправя цветята.

Извади парите и бележника ми със събитията, където бях записала поръчката и адреса на ресторанта. Прегледа го целия — в следващите трийсет дни нямах други ангажименти.

— Утре ще дойда по обед — каза тя. — И ще ти покажа примерните букети, за да ги одобриш.

Обърна се към Марлена и се здрависа непохватно с нея под спящата топка в прегръдките й.

— Аз съм Рената. Остани тук колкото можеш днес и ела отново утре. Ще ти платя толкова, колкото ви е обичайната уговорка за работа на час.

— Само за да държа бебето?

Рената кимна.

— Ще дойда — обеща Марлена. — Благодаря ти.

Обърна се бавно и бебето въздъхна тихичко, без да се събужда.

— Благодаря — казах аз на Рената. — Ще бъде добре да подремна малко.

Не бях спала дълбоко от дни, винаги в напрежение, дори насън, мислейки подсъзнателно за бебето, къде ли е точно, от какво се нуждае в момента. Все пак май бях наследила някакви майчински гени, помислих си аз, като си спомних думите на Рената по пътя към първата ни вечеря заедно.

Тя дойде до мястото, където лежах на дюшека — ръката ми бе протегната през отворената полуврата и се показваше в дневната. Застана над мен, сякаш се чудеше как да ме прегърне, но се отказа и само докосна нежно ръката ми с пръстите на крака си. Аз стиснах стъпалото й и се усмихнах.

— Ще се видим утре — каза Рената.

— Добре.

Обувките й изтрополиха надолу по стълбището. Металната рамка на вратата издрънча, когато я затвори и излезе навън.

— Как се казва? — попита Марлена, като целуна спящото бебе по челцето. Седна на един от столовете, но малката проплака и тя отново стана и започна да обикаля бавно стаята нагоре-надолу.

— Не знам — казах аз. — Все още мисля.

Не мислех, но знаех, че трябваше да започна. Макар че не правех нищо, освен да я кърмя, повивам и люлея, изглежда, не ми оставаше време и желание за друга дейност, било то физическа или умствена. Марлена се премести в кухнята както си беше с бебето, отпуснато по дължината на гърдите й и притиснало розовото си личице в рамото й, и започна да готви. С лекота. Аз не можех да готвя и определено не можех да готвя с една ръка и с бебе на рамото.

— Къде се научи? — попитах аз.

— Да готвя ли?

Кимнах.

— И да се грижиш за бебета.

— В последния ми приемен дом имаше детски център. Жената ме взе да й помагам в работата, защото не ходех на училище — още отпреди ме обучаваха у дома. Нямах нищо против. Във всеки случай бе по-добре от гимназията.

— Обучавали са те вкъщи? — попитах аз. Спомних си списъка със задачи на Елизабет, закачен на вратата на хладилника; инстинктивно погледнах часовника на ръката си.

— Да — отвърна тя, — последните няколко години. Бях толкова изостанала в ученето, че щатът реши, че това може да ми се отрази добре, но само закъсах още повече. Когато навърших осемнайсет, се отказах напълно от училището и се преместих в Дома за временно настаняване.

— Мен също ме спряха от училище — казах аз. Един часът. Елизабет тъкмо е изсушила последната чиния и ме изпитва върху числата и операциите, които е трябвало да науча този ден.

Нещо закъкри на печката и Марлена добави сол в тенджерата. Изненадах се, че въобще е намерила нещо в празните ми шкафове, което да използва за готвене. Бебето започна да се събужда и тя го премести на другото си рамо. Нагласи го така, че да може да вижда тенджерата пред себе си и му прошепна нещо тихичко, молитва или стихотворение, не успях да доловя. Бебето затвори очи.

— С децата си по-добра, отколкото с цветята — казах аз.

— Уча се — отвърна тя, явно без да се засегне от коментара ми.

— Да — отбелязах, наблюдавайки я как работи. — Аз също.

Докато Марлена кръжеше над печката, главичката на бебето леко се поклащаше.

— Трябва да спиш — каза ми тя. — Възползвай се, докато бебето е спокойно. Знаеш, че скоро отново ще огладнее.

Кимнах.

— Права си. Събуди ме, ако тя има нужда от нещо.

Марлена се обърна отново към печката.

Затворих полувратата, копнеейки за сън. Приспивната песен на Марлена се чуваше през стената и мелодията й ми бе странно позната. Докато се унасях, се запитах дали някой някога ми я беше пял, когато съм била бебе, някой, който не ме е обичал, някой, който скоро е щял да ме изостави.

В събота сутринта, седмица след раждането, мама Руби пристигна и се зае с обичайния си ритуал. Зададе ми стотина въпроса за кървенето ми, за следродилните болки, за апетита ми. Провери дали съм си изяла вечерята от предишния ден преслуша сърдечния ритъм на бебето и го претегли на кантара си.

— Добре е наддала — обяви тя. — И двете се справяте чудесно.

Съблече бебето и смени памперса му. Докато го правеше, висящото пъпче на детето, което аз никога не докосвах и се опитвах да не гледам, се откъсна.

— Поздравления, ангелчето ми! — прошепна тя в личицето на спящата ми дъщеря. Бебето изви гръбчето си и се протегна, но очите му останаха затворени.

Мама Руби почисти пъпчето с нещо от бутилка без етикет. Пови я и ми я подаде.

— Няма инфекции, яде, спи и наддава на тегло — каза тя. Някой помага ли ти?

— Рената ми носи храна — казах аз. — И Марлена идва през последните дни.

— Прекрасно — заяви мама Руби. Обиколи апартамента и си прибра книгите, кърпите, бутилките и всичко останало, което бе домъкнала по-рано.

— Тръгваш ли си? — попитах я с изненада. Бях свикнала да прекарва цялата сутрин при мен.

— Вече нямаш нужда от мен, Виктория — каза тя, приседна на дивана до мен и ме прегърна през раменете. Притегли ме към себе си, докато лицето ми почти се зарови в гърдите й. — Виж се само. Ти си майка. Повярвай ми, като ти казвам, че навън има много жени, които се нуждаят от мен повече отколкото ти.

Кимнах, все така опряла глава в гръдта й, и не протестирах.

Тя се надигна и направи последна обиколка на малкия апартамент. Очите й се спряха на кутиите със сухо мляко, които бях купила преди раждането на бебето.

— Ще ги взема и ще ги дам на друг — каза тя и ги пъхна във вече претъпканата си торба. — На теб не са ти нужни. Ще дойда следващата събота и после още два-три пъти само за да проверя теглото на бебето. Обади ми се, ако ти потрябвам за нещо.

Кимнах отново и я изпратих с поглед, докато слизаше по стълбището. Сетих се, че не ми беше оставила телефонния си номер, но не я извиках.

Ти си майка, повторих си нейните думи. Надявах се, че ще ме успокоят, но вместо това почувствах вътре в мен да се надига нещо познато. Започна дълбоко надолу в стомаха ми после светкавично се превъртя във вдлъбнатото пространство, където се бе оформило и пораснало бебето ми.

 

 

Паника.

Опитах се да си поема дъх и да я прогоня. Исках да изчезне надалече, да се махне. Съжалявах за ултиматума си. Избирай — аз или сестра ти, казваха думите ми. Елизабет не бе изтичала след мен и така бе показала ясно какво бе избрала.

Цяла нощ и на сутринта мислех какво да направя. Желанието ми бе просто: да остана с Елизабет и да си бъдем само двете. Но не можех да се сетя как да я убедя. Не можех да я моля или да плача. „Нима не ме познаваш?“, казваше тя, развеселена, когато я молех със сълзи на очи да изям нейното шоколадово кексче. Не можех да се скрия; Елизабет щеше да ме намери, винаги успяваше. Нямаше смисъл да се завържа за краката на леглото и да откажа да тръгна; щеше да разреже въжетата и да ме отнесе на ръце.

Имаше само една възможност и тя бе да я настроя срещу сестра й. Трябваше да види истинското лице на Катрин: егоистична, неблагодарна жена, която не заслужаваше нейните грижи и любов.

И тогава изведнъж видях решението. Сърцето ми заби оглушително, докато лежах в леглото си и обмислях идеята от всички страни. Нямаше начин нещо да се обърка. Катрин бе тази, която бе осуетила моето осиновяване, това бе сигурно; сега бе също толкова сигурно, че тя ми предоставяше средствата да остана само с Елизабет, с никого другиго. Щях да спечеля битката, която тя бе започнала, дори и да не подозираше за това, дори преди да осъзнае, че е въвлечена в нея.

Станах бавно от леглото. Съблякох нощницата си и навлякох чифт дънки и тениска. Измих лицето си в банята със студена вода и сапун по-решително от обикновено, имах чувството, че направо съм протрила кожата си. Погледнах се в огледалото и потърсих признаци на страх, безпокойство или нерешителност за това, което предстоеше. Но очите ми бяха безизразни, брадичката ми беше изпъната и стегната. Имаше само един начин да постигна това, което исках. Нямаше как да го избегна.

В кухнята Елизабет миеше чинии. На масата имаше купа с изстинала овесена каша.

— Работниците са вече тук — каза тя и махна в посока към хълма, на който стояхме предишната нощ. — Изяж закуската си и се обуй. Обърна се пак към мивката.

— Няма да дойда — казах аз и по свиването на раменете и разбрах, че е разочарована, но не и изненадана. Отворих килера и извадих празна платнена торба оттам. На предната веранда бе топло, въпреки че още бе рано.

Тръгнах бавно по дългата алея в посока към шосето. Елизабет и този път не ме последва. Искаше ми се да е по-прохладно искаше ми се да си бях взела нещо за ядене. Щеше да бъде горещо и щях да съм прегладняла, когато стигнех до цветната ферма и се скриех отпред, в крайпътното дере. Но щях да изчакам. Колкото и дълго да беше нужно, за да видя как Грант излиза, дори ако се наложеше да остана цяла нощ там. Щях да чакам. Все някога камионът му щеше да излезе през портата и къщата щеше да остане почти празна. И тогава щях да се промъкна вътре и да взема това, което ми беше нужно.